holyvalentine

Здравейте, 
 
Вчера докато шофирах към София по магистралата имах паник атака, не много сериозна, но все пак такава. Миналото лято докато шофирах към София ми прилоша на магистралата и трябваше да дойдат да ме приберат. Изобщо тая магистрала не я обичам, към София, защото по принцип София ме натоварва и изпитвам неприязън към тоя град, още повече , че там ходя основно по работа или по лекари, все неприятни неща. Абе имам идея защо ме сполитат там паник атаки, през останалото врме изобщо не страдам от такива работи и даже бих казала, че съм ербап шофьор. Та вчера докато пътувах към София започнах да изпитвам замайване, дезориентиране и едно такова стягане в гърлото, тревожност. Започнах да си представям обгорели трупове по магистралата и как един от тези трупове съм аз. Паникьорът в мен крещеше сприииии, върни се, не можеш да се справиш, но понеже все пак от годините, в които се занимавам с психология поне съм се научила да не се поддавам на чувстовото на паника, аз реших да продължа, макар и бавно и дишах и си повтарях, че това са само мисли, но.... В крайна сметка всичко може да се случи, в крайна сметка това може и да е последното ми пътуване в този живот, гаранция няма. В този момент си дадох сметка, колко съм блаогдарна, че ние всъщност не знаем точно кога и как ще умрем. Казах си, ако това наистина ми е последното пътуване, дали ако сега спра и по някакъв начин се върна, наистина ще избегна това, което има да се случи? И после какво? Как ще живея, затворена в една стая ли? Казах си, ако се случи душата ми е избрала това и то ще се случи, може да се случи и под душа  и в леглото, няма гаранция. И се опитах да приема смрътта и да си кажа ами каквото има да става, ще става, независимо дали ме е страх или не. По-добре да си живея живота и да си разгърна потенциала. Хората скачат с парашути, правят крейзи неща и нямат страх. НО някак си не успях да се убедя. Аз съм ок, че ще умрем всички, но как да кажа, не мога някак си да прегърна смъртта. Ние сме все пак живи същества, създадени и проектриани със защитен механизъм за оцеляване. Не мога просто да си кажа, еми днеска ще се умира и аз съм напълно ок с това. Някак си ще съм ок със смъртта когато съм една напикана бабка, която ще склопи очи в леглото след като си даде сметка какъв живот е живяла и се сбогува с него. Но някак си не съм ок да ритна камбанката точно когато съм във вихъра и се кефя и се забавлявам, и затова не мога да се отпусна. После си казах, абе от какво толкова се стрхувам, тая душа е умирала толкова много пъти, няма да е нещо напълно ново, но и тази мисъл ме разстрои. Не, не мога да се вълнувам за смрътта , противоестествено е! Та тук искам да попитам специалистите, къде греша в размислите си. Чувала съм Орлин да казва, че на паник атаките не бива да се противопоставяме, да имаме съпротива, а да се оставим и да анализираме чувството. И аз това се опитах да направя, да приема и най-лошото, да не се боя от него, но някъде допускам грешка, защото всъщност се разстроих. Бих искала да получва ваш съвет, ако може или как по-добре да прилагам тази техника при паник атака? 
От друга страна докато пътувах исках да се успокоя с тези приказки, защото много се страхувах да не припадна докато шофирам. Ако не се подчинях да паникьора, той можеше да ми изключи мозъка, психосоматично, ако не може да се справи, че аз не му се поддавам на шантажа и не спирам, а продължавам пътя към София. И това ме стресна допълнително. Казах си, ами какво като припадна, ще ме свестят, или ще се освестя, в крайна сметка, няма да е толкова страшно, но няма и да е приятно. И пак се успокоявах, че ще се справя, но пък много ме достраша, че мога да си причиня сама припадък, да го предизвикам само и само да се уверя , че не е страшен, но пък всъщност изобщо не искам да го изпитвам. Не си спомням да съм припадала до сега, винаги съм се овладявала ако ми е лошо. 
Когато стигнах в София, имах доста неприятни случки там по болниците и си казах, а дали тази паник атака не е била предупреждение за този неприятен развой на събитията? Дали все пак не беше някакво предупреждение.  1-2 пъти в живота ми се е случвало да изпитвам много гадно чувство, на обреченост, на надвиснала опасност, просто ужасно чувство на напрежение и необяснимо безпокойство и след това се случиха лоши неща. Единият път катастрофирах. Това може да са абослютни съвпадение или пък синхроничности??

Та се питам колко от паник атаката е плод на нашто въображение и колко е възможно да е някакво уловено чувство на предупреждение? Трябва ли да му се поддаваме? Защото един вид се поддаваме на страха си, но как да го вземем под внимание и в същото време да продължим да правим онова, което сме решили без страх? 
Малко ми е объркано. Моля за някакви съвети, разяснения. Мисля, че съм на правилния път да овладея евентуални паник атаки, но пък, правя някои грешни стъпчици и не мога да получа желания резултат. Защото някои хора не могат да преодолеят подобни преживявания и мисли и се поддават на страха и той започва да доминира живота им, а паник атаките да стават по-чести. Братовчедка ми от подобно преживяване спря да шофира, а сега се е ограничила и да не излиза много от вкъщи. На мен ми е ясен механизмът как да избегна това, но може би трябва да го доусъвършенствам. Благодаря предварително на включилите се! 
 
Между другото всеки е добре дошъл да коментира. Бих искала мнението на експертите, но ако някой е минал успешно през подобно нещо, може да е от полза да сподели. Благодаря.

Здравейте, 
Религиозна е темата, към която си имам кукучки. Темата за бзусловната любов, приемането и предателството. Чух от странични източници, че майка ми била съжалявала, че не могла да ме приобщи към нейната религиозна църква/секта. Тя видя през какво преминах (аз самата бях жертва на секта) и въпреки всичко, тя смята, че аз ще бъда по-щастлива там където опропсатиха живота ми. Тази жена не желае моето лично щастие както всеки родител би трябвало за детето си, а проектира къде тя се чувства добре. Това за мен не е любов, а  предателство. И това ме кара да отричам цялата религия, църкви и въобще христянаската вяра,а  бях стиганала до някакъв компромис. Ти добре ми обясняваше какво е искал да каже Исус. И аз не искам да плюя върху всичко, но тази долна християнска манипулация е отвратителна. Тя спами хората с разни псалми и много й се дразнят и се оплакват на мен, защото не им е удобно да й кажат да спре, за да не я обидят. И едва ли не мотивационните послания, които и аз изпращам на много хора били същите като нейните. НЕ! Едното няма нищо общо с другото.
„Ако всички правехме нещата на които сме способни, щяхме да изумим самите себе си.“ -Томас Едисън „Върви уверено в посоката на своите мечти. Живей живота, който си си представял.” – Хенри Дейвид Торо „Повярвай, че можеш, и си изминал половината път до успеха.“ – Теодор Рузвелт Тези цитати дават криле, те те карат да вяраш в себе си, в собствената си ценност. А нейните псалми, правят точно обратното, те те връщат  към изходна позиция, че отново нещо си сгрешил, пак ти напомнят НАЗИДАТЕЛНО, че трябва да слушаш и че истината не е там където ти си мислиш, че е,  че бог иска да си такъв и онакъв. Но видиш ли той ти го напомня с любов. И ето тази гнусна тънка манипулация, която дразни хората, без дори изобщо да се замислят какво ги дразни, но усещат, че това не е правилно и не е добро. Това е индиректно обвинение! Това е като чичото, който си позволява да опипва малкото момиченце и то му се доверява, защото уж чичо е добър и не може да осъзнае защо всъщност това, което прави чичо не й е приятно. (осъзнаването идва после, когато го осмисли). И най-накрая имат наглостта, когато реагираш на раздразненеито си да ти кажат, ето виждаш ли, ти си нарцис, ти си его маниак, ти нямаш мир и любов в себе си, ти си изгубен, след като са те подложили на гнусната си провокация. И как да са едни и същи цитатите, това нейното не е ЛЮБОВ. И затова искам да попитам пак през един по-нормален прочит, какво е казал Исус и как го е казал, защото този гняв и отвращение, което изпитвам към хората, които ползват тези манипулации, прикривайки се зад ‘любов’ и ‘мъдрости’, искам гневаът и омразата да си останат само към тях, да ги изпитвам когато ясно разгранича кога това се прилага, а не към самия Исус Христос, който е казвал мъдрости или поне някъде виждам такива примери от разни хора. Искам да разгранича любовта, която е проповядвал Исус, от това, за което те го използват да проповядват. И не, не защото ми е толкова важна тази любов, а за да не се лишавам от зрънцето истина там в нея.
 

Здравейте, имам голям проблем как да излекувам малкото дете в себе си, което страда от липса на любов? Проблемът е, че не мога да се доверя на Вселената и да вярвам, че всичко ще бъде наред. Ходя на терапия и там успешно установяваме, че моето малко момиченце е  било лишавано от родителска любов, гушкане ласки. Ок.. но от там нататък? Няма стратегия.  Да, родителите ми са били там да обгрижват, да възпитават, да изискват и критикуват доста в моя случай. Но не си спомням просто гушкане, просто време с мама или тате. Не. И въпреки това имах щастливо детство, беше безгрижно в последните дни на комунизма. Много често искам да изпитам онова щастливо чувство, когато се отправяш на улицата да играеш с децата и си готов да яхнеш вълната, всичко е наред, нямаш стрхове, не си мислиш, ами сега ако изляза дали някой наяма да ме набие, да се изгубя или да ме блъсне кола. Прости излизаш  и си изпълнен с ентусизаъм и позитивност. Ето това чувство искам да си върна. Да, животът ми го ограби, когато пораснах видях, че всъщност в живота се случват мноооого гадории. И загубих доверие във Вселената. Дори на терапията изпитах малко гняв към нея, че уж нали трябва да се учим, затова претърпяваме болка, но пък защо по дяволите трябва да е толкова сложно? Свързваш се с нея и там всичко е цветя и рози, ама тук долу сме програмирани, натоварени с багаж... И сега съм в един такъв омагьосан кръг, в който съм си изяснила, че моето малко момиченце се чувства като едно сираче, жадно за любов, искащо да се чувства закриляно и защитено, но голямата Аз, възрастната няма този ресурс просто да го прегърне това детенце и да му кажа, че всичко ще е наред. И така търся си тази Вселена - майка, непреходна, могъща, раздаваща, дето уж обича и подкрепя, но в същото време не дава гаранции, че няма да боли. А кой родител съзнателно оставя детето да страда?

Здравейте, дайте съвет за справяне с ненавист и омраза към бащата. Става дума за мен към моя баща. Колкото повече навлизам в терапията и работя със себе си, толкова повече осъзнавам неизлекуваните си досега травми и колко много болка съм носила неосъзнато. Много от това дължа на този човек - баща ми. Той все още е наоколо, все още са с майка ми, която се е вкопчила в него, за да остаряват заедно , защото тя си има някакви страхове, че няма кой да я гледа. Карат се като котка и куче, но това е било цял живот. Слава богу аз вече не съм част от ежеднвието им, но понякога се налага да ходя и да ги виждам. И докато с удоволствие отивам да видя майка ми, то с абослютно нежелание отивам при този човек. Да, говорили сме по темата. Казвала съм му в яда си колко много го ненавиждам и го мразя още от детството си. Давали сме си прошка и нещата се оправят за кратко. НО понеже той не работи със себе си, когато полага усилия те са само много повърхностни и неосъзнати, и всичко се изпараява за 2-3 дни, макс седмица. И после всичко по старому. Викане, вечно терсене, вечно говори или прави напук, и то само на най-близките, в обществото не може да се изглага така. И майка ми го търпи. Ок, това си е нейният избор. Като цяло той е отговорен човек в обществото и иначе се грижи за семейството , т.е за нея. Опора са си на стари години. Радвам се за тях. Обаче докато тя го оправдава, че му бил такъв харкатера и всъщност той бил добър човек, то аз не мога да го оправдая и всеки път го намразвам още повече заради викането му и обиждането особено на майка ми. Но най- противно ми е, когато понякога той е в насторение и всъщност се държи добре с мен. Ето този момент ме кара да повърна. Защото като дете успяваше да ме разнежи и аз се опитвах да му се харесам и някак си той повече да не крещи, но уви, всичко траеше до следващото му настроение и ярост. Сега вече не може да ме разнежи, аз не му дължа нищо. И това че той е в добро настроение и демонстрира или търси любзност/добро отношение/ ласки, мен не ме интересува. Противен ми е и предпочитам да страня от него. Но това ще съкруши майка ми, а и него, ако научи. Не знам да говоря ли пак с него и какво точно да правя. Те не смятат, че имат вина за въпзпитанието на мен и брат ми или поне само частична. И че тези семинари ми разбутвали ума и само ме карали да мисля за глупости. Защото след 2 от семинарите наистина инициирах разговори. Но моята работа с терапевт продължава и аз навлизам в още по-дълбоки осъзваания и лекувам болката си. На мен не ми трябва вече баща ми да я лекува, той е страничен човек. Но не знам как точно да се държа с него. Защото аз съм много пряма и директна и не мога да се преструвам, за да угаждам на другите хора. Той вече усеща, че нещо се случва, но си мисли, че аз си имам лични проблеми. Изобщо не предполага какво е. И колкото повече аз се отдалечавам, толкова повече той се опитва да ми се мазни, което ме отвращава. Значи докато живеех при тях, едва ли не само подпирах леглото и бях някаква дропла. Поне в неговите очи, а когато се изнесох изведнъж много му залипсвах и изведнъж много искал да ме вижда. Ай сиктир. Аз да на съм му кукла? Не знам точно как да се заявя пред него. Неговото заявяване към света винаги е било в бясна самозащита, грубост, стъпкване на отрсрещния и абсолютно несъобразяване с чувствата му. За голямо мое съжаление мога да кажа, че до голяма степен и моите методи за справяне бяха такива, а и все още са до някаква степен. За съжаление съм попила от него, а това ми е толкова грозно, че аз не искам да се отнасям с хората по същия начин. НО към него, той от добро не разбира, и освен с неприязън, с друго не мога да се отнеса. Моля за съвети! Благодаря.

Здравей!
Имам шум в двете уши почти от тридесет години.Свикнал съм с него и не му обръщам внимание.Чувам го само някога вечер, когато е много тихо или когато съм уморен.Разбира се, и когато мисля за него - например сега когато пиша тези редове.
 С две думи, шума в ушите не е признак на което и да е психично заболяване.

Здравейте, 
 
Чета книгата на Екхарт Толле, Новата Земя, и той говори изключително много за егото, което ни пречи да се свържем с истинската си същност и да се докоснем до щастието, божественото с нас. Но може би аз вчера нещо грешно интерпретирах прочетеното и се замислих.. Кое е всъщност егото? Ако трябва да се отърва от него, трябва ли да се отърва от човешкия си характер като цяло? Трябва ли да се отърва от личността си? Та нали аз съм я придобила, за да се уча чрез това си земно проявление? Егото нашата земна същност ли е или само нашите недостатъци? Когато възприемам това, което той повтаря постоянно, че тряба да се отскубнем от егото си, това значи, някак си да си изтръгна самоличността си и това ме прави да не мога да се обичам. А себеобичането е ключът към всичко. Ето тук се появява този конфликт, който според мен е породен от това, че аз си представям егото като нашия характер, личност, човешка същност, а аз се опитвам да възприема и прегърна човешката си същност, да се обичам такава каквато съм, цяла. То тогава каква е ролята на егото и защо то е изначалното зло, както излиза?

,,Естествено  не се радвах много, защото  тайничко се оглеждах да не изскочи пак някоя мисъл, която да ме погне. И така и стана. ,,
Ако питаш мен, всичко това са си едни натрапливи мисли трябва да се работи психологически точно като с такива.
С две думи си мисля,че се касае за едно ,, екзистенциално .. ОКР.
 

Ами този мой приятел всъщност, до голяма степен припокрива моите виждане за свободомислие, себеобичане и прочие. ТАка че доста от неговите четива ме радват, докато винаги стигнем то вселената и нейната майчина обич. Той е категоричен, че такава няма, че това е инфантилно и докато имам нужда от външна обич, нищо никога няма да се промени за мен. НО аз нямам нужда вселената да ме обича, самата ми свързаност с нея ме прави аз да се обичам.  Така че, чувствам и позитивни и негативни чувства. 
Щайнер не съм чела, но от друга страна Петър Дънов беше причината за този срив. Превеждахме негова статия с един чилиец, който искаше да го публикува международно и изчитахме всяко изречение по 3 пъти, за да вникнем напълно в казаното. Така че доста дълбочина набрахме и се съгласявах с доста от нещата, които казваше, но няма автор, който да се припокрива на 100% с един читател си мисля аз. Дънов говореше много за любовта. И в един момент стигнахме до пасаж,  в който се казваше, че понеже нямало любов в света и защото още Адам и Ева извършили едно дело без любов, демек ябълката от там всичко се сринало. Да, но мен такива изказвания ме сканализират. Това е вменяване на вина. Темата за Адам и Ева и тяхната невинност, както и любознтелност, както и даденото им право да упражняват свободна воля е мнооооого дълга, така че не искам да я зачеквам тук. Но ето такива неща възпламеняват моята травма и аз започам да се блъскам в четеници на атеисти, на други мнения докато намеря нещо да ми резонира. Проблемът е явно как аз пресявам информацията, а и как я интерпретирам. Така че всеки един автор може да ме афектира, гаранция НЯМА.

Интересно е какво да отговориш на Иво ? 
Преди пак зачекна този въпрос на което противопоставям ,,Нищо в обозримата вселена не се създава . Нещата се пресътворяват  ". Значи не може да се създаде разум от самосебе си . Но това е една много висока топка за обикновен човек , какъвто мисля съм , сме .
А ето една хубава статия по твоя въпрос но преди да я прегледаш един съвет  .Израстнах в общество където думата Бог олицетворяваше    някакво изкопаемо , скелет , към който в най добрия случай се отнасяха с пренебрежение като към нещо толкова незначително , като   рудиментарен фолклор . Баба ми и някои гости говоереха по темата и това правеше впечатление до толкова че да остане в мен един въпрос висящ през останалия ми живот . Какво в същност си говорят ? Млад растящ човек , е това същество което разглежда света по свой личен начин и трупа опит ... Значи никога не заемай ,,абсолютна" позиция , защото няма такава , тя винаги е илюзия .Но винаги се дръж здраво за собствената си позиция , защото това те прави човека който си . Това  нещо е много хубаво , гледано от страни и неповторимо .Следването на тези две нагласи може да доведе до растеж , надграждане на днешните възгледи .
Прощавай  но още едно :   Като прочетеш едно твърдение спри . Почакай и виж какви са чувствата . Не чакай дълго и продължи с четенето . Чувствата и умът трябва да са равноправни но не ги смесвай . Те са два гласа на една душа .Смесването е когато избереш едното и прененбрегнеш другото . А те виждат по--различно ,  но правлен  за себе си начин .
 
 

Попаднах на едно интересно мнение относно вярата в себе си. 
Аз по принцип подкрепям напълно това мнение, като обаче земествам бог с велената. Не съм религиозна и за мен няма анимационни герои в небето. Но... с един приятел, който е написал доста книги по темата за себеобичането и просветлението по пътя към себеобичането, спорим неспирно по този върпос. Той ми обяснява с научни доводи, че вселената е един организъм, който се състои от информация и енергия (съюзът между които създава материята) и съзидателна сила. Вселената винаги казва той, няма разум, тя не мисли, тя не преднчертава твоя път, тя не се грижи за теб, много е вероятно тя дори да не знае за нашето същестуване. Тя просто твори и създава от наличното възможното, а когато двете се изчерпат се наблюдава разпад. Няма душа, няма прераждане, няма карма, няма нищо от това, което съм чела в повсеместната литература.  Вякакъв мой опит да се свържа с вселената като нещо по-висше от мен, той определя като инфантилна пристрастеност към търсене на закрила от родител и  придържане към външни опори, вместо да имам свои вътрешни, които да поставя чрез себеобичането. Това много ме разстройва и ме разклаща, защото може би аз както и много  д руги хора имаме нужда от тази по-висша фигура или форма на закрила от сила или материя по-голяма от нас. Може би това е подсъзнателно заложено от детството ни. Според него, ако ти обичаш себе си, всичко друго е наред. Вселената е такава каквато е, тя ти е оставила пълната свобода да се проявяваш както си поискаш и ти можеш да твориш и бъдеш този, който си искаш. И това е напълно достатъчно да си щастлив. Да, звучи логично и правдоподобно. Така наистина няма от какво да зависиш и можеш винаги да си имаш вътрешните опори. Но мен, незнайно защо това много ме натъжава. Аз имам нужда от тази майчина връзка, ако щете, с вселената, от тази висша грижа, макар че този приятел разби представите ми на пух и прах. Все едно когато детето разбере, че няма дядо Коледа. Чувстваш една празнина вътре.  
 
Лошото е, че това толкова ме афектира, че вътрешното ми разклащане мисля, че доведе до външни симптоми. От 2 дена имам световъртежи и губя равновесие. 

Бебето се ражда неутрално само ако е мъртво родено. Живо роденото бебе извършва известни постъпки и ако бебето нямаше любов към  тези постъпки, те не биха могли да съществуват. Постъпките са силни, защото бебето ги обича.

Здравейте, 
 
Имам следната дилема, не мога да разбера една часто от себе си, която постоянно ме саботира и гледа да ме смаже, това вътрешният критик ли е, нашата сянка ли е, преди си го обяснявах като обсебване от демон, който искаше да ме унищожи, заради това че бях попаднала в една секта. Но тази част от мене, наистина ми желае злото и някак си ме мрази. Днес имах особено силен сблъсък с нея и някак си се натъжих, защото ако външен човек ти желае злото и и те мрази, някак си е по-понятно, но самият ти себе си??? 
Понеже доста се занимавам с личностно развитие, психология и прочие, днес ми се случиха 2 неприятни събития, които аз успях да превърна не в драми, а в информационни моменти и да извлека мъдрост от тях, и се зарадвах, защото все повече се справям с такива ситуации и излизам помъдряла, а не смачкана. Но това, което ме смачка беше този вътрешен глас, вътерешн критик, който каза: "Ееее, ми ти се справяш тука с някви малки ситуациики и си мислиш, че си много велика. Хайде животът да те изтряска по главата с нещо тежко да видим дали ще се правиш на толкова просветлена?". И сякаш със злоба тази част от мене ми пожела нещо лошо да ми се случи, че да видим дали и как ще се справя. Аз по принцип имам един такъв страх от случване на нещо лошо, нещо наистина тежко, тежка болест, инвалидност и т.н.
Та някой професионалист може ли да ми даде обяснение каква е тази част от мен, която действа по този начин. Как да се справя с нея. По принцип посещавам психолог, но тя отсъства за известно време, а аз не мога да чакам отговор от нея, защото много се разстроих от това, че аз самата се самосъботирам по този начин и искам да преработя тази мисъл час по-скоро. 
 
Благодаря.

Бих искала да поговоря малко за интуицията. Напоследък се сблъсках с нещо необяснимо , което много ме покруси и разочарова от самата себе си. Нещо, ко ето не мога да определя точно какво е, но е вътрешен глас, от този най-дълбокия, вътрешното усещане, което те кара да не изневеряваш на себе си, въпреки ситуациите в реалността. 
Всичко започна със срещата ми с едно момче. По принцип съм предубедена към по-младите мъже, които имат интерес към по-големи жени. 3-4 гоини са ок, но над 5 започват да се усещат разликите. Та срещнах този малчо в един сайт, там където най-малко очаквах да срещна такова прекрасно същество. От началото на срещата ни до сега, той буди в мен само уважание и възхищение, и нищо друго... Само да отбележа, че разликата ни е 8г. Той също имаше любопитство да опита с по-голяма жена и понеже беше много възпитан и позитивен, аз се съгласих да се срещнем. В деня на срещата дойде едно момче, което изглеждаше поне 7-8 години по-младо от същинската си възраст. Тук говоирм за мъж все пак над 30г, а не за абсолютно незряло момче. Вечерта протече в приятни разговори, но аз не усетих никакъв флирт между нас или някакво привличане и си казах, че ще е просто една среща и вечеря, от които нищо не губя, защото човекът насреща беше приятен. Накрая на вечерта той ме откара с колата си до нас и ме целуна. Много рядко ми се е случвало при целувка да не изпитам абсолютно нищо, никаква тръпка, никакъв ток. Да, на момчето му липсваше техника, но дали беше само това. Казах си, че на другия ден ще му кажа, че нямам интерес към него, защото не изпитах никакво вълнение. Не ми се искаше да му чупя хатъра още същата вечер. Обаче той беше толкова внимателен и позитивен и постоянно ми пишеше някакви приятни неща, че на мен това внимание ми хареса. Абе истински джентълмен. Покани ме на уикенд в планината и аз си казах, че винаги мога да го шкартирам, но защо не прекараме един прятен уикенд заедно. Честно казано бях любопитна как ще е сексът. Отидохме на хотел и той беше отново много внимателен, грижовен и прочие. Сексът не ме очарова за съжаление, но пък останалата част от уикенда протече в такава хармония, че накрая на уикенда аз бях в полет на криле. Отдавна не се бях разбирала с някой толкова добре. Започнахме да се виждаме, а аз се амбицирах като истинска кака да му покажа някои неща в секса, и му казах какво му липсва, а той се амбицира да се научи. Всичко изглеждаше добре, но аз, бидейки с малко по-особено сексуалност, започнах да имам съмнения относно бъдещите ни отношения. Аз съм полигамна, за мен свободата в секса и между партньорите е нещо много красиво. Трябваше да обясня на този моногамен човек това, но изненадащо той го прие добре. Изпитах облекчение, че дори и сексът да не върви, ще мога евентуално да се виждам с други партньори, защото говорихме по въпроса. Не криех нищо от него. Аз съм всеотдаен и етичен партньор и предпочитам да споделям всичко с любимия човек. Но въпреки неговите усилия да научи практики в секса и прочие, аз оставах неудовлетворена, трудно свършвах, дори сексуалните ми фантазии вече не бяха същите и това започна да ме мъчи. Аз също търся серизона връзка и много искам дете, а моето време напредва и този аспект също ми е много важен.
С времето разбрах все повече, че съм намерила идеалния партньор за семейство и дълготрайни отношения и тази мисъл много ме радваше, но всяка позитивна мисъл, бе очернена с негативната мисъл, от тук  нататък все незадоволена ли ще ходя в живота?? Проблемът при моят партньор беше, че той е от тези толкова добри , възпитани и гиржовни партньори, че му липсва хищната мъжка страст и тази мъжка нотка, която да покори жената. Понеже аз съм и с по-високо либидо, аз бях по-активната в секса и се чувствах като генератор, който на м оменти са  изтощаваше. Този разрез в самата мен много започна да се задълбочава. Неудовлетворението в секса и представата ми за един тих, спокоен и удовлетворен иначе живот с подобен партньор. В един момент се усетих толкова привързана към този човек, че запонах да подтискам вякакви еротични фантазии, които преди ме възбуждаха, не поглеждах към други мъже, да не би някой друг да ми хареса повече, защото знаех, че моят мъж има недостатъци в секса и се притеснявах, че лесно може да появи някой, който да ме привлече неудържимо. Толква огромно беше желанието ми да започна семейство с този човек, че дори реших да поддтисна тези мои пориви. Но, нещата ексалираха-от този емоционален блокаж започна да страда тялото ми, започнах да се чувствам, че все едно не съм себе си, започнах да се чувствам нещастна отвътре, въпреки, че имах всички причини да се чувствам щастлива отвън. И тогава започнаха съмненията и вътрешните борби. 
Всеки път когато се видех с него, след хубавото време прекарано заедно, гушкането и хармонията, се усилваше желанието ми да бъда с него. Но в момента, в който се приберях в къщи и започнех да се занимава със своите си неща и да бъда себе си, съмениеята и раздовението ме връхлиташе с мощна сила. След около месец прекаран в такива терзания, защото скъсването не беше опция, психиката ми доста се затормози и взех да давам накъсо. Постоянно ми се ревеше, не можех да мисля за нищо друго, нищо друго нямаше значение, роднини, приятели , хобита... Започнах да усещам, че плащам доста висока цена за това. През цялото време не съм крила терзанията си от него. Но той просто не ги усети с тази сила, с която ме връхлитаха те. Накрая не издържах и просто знаех, че трябва да се отрдъпна, да се отдалеча, за да си поема въздух и да осъзная къде се намирам и защо се случва всичко това. Казах му, че искам да не се виждаме известно време, поне месец, за да се успокоя и да видя накъде ще поема. Месец, в който ще си дадем пълна свобода на действие, за да видим кой накъде. 
Както винаги той беше много сговорчив и се съгласи с експеримента, в името на това да не страдам. Казхаме си, че дори ще се срещаме с други партньори и двамата. И в края на този месец, ако нещата се разпаднат от самосебе си, то изходът е бил ясен, ако решим да бъдем заедно, ще обсъдим пак критериите. В момента сме в този период на този един месец. Въпреки, че се отдалечихме малко един от друг, моите вътрешни терзания не стихват. Помислих си за срещи с нови мъже или с някои стари любовници, но дори и това не ме радва, толкова съм се привързала към моето момче, че си искам само него, но пък тялото ми вика за хубав секс. Честно казано се чувствам в една безизходица, в която никога не съм се намирала. Мислих за хиляди варианти как тази връзка да проработи, как той ще ме пуска с други партньори, как ще експрриментираме двамата с други партньори, какво на него ще му запали интереса, но колкото и варианти да си давам, този вътрешен глас, тази интуиция??? ми казва, не, това не е човекът за теб. Сякаш това ми казва. Сякаш съм сложила красиви обувки на краката си, които ми стоят изящно, но малко ми стискат. Много често когато ги поносим, стискането става все по-голямо и по-голямо, докато накрая ни се появят мазоли и ни прокървят краката. Ето с тези обувки аз в момента не мога да се разделя. Тази 'интуиция' ми казва, че този мъж не е за мен. Няма го това мъжкото някак си у него. Ние и двамата сме се свързали през децата в нас, а не през зрелия мъж и жена, и любовниците, и това някак си ми се струва като по-добра платформа за приятелство. Но не това иска душата ми. Тя иска такъв всеотдаен партньор в живота, не само за приятел. Та нали най-хубавите връзки стават между двама приятели?? Умът в мен се бунтува и казва, да но обувките като ги поносиш малко може и да се поразтъпчат и да се раширят и да спрат да ти убиват. Но.. обикновено не е така. Тези, които ти стискат осезателно продължават да ти стискат. Обувката, която ти приляга точно на крака, ти я усещаш още в магазина, усещаш, че това е обувката за теб.  
И тук да се върна на интуицията... През цялото време докато чета литература за личностно развитие си казвам, че човек привлича това , което мисли, че човек трябва да има добра самооценка и вяра в себе си, вяра, че ще му се случи най-доборото, в какъвто и вид да му го поднесе съдбата. И този път искам да поема това предизвикателство, да пусна сигурното и да повярвам в тази 'интуиция', защото Вселената всякаш ми казва - ако ми се довериш, ще ти намеря партньор много по-добър от този. Но изборът е твой. Можеш да го направиш сега. Да пуснеш и да чакаш новото с трепет. Или да избереш да бъдеш в тази половинчата връзка и винаги да си в съмнение дали нямаше да дойде по-добро? Но сега аз пак съм в съмнение, ако пусна тази връзка.. дали не съм изпуснала най-доброто?? И въпросът ми тук е: може ли да има наистина толкова силна интуиция, че чак да се измъчваш? Според моята психоложа имам страх от обвързване. Да, създалата се ситуация може да се обясни с много неща, но това вътрешното, което ме тормози не мога да го обясня на никой. То ми казва 'довери се' и не бъди в полвинчата връзка, но неизвестното напред е толкова празно и страшно. Нищо не се вижда на хорзонта, нищо толкова  хубаво като това, което имам в момента, и което не ми е беше случвало от дълги години. Как да порявам на тази 'интуиция', на този вътрешен глас. Звучи съвсем неадекватно. Много страдам и съм м ного разочарована в себе си. Кавам си, ето съдбата ти прати този прекрасен човек, но ти пак искаш нещо друго. Хората ми говорят за компромиси, за какви ли не варианти. Но това вътрешното... дали е интуиция или просто моята невъзможност да правя компромиси със себе си?? Много съм объркана. Според мен човек е по-наясно с егото си, с външната си обвивка, отколкото с вътрешната си същност и понякога тази същност ни изненадва. Сега много повече разбирам гейове, лесбийки и т.н. Когато си бил възпитван с едни ценности и ти се окажеш различен от тях. Искаш да е така и висчко да е наред в живота ти, но не можеш да се обърнеш срещу природата и вътешната си нагласа. Сега аз се опитвам да разбера себе си и какво точно искам, какво за мен значи идеалният партньор? Не идеалният човек, а партньорът, който най-много ще пасне на моите нужди. Дали тази вътрешна нагласа също така трябва да доминира живота ми, и ще ме повлича към незнайни за мен хоризонти. Буда е казал, не се привързвай към нищо. И аз тук мился, че съм толкова нещастна, защото съм се хванала като удавник за сламка и съм се привързала към това външното , този идеал за семейство, но все пак преходни неща... Дали трябва да остана вярна на вътрешния огън. Чела съм хора, к оито са били успешни и изведнъж зарязват всичко и е озовават в далечна държава, далеч от цивилизацията и разбират, че така са по-щастливи, макар че на пръв поглед действията им са съвсем неадекватни. Чувствам се в същата ситуация. Ще захвърля еди прекрасен партньор, за да изследвам това, което има вътре в мен и този силен глас, който с всички сили се опитва да предотврати тази връзка. Мисля да му се отдам и да го послушам, защото иначе просто ще полудея...

Кипензов,
С цялото ми уважение към твоите отговори, хайде да спреш да се изразяваш, все едно , че защитаваш докторантура в Харвард и да започнем да си говорим на по-земен език, дай по-народно, за да те разбере и обикноевения човек тук. Не смятам да ти чета изказванията с тълковен речни, ако разбира се, са предназначени за мен, тъй като дори не се обръщаш лично към мен. С една дума, това не ми помага. Нямам нужда от локуми, а от кратки точни и ясни отговори на кратки точни и ясни въпроси. (Между другото моля, всички коментирали по темата да се чувстват поканени също да отговорят на тях, въпрос по въпрос) като:
1.       Има ли в крайна сметка Бог/Висш Аз/Космическо съзнание и прочие?
2.       Съдбата от това нещо ли ни е предопределена или от нашия личен избор?
3.       Възможно ли е само част от съдбата да ни е предпоределена и останалото да се подчинява на закона на привличането? Демек, каквото си мислим, това да ни се случва? (Някои неща се материализират в живота ни, до други катаклизми, които преобърщат съществуването ни или го правят мизерно е ясно, че не са наш съзнателен избор, избрани са от някой или от самите нас преди да се родим в тези условия.)
4.       Възможно ли е наистина да можем да контролирам съдбата си чрез собствените си мисли, или израстването е както казва авторът тук, просто да интепретирам ниещата по подкрепящ начин? ( За мен това е просто създаване на илюзия. Значи случва ти се shit и ти си казваш, ами това е най-доброто, което можеше да се случи. Т.е, ние нищо не можем да промени, само да го тълкуваме по различен начин. Ето лично мен тази мисъл много ме дразни и ме фрустира, защото излиза, че използваш целия си ресурс само да намираш начини да тълкуваш нещата, а да си абсолютно безпомощен да ги промениш? Защо се молят хората тогава. Да, според този автор неща като молитва, прошка и прочие са абсолютно излишни. В атеистичния му мироглед не е заложено абсолютно нищо, което да се подчинява на авторитет. И все пак излиза, че ти не се подчиняваш, ами просто приемаш целия shit като го тълкуваш позитивно. Еми това е тъпо. )
5.       Колко от страданията на сегашния ни живот се базират на минали животи, родови проклятия, демони, субстанции, които ни владеят и колко просто на погрешни мисловни програми, пс ихически разстройства и прочие? И къде е разликата и как да я открием? (Онзи ден спорих с една жена, която буквално ме нахока, защото коментирах критично видео материала й, в който тя говореше за израстване, но вяска втора дума беше да помолим ангелите да ни дадат насока, да помолим ангелите за прошка, да помолим ангелите за това и онова. Беше обсебена с тия ангели. Като й го казах, тя ме обвини, че не съм достатъчно духовна и понеже не съм ги виждала и не съм си говорила с тях, това не означава,че те не съществували. И така, какво излиза, че всеки може да си пише и интерпретира тази материя – духовната – както си иска. Затова аз търся най-близкото обяснение до мен. Това не е като да отвориш учебника по физика, да видиш как работи законът и вече да знаеш неизменната истина, защото както той работи за теб, така ще работи и за всички останали. Не, тук нещата не стоят по този начин. Всичко е базирано на лично усещане и когато не си съгласен с нещо, се чудиш, ти ли не си в унисон с нещата или другият просто приказва собстени измишльотини. Тази ми разправяше, че Бог бил толкова висш, че ние простолюдието не сме мо жели да го достигнем да общуваме с него, ми трябвало със свитата му от ангели. Е, за какво проявление на Бога говорим тогава, ако сме толкова ‘низши’. Когато започнах да й задавам тези въпроси, накрая ме оплю и ми каза да си потърся психиатър. Дори ми даде ‘безплатно’ обяснение, как в миналия си живот съм преследвала духовни хора и съм ги избивала безпощадно и в този живот едва ли не съм наказана. И така, къде е истината?)
После прочетох дълго обяснение за Хрисовото съзнание от някакъв анонимен автор, с части от което също не бях съгласна, а именно:
Видяхме, че Бог не е създал сегашното състояние на страдания, ограничения и мизерия на Земята. Вместо това, човешките същества са създали тяхната собствена ситуация.
Демек, имам пак една идеализация на Бога и едни грешни и греховни същества, които са изначално лоши? Ама как така Бог е допуснал това, как така ни е създал такива? Не е ли всичко творение на Бога и доброто и злото, не е ли той дуален? Още повече, че авторът казва „Видяхме, че бог не е създал сегашното състояние...”, от къде го видяхме? Просто той го беше споменал по-рано в текста, е това ли е източникът му на информация?
След това започват пак с единствените решения за планетата земя, утопични изказвания:

Видяхме, че има едно единствено решение за проблемите на планетата Земя. Това решение е Христовото съзнание.
Казах ви за универсалното Христово съзнание. Все пак, решението на проблемите на Земята не е универсалното Христово съзнание. Причината е, че универсалното Христово съзнание просто не може да влезе в този свят.
Бог е създал законът за свободната воля и нито едно същество в небесата не би нарушило някога свободната воля на човешките същества. По тази причина, самото космическо Христово съзнание просто не може да действа в този свят.
В резултат на това, ключа за промяна текущата ситуация на планетата не е универсалното Христово съзнание, а е индивидуалното Христово съзнание.
 
6.       От тук следва ли, че доброто е пасивно, а злото активно?
Авторът на предишната публикация , който дискутирахме от началото не темата, казва, че Съзидателната нежност е пасивна, тя не може да те проникне ако ти не я привлечеш, освобождавайки се от твоите програми и зблуди. В това отношение асоциацията е с Бог. Както и тук  се твърди, че Христовот съзнание ‘просто не може да действа в този свят’. А как може да действа изобщо? От какво зависи? Не се споменава в текста. А напротив оставя вратичка да бъдеш манипулиран по всякакъв начин, какво точно трябва да правиш, за да си в Хрисовото съзнание.
 
 

Напълно съм съгласна. Обичането само на положителните ни качества, по--скоро е самовлюбеност. Тук говорим за обхващането на цялата личност. Аз напоследък много работя със сянката. Четох Юнг и това, че колкото повече я изкарваме на светло, толкова повече преставаме да се страхуваме от нея и от поведението, което я формира и ако я прегърнем, то със сигурност ще я преработим. Сянката има много аспекти, разбира се, така че не можем да я преработим на 100%, в един живот едва ли. Но все пак, тук е много важно себеобичането, защото така се преработва. С любов и приемане. Да се опитваш да се отървеш от част от себе си, означава да не се приемаш, подсъзнателно да мразиш част от себе си и така оставаш в страха, срама, вината и прочие. Така че в този смисъл , не искам да се отървавам от егото си, а да го прегърна, за да го преработя. 

Напълно съм съгласна. Обичането само на положителните ни качества, по--скоро е самовлюбеност. Тук говорим за обхващането на цялата личност. Аз напоследък много работя със сянката. Четох Юнг и това, че колкото повече я изкарваме на светло, толкова повече преставаме да се страхуваме от нея и от поведението, което я формира и ако я прегърнем, то със сигурност ще я преработим. Сянката има много аспекти, разбира се, така че не можем да я преработим на 100%, в един живот едва ли. Но все пак, тук е много важно себеобичането, защото така се преработва. С любов и приемане. Да се опитваш да се отървеш от част от себе си, означава да не се приемаш, подсъзнателно да мразиш част от себе си и така оставаш в страха, срама, вината и прочие. Така че в този смисъл , не искам да се отървавам от егото си, а да го прегърна, за да го преработя. 

Между душата и егото няма разлика. Те са като люспите на лук, сърцевината е душата, външните люспи са егото. Но кой може да каже къде свършва външната обвивка и къде започва сърцевината на лука. Така че между тях граница няма и те лесно могат да преминават едно в друго. Душата лесно може да стопи егото и егото лесно може да стопи душата - два процеса които могат да стават момент след момент . Егото е инструмент за начало и край, душата е инструмент за безкрайност. Егото поставя рамки, душата ги разрушава. Егото носи разум, душата носи чувства. Ако ги погледнем виждаме дуализъм, но не е така, те имат и трето измерение, казва се любов, и тя е връзката между тях. И егото обича и душата обича. Егото обича обсебващо, душата обича безусловно. И човек живее в тези два триъгълника. Големия триъгълник: душа - чувства- божествена любов и малкия триъгълник: его - разум - човешка любов. Първия триъгълник е дух, втория е материя. Но къде се намира човека, той дух ли е или материя? Той е дух и материя в едно - пресечната им точка. Така че, правилно е да се движим и по двата триъгълника, като не забравяме, че сме баланс, че сме и дух и материя.<img>

"Душа

Отделянето на човешката душа от Бога съставя един от най-великите моменти в Битието. Това отделяне е известно в Ангелския свят под названието зазоряване на човешката душа.

Душата излиза от своя Първоизточник като Божествен лъч и влиза в необятната Вселена, за да извърши работата, която й предстои.

Душата е вечна. Тя е така вечна, както Бог е вечен. Но докато Бог е абсолютно неизменен, душата непрекъснато се изменя, като по такъв начин се развива и добива нови качества.

Човешките души живеят и се движат в Бога. Те съществуват у Него във вечността, макар и да са се проявили в различни моменти. Те съществуват заедно, макар и да не са излезли едновременно от Бога; живеят един и същ живот, макар и да се различават. А различават се, защото всяка душа представлява едно състояние на Божественото съзнание.

Душите – това са различни състояния, в които Божественото съзнание се е проявило във време и пространство. Затова ние казваме: има само една Велика, Божествена душа, а всички други души са само нейни прояви. Всичко може да изчезне в света, но душите – никога. Те не могат да изчезнат, защото не може да изчезне и Божествената душа, Божественото съзнание.

Днес хората не познават душата. Те не съзнават себе си като души, а като личности. Личността, това е физическият човек, а не истинското Себе – душата. Те познават и личностите на другите, а не душите им, които са истинските им ближни.

Но ако хората не вложат в съзнанието си идеята, че са живи, разумни души, ако те се съзнават все още като личности, като умове и сърца, като мъже и жени, няма нищо да постигнат. Всички тези форми на съзнанието са вече опитани.

Вложат ли обаче в съзнанието си, че са живи, разумни души, ще внесат нещо ново в живота си, ще му дадат нова насока. Защото при сегашното развитие на човека, няма по-високо състояние от състоянието на душата. То носи в себе си всички условия, всички възможности на Божествената Любов.

Само в душата може Бог да се изяви в Своята пълнота. Любовта може да се изрази напълно само чрез душата. Ако вие изразите Любовта си чрез сърцето, тя ще бъде само наполовина изразена. Ако я изразите чрез ума си, тя ще бъде пак наполовина изразена. А всички слабости в света произтичат от половините.

Досега човешката душа е напъпвала, тя е достигнала да стане пъпка. Но в нашата епоха тази пъпка започва да се разтваря. Туй разтваряне на пъпката-душа е един от най-великите моменти в Космоса и се нарича разцъфтяване на човешката душа. И всички Възвишени същества в Божествения свят очакват с трепет разцъфтяването на човешката душа. Те знаят, че в нея са написани всички прояви на Бога, че в нея е вложено всичко онова, което е станало преди тях, което сега става и което ще стане в бъдеще. Те знаят, че човешката душа е една свещена книга, в която Бог по един особен начин, непознат за тях, е написал развитието на цялото Битие.

Затова с такъв свещен трепет очакват те разцъф¬тяването на човешката душа. Цветът, в който ще се разцъфне тази душа, ще блесне във всичката си красота, и Бог ще влее в него Своята Светлина и Своята Любов.

А в човешката душа има такава красота, както в никое друго същество на света. Тази красота с нищо не може да се сравни. Дори когато Бог погледне формата на човешката душа, и Той се весели.

Щом се разцъфти човешката душа, тогава всички Ангели, всички служители на Бога ще дойдат. Те от незапомнени времена очакват разцъфтяването ¢, за да вкусят от нейния нектар. А със своето идване те ще донесат Новата култура, която аз наричам култура на Любовта.

Когато Христос слезе на Земята, Той слезе да помогне именно на човешките души. Защото всяка душа, която е слязла на Земята, има една съществена задача, която сама трябва да разреши.

В света има разумни души, които искат да се повдигнат и да живеят съзнателно. За тях слизат на Земята Великите учители, на тях помагат и всички любещи и светещи души, които работят в света. Защото само души, които любят и които светят, могат да помагат на другите души. Те са завършили своите изпити на Земята. В тях Божественото съзнание е пробудено. Ето защо те не искат да напуснат Земята. Те казват: “Сега ние ще живеем на Земята при всички условия, ще живеем така, както Бог иска. Ние разбираме сега как трябва да се живее.”

За човешката душа, която иска да се повдигне, няма нищо невъзможно. Тя е силна благодарение на своята връзка с другите души, които са истинските ¢ ближни.

И колкото по-голям е броят на душите, с които човешката душа е свързана, толкова тя е по-силна и по-неуязвима. Успехът на душата зависи от броя на душите, с които тя е свързана. Съзнанието на ония души, които взимат участие в земния живот на една душа, е постоянно съсредоточено в Любовта, и затова те ¢ помагат безкористно и самоотвержено. Ето защо изкуството на земния живот се състои в това: докато човек е на Земята в тази малка форма, да влезе във връзка с душите на другите хора. Там е ключът на успеха. Дори една душа да ви обича, тя е в състояние да ви помогне в мъчнотиите на Живота. А когато много души насочат Любовта си към един човек, той може всичко да стане – поет, художник, музикант, учен. Велика сила е Любовта.

Пътят на всяка душа е строго определен и никой не е в състояние да я отклони от него. Невъзможно е една душа да отклони друга от нейния път, защото Бог зорко бди над душите и направлява тяхното движение в необятната Вселена. Сама по себе си всяка душа е една малка вселена, която се движи по свой път в голямата Вселена. Но едно велико свойство на душата е да се смалява – да става безкрайно малка и да се разширява – да става необятна като Вселената.

Излезли последователно от Бога, душите се намират помежду си в такива отношения, в каквито се намират тоновете един към друг. В своите от¬но¬шения душите съставят хармонични групи.

Те образуват отделни системи, които се движат спираловидно в безграничното пространство. При своето инволюционно движение те слизат на групи, но остават в различни по гъстота среди, защото не всички могат да преодолеят тяхната съпротива. Само част от тях достигат до най-гъстата материя. Така душите са свързани във вид на верига, която минава през различни полета. При еволюцията си душите възлизат по същия закон – различните души възлизат в различно редки среди.

Да възлюбиш душата на човека – в това се състои истинският морал. Ала който иска да борави с човешката душа, трябва да има велик ум. Той трябва да разбира дълбоките процеси, които се извършват в нея.

Дълбочина има в човешката душа, дълбочина и необятност. Защото човешката душа живее извън нашия свят, в един свят с много повече измерения. Тя има само една малка проекция на Земята. Явява се само временно като гостенка на ума и сърцето. И когато душата посети човека, той става велик, вдъхновен, благороден. Оттегли ли се душата, той пак става обикновен човек.

Всички велики мисли и желания изтичат от извора на душата. Душата пък се пои от друг извор – човешкия Дух. Човешкият Дух се пои от още по-велик извор – Божия Дух. А Божият Дух се пои от най-великия извор – абсолютния, незнайния Дух на Битието, за когото никой нищо не знае.

И тъй, помни:

Ти си душа, не тяло!

Ти си душа, зачената някога в Божествения Дух, зачената в Любов.

Сега душата ти е вече пъпка, която чака да се разцъфти. Съсредоточи съзнанието си в нея, защото това е един от най-великите моменти на живота ти! Тогава ти ще се разтвориш за Великото Слънце, което озарява целия Божествен свят. "

Източник: Душа

Много е трудно да се дават общовалидни съвети, ако изобщо е възможно. Зависи от теб си. За някои може да е полезно да се "отрекат" в буквалния смисъл, но условието е да могат едновременно с това да се отворят за по-висшето. Иначе се получава не надмогване, а разцепване на егото, с всичките непирятни психиатрични последствия. В повечето случаи е добре да се избира между една от другите четири алтернативи, които ми хрумват. Или, първо, ако егото е хилаво или деформирано, първо да се поработи върху неговото стабилизиране. Или, второ, ако то е силно, но с него се злоупотребява, да се смени насоката, например човек да разбере, че и алтруистичните дела могат да носят лично удовлетворение, а не само егоистичните. Или, трето, да се насочи лъчът на вниманието навътре: "Кой съм аз?", да се търси егото вътре - ефектът е смирение и просветление, неподозирани за такава проста техника от хора, които не са я опитали! Или, четвърто, да се приложи някаква цялостна духовна дисциплина, която не толкова отрича и не толкова пренасочва егото, а действа чрез обща хармонизация на енергиите и центровете - йога, дао, паневритмия...

Във форума е пълно с теми за Егото.
 

Не се отървавай. Защо да се отърваваш. Личността е като листата на дървото. Те се сменят, но дървото си е все същото. Падат като им дойде времето. После нови листа, ново редуване на сезони. Нова есен - пак падат и т.н. Един дух (актьор) - различни его личности (роли). Стремежът според духовните учения е личността да е все повече в синхрон с Духа.

Абе приятел, ти ми звучиш като от някакво 10-то измерение. Къде се отвя? Върпосът, който ме вълнува е, че вселената е изверг, който бълва изверги. Вселентата не била перфектна, не била антропоморфна, не била жива. Еми каква е тогава? Някаква зациклила машина, която някога бълва прекрасни същества и творения с таланти , а друг път просто ужасяващи същества. И ако вселентата създава само продукти, за каквъв дух говорим? Защо говорим за чакри, за интуиция, за това как да се настроим на високи честоти. Значи тука едни хиляди хора се плюнчат за тоя дет духа. Четох, че вселената всъщност е неблагоприятна за живот. Факт е, че ние сме една малка планета, на която има живот, поради създалите се обстоятелства и никъде на светлинни години няма друг живот, наистина говори, че вселената не е много гостоприемна откъм живот. Значи ние сме някакво изключение, издънка, която се е появила без дори неперфектната вселена да разбере как. И кво ся, какво се мъчим ние тука, да се обичаме, че за кво ни е? Ние сме неперфектни, няма значение какво правим, как се държим, какво съм тръгнала да бъда одухотворена като мога да бъда вулгарна и да псувам всички на майка. Имам извинение, създадена съм неперфектна. Толкова може една неперфектна вселена. За каква любов говорим, за кви 5 лева. И това ми го говори моята психоложка, която мислех, че има малко мозък в главата. Просто да преглътнем, че светът бил несправедлив, да се надупим и да разтворим отверстието си добре. Еба си философията. Педофилите бяха само един пример за несправедливост в проклетата вселена. Но ти си мислиш, че знаеш какво ме вълнува и се опитваш да ме разгадаеш. Много си далече. Давай по въпроса. Аз си плащам на който трябва да ме разгадава, ама и тя явно се затруднява. От педофилите с нея отидохме, на "вселената е неперфектна и си го набий в глвата , че животът е несправедлив". Гениално обяснение! Иди сега търси мир в себе си. Значи, ние, създадени от едно неперфектно семе, какво точно да си обичаме? Аз се чувствам част от тази вселена, от тази гнила материя, която ни е създала, от тази сволоч. Как мога като знам, че около мен е сволоч, аз да вървя и да си свирукам, и да не ми пука, като знам, че тази сволоч-творение е и вътре в самата мен. Това излилза от приказките на тези умници с неперфектната вселена. Лошото е обаче, че аз се влияя от думите на писхоложката си, защото сме изградили връзка на доверие покрай работата си и нещо такова, може да те срине. Ето затова съм тук, търся хора, вънлуващи ги подобна тематика, защото нея като човек може да не я вълнуват тези въпроси и да си говори врели-некипели. Тъкмо си бях подредила цялата вселена в главата и идва някой и издрусва тия лайна. 
И друго да попитам. След като ние имаме души, вселената няма ли душа? Или да се съглася с арогантните атеисти, че ние сме просто едни био-химични роботи, на които мозъкът им работи с определени електронни импулси и си заминава след спирането не импулсите? Щом вселената не е одуховтрорена, как създава души, които да се свържат с Духа?

Абе приятел, ти ми звучиш като от някакво 10-то измерение. Къде се отвя? Върпосът, който ме вълнува е, че вселената е изверг, който бълва изверги. Вселентата не била перфектна, не била антропоморфна, не била жива. Еми каква е тогава? Някаква зациклила машина, която някога бълва прекрасни същества и творения с таланти , а друг път просто ужасяващи същества. И ако вселентата създава само продукти, за каквъв дух говорим? Защо говорим за чакри, за интуиция, за това как да се настроим на високи честоти. Значи тука едни хиляди хора се плюнчат за тоя дет духа. Четох, че вселената всъщност е неблагоприятна за живот. Факт е, че ние сме една малка планета, на която има живот, поради създалите се обстоятелства и никъде на светлинни години няма друг живот, наистина говори, че вселената не е много гостоприемна откъм живот. Значи ние сме някакво изключение, издънка, която се е появила без дори неперфектната вселена да разбере как. И кво ся, какво се мъчим ние тука, да се обичаме, че за кво ни е? Ние сме неперфектни, няма значение какво правим, как се държим, какво съм тръгнала да бъда одухотворена като мога да бъда вулгарна и да псувам всички на майка. Имам извинение, създадена съм неперфектна. Толкова може една неперфектна вселена. За каква любов говорим, за кви 5 лева. И това ми го говори моята психоложка, която мислех, че има малко мозък в главата. Просто да преглътнем, че светът бил несправедлив, да се надупим и да разтворим отверстието си добре. Еба си философията. Педофилите бяха само един пример за несправедливост в проклетата вселена. Но ти си мислиш, че знаеш какво ме вълнува и се опитваш да ме разгадаеш. Много си далече. Давай по въпроса. Аз си плащам на който трябва да ме разгадава, ама и тя явно се затруднява. От педофилите с нея отидохме, на "вселената е неперфектна и си го набий в глвата , че животът е несправедлив". Гениално обяснение! Иди сега търси мир в себе си. Значи, ние, създадени от едно неперфектно семе, какво точно да си обичаме? Аз се чувствам част от тази вселена, от тази гнила материя, която ни е създала, от тази сволоч. Как мога като знам, че около мен е сволоч, аз да вървя и да си свирукам, и да не ми пука, като знам, че тази сволоч-творение е и вътре в самата мен. Това излилза от приказките на тези умници с неперфектната вселена. Лошото е обаче, че аз се влияя от думите на писхоложката си, защото сме изградили връзка на доверие покрай работата си и нещо такова, може да те срине. Ето затова съм тук, търся хора, вънлуващи ги подобна тематика, защото нея като човек може да не я вълнуват тези въпроси и да си говори врели-некипели. Тъкмо си бях подредила цялата вселена в главата и идва някой и издрусва тия лайна. 
И друго да попитам. След като ние имаме души, вселената няма ли душа? Или да се съглася с арогантните атеисти, че ние сме просто едни био-химични роботи, на които мозъкът им работи с определени електронни импулси и си заминава след спирането не импулсите? Щом вселената не е одуховтрорена, как създава души, които да се свържат с Духа?

Чел съм, че никой не идва на този свят с мисия да злодейства. Под "никой" аз разбирам и дори значими хора като Хитлер или Сталин чиито действия са променили животите на милиарди човеци. Но дали винаги е така?
Но нека спрем вниманието си на живота на украинският сериен убиец и изнасилвач (включително на деца) Андрей Чикатило. Гражданинът Х: "Х не е психопат, тъй като контролира онова, което прави, и очевидно е егоцентричен. Той е нарцистичен и надменен, гледа на себе си като на надарена личност, без да е прекомерно интелигентен. Работи по план, но не притежава творческо мислене. Хетеросексуален е, като жертвите-момчета представляват просто “делегиран заместител”. Той е некросадист и изпитва нужда да наблюдава как хората умират, за да може да постигне сексуално удовлетворение. " ( д-р Бухановски)
При наличието на следните фактори изглежда, че ако не невъзможно, то поне е изключително трудно личността да не се превърне в насилник и да не живее години наред като такъв:
- Самотен. "Голяма част от детството му минава в самота и изживяване на фантазии. Останалите деца се подиграват на неговата несръчност и чувствителност. Той започва да натрупва гняв и дори ярост в себе си. За да се забавлява и да се чувства по-силен, си представя образи на мъчения, които по-късно се превръщат в неизменна част от неговите убийства."
- Импотентен. "Първият си сексуален опит преживява като подрастващ, когато еякулира, боричкайки се със свой 10-годишен приятел. Това оставя голям отпечатък у него, особено след като установява, че му е невъзможно да получи ерекция, а може само да се освобождава."
- Имал е определена физическа грозота ("главата му е обезформена от наличието на течност в мозъка").
- Израства без баща.
- "Децата виждат обезобразените трупове и слушат страшните истории за лишенията. Чикатило израства точно в такива гладни времена и една от историите, които му разказва неговата майка, гласи, че някога е имал по-голям брат Степан, който е бил убит. Чикатило разказва в едно свое интервю от затвора: “Мнозина са полудявали и са нападали и изяждали други хора. Точно такива хора са хванали моя брат, когато е бил на 10, и са го изяли”. Брат му би могъл просто да е умрял и след това изконсумиран, ако изобщо е съществувал. Майката на Чикатило го е предупреждавала да не излиза от двора, за да не бъде изяден и той като брат си. "
- "Чикатило става свидетел и на нацистката окупация и бомбардировките, при които телата избухват по улиците. Казва, че тези гледки едновременно са го плашели и възбуждали."
- Първата му приятелка го унижава пред други хора. "Чикатило отива в казармата, а когато се връща у дома и се опитва да си намери приятелка,  установява, че все още не е способен на полов акт. Приятелката му разказва за неуспеха му на всички. Той се чувства унизен и си мечтае как я хваща и разкъсва на парчета. Животът му е пълна катастрофа."
- Наличие на брак, който дори не е постигнал сам. Критични майка и съпруга. "Чикатило става учител и успява да се ожени (бракът е уреден от сестра му). Подобно на неговата майка и съпругата му е доста критична, което кара Чикатило да се отдръпва още повече в своя свят на фантазии."
- Прикриване на първата му насилническа проява от училищната управа на училището, в което е работел. "Това го кара да се чувства силен. Когато накрая срещу него постъпват оплаквания, случаят е прикрит, което позволява на един перверзник да се превърне в сериен убиец. "
- "Медицинският преглед показва, че кръвната група на Чикатило е А, но спермата му съдържа слаби B антитела, заради което тя изглежда като АB група."
-"Убиването при него е компулсивно и би могло да спре временно, ако усети опасност от разкриване, но като цяло той не би спрял да убива, докато не умре или не бъде заловен." Тоест, била е налице натрапчивост, която е противодействала на волята му. "Безропотно следва непреодолимия импулс и често изпада в депресия, когато не може да убива. Дори е възможно да страда от главоболия."
- "Чикатило е изпратен за два месеца в института “Сербски” в Москва, където е подложен на психиатрични и неврологични прегледи, при които се установява, че има мозъчно увреждане по рождение. Това увреждане влияе върху способността му да контролира пикочния си мехур и отделянето на сперма. Въпреки тази диагноза, той е обявен за вменяем. Чикатило е знаел какво върши и е могъл поне да се опита да се контролира. "
"Този човек, с университетска диплома по руска литература, с жена и деца и без данни за насилие в детството му, със сигурност е имал кръвожадна душа. Както сам казва за себе си, очевидно е “грешка на природата”. "
Ако е възможно една душа да е кръвожадна, защо е пусната в този свят? Все едно да пуснеш гладен вълк в кошара. Имал е самоконтрол, но предвид на определени предпоставки е изглеждало супер вероятно да стане насилник (дори и не в такъв мащаб, в какъвто реално е станал). В този ред на мисли: "Възможно ли е някой да е дошъл в този свят, за да върши насилие??"
Ако душата на украинеца не е имала намерение да става един от най - прочутите убийци, то значи е била доста смела и хазартно настроена, за да приеме такива условия на живот.
Източник: https://kriminalnidosieta.com/seriyni-ubiytsi/grazhdaninat-h-andrey-tchikatilo-kaniba/ .
 

Преекспониране в случая не просто няма, а точно обратното. Проблемът с педофилията е много по-голям отколкото си представяме. Мащабът е невъобразим и смразяващ.
Политици и изобщо влиятелни личности на топ ниво, католици (колко скандала с педофилски гаври имаше само за последните години, със замесени хиляди случаи на свещеници, злоупотребяващи сексуално ), случаят Телфорд, където масово и необезпокоявано, години наред сутеньори подлагат момичета на 14-15-16 години на ужасяващ тормоз, групови изнасилвания, умишено пристрастяване към наркотици, всички отрепки, които изнасилват децата си като посоченият тук, които са ужасно много, независимо дали ни харесва да мислим за това или не. Всички изоставени деца, които напълно легитимно са давани за осиновяване от педофили (случат от западен берлин, това е продължавало в продължение на 30 години) или на хора, които са издевателствали над тях по всякакви начини (имаше разкрития за масови практики 60те години от Швеция, Австралия, Англия, Канада...). А в третия свят, там какво ли става?
Да, казваме, не съдете. Гледайте това, което зависи от вас. Но когато става дума за такава осакатяваща шокираща жестокост... На тези деца може ли някой да им каже: Всичко в тази вселена е на мястото си. Всичко се случва, защото така е трябвало. Можем ли да им го кажем? Можем ли да застанем пред тях и да пофилософстваме по темата за злото в света. 
Разбирам, че свободният избор е част от обяснението. За да можем да летим, трябва да можем и да пропадаме. Но все пак е прекален този ужас.
А човек би казал, че дори само болката на животните, които ползваме за нашите цели е достатъчна, за да прелее чашата на страданието
Изобщо има ли смисъл да се казва каквото и да е в лицето на толкова болка.
Като пиша това нямам предвид да се заяждам или да споря. Просто винаги въпросът с жесткостта на хората винаги ме е вълнувал. Защото идеята за божествената същност на всичко, която е Добро как се съчетава с този бяс на злото