Здравейте, хора! Дълго време се чудех към кого да се обърна и накрая реших да пиша тук. Ще се радвам, ако някой ми каже какво, the fuck, да направя по въпроса. Надявам се да не ви отегча много с романа, който вероятно ще изпиша сега....
В шести клас(миналата година) реших да се запиша на карате, защото баща ми познава сенсея, та да се пробвам. Когато отидох на първата си тренировка, видях едно познато лице - момче на име Красимир. С него бяхме заедно в детската градина, но не го бях виждала от 2-3 години, въпреки че учим в едно и също училище.
Към декември, 2013г. започнах ад обръщам все по-голямо внимание на Красимир. На тренировките погледът ми стоеше главно върху него(не само защото е най-напредналият и води разгряването), започнах да го сънувам от време на време и постепенно хлътвах все повече и повече, и повече...
През март месец се осмелих да кажа на една приятелка от класа ми - Десислава. Тя веднага почна да прави планове. "Днес след училище ще говориш с него. Трябва да му кажеш какво чувстваш"...и т.н. Аз обаче я помолих на никого да не споменава. Тя, естествено, вика "Ок".
След известно време с Десислава започнахме всяко междучасие да ходим на втория етаж в даскалото, а там е класната стая на Красимир. Всъщност причината да слизам там беше една моя приятелка, но подробности
Април месец казах на още едно момиче, че харесвам Красьо - тази, при която ходех на втория етаж. Това е било груба грешка обаче...на следващия ден като отидох на втория, пет момичета от класа на Красимир ми изкрещяха в лицето"Вярно ли харесваш Краси от нашия клас?". Бях стъписана и не можех да кажа нито дума. Те разбраха какво означава това и започнаха да пищят(лигли).Дръпнаха ме към класната им стая и ме блъснаха вътре. Започнаха да ме блъскат към Красьо, а той не знаеше изобщо какво става. След около 5 минути безразборно блъскане...
Красимир: Някой ще ми каже ли какво става?
*аз се опитвам да се измъкна от класната стая, но без резултат*
три момичета в хор: Дидка те харесва!
аз: Оф, да не чуете нещо!
Красимир: Сериозно ли?
Стелла: Ба*ти кви сте гадни, ве! Сега кво, искате той да почне да страни от нея?
аз: Изобщо не ща да разговарям с никого от вас...
И излязох просълзена от стаята.
На следващия ден имах тренировка и едва-едва се навих да отида. И невероятен "късмет", тогава сенсеят реши да ни сложи двамата да тренираме. За щастие обаче, Красьо нищо не ми каза, но се държа някак си студено. Аз не посмях и думичка да му кажа.
След известно време вече всички знаеха, че го харесвам. Последваха няколкостотин простотии от страна на съучениците ми, бъзици, фалшиви бележки...и Красимир полека-лека коренно промени държанието си към мен и може да се каже, че ме намрази. С него изобщо не си говорехме, освен ако не е крайно наложително(пък и да е крайно наложително, понякога нищо не казвахме ). Нито ме беше обиждал в очите, нито нещо ми е казвал, обаче за сметка на това с приятелите му яко са ме обсъждали.
В един час по ДТИ напрежението стигна своята кулминация, т.е. съучениците ми стигнаха върха на простотията. Всички са отишли в класната стая на Красимир и са му дали някаква бележка, дето уж е от мен, обаче по-брутална от предните 9-10, дето са му давали. Не помня точно какво пишеше, но след като разбрах какво са направили, нервите ми тотално се сринаха. Просто взех ножа(какъв късмет - за часа ни трябваше нож)и на ръката си с кръв написах "К". Не стига това, ами отгоре върху К-то продължавах да натискам с ножа, докато учителката не ми го отне с думите "Какви глупости правиш?" Целият ми клас бяха шокирани и уплашени. Гледах ги всичките със страшна злоба...благодаря на Бог, че тогава не съм направила някоя по-голяма простотия, защото ми беше прикипяло и не ми пукаше за нищо.
Вече беше юни месец, а аз, по-депресирана от всякога. Не съм мислела, че е възможно 12-годишно хлапе като мен да се влюби, но уви. Прекалено много Красимир, при това той ме мразеше напълно.
На 13 юни беше рожденият му ден. Той почерпи на тренировката по карате. Тогава за пръв път от мноооого време му казах 1-2 думи - "Честит рожден ден. Да си жив и здрав, все така умен и да надминеш сенсей Като по колани." Реакцията му беше "Много ме надценяваш, хаха! Мерси."....и в следващите няколко дни отново нито дума.
На 29 юни имаше събиране в центъра на всички спортни клубове в града - там всеки клуб се рекламираше и раздаваше листовки на минувачите да се записват. Бях помолила Десислава да дойде с мен, та да помага с раздаването. Тя, разбира се, не може да не направи някоя простотия! Взе шапката на един мой съотборник и двамата започнаха да се гонят за нея. Аз пък с всичкия си акъл се включих в гонката и не давах шапката на момчето. Накрая се включи и Красимир...
Красимир: Диано!
аз: Какво?
Красимир: Give me
аз: NO!!!
Красимир: Give me!
аз: NO!!!!!!!
майката на момчето, притежател на шапката: Дайте я на мен.
След това вдигнаха скандал(за тъпата шапка о.О) и аз и Красимир излязохме виновните. Той обаче почна да ме псува. Аз му отвърнах подобаващо и станаха едни страшни разправии....това бяха последните неща, които си казахме.
На следващия ден отборът ни тръгна на летен лагер, за щастие Красьо не дойде. Там бях започнала да харесвам друго момче и уж позабравих Красимир. През лятото харесвах разни момчета и бях забравила Красимир. Обачеее...
1 септември, започнахме тренировките. В момента щом видях Красимир, все едно не бях спирала да го харесвам. Само че се бях решила да убедя всички, че не го харесвам...и успях! Казах само на 5-6 човека, че още имам чувства към него, но това са хора, на които имам пълно доверие.
Малко започнах да се съвземам към ноември и можех що-годе да говоря нормално с Красимир, но се усещаше една "омраза" като си говорим.
Към средата на месеца имахме състезание в София. Пътувахме с бус, който ще помня до края на живота си...бях седнала максимално далеч от Красьо и си мислех, че така ще избегна донякъде простотиите на съотборниците ми. Е, мислила съм грешно! През целия път не спряха да крещят какви ли не простотии, при това в присъствието на сенсея(макар че той е на техния акъл хД) о.О
На първия ден, като пристигнахме в хотела, решихме всички да се съберем да играем на Истина или предизвикателство.
Илиян: Дидо, истина или предизвикателство?
аз: До сега да съм избирала някога истина, че ме питаш?
Илиян: Оф да, вярно. Предизвиквам те да изкрещиш през прозореца нещо.
аз: Какво по-точно?
Илиян: Каквото ти е на сърце.
Аз извиках "Пържени картофи във сирене".
Красимир: Дианооо, Дианооооо....
аз: Какво бе, Красимиреееее, Красимирееееее?!
Красимир: Ти 'ептен си била луда.
След тези думи, двамата в дните на състезанието не спирахме да се заяждаме един с друг. Казахме си много гадни неща, за които съжалявам страшно много. Някои от обидите, с които той ме нарече бяха вещица, кльощава, барби, откачалка, психопат....и много други. Аз, от своя страна, му казвах жираф, зубър, тъпанар, п*дерас и всичко, за което се сетите. На самото състезание се подкрепяхме взаимно, но извън залата бяхме като врагове.
На връщане към Габрово в буса също много спорих с него и си наговорихме какво ли не. Сега с него сме в ужасни отношения. Обидите са по-скоро на бъзик, но проблемът е, че приемам всичко, казано от Красьо прекалено навътре. Той е единственият човек, който може да влияе на психиката ми толкова лесно и единствено заради него съм проливала толкова сълзи.
Моля ви, дайте ми някакъв съвет! Какво да направя, за да подобря отношенията си с него? Той при всяка възможност се заяжда с мен и не сме провеждали нормален разговор от февруари месец. Макар че не ми личи, сега съм емоционална развалина и съм изгубила всякакви надежди, че може всичко това да приключи. Наясно съм, че няма как да станем гаджета, но поне приятели би било добре.
Благодаря за отделеното време. Приятна вечер!