Сълза

От деня на аборта много ми се искаше да сънувам моето бебе, да разбера защо така се случи. Доста се рових в интернет по теми като откога едно бебе има душа от деня на зачеване или от деня на раждане. Доста противоречиви мнения има, но все пак намерих нещо, което ми помогна:да избера име на нероденото ми дете и да си представя, че го давам на Бог. Избрах името Катерина и си представям, че сега е на по-добро място и е с другите мои близки, че я обичат и се грижат за нея. Миналата нощ сънувах, че гушкам едно спящо бебе. Не съм сигурна, че беше моето, даже по-скоро не беше,но пък се събудих по-спокойна. Започнах да се занимавам с разни неща, които да ми запълват времето. Чета и една книга „Излекувай живота си“, като ще се опитам да променя начина си на мислене. Поставих си нови цели – най-вече в започването на работа, която ще ми харесва. Най-важното, което смятам, че ми предстои на този етап, е да намеря работа, за да се чувствам пълноценна и сигурна в себе си. А след това, ако е писано, ще планираме и за дете. Ако не стане, обмислям и вариант за осиновяване. Но това, разбира се, след като финансово си стъпна на краката. Сигурно пак ще имам моментите на празнота и ще се връщам да препрочитам съветите ви тук, но се надявам след време да мога да ви споделя нещо позитивно. Благодаря ви за отделеното време и внимание! Поздрави!

Здравейте отново! Като че ли чувството за вина почна да избледнява, но го замества едно усещане за безпомощност, безсмислие, самосъжаление. Не изпитвам гняв, не търся виновни, странно за мен… Чувствам се „пречупена“. По цял ден стоя сама, не знам накъде да продължа. И най-дребното нещо ме наранява. Приятелят ми иска да се женим, но изобщо не виждам смисъл да го правим вече. А като си помисля, че си мечтаех да съм булка и да имам сватба… Страх ме е, че не съм способна да износя едно дете, че изобщо ще мога да забременея. Не искам да връзвам никого за мен. Тъй като съм без работа на този етап изобщо не желая и да правя нови опити за дете – едно, че ме е страх, че ще се повтори случилото се, а другото, че няма какво да предложа на това дете. Мисълта, че дори една дрешка или играчка не мога да му взема, просто ме побърква. Приятелят ми не ги разбира тези мои мисли. Иска да сме заедно (да вметна, че той е в чужбина, близо година живях с него, но не успях да намеря работа), смята, че няма цял живот да съм без работа, мисли за варианти да отидем и в друга, трета държава, където бихме имали по-добри възможности. Но си задавам въпроса „За какво всичко това?“. Да се скитам като някакво улично псе, защо, за какво? Не знам дали да се върна при него, това означава за мен да продължа да съм като затворник, по цял ден между четири стени, без познати, само с моите мисли. Предпочитам да остана тук, поне имам реален шанс да правя нещо смислено, пък дори и с цената на това да остана сама. @Лиула, често и преди, а и сега, си задавам и аз въпроса защо трябва да си отиват хора, които са обичани и нужни и им се живее, независимо дали дете или възрастен, а аз например, която съществувам някак безцелно, продължавам да съм жива.

Радвам се, че попаднах на този сайт. Определено ми дадохте доста храна за размисъл. Всъщност, като мисля за случилото се, единственото позитивно от цялата работа е, че осъзнах колко свестен човек имам до мен. А за прошката имам нужда да помисля повече и тогава пак ще пиша.

Благодаря за мненията! Чета и ги препрочитам и като че ли ми олеква. Поне за малко. Разбирам, че е много вероятно плодът да е спрял да се развива, защото е имал "дефект". "Природата си знае работата. Щом така е решила, значи е имало защо." - това ми каза и лекарят. И все пак не разбирам защо трябваше да ми се случи това. Мисля само за това колко лабилна бях и изпълнена със страхове. Дали това не ми се случи, за да ми покаже, че не съм достойна да бъда майка?! Знам, че не трябва да дълбая и да търся постоянно отговори. Един ден отговорът сам ще дойде ... Но трудно ще си простя, че толкова бързо и лесно се отчаях, не знам дали бих могла да простя и на близките, че не ми оказаха нужната чисто морална подкрепа. За първи път имах толкова силна нужда от тяхната опора. Днес запалих свещичка за тази "част" от мен, която си отиде... Дано ми прости! Ще се опитам да преодолея ситуацията с помощта на човека до мен. Ако това не помогне до седмица-две, ще поговоря с психотерапевт.

Здравейте! Включвам се в тази тема, тъй като и аз преживях аборт и изпитвам чувство за вина. Забременях непланирано, беше голям шок - не бях готова определено психически за това. Винаги съм искала да имам дете, но определено тази бременност ме свари доста неподготвена. Без работа съм и се тревожех за много неща - за раждането, за отглеждането на детето. Не получих очакваната подкрепа от близикте ми. Единствено бащата на детето се опитваше да ме успокои, че каквото и да се случи ще се грижи за мен и за детето. Въпреки това моите истерии и нерви нямаха край. И така докато не разбрах, че бебето няма сърдечна дейност и е спряло развитието си. Наложи се аборт. Сега изпитвам вина, че с негативните ми мисли съм убила живота в мен. Всичките ми тревоги от преди това ми изглеждат такива глупости. Единствено, за което е мисля, за бебето, което изгубих. Ще ми се да върнех времето назад...