lolita

Наистина се оказва, че това което си представяме е по-страшно от реалността и е само в нашата глава. Аз също съм си представяла като се омъжа ще имам ли приятели на сватбата си, а реално имах 9 шаферки.

Много благодаря за изчерпателните отговори. Всъщност първият ми пост от 2015г. е повлиян от първоначалния шок, който изпитах, когато се сблъсках със събирачеството на животни, а и самата година за мен в личен план беше доста объркана и ми предстоеше ново начало, което ме плашеше. Много неща се промениха положително оттогава във връзката ни, а и дори в отношенията ни с родителите му. Определено искам да посетя психолог, за да ме насочи аз как трябва да подхождам към родителите на мъжа си, защото не ходя у тях и се чувствам виновна/ това не значи, че изобщо не ги виждам, виждаме се, но не ходя в дома им и често чувам упреци и подмятания от разни хора/. За съжаление, колкото и да се опитвам да живея в настоящето се питам: "- Ами ако имаме деца? Как ще ги заведа у тях?" Все пак толкова животни могат да причинят болести. Това всъщност продължава да ме тормози. Знам, че хората са различни и се опитвам да приемам различията, наскоро бях дори вдъхновена от книгата " Човек на има Уве", защото там се разказваше за подобен типаж. Извадих си извод от книгата, че ако съм много досадна спрямо баща му, може нещата могат малко да се променят.. За да дойде с мен на психолог ще трябва убеждавам мъжа си, а от казаното от Вас разбирам, че е по-добре да не го насилвам за такива неща. Иска ми се и той да говори със специалист от гледна точка на страха ми от това как ще му се отразят тези отношения с родителите му след години. Може би наистина съм го чувствала за духовно по-незрял, той е малко по-материален от мен, но определено аз също съм научила много неща от него. В момента не смятам, че нещо "куца" във връзката ни, просто изпитвам някакъв страх за бъдещето.

Благодаря бързия отговор. Искам да попитам само при събирачеството на вещи и животни от страна на член на семейството в следствия на загуба, могат ли близките да помогнат като се консултират с психолог или няма смисъл при положение, че самият събирач на животни категорично ще откаже да се срещне със специалист?

Здравейте отново, може ли да ми препоръчате психотерапевт в Пловдив?

Благодаря! Аз разбирам, че го притискам, но реагирам емоционално и си казвам всичко, което мисля и ме притеснява. Ще се питам да се владея и да го разбирам повече. Но как да процедираме с баща му? Има ли начин да му повлияем или просто да си живеем живота и да го оставим той да си живее неговоя?

Много ви благодаря, ще я прочета.

Преди години често сънувах, че ми падат зъби. Чувствах се гадно, а толкова често го сънувах, че си счупих зъб реално и се чудех дали не сънувам. Чувството беше гадно. В тълковниците е на смърт, но аз не го чувствах така, а че не се грижа достатъчно за зъбите си. Мисля, че ми е повлияла и една случка- преди години момче удари с топка моя съученичка и преден зъб и се счупи.

Преди години често сънувах, че ми падат зъби. Чувствах се гадно, а толкова често го сънувах, че си счупих зъб реално и се чудех дали не сънувам. Чувството беше гадно. В тълковниците е на смърт, но аз не го чувствах така, а че не се грижа достатъчно за зъбите си. Мисля, че ми е повлияла и една случка- преди години момче удари с топка моя съученичка и преден зъб и се счупи.

Леле, този отговор доста ме попари. Аз искам наистина да помогна на него и не съм крила, че искам да поногна и на себе си. Смятам, че за 5 години е нормално нашите да се познават( не казвам да станат първи приятели) и да, имам представи, мечтая за едно сплотено семейство, което да си помага и за нормални човешки взаимоотнишения. Аз не искам аз да се сближавам с баща му, искам той да се сближи с баща си, а не да го мрази, защото усещам , че започва да го мрази и да го обвинява за всичко, а той все пак е направил и добри неща. Пак казвам баща му не е лош човек, но е много странен и наранява собственото си семейство. Според мен има нещо в детството му, което го е направило такъв. Не се е чувствал обичан от собствения си баща. Затова търся помощ, защото не искам чувството , че на баща ти не му пука за теб да се отрази на приятелят ми. Вярвам, че не трябва да съдим баща му, а да го разберем и да му помогнем, но не не знам как, затова пиша тук. За бригадата съм съгласна. Ние с приятеля ми сме противоположности( дори според типологията на Юнг). Аз харесвам много негови качества, които той се опитва да ми придаде, а и аз така на него. Смисълът според мен е да се учим едни други. Искам малко от малко да се научи да рискува, затова го карам за бригадата, а и съм убедена, че ще му хареса. Бях на 18, когато го накарах да учи, а и той не се е дърпал. Смятах, че така от връзката ни ще излезе нещо положително. Сега аз се депресирам и се чудя има ли смисъл от ученето, а той ми казва, че е много доволен от това, че учи и дори и да не се реализира има нови знания и умения и се е запознал с много, много нови хора. И последно, не ме моли за помощ, но ми се оплаква, че много стрес му се е насъбрал покрай баща му, постоянно ми разказва всички странности, които върши баща му. Виждам, че му тежи , защото често споменава темата дори пред приятели и пред нашите. А сега и за това прескачане на сърцето са му казали, че е от стрес. Та ние сме студенти, какъв стрес??? Вярно е, че и ние се караме от време на време допускам и аз да съм виновна за този стрес,но и това с баща му страшно много му тежи, а аз не знам наистина как да му помогна, дали да го посъветвам да се борим и да отвръща на лошото с добро, да показва на баща си , че го обича, да му говори, когато той му мълчи насреща или да избягаме далеч- в по-голям и далечен град или в чужбина.

Само да кажа, че когато изпитвам страх, започвам да се задушавам. Ще съм благодарна на мнение от специалист

"Защото ти, наистина си точно тази която мислиш, че си." Не знам дали съм напълно съгласна. Аз винаги например съм се чувствала по-интересна, по-дива, по-готина от една приятелка. Познавахме се от училище. Нея пък имах за човек, който е много мъдър, постига целите си и я имах за пример в живота си. Заминахме заедно за Канада и там се оказа ,че нещата са обърнати. Аз се оказах по-задръстена от нея ( казаха ми ,че съм по-скучна), а и тя вече не ми изглеждаше толкова мъдра , колкото си мислех. Преди бригадата силно я идеализирах.

Здравей! И аз имам подобни терзания. Също вярвам, че какъвто се чувстваш такъв си. Аз съм имала моменти, когато съм се чувствала много привлекателна и около мен са се въртели много момчета. Сега обаче съм обвързана и с момичетата ми е трудно, защото приятелят ми ревнува от момчета. И мен ме изкарват егоцентрик, неуверена, притеснителна... и май наистина съм такава. Спомням си в детската градина( мразех я точно, защото нямах приятели) попитах децата, дали мога да играя с тях и те ми казаха , че мога само ако играя мъжа. Аз се съгласих, а те ми се присмяха. Чак в пубертета се чувствах много щастлива. Имах най-добра " приятелка", още няколко и доста познати. На 16 си рд поканих над 30 човека, бях много , много щастлива. Но после разстояние, гадже. И сега ми е трудно. Егоцентризмът определено ми пречи, защото обичам хората да ме анализират, а аз сякаш гледам повърхностно, не ги опознавам, говоря много, а малко слушам. Може би затова няма толкова приятелки. Все се чувствам изолирана, като сме повече.Страх ме е да не се изложа, да не накривя някому. Изобщо имам някакви приятелки, но ме е страх ,че не знам къде е границата, да не ставам настоятелна. А и доста от приятелите ми като имат проблеми ми звънят, аз ги слушам с часове ( приятеля ми даже ми се ядосва как мога да се занимавам), а като са по-добре не се сещат да се обадят. Мислех ,че ако аз почна да се сещам и звънкам на хората без причина и те ще почнат. Много добри мои приятели, спряха да контактуват с мен ( успокоява ме, че не само с мен ,а и с други хора), но това ме мъчи, чудя се аз ли сгреших, на тях ли им е лесно да захвърлят приятели. С " най-добрата" ми приятелка от пубертета спряхме да комуникираме и то от доста години, но на мен още ми пука.Пука ми за всичко и нз и аз. Повтарям си постоянно, че ще имам истински приятели и не е като да нямам никакви, но се чувствам самотна, особено в родния си град, защото всеки е на някъде.

Приятелят ми е 26 годишен мъж. Проблемът е баща му- не е лош човек , но е много , много странен. Баща му е затворен човек, сякаш живее само, за да работи. От работа се прибира и работи нещо вкъщи. Ходи до работа с работните дрехи, които са изгладени с ръб. Забранявал е много неща на приятеля ми ( добре, че е бил дядо му " Х" , за да го заведе на море). За да си купи нещо сам е събирал пари и е помагал. Живял е в много лишения. Баща му освен това цял живот не е разговарял със своя баща( дядо му "У"), който е бил не по -малко странен( мир на праха му).Най-лошото е, че бащата на моя приятел прави грешките на собствения си баща. Например дядо му " Х" купил колело на моето момче, което бил малък, а баща ми казал: - Келеш с келеш, аз имах колело, когато бях на 18 чак. След като е завършил училище приятелят ми е започнал работа в завода, в който работи и баща му. Още преди да завърши се е преместил в стара къща , закупена от баща му, за да не живее при тях, понеже в 9 часа не са му се карали като се прибира. Спял е в мизерия, на един диван, плащал си е сам ток, вода. Впоследствие с баща му са започнали ремонт на въпросната къща, но всичко е трябвало да става така както казва баща му, а уж прави къщата за него. Не го пускал да излизат, постоянно му намирал работа. А той е младеж и искал поне малко да излиза. Къщата , в която баща му живее се водила цял живот на дядото "У",и той е живял в постоянен страх да не я предпишат на сестра му и да не остане без покрив. Когато се запозна с мен много трудно ме запозна с родителите си ( срамуваше се от тях). Освен това нямаше мечти. Аз силно вярвах ,че човек трябва да учи и да се развива ( така бях възпитана). И когато пътищата ни се разделиха, понеже мен ме приеха в далечен град, той пожела да дойде при мен. Моето условие беше да учи. Приеха го само редовно и дядо ми " Х" извика баща му да се разберат да го издържат и да си делят разходите наполовина. Баща му обаче казал : " аз пари за учене нямам". Приятелят ми ми каза по телефона, аз се разплаках и казах, че може само хляб и сол да ядем , но ще се справим. Дойде при мен като се издържаше с обезщетения за безработица,а и дядо ми " Х" помагаше. После започнахме да работим лятото, убедих го да отидем на морето и изкарахме късмет, а и той е много работоспособен и бързо го харесаха, започна даже да се развива малко по-малко. Самочувствието му се вдигна, а и си изкарахме пари , за да изкараме цялата година с малко лишения. Баща му обаче откакто замина да учи спря да му говори. Това му тежеше, аз го карах напук пък той да му говори и да прави опити да се сближат. Моите мечти обаче продалжиха. На мен на морето не ми хареса особено и исках да отида на бригада в Канада ( имах много приятели, които бяха ходили). Той обаче нямаше от къде да вземе тези пари и заем дори от нашите не искаше, а и имаше планове да се развива на морето и аз спрях да настоявам. Заминах сама, беше трудно , но беше добре и за мен като личност. Сега баща му съвсем е полудял. Първо, си купи супер скъп телевизор ( маниак е на тема телевизори има 5 в една стая и ги завива, пуска старите вместо новия, че нямал време да пусне новия), което тежи на приятеля му, защото си купува такива неща, а пари за единствения си син няма. Второ, докато е мразил котки, сега е завъдил 20 котки , които рушат дома му. Трето, нашите ги поканиха на гости( защото за 5 години никога не са се виждали, а с родителите на брат ми на приятелката станаха първи приятели), а той отказа, защото имал работа ( да вари ракия, да не говорим, че само вари ракия , а му се свиди да даде на приятеля ми). Аз отидох у тях на гости, но бях афектирана от други неща и първо ми замириса много гадно, едва се сдържах да не повърна, после ги сравних с една луда съседка, която си говори сама и също има 20 котки. Гнус ме беше да хапа и давах зор на приятеля ми да отидем в другата къща. Той ме попита какво има и аз не издържах, казах му всичко ( винаги съм прекалено искрена и не се замислям, дали ще нараня нечии чувства). Започнах да изпитвам панически страх да се обвържа по-сериозно с него. Ставах и лягах с мисълта за техните, не исках да се храня. Чудех се, съдех майка му, защо не се развежда. Представях си ,че моя приятел ще стане такъв, че е някакво проклятие в този род и аз ще взема живота на майка му. Мислех си един ден те ще са баба и дядо на детето ми как ще вкарам дете при тези котки. Хубаво е да си жалостив и да обичаш животни, но това граничи с лудост. Той поставя котките над жената и детето си. Скоро се били карали, защото им писнало и на приятеля ми и майка му, но сега единственото постигнато е, че пак не му говори, А на мен най-големия ми страх е приятеля ми да не превърти един ден и да не стане като баща си, защото генът си е ген. Искам да се среща с хора, защото само хората променят и затова го карам да отидем на бригада в Канада , да преживее нещо ново, което да го промени, а не да е като баща си ,който не е излизал от родния си град. И май прекалено го подсещам и му говоря, защото приятелят ми е станал супер изнервен, откриха му прескачане на сърцето ( той казва ,че е от стрес) , намразил е семейството си. Иска баща му да му предпише къщата, но аз съм сигурна, че няма да стане , а и вече се надявам да не стане, по-добре да сме в др град на квартира, далеч от него. Но нещо в мен вярва или иска да вярва, че ако той на лошото отговаря с добро и показва обич на баща му ,може би баща му ще се промени. Но той не иска да опитва, много му се ядосах, когато не му се обади за рождения ден ( а ставаше на 50), защото като прави тези неща се превръща в него. Има ли начин да повлияем на баща му? Няма да се съгласи да отиде на психолог. А дали не е добре моят приятел да отиде, защото вече много неща го мъчат, а и между нас напоследък с тези неща много не върви? Какво да правя, как да му помогна, без да му натяквам?

Благодарна съм, че ви открих и че ви има!!! Не знам дали ще успея да напиша всичко, което ме тревожи и то по правилния начин.. Като цяло имам проблем със страховете, приятелствата, несигурността и егоцентризмът. Може би е добре да разкажа първо за страховете, защото , ако пиша за всичко ще стане много дълго, а напоследък направо ще се побъркам. Напоследък съм много объркана, сякаш губя почва под краката си. На 23 години съм последна година студентка. Според тестовете на Юнг съм ENFP, силно емоционална съм и склонна към драматизиране, а се оказва, че съм и голям егоцентрик ( винаги съм мислила, че е по-лошо да си егоист, отколкото егоцентрик, но чета напоследък и разбирам, че се оказва точно обратното). Сега за страховете и греховете. От любопитството си патя. Преди 5 години започнах да чета Мулдашев, а после и разни неща за свръх естественото в интернет. И една вечер от статиите ме хвана силен страх, сякаш усетих нещо ( чувствам се слаба, а бях ,чела, че по-силни души гонят по-слаби) и тогава страшно се стреснах и изтичах при майка ми. Тя ми каза:- Защо плачеш? А аз не плачех и реших ,че нещо става с мен и аз не знам. От тогава много се уплаших. От тогава не можех да спя сама, не можех и да стоя сама вкъщи. А трябваше да уча за изпити и матури ( които приемах за най-важни в живота ми). Случвало се е да не мога да заспя от страх, въпреки че има човек в стаята, чувах всяко пукане на уредите и не можех да си го обясня физично. Викала съм приятеля си в 4 часа през нощта да дойде да ме гушне, а аз цялата треперех. Той ме заведе да ми баят, уж бях по-добре, но после се случи пак и бях по-уплашена и от първия път ( ходих два пъти да ми баят). После търсих да ми леят куршум( една съученичка ме води), но жената не ме прие. Запознах се с много религиозен приятел на моят приятел. Той ме посъветва да не ходя на такива места, защото църквата ги отрича. Подари ми малка книжка с молитва и започнах да ходя всяка неделя на църква. Поп ми чете молитва, обясних му от какво се страхувам, а той ми каза ,че такива неща наистина съществуват. После ме приеха да уча право в далечен провинциален град. Преди да започна да уча не можех да спя, без някой да ме гушка. В общежитието свикнах да спя сама на легло, което си бе напредък за мен. Запознах се с 4 колежки. Имах чувството , че винаги съм с една крачка назад , когато вървим. Наложи се да им кажа за моите страхове ( не трябваше да го правя). Гледах предаване , в което се оказа, че има и други хора като мен, а някои от тях се лекуват с хапчета. Аз исках сама да успея, а не да полудея ( знам ,че в рода си имам баба, която била полудяла и много ме беше страх, да не заприличам на нея) . Започвах да свиквам да оставам сама през деня. После в сесията точно ми се наложи да остана сама и стоях цяла нощ будна на лампа и телевизор. Заспивах, когато се съмне. Ставах следобед и почвах да уча. След първи курс работих на първата си работа. Във втори моя приятел дойде да живее с мен и да учи ( и тук имам сериозни проблеми, за които също имам нужда да разкажа). Бях много по-спокойна с него, но от четирите момичета почти никоя не остана в този университет, аз се запознах с нови , но сякаш не мога да завържа трайно приятелство. След втори курс заминахме да работим. Не беше леко, управителката ни се опитваше да ни смаже психически, много хора напуснаха. Ние останахме до края. Там започнах да спя сама на телевизор. Налагаше се работех и имах нужда от сън, а и бяхме в нещо като общежитие и навсякъде имаше хора. Но близо до нас стана трагедия с много хора и мен пак започнаха да ме обземат страхове. Впоследствие като започнах 3-ти курс отново не можех да спя сама. Ходех при една приятелка в Пловдив за малко, а тя също се интересува от свръх естествени теми и се е случвало да ми разказва през деня, а вечер съм я карала да ме гушка. Налагало ми се е да оставам сама и или ходих при приятели или им се молех те да идват при мен. Показах на всички колко съм слаба и най-гадно е, че зависех постоянно от хората. В 4-ти курс едно познато момиче се самоуби и аз като научих и пак наново големи страхове. Когато се случи цялото ми семейство бяхме като втрещени, сякаш се е случило у нас. Не можехме да заспим и спах с мама и брат ми на спалнята. Тогава сякаш наново ме обземаха страхове. Това момиче не ми излизаше от главата и ме беше страх да заспивам. Тогава се замислих, колко много животи променя човек със самоубийството си и колко е лошо. Странното е, че не го съдех( повечето хора покрай мен го съдеха, казваха ,че само си е виновно), но на мен ми беше гадно( брат му ми беше съученик), а и на мен преди на моменти са ми минавали мисли за самоубийство и не го го съдех. Малко по малко и това отшумя. Готвех се да замина на бригада в Канада с приятелката ми от Пловдив. Беше ми мечта и всичките ми мисли и усилия бяха насочени към бригадата. Заминахме и преживяхме неща и стрес, които не бях изпитвала за целия си живот. Разбрах и много неща, които не ми харесаха за характера си. Там останах 2 нощи сама . Едната, ме обзе страх да спя сама( с пак от всякъде имаше хора и си казах как във втори курс можах , а сега не мога). Помолих се на едно момиче да остана при нея. На другата нощ събрах сили и си казах , че ще опитам. Опитах и няколко часа на музика и светната лампа успях да спя. Сякаш ме е страх от самотата, от тишината, страх ме е от смъртта, а напоследък и от живота. Като бебе са ми пускали прахосмукачката да ми шуми , за да заспя. Сега почти не мога без телевизор да ми шуми. Страх ме е, защото бях голям националист, а всички българи, с които се запознах в Канада искаха да останат там. Започна да ме депресира мисълта, че всички млади и умни бягат от страната. Като се прибрах се огледах. Видях колко богати колеги имам , които макар и тройкаджии ще се оправят. Започнах да се замислям, че май наистина всичко е с връзки. Да гледам обяви за работа, защото ми е последна година. Изпаднах в депресия. Чувствам се сякаш всички около мен ще се оправят някак, а аз и приятеля ми още не сме измислили към какво да се насочим. Започнах да го тормозя само с приказки, за реализация, за работа, за самоусъвършенстване. Чета в нета колко безработни юристи има и се шашкам. Приятелки фризьорки ми се хвалят как изкарват над хиляда лева, а чувам за прависти започващи от минимална заплата. Нямам желание и стимул да чета така ( тази сесия ми мина на магия). Чета и почвам да мисля.... Търся някакви пророчества , добри прогнози или просто лъч надежда за България, защото нещата ми изглеждат силно безнадеждни. Но после изпитвам чувство за вина ,че чета пророчества, защото църквата ги отрича. От друга страна, когато се върнах от Канада разбрах ,че дядо е починал( ядосах се ,че не са ми казали аз се молех за него все едно е жив). Сега почина една моя баба. И почнах да мисля за смисъла на живота, колко бързо тече времето. Почнах да се чувствам гузна, че плача за щяло и нещяло, а за тях въпреки че знам ,че много ги обичам.... някак не осъзнавам, че повече няма да ги видя. Страх ме е за родителите ми... започнах да си представям доста от близките си в ковчег и изпитвам ужас от това да целуна мъртвец и се замислям ( а майка си един ден не бих ли целунала), изпитвам чувство за вина. Започнах да искам да умра преди тях, за да не преживявам тези неща. Изпадам постоянно в крайности ту мисля за духовното, ту започвам за материалното. Не намирам баланса в живота. Чувствам се изгубена, искам да опозная себе си , за да разбера какъв ми е таланта и да правя нещо, което да ми дава стимул сутрин да се събуждам и най-вече искам да се отърва от всичките си страхове, защото имам чувството, че съм изтъкана от страх, който ме сковава. Знам ,че може би имам нужда от психолог или по-лошо - психиатър , но чувствам ,че ще ми трябват много сеанси, а за момента съм студентка и нямам възможност да си го позволя. Дайте ми някакви насоки, как да се справя с несигурността и страховете, защото се предавам преди да съм опитала.