Jump to content
Порталът към съзнателен живот

sensual

Участници
  • Общо Съдържание

    21
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  1. г-н Баев, Можете ли да разясните как се познава дали дадено състояние е ендогенно/в резултат на телесни причини, и дали има неврални промени?
  2. Ами според мен в този форум са писали и други хора в сходна на неговата ситуация /живеят при родителите си, нямат личен живот, нямат собствен доход/, които получиха доста по-различно отношение. Разликата е, че sadlife се оплаква генерално от живота си, а не от конкретни симптоми на разстройствата си. Ако си беше оформил поста не толкова литературно, а по-конкретно и с повече физически оплаквания, може би щеше да предизвика по-различен отзвук. А той получи отношение, все едно е някакъв престъпник едва ли не... Има хора, които правят в пъти по-лоши неща, но никой не им се нахвърля. Например създават дисфункционални семейства и раждат деца, за които не могат да се грижат адекватно. Sadlife освен на себе си и евентуално на родителите си /на които между другото не е и длъжен/ на кого е навредил?
  3. Съгласна съм. Всъщност темата първоначално беше пусната в раздела за психотерапия и не знам защо професионалистите така подминаха казуса /с изключение на кратък пост от д-р Първанов/ и оставиха не-професионалисти да се изказват и да се стига до какви ли не крайно неадекватни излияния. Според мен не беше правилно. Sadlife има нужда да му се обясни какъв е механизмът на нещата, които му се случват, а не да бъде "разобличаван" и да му се натрива носът. А за да се направи това се изискват професионални знания и умения.Тук като гледам как се подхвана темата с енергиите и вампирите, нищо чудно скоро да се появи и някой, който да го обяви за вещер и да предложи да го изгорим на кладата... Надявам се sadlife дори да не пише, поне да продължи да чете. И - много важно - да не забравя, че хората, които го съветват, и чиято помощ търси, не са някакви супер успешни и щастливи свръх-човеци. А са най-обикновени хора, част от които може би са по-зле психически и от него, макар и да покриват критериите за "нормален живот".
  4. Защо, разкажи за какво става въпрос.
  5. Раздавайте, шамари може да реши да раздава всеки, докато не бъде спрян по някакъв начин. Лепенето на етикети не е адекватен начин за комуникация и ако в този форум това е приемливо, много жалко за форума. Аз казах всичко, което смятам за важно. Надявам се sadlife да съумее да извлече полза от съветите, които получи, и да игнорира безполезните коментари. В случая е важно той да получи помощ, а не някой да се изяви и да наложи собствените си виждания.
  6. Няма нужда от подобни абсурдни квалификации и етикети като "вампир". Момчето има нужда от помощ, не да бъде определян с битово-християнски понятия, отнесени към неговия случай. Станимир, защо мислиш, че sadlife има нужда от "шамари"? Sadlife страда много. Проблемът е, че хем иска да му се помогне, хем не вярва на хората и не може да им се довери. Отбранява се със зъби и нокти от всяка протегната към него ръка. Като ранено животинче, което посяга да те ухапе ако понечиш да превържеш раната му. Понякога за да получиш помощ се налага да се довериш на друго човешко същество. За него това е много трудно, защото той просто не харесва хората. Аз мисля, че пореди състоянието, в което се намира, той не може да вземе адекватно решение какво да предприеме и е много объркан. А докато не вземе решение да предприеме нещо, ще си остане в това състояние. Порочен кръг, който трябва да бъде прекъснат. Не е чак такъв проблем да не знаеш какво да правиш, в това няма нищо осъдително. Проблемът е когато не искаш да слушаш какво ти се говори. Аз лично се надявам sadlife да продължи да влиза в темата, да не се предоверява на себе си, а да последва някои от конкретните предложени съвети. Когато не харесваш хората и не им вярваш е много трудно да им се довериш, но в случая той просто няма друг избор.
  7. Kalon, Можеш ли да му разжажеш малко повече за това как ти си се справил и да му дадеш конкретни съвети? И аз смятам, че трябва да се предприемат съвсем конкретни и целенасочени действия. Когато ежедневието ти е разбито по този начин, абстрактни съвети за вярва в себе си и даване на прошки и други такива отвлечени неща просто няма с какво да помогнат. Мисля, че конкретните действия трябва да са в тази последователност: - среща с GP-то - то ще прецени какви изследвания трябва да се направят за да се установи здравословното състояние на момчето, после евентуална среща с психиатър за започване на лечение, ако трябва и настаняване в болница за известно време за да бъде под наблюдение, щом като е толкова тежко и невъзможно положението - въвеждане на структура в ежедневието - лягане, ставане, хранене, излизане на вън, спорт по график Като се позакрепи физически и психически ще почне да мисли за учене и работа. Много добре би му се отразило според мен да постои известно време в терапевтична общност за рехабилитация на зависими от типа на "Ново начало", но не знам как би могъл да влезе там. Точно от такава рехабилитация има нужда той, защото положението му в момента е близко до това на зависимите. Ако някой знае как би могъл да бъде настанен на такова или на подобно място, да пише. sadlife, Извинявай, ама не си в позиция да се цупиш и тръшкаш, след като се опитваме да ти помогнем. Както виждаш по системата, която използваш до сега - да пишеш по форумите и да чакаш някой да те спаси - нищо не постигаш, само става по-зле. Смири се малко и слушай какво ти се говори и вземи предприеми някакво реално действие. Обади се на джипито си. Сега ще кажеш, че не си здравно осигурен и нямаш пари да отидеш на платен преглед. Ако искаш си напиши адреса да ти пратим някакви пари с пощенски запис.
  8. Четейки какво си написал оставам с впечатлението, че не хората са те отхвърлили, а ти си отхвърлил тях. Не харесваш семейството си, не харесваш съучениците си, не харесваш идиотизираното общество. Всички те бият, мачкат и подиграват. Не искаш дори на лекар да отидеш. Извинявай, но това звучи малко несериозно. Ако социофобията ти е толкова голяма, можеш да повикаш лекаря в къщи на домашно посещение. Ако и да говориш не можеш, дай му да прочете какво си написал по форумите. Можеш да помолиш майка ти да говори вместо теб и да обясни какво ти е. Има начини. Имай предвид, че ако вашите бяха такива чудовища, каквито ги описваш, нямаше да продължават да те издържат и нямаше да те оставят да си седиш у вас без да правиш нищо и без дори да участваш в домакинската работа. Така че според мен доста изкривяваш нещата. Ако наистина искаш да ти се помогне, ще трябва да се отнесеш малко по-сериозно и отговорно към ситуацията си. До момента тези поетично-драматични излияния из интернет никаква работа няма да ти свършат. Аз лично мисля, че трябва да започнеш от това да се обадиш на личния си лекар. И нека родителите ти също говорят с него.
  9. sadlife, Моля те, отговори на въпросите, които ти зададох в пост #64. Нека комуникацията върви структурирано. Няма нужда за момента да разказваш цялата си житейска история. По-разумно е да се фокусираме върху най-простичките и конкретни неща, напр. ежедневието ти. Колкото и да не ти се вярва, ти не си някакъв уникален случай. И понеже наблягаш на думата "разбиране", искам да те попитам.. Какво точно искаш хората да разберат? Че страдаш? Това го разбраха всички, уверявам те. Никой не оспорва болката ти. Всички разбраха, че се чувстваш безсилен и безпомощен. НО - много важно - ТОВА ЧЕ СЕ ЧУВСТВАШ БЕЗСИЛЕН И БЕЗПОМОЩЕН НЕ ЗНАЧИ ЧЕ СИ ТАКЪВ! И хората тук точно това ти казват и ти си мислиш, че не те разбират. Чувстваш се безпомощен? Да, така е. Си безпомощен? Не, не е така. Разбираш ли какзва е разликата? Чувство и факт са две много, ама много различни неща. Нали знаеш как понякога човек когато трябва да направи нещо, казва "Не мога да направя еди какво си, страх ме е". Но за да не можеш да направиш нещо, трябва да има някаква обективна причина, някакъв факт. Страхът не е факт, той е емоция. Това че се чувстваш уплашен да направиш нещо не значи, че не можеш да го направиш. Значи само и единствено, че се чувстваш уплашен. Моля те прочети пак нещата, които съм ти написала. Доста се потрудих да ги формулирам, в момента като ги игнорираш ме караш да си мисля, че писането ми е било напразно.
  10. Не мисля, че е необходимо да има грубо отношение и остър тон към момчето. Като му се ядосвате и като го режете влизате в неговия модел на комуникация, в който той заема ролята на отхвърлената жертва, а това на него няма как да му помогне. sadlife, Защо не отговориш на въпросите ми, за да можем да добием по-добра представа как живееш в момента и какви промени можеш да направиш. Всички детайли около ежедневието ти и начина ти на живот са важни. Иначе според мен ти си си поставил погрешна цел. А именно - първо да се махнеш от къщи и чак след това да решаваш как да оправяш живота си. Какво те кара да мислиш, че на друго място, в друг град, с други хора ще се чувстваш по по-различен начин? Мислил ли си, че тази фиксация върху махането от дома ти може да е просто още един начин да отложиш взимането на важни решения и поемането на отговорност и инициатива? Какво точно ти пречи да се фокусираш върху възстановяването си там, където си в момента? Нали знаеш как много хора казват "Само ако ... /бях по-красив, по-умен, по-богат, по-здрав, живеех на по-добро място, имах повече късмет, по-добри роднини и по-влиятелни приятели/, щях да направя ... това и това и това". Много често това са просто оправдания, с които хората обясняват и извиняват - пред себе си или пред другите - неуспехите си. Абсолютно сигурно е, че няма да има лесен и безболезнен начин за теб да промениш живота си. И това е хубаво, това е полезно и здравословно за теб. В живота има известно количество болка и трудности, през които всеки човек трябва да премине. Ти в момента страдаш многократно повече от необходимото, защото се съпротивляваш на болката и се опитваш всячески да я избегнеш. И парадоксално - това ти причинява много по-голямо страдание. Желанието ти да намериш човек, който да ти осигури работа и спокойна атмосфера е точно това - опит да прескочиш трудностите. И това те невротизира и изпива енергията ти. Вместо да си причиняваш цялото това мъчение и да се самомалтретираш с разни щуротии че си болен и недъгав, ще ти бъде много по-лесно да рискуваш да се впуснеш в живота и да се изправиш срещу трудностите.
  11. sadlife, Искам да те попитам няколко неща: 1. Като изключим писането по форуми и вестници, опитвал ли си някакво лечение до сега? Ходил ли си при личния си лекар? Споделял ли си с него, че се чувстваш зле и имаш проблеми? Правили ли са ти изследвания, напр. на щитовидната жлеза? Получавал ли си направление за психиатър? Имаш ли поставена диагноза, като изключим тази, която ти е казал психолога като си бил малък? Кой те заведе при този психолог? 2. Какво е отношението на родителите ти към твоите проблеми? Проявявали ли са загриженост за състоянието ти? Предполагам, че след като са те завели на операция за сваляне на тестиса, значи не си бил тотално занемарен и пренебрегнат. Какво стана, когато спря да учиш, след 8-ми клас? Как реагираха родителите ти на отказа ти да продължиш образованието си? Какво прави през времето, в което не ходеше на училище? 3. Там, където живееш, имаш ли собствена стая? Къде прекарваш времето си? Общуваш ли със семейството си, или стоиш изолиран и не комуникираш с никого. Участваш ли по някакъв начин в домакинската работа - пазаруване, готвене, чистене? С какво се храниш? Как преминават дните ти? По цял ден пред компютъра ли стоиш? Какво правиш сутрин, обед и вечер? Излизаш ли навън, извън къщата? Имай предвид, че болките по тялото, умората, липсата на енергия и задъхването ти може да се дължат изцяло на това, че си стоиш у вас, не правиш нищо и си обездвижен. Колкото по-малко неща прави човек, толкова по-малко енергия има, и толкова по-изморен и летаргичен се чувства. Мой приятел, който от скоро е безработен, а иначе е много здрав и активен човек, ми сподели, че откакто не работи и си седи предимно вкъщи, е започнал да се чувства зле, изморява се много бързо и няма никаква енергия. Започнал е и да не може да спи. За това всеки следобед излиза навън и се разхожда пеша по няколко часа - от къщи пеша до парка, и после обратно пак пеша. Така поддържа някакъв по-добър физически тонус и спи по-добре. И това е човек, който няма депресии, неврози или фобии. Това ти го казвам, за да ти дам пример, че и един абсолютно здрав човек започва да се чувства скапан, уморен и летаргичен когато бездействиа и не се занимава с нищо. Стилът ти на живот и липсата на структура в ежедневието ти със сигурност допринасят за минимум 25% от начина, по който се чувстваш. Мисля, че трябва да започнеш от там.
  12. Здрасти sadlife Ти мислиш, че хората тук не те разбират. Но това не е така. Те просто отказват да влязат в твоя тон и да се съгласяват с твоите твърдения колко си зле, как за нищо не ставаш и как нищо не можеш. Ти се чувстваш безсилен, и искаш да проектираш безсилието си върху всички останали, които се опитват да ти помогнат. Представи си нещата така - Ти си затънал в едно блато и викаш за помощ. Появяват се хора. Обясняват ти какво трябва да направиш, за да се измъкнеш на брега. Но ти не искаш това. Искаш някой да влезе в блатото при теб, за да разбере как се чувстваш. Но кажи ми, как хората ще ти помогнат, ако и те затънат в блатото? Как ще ти помогне това разбиране, което ти толкова искаш? За да се измъкнеш, трябва ти да се стремиш към хората, които са на брега. А не да се опитваш да ги убедиш, че трябва да дойдат в блатото при теб, за да се киснете в калта заедно. Аз ти гарантирам, че всички тук разбират, че ти е тежко, трудно и че страдаш много. Това никой не го отрича. Просто хората ти казват, че ти не си безсилен и безпомощен. И на теб това не ти харесва. Не ти пиша това, за да те критикувам или да ти "сипвам сол в раната". Просто се опитвам да ти обясня какво се случва тук. Прочети пак цялата тема и обърни внимание на своите реакции, опитай се да се погледнеш отстрани. Какво виждаш? Аз виждам, че ти не си безсилен и безпомощен. Но защо толкова упорито се опитваш да убедиш всички хора, че си такъв? Защо си се вкопчил така в безпомощността? Помисли над това. П.С. На мен идеята за работа във ферма срещу храна и подслон много ми харесва. Може ли да напишете малко повече информация за това?
  13. Ето нещо по учението на Екхарт Толе. Много просто е написано, а всъщност е доста сложно за изпълнение. http://www.namastepublishing.com/blog/compassionate-eye/when-life-unbearable-and-you-cant-change-it "Acceptance doesn’t require us to do something, which would in fact be just another form of resistance. Now we are resisting our resistance. Making ourselves accept a situation is quite different in character from simple surrender. Indeed much that goes under the name of "acceptance" isn't surrender at all, just a counterfeit in the form of another kind of “doing.” In other words we can even turn letting go into some “heroic” act, instead of it being a peaceful relaxing into what is. Dropping our inner resistance isn’t a new kind of resistance—a resistance to our resistance. As Eckhart explains in The Power of Now, it’s as simple as setting down a bag we have been carrying." С други думи - да не правиш абсолютно нищо понякога е най-трудното нещо Много е трудно да свалиш всичките си съпротиви срещу страха. Аз все още не мога да го постигна и инстинктивно се боря.
  14. Здрасти alinnna Определено мога да кажа, че разпознавам доста от себе си в твоите постове. И аз много знам и много съм чела, но не мога да си помогна на практика. Не съумявам да използвам знанията и информацията, които имам, по конструктивен и целенасочен начин, за да бъда полезна на себе си. Много по-малко знаещи и по-малко информирани от мен хора правят по-добри избори и взимат по-добри решения. Значи знанието не винаги е равно на умение за справяне. Даже може и да бъде вредно - да те затормозява, да те обременява, да те обърква. Има и друго - аз за себе си съм установила, че постоянното ровене и търсене на информация е някакъв вид защитно невротично поведение. При мен то произтича от убеждението, че никой не разбира проблемите ми, че не мога да вярвам и разчитам на никого, че не мога да намеря достатъчно компетентен специалист, че никой не може да ми помогне; трябва да разчитам само на себе си. Опитите ми за лечение са свързани с много разочарование, с усещането за липса на адекватна помощ, както и с много самообвинения защо не съм намерила по-добър специалист, защо не съм обяснявала по-добре симптомите си, защо не съм пила по-добри лекарства... Много е мъчително, когато психиката ти постоянно се разтерзава по този начин. Не виждам как медикаменти биха помогнали да се спре едно такова перманентно психическо (само)измъчване. На мен психиатъра ми ми казва, че нямам невроза, че не съм невротизирана, а имам ендогенно заболяване на мозъка и трябва да пия лекарства. Но медикаментите при мен биват въвлечени в механизма на болестта. Почвам да си повтарям "ето, аз съм болна, увредена и непълноценна", "ето, аз не мога сама, завися от медикаменти" и т.н. Вместо да помагат, лекарствата стават допълнителна издънка на проблема. Блокирана и парализирана съм отвсякъде, и мен ме е сковал ужас. (Между другото, забелязвам, че много често използваш думата "ужас" и "ужасаващо", когато описваш преживяванията си. Аз също го правя.) По всяка вероятност имам и самосаботиращо и автодеструктивно поведение на някакво несъзнавано ниво. И аз като теб безжалостно размахвам същите самообвинителни камшици. И аз съм отчаяна, гневна, засрамена, виновна, неудовлетворена от себе си и живота, изпълнена с горчивина. И аз съм учителско дете с отсъстващ баща. Само че аз не успях да завърша няколко висши и да се сдобия с phd , както се очакваше от мен, останах си със средно образование. (И сега, разбира се, това е един от основните ми поводи за срам, вина и самонаказания.) Като цяло до момента съм установила, че при мен основните емоции, които изпитвам и с които реагирам на случващото се вътре в мен и около мен са : страх, гняв, срам, вина. Това са боичките в моята палитра. Доста еднотипни картини се рисуват, когато имаш толкова малко и толкова мрачни цветове. Силно впечатление ми направи едно изречение от поста ти - "чувствам безкрайно остаряла и в същото време ужасно несамостоятелна и вдетенена". Интересно, че аз използвам абсолютно същото, за да опиша себе си. Наричам се "едно остаряло дете". Така и не можах да израстна, да порастна. Просто остарях. На 26 съм, а изглеждам и се чувствам на 56. И аз не мога да се откъсна от влиянието на майка ми, макар че на тази възраст, според очакванията на обществото, би трябвало самата аз вече да съм майка. Не мисля и че някога ще искам да имам деца - не ми се повтаря същия сценарий, който се разигра в моето семейство. А не знам дали съм способна да постъпя различно, да направя други избори, да взема други решения. Усещам болестното, нездравословното, дисфункционалното толкова силно в себе си ... сякаш се е пропило в клетките ми. Един вид се идентифицирам с него. Не мога да намеря в кълбото от полудели психички механизми, които дават накъсо, къде е онази лично моята, здравата част. Ако я има изобщо.
  15. Аз имам въпрос по повод поста на Орлин: Не е ли вредно човек да се успокоява с мисълта, че смъртта няма да бъде краят на съществуването му? Това не е ли нещо като самозаблуждаване? Понеже според невронауката, същността на човека е неговото съзнание, а то е продукт на мозъчната дейност. Когато мозъкът умре, изчезва и съзнанието. Няма доказателства в полза на дуализма (че мозък и съзнание са две отделни неща). Няма данни нещо от същността на човека да продължава да съществува след смъртта му. Освен образно казано спомена за него, какво е оставил след себе си и други такива. Това го пиша понеже по лични причини напоследък се интересувам от този въпрос (за това и пуснах темата за IADC) и за съжаление няма нищо, което да сочи към оцеляване на някаква част от човека след смъртта му. Та ... тези мисли как смъртта е просто преход не са ли един вид "пожелателно мислене", не изопачаваме ли с тях истината? Понеже все пак знанията ни за истината идват от науката. Не е ли по-добре да се опитаме да приемем, че един ден ще спрем да съществуваме и ще бъде същото както е било преди да се родим?
×