schoo

Здравейте, Реших да пиша отново, за да разкажа какво се случва и до какви изводи стигнах. Първо относно мислите, че не помня. Научих се да ги подминавам. Не че се научих, но просто не ми се занимава с тях. Когато си помисля нещо такова, просто се отказвам. Не ми се занимава да си спомням вчера ли беше, предния ден ли беше, какво правих еди кога си. Другото, което искам да споделя е, че реших когато се прибера да започна терапия при наистина добър специалист, който да ме насочи как да се справям със стреса, защото наистина ми влияе много зле. Последния месец станаха много неща, които ме напрегнаха много и сега буквално се чувствам блокирала. На моменти се чувствам наистина спряла, сякаш мозъкът ми отказва да мисли, най-вероятно и от там не помня неща. Имам чувството не, че не помня, а че просто главата ми е прекалено пълна, за да си спомня и ако стресът премине всичко ще си е наред. Също имам чувството, че и емоциите и всичко ми е някак притъпено. Не можах да обясня добре, но се надявам да сте ме разбрали. Направих и някои размишления върху това защо се започна с всичко това и защо стресът ми се отразява толкова лошо и стигнах до извода, че всичко идва от това, че още от малка си бях много страхлива. Беше ме страх от всичко. Беше ме страх от нови неща, промени, нови усещания, всичко. Също така съм и прекалено чувствителна. Приемам всичко много навътре и го изживявам много трудно. Много малко ми трябва да ме направи щастлива, но и от много малко мога да изпадна в дупка, а и емоциите ми много зависят от другите хора. Държанието им към мен може да ми въздейства много. Освен това винаги съм била много срамежлива. Трудно ми е да завързвам контакти, да говоря с нови хора и да се показвам такава каквато съм. Изграждам си някаква бариера и не се държа естествено. Това винаги ми е тежало, защото искам нови контакти, а не ми се получават. Не знам, може и да греша, но според мен това са причините да стигна до тук и да изпитам всичко това от последната половин година. И последно, можете ли да ми препоръчате добър специалист в Пловдив?

Не ми трябва да помня такива неща, да. Надявам се работата напълно да ме разсея и да забравя за тези неща, но има време.

Започнах работа, сега не бездействам и се чувствам по-добре. През повечето време не мисля за глупости и не притеснявам. Единствено когато съм сама от време на време ме обхващат мислите с помненето, само че сега не са от сорта помня ли или не, а идват от това, че дните ми се сливат и не съм сигурна дали нещо е станало вчера или предния ден. Не нещо голямо, а някакви малки неща като разговори или кога съм си измила косата Питах майка ми за това и тя ми каза, че е нормално, но не знам дали не беше само да ме успокои. Така че това ми е въпросът. Нормално ли е за такива неща да не съм абсолютно сигурна кога са станали?

Значи не трябва да бездействам? Ако правя различни неща и си намирам занимание и нещо, което да ме радва, лошите мисли постепенно ще отшумят, а предполагам с тях и дереализацията?

​"Невротичното аз" се появява предимно когато ми изскочи някоя натрапчива мисъл. Мисъл от сорта "Май не помня еди-какво-си" или "дали пък нямам някоя сериозна психична болест". Също се появява когато се окаже,че наистина не мога да си спомня нещо, защото след това следват мисли от сорта на "ами ако утре не помня какво съм правила днес" или "ами това, което помня всъщност не е било така". От време на време си идва от нищото, но май е рядко. През цялото останало време е "щастливото аз" или може би по-точно казано "нормалното аз". Общо взето колкото повече мисля и бездействам, толкова по-често съм във филма.

Значи трябва да си променя нагласата. Макар че на моменти си мисля колко хубаво ще е и как нямам търпение, а на моменти ме е страх адски. Пък и цялостно съм така. На моменти съм щастлива и енергична, а на моменти ме обзема много голям страх и мислите ми се насочват в противоположна посока. Сякаш имам щастливо аз и невротично аз. Даже от време на време се чудя дали не получавам някакво раздвоение на личността, но едва ли. Като се има впредвид колко психични и непсихични болести си приписах и колко пъти на ден се "разболявам" от шизофрения, най-вероятно си е просто страх.

Като си дам отговори в най-лошите краски изпадам в ужас. Представям си ужасни сценарии и изпадам в паника. Основното, което ме притеснява за работата е, че ще продължава до 2 3 през нощта в нещо като дискотека. Страх ме е това да не даде някакво психическо отражение и да изпадна в някякви още по-тревожни състояния, защото в момента когато посетя такова място с приятели ми е много добре докато съм там, но на следващия ден съм като премазана и започвам да се чудя защо съм така и какво ми е. А може би е въпрос на нагласа? Ако си мисля, че ще съм зле и че на следващия ден ще ми е зле, то тогава ще е така? Ако трябваше да работя това преди половин година дори не бих се и замислила. Щях да съм много щастлива, защото е на място с много хора и музика, а това беше нещо много приятно за мен и ми беше забавно. С какво съм сега по-различна, освен че ме е страх? Би трябвало отново да ми е забавно, щом по принцип съм такъв човек.

От няколко дни съм още по-потисната. Нямам желание за нищо, а и не знам какво да правя. Само стоя вкъщи, гледам филми и мисля. Излизам само, за да поспортувам. Ходи ми се някъде, говори ми се с хората, но в същото време не искам. Започнах и да се притеснявам много. Намерих си работа за лятото и отначало бях обнадеждена, че ще ми помогне да изляза от филмите. Сега стоя и си мисля “Ами и ако там на ново място, сред непознати хора започне да ме е страх?“ “Ако не мога да общувам нормално с хората и не мога да си върша работата заради страха и апатията ми?“ “Ами ако това, ами ако онова..“ Чувствам се супер неуверена в себе си и изобщо не знам как да се справя... Знам, че решението не е в това да стоя и да мисля, но просто нямам сили и желание да правя нещо.

Дереализацията се засилва в по-напрегнатите и по-потиснатите ми моменти. Когато се радвам на нещо или съм с хора, с които ми е приятно, почти я няма, дори понякога май наистина я няма. Проблемът идва когато влезна във филма дали помня, дали не и когато съм потисната за друго, което е 90% от времето, в което съм сама.

Напълно наясно съм, че не може и не трябва да се помни всичко. Осъзнавам го, но не знам защо ме е страх. Може би наистина забравям някои неща повече от преди, но не е чак толкова зле, колкото си втълпявам. А и забелязах, че на повечето неща, които ми се губят, не съм им обръщала внимание, докато ги върша. Правила съм ги напълно машинално, мислейки за нещо друго.

Тоест няма такъв шанс и всичко е само страх. В последно време пак започнах да се връщам назад към страховете, но е много по- добре. Влизам си във филма, но това не ми пречи да живея и да си извършвам задълженията. Отдавам го на пренатоварването последния месец. Имам изпити, балове и отделно куп други проблеми. Това ме стресира адски много и покрай всичкия този стрес страховете се връщат, макар и не толкова силни. По-лесно се справям със страха от полудяване. Някяк си по-невъзможно ми изглежда, докато страхът да не забравя нещо си остава. Спрях с мислите "какво правих днес", "къде ходих" "какво ядох". Но ако някой ми каже нещо свързано с няколко дни назад и аз не мога да си спомня, ме обхваща страх. Не е някакъв панически, но все пак страх. А когато се сетя за нещо отпреди няколко дни си мисля " наистина ли беше така или аз си мисля,че е било така". Иии пак се започва със страха, но като мине известно време си казвам " стига, какво ти пука" и така докато пак не се сетя за нещо друго.Мисля пълни глупости, но не мога да се отърся от тях.

Здравейте отново, искам да споделя новия ми стар филм. Попадна ми случайно някаква статия за шизофрения и реших, че съм болна. Прочетох симптомите и видях, че имам някои от първите и веднага си внуших,че се разболявам. От там започна страха, а веднага след него и дереализацията, от която повече се уплаших да не съм болна. Осъзнавам, че е абсурдно да си мисля това, дори вече ставам досадна и на себе си, но веднъж като измисля нещо такова и няма спиране. Та въпросът ми е има ли възможност да развия наистина шизофрения? Прочетох, че страхът от полудяване е един от симптомите и това още ми разклати и без това разклатената психика.

А трябва ли да посетя специалист за да се справя с този последен страх или ще мога и сама? В последната седмица нещата стават по-добре и дори когато се сетя за това следващата ми мисъл е "Оо, спри се, какво ти пука" и се разсейвам. С времето ще мине ли съвсем страхът или ако продължа да се справям сама пак ще се върне? И това ли е правилният път за справяне?

Какво ще рече да ги позволя в съзнанието си? Да ги остовя да си стоят, без да мисля за тях и да им обръщам внимание? А може ли да ми разясните за някоя от тези техники? Риших, че сама ще се справям с проблемите си. Психоложката, при която ходих ми каза нищо ти няма, живей си живота. Яж шоколад и прави коремно дишане. И това всеки път, когато бях при нея. Повечето страхове ги преборих сама и с помощта, която получих в този форум, затова мисля и този последен страх да го преодолея по същия начин и да бъда вече напълно спокоен човек. Знам, че мога и ще го направя. Много благодаря за времето, което ми отделяте и всичката помощ.

Е, и аз спрях, защото ме беше страх, но се престраших един два пъти и получих това усещане. Зададох въпроса, защото ми предстоят много събирания и бал и се чудех дали ще мога да пия в умерени количества, без това да ми се отрази, но щом е по-добре без алкохол, ще си празнувам и без него. Тази сутрин започнах да се замислям за забравянето и осъзнах,че не толкова забравям, колкото ме е страх от това. Постоянно си мисля какво правих днес, какво ядох, къде ходих и да не би да забравя нещо такова. Възможно ли е това всъщност да е натраплива мисъл? Ако е, как мога да си помогна сама за преодоляването и?

Добре, значи забравям, не забравям, да не обръщам внимание и толкова. Имам и още един малко глупав въпрос, свързан с употребата на алкохол. Забелязах, че когато съм пила, на следващата сутрин се чувствам зле. Не е само обикновения махморлук. Чувствам се по-тревожна и дереализацията се появява отново. По - добре ли ще е да спра да консумирам изобщо, докато не изляза напълно от тези състояния или просто и на това да не обръщам внимание и да се забавлявам както си искам и това също ще отшуми?

А за колко време горе долу ще отшуми проблема със забравянето?

Ами опитвам се. Гледам да не обръщам внимание много много и през повечето време се палучава.Единствено тези епизоди на дереализация ме тормозят много и това, че се стряскам насън, събуждам се и ме обхваща объркване и паника, но след известно време пак си заспивам.Много по-малко се притеснявам отколкото когато писах за пръв път тук и ще се постарая с течение на времето да е и още по-малко.

Явно търпение му е майката. Ще търпя и това е.

Здравейте отново. Имам още няколко проблема. От време на време се чувствам неадекватна. Тоест дереализацията се засилва много и започвам да се чувствам като напушена. Сякаш мозъкът ми забива и не мога да мисля. Когато говоря се чудя дали отговарям адекватно, макар че щом никой не го забелязва външно съм си наред. Когато съм в това състояние ме се случва от време на време да си заплета думите и това ме плаши. Случва се предимно когато съм изморена, но от време на време се появява от нищото. Имам си собствено обяснение за това, но не знам доколко е възможно. Та искам да попитам това нормален симптом ли е и ще отшуми ли с времето или не е от тревожността и трябва да търся проблема другаде? И другия проблем е, че имам чувството, че забравям. Е вярно е забравям малки неща наистина, но ме е страх, че няма да помня какво е станало вчера примерно и постоянно си въртя в главата какво е станало вчера, предния ден, по предния и още няколко дни назад. Това ме разсейва от това каквото правя в момента и ме кара да забравям други неща. Усещам, че си затормозявам мозъка адски много по този начин и се опитвам да спра, но пак продължавам и се чувствам изморена постоянно. Започнах и да се стряскам насън. Писна ми с тези мои филми. Живея си живота, но те ми пречат да му се насладя напълно.

Не мисля, че съм болна, просто знам, че имам някакъв проблем. Не употребих точната дума, не да се излекувам, а да го преодолея. През повечето време не обръщам внимание, но на моменти не издържам и изпадам в кризи. Ядосвам се на себе си, защото съм млад, здрав, прав човек, а се забърквам сама в такива филми. Тоест да продължа с игнорирането и да не се притеснявам от тревожността и допълнителните "екстри", които идват с нея и с търпение и време всичко ще мине?

Здравейте, бях на прав път към справянето, но тревожността започна да се връща. Не изпадам в паника, но на моменти ме обзема много силно и блокирам. Писна ми вече. Няма ли да се оправя най-накрая? Омръзна ми. Писна ми да забравям, да се притеснявам и да не живея напълно нормално. Какво да правя? Да не обръщам внимание на тези неща и те ще минат? И въпреки тях да си продължа все едно нищо няма и с инат да се излекувам?

Здравейте, имам нужда от още малко помощ в процеса си на възстановяване. Как да си върна концентрацията над нещата? Правя всичко машинално, дори разговорите с хората, което води до това, че забравям. Доста често ми се случва да забравя дали съм направила нещо или просто съм си мислила да го направя. Това е ужасно дразнещо, а и на всичкото отгоре води до мисли от сорта на "дали утре ще помня какво съм правила днес". Когато си помисля нещо такова се старая всячески да запомня какво съм правила днес и това допълнително ми натоварва мозъка и ми пречи на концентрацията. Тези мисли са напълно абсурдни и дори сега като ги чета ми става смешно, но се появяват доста често и ми пречат да се отпусна напълно. Трябва първо да изгоня мислите и ще ми се върне концентрацията или обратното?

Здравейте отново! Мисля, че вече се справям добре със страха си и дори вече почти го няма. Дереализацията също започна да изчезва. От време на време се засилва много, но свикнах да не се паникьосвам от това. Единствения ми проблем е, че сега изгубих всякаква концентрация и дори спирам да слушам какво ми говорят хората. Сякаш се изключвам напълно. Но мисля, че и това ще мине след малко повече време без страх и паника. Благодаря Ви за съветите и подкрепата!

Благодаря Ви много за изчерпателния отговор. Наистина ме успокоихте много. Ще опитам да се справя със страха си, и силно вярвам, че ще успея. Просто трябва да си наложа, че нищо ми няма и да спра да мисля за това.Със спорта ще имам малък проблем, защото нямам никакво време, но ще го измисля някак. Благодаря ви още веднъж!