schoo

Веднъж Сократ се разхождал извън Атина .Срещнал го един критинянин,  познал го и го попитал ,,О премъдри Сократе , аз за първи път отивам в Атина, кажи ми какви хора са атиняните .,,
,,Ще ти кажа,  но първо ти ми кажи какви за критиняните ‘’казал Сократ
,,О , критиняните са много лоши хора .Те са лъжци , крадци и клюкари , всеки гледа лошо да ти направи,,отговорил  критинянина .
,,Ами когато отидеш в Атина ще видиш че и атиняните са същите .Те са лъжци , крадци и клюкари , всеки гледа лошо да ти направи, ,отговорил му Сократ и продължил пътя си
Насреща му се задал един родосчанин. познал го и го попитал ,,О премъдри Сократе , аз за първи път отивам в Атина кажи ми какви хора са атиняните .,,
,,Ще ти кажа но първо ти ми кажи какви за родосчаните  ‘’казал Сократ
-О , родосчаните са много добри хора , те си помагат и са много задружни – отговорил родосчанина
Ще видиш че и атиняните са същите.  Те са добри хора , помагат си  и са много задружни – отговорил Сократ и продължил напред .
Всичко е в нашите глави, хората са такива каквито ние си представяме, че са.
Но прочети и следващият откъс от книга.
                                          можем да отнемем всичко от един човек с изключение на едно: последната от човешките свободи – да избере отношението си в дадена ситуация, да избере реакцията  си” (“Човешкото търсене на смисъл: Въведение в логотерапията”, 1963г.
 
"Беше през май 1945 година, в края на войната, когато бях изпратен в състава на малка група лекари в току-що освободен нацистки концентрационен лагер, който се намираше вече на територията на самата Германия, недалеч от Вупертал, за оказване на спешна медицинска помощ на намиращите се там затворници. Хиляди хора от различни страни на Европа, мнозина от които евреи по народност, бяха на границата на гладната смърт. На мнозина вече с нищо не можеше да се помогне. Така че въпреки лекарските усилия и подобреното хранене, ежедневно умираха десетки хора. За мен видяното в лагера се оказа по-лошо и от най-страшните преживявания на фронта. Тогава се запознах със Странния Бил Коди!
 
Това не беше истинското му име. Така бяха го нарекли за по-лесно американските войници. По произход беше полски евреин. От самото начало обаче повече от всичко ме порази необяснимият факт, че в сравнение с всички останали затворници от лагера, повечето от които едва можеха да ходят, Бил Коди изглеждаше съвсем различно. Той ходеше изправен, очите му бяха светли и ясни, енергията му неизчерпаема. А тъй като владеше пет чужди езика и беше нещо като неофициален преводач в лагера, помощта му при подреждането на архивните дела и установяването самоличността на живите и умрелите, беше незаменима. Удивлението ми се засили още повече, когато се запознах отблизо с Бил Коди в процеса на самата работа. Макар Странният Бил да работеше по 15 или 16 часа дневно, при него не се забелязваха никакви признаци на умора, докато ние залитахме от изтощение. От него сияеше състрадание към затворените другари и неведнъж това сияние ми вдъхваше нови сили, когато куражът ми се изчерпваше.
 
Накрая не можех да намеря никакво друго обяснение за необикновените физически и душевни сили у Бил Коди, освен предположението, че той, за разлика от всички други затворници, е в лагера съвсем отскоро. Какво беше изумлението ми, когато от документите на Бил Коди, съхранявани в лагерния архив, узнах, че той се намира в лагера вече цели шест години. Шест дълги години той бе живял на същата гладна диета като всички останали, спал бе в същата зле проветрявана и пълна с всякакви болести барака, и въпреки всичко, това не бе породило в него никакви признаци на физически и душевни заболявания. Но още по-учудващо беше, че всяка група в лагера го смяташе за свой приятел. Точно към него се обръщаха лагерниците за решаване на всички спорове помежду им. Едва след като прекарах там няколко седмици, разбрах каква голяма ценност е това, че такъв човек се е намерил на едно място, където затворници от различни националности се мразеха почти толкова силно помежду си, колкото мразеха и немците. И винаги, във всички най-остри конфликтни ситуации, които отново и отново възниквали в лагера и извън него, можело да се види и чуе как Странният Бил, обръщайки се към разума, разговарял с хора от различни групи и ги съветвал да си прощават един на друг.
 
Доста дълго загадката на този необикновен човек оставаше неразрешима за мен, докато веднъж, най-после той ми повери собствената си история. Това стана след като казах веднъж, че на хората, преминали през всички ужаси на лагера, е така трудно да прощават, защото мнозина са загубили членове от семейството си в лагера. Този кратък разказ на Бил Коди наистина принадлежи към най-удивителните човешки свидетелства за възможностите на силите на прошката:
 
- Ние живеехме в еврейската част на Варшава – започна бавно Бил. – Съпругата ми, нашите две дъщери и още три момченца. Когато немците завзеха нашата улица, те ни изправиха пред къщата и откриха огън с картечница… Аз ги умолявах да ми разрешат да умра заедно с моето семейство, те чуха, че говоря немски, и ме причислиха към една работна група. – Той замълча, може би отново виждаше пред себе си своята съпруга и петте си деца. После продължи: – Тогава аз трябваше да взема решението; трябва ли да отвърна с омраза на войниците, които сториха това, или не. Решението взех наистина лесно. Аз бях адвокат и в моята практика често виждах какво може да стори омразата с човешкия разум и тяло. Току що омразата беше убила шест човешки същества, които бяха за мен най-скъпото на този свят… Ето защо взех решението: през целия си живот – независимо дали това ще са няколко дни или много години, аз ще обичам всеки човек, когото срещна.
 
Обичта към всеки човек. Това беше силата, която беше опазила този човек всред всички лишения. И постепенно разбирах: Бог винаги иска да се открие, а човекът или съзнава това, или не."

Бих искала да добавя малко пояснения към предния ми коментар.
Личното ми усещане е, че автора на темата обмисля да започне прием на медикаменти, гледа на тялото и на психиката си твърде механистично, недоглежда потенциалните опасности от приема на медикаменти и твърде много преувеличава очаквания положителен ефект от тях (по мое предположение търси така наречения quick fix, бидейки толкова резултатно ориентиран). По тази причина се опитах да използвам колкото се може повече изразни средства, за да опиша минусите, които съм преживяла.
Иначе, и аз не обичам крайностите. Добре е човек да не се насилва да мине по най-трудния път, само заради едното крайно убеждение. Добре е да проявяваме съчувствие един към друг, а и към себе си. Добре е човек да си помогне с каквото може (в случая медикаменти), когато нещата станат твърде напечени, а не да агонизира, само заради принципа.
Аз самата в даден момент избрах да се опра на медикаментите. Усещането за фаталност и неизбежност при "кризата" беше много, много силно и парализиращо. Тогава това е било единственото действие, на което съм била способна.
Редно е да поставим под съмнение и качествата на психиатъра, назначил схемата ми на прием. Вероятно е била възможна корекция, която да намали неприятните ефекти.
Редно е и да допуснем, че вече има медикаменти с много по-малко и много по-слаби странични ефекти - нали излизат все по-нови и нови.
 
Вашето мнение силно ме провокира. Дори не знам какво да кажа... Ако допуснем, че стреса и напрежението са в основата на нашите проблеми, то симптомите са сигналната лампичка, че сме прекалили. Нима вие препоръчвате да решим проблема, като демонтираме лампичката?
 
А какво значи да се "справиш"? Искаш най-бързо да си свободен от симптомите сякаш. И това е ок. Просто помни, че има една граница, след която медикаментите почват да пречат на справянето. Дори да нямаш кой знае какви странични ефекти - отпускаш се, става ти леко, забравяш, че си имал проблем, разреждаш терапията и почваш нищо да не вършиш (звучи като реалната цел). И когато решиш, че си се справил, спираш медикамента и се връщаш съвсем в самото начало. Това, което е било стремеж към бърз резултат, се е превърнало във възможно най-бавния резултат.
 
Това изречение е първо - крайно неуважително към времето и знанията на терапевтите, които чупят пръсти да ни насочват, и второ - твърде добро оправдание да не ти се налага да свършиш някаква реална работа, вниквайки в тези "бланкетни и заучени неща".
 
Дълбок поклон пред тези думи. За пореден път Орлин разпъжда мъглата и ясно посочва пътя напред. Дано авторът на темата се вслуша!

Точно така!
Ако агонизира, да. В обсъждания смислов контекст на психотерапия и психофармакология, за да се насочи човек към психофармак, с или без психотерапия, е обоснован избор, когато: преживява психоза, остра форма на личностово разстройство, невроза с биологична етиология, при мощни вторични ползи от състоянието си или орязана, механично-редукционистична перспектива за себе си, света и състоянието, през което минава... (за изключенията споменавам в горните коментари)
.........................................
Ще ми се да добавя нещо, което по-горе не споменавам. Нерядко невротичната динамика и симптоми, са само видимото връхче на личностово разстройство: нарцистично, параноидно, ананкастно и т.н. ... А понякога и на продромална психоза.
.....................................
Ако говорим на ниво невроза, при преобладаваща психогенност на състоянието, когато желаното "махане на гадния симптом" е от его позиция, докато отсъства реално, искрено и дълбоко желание за учене и растеж от позицията на Човека, тогава да, фармакът е обоснованият избор. 
Ако действително човекът искрено е работил по себе си в качествен психотерапевтичен процес от смирената позиция на цялостната си личност, при вещ психотерапевт и не се е получила добра промяна поради споменатите вече предикати, да - точно така. Ако обаче си мисли, че познава психотерапевтичните прийоми, подходи и реална психотерапия от чути и прочетени общи думи, това е фантазия. Ако пък е сменял много терапевти, то или те не са били нито резултатни, нито правилно насочили към обсъжданата комбинация, ако е имало нужда от нея. Или обикалящият е бил т.н. клиент-турист, тоест пренасящ липсата си на реално намерение за актуална промяна, тласкано от "подводни" изгоди, в дисквалифицирането на поредния терапевт, когато действително процесът започне да изисква цялостна трансформация. Казаното "бланкетните и относително еднообразни и заучени неща от всеки от тях" може да се отнася единствено до психотерапевти със слаби познания, умения и присъствие, но не важи за другите, току що споменати варианти.   В реалната психотерапия нито методите са еднообразни, нито подходът е еднотипно заучен, а е изключително наситен, творчески процес с много влагане и от двете страни. Процес, който силно предизвиква, развива и променя човека, превръща го в сърцат, смел, обичащ и смислено живеещ. Ако е действително искано обаче.
Търси ли се "махане на симптома чрез ползване на метод" - такава заявка няма абсолютно нищичко общо с качествената, жива психотерапия. Защото е от споменатата его позиция, нямаща каквото и да е намерение за помръдване в посока смисъл и оцялостяване, което изисква здрави жертви и сериозно надскачане на лимити. 
За "пилеенето" на парите - дори и човекът да споделя споменатите по-горе фактори на ниво невроза, налагащи комбинация от фармакологична и психотерапевтична помощ, или ако преживява личностово р-во, че и психоза (в ремисия), посещението на добра психотерапия, си остава едно от най-ценните в стратегически план занятия.

Ами носът през абсолютно целия живот ни е в зрителното поле. Няма посока, в която да не погледне човек, и той да не се вижда поне малко. Но мозъкът го филтрира и го премахва от картинката. И така общуваме с хора, шофираме, разхождаме се и гледаме готини пейзажи, без пред очите ни да има нос. Защо става така? Защото не го мислим и пресмятаме, доверяваме се на мозъка си и той си върши работата.
Колкото и прозаичен пример да е това, мисля че е точна аналогия на друга ситуация. Ти си много смел, предизвикваш себе си и се въвличаш в ситуации, които знаеш, че ще те провокират. Правиш това с цел десенсибилизация, и личи, че на теория всичко ти е ясно. Но се опитваш да направляваш с ума си процес, който не подлежи на съзнателен контрол... безпредметно е да се опитваш да си отмерваш адреналина и да засечеш за колко време ще се нормализира реакцията ти. Това го прави тялото, без твое участие. Защото само то си знае как.
Според мен най-доброто, което може да се направи, е да се премести фокуса върху пейзажа. Носът ще изчезне сам.

 

Всичко, което се изпробва е с причина. Не може да пробваш методи за справяне с тревожност, ако нямаш такава или не искаш да се справиш с нея. Извини ме, ако ще те засегна, но и на мен ми се струва, че твоето е натрапливо пробване. Не стане ли нищо 2 дни и пристъпваме към следващия метод, без който няма да се справим с тревожността и така до безкрай. А няма ли просто да ти е по-лесно да се пуснеш по течението и да оставиш световъртежа да си вирее на мира, без да го наблюдаваш и без да търсиш методи постоянно? Може пък ако го оставиш на свобода, да реши да се възползва от нея и да си тръгне. 

Един ден ми казаха, че никой и нищо не ми дължи. Години по късно осъзнах смисъла на това. И с терапевта който търсиш е така. Тук ти дадоха бисери осъзнай го. Интелигентен си!

Защо не пробваш без техники/струва ми се, че много се фиксираш в тях/, докато намериш психотерапевт?

Както описваш нещата, няма какво да направиш.Няма какво да направиш, не защото си виновна, а точно обратното, нищо в твоето поведение, не би трябвало да вкара един ,,нормален ,, човек в такава параноя.Този мъж, има сериозен психологически проблем - липса на доверие и подозрителност и ти правилно си го напуснала. Проблема е, че отново си имала връзка с него.Тук е грешката, не в нещо друго.
С две думи, приеми истината, той е недоверчив и никога няма да има пълно доверие на никой. Живота с такъв човек е труден и нещастен . Да правиш опити да го спечелиш, за да живееш с него, е все едно да тропаш на вратата на ада, за да те пуснат да влезеш в него представейки си,  колко топло и уютно е вътре.
Мохай го от живота си .

Moже и да е наистина магия.Те, магиите, особено тези за смърт, така се усещат и миришат. Най-вече на зюмбюли ухаят, но може и на нещо друго-такова едно загадъчно. Не мога да бъда взе пак, дали е магия или не това твоето, но има един начин да разберем. Отиди днес или утре в църква и запали една свещ.Запалването на свещта, автоматично унищожава всяка една магия, така че, ако след това си добре, значи наистина си била омагьосана.Ако не ти мине, ще трябва пак да посещава6 психолог, явно си по-страхлива отколкото си мисли6.

Здравей! Ако толкова те интересува тя, зарежи го него и просто потърси контакт с тази жена, можеш дори да преминеш в съвсем различни сексуални насоки :))) Ти сама се състезаваш и просто проектираш твоите страхове върху нейния образ. Това, което сега имаш възможност да наблюдаваш към второ лице, всъщност е нещо затикано в теб. Това, че приятелят ти обича нея или има чувства е съвсем нормално ние не сме машини, ние нямаме способността да изтриваме информацията, но ни имаме възможност да прилагаме всичко научено. Замисли се може би благодарение на това момиче и пропуски на твоя приятел към нея, на уроците, които той е научил от нея, ти получаваш това мило отношение. Замисли се за връзките ти с бившите приятели, ако изпитваш злоба и ненавист към тях, то определено тук говорим за тежка патология....Той е избрал да обича вместо да мрази, избрал е да продължи вместо да спре.. Дори хората се обичаме и въпреки това се разделяме, защото пътищата се кръстосват, за да се разделят отново.
Поздрави!

Разбирам. Инстинкт за самосъхранение. Мислите се появяват, когато не смяташ живота си за пълноценен и когато не си доволен от положението, в което си, за да те накарат да го промениш. Да станеш щастлив и да живееш така, както ти харесва.
А това "забавяне на времето" и то ли е от бездействието? По принцип е нормално като не правиш нищо да минава по-бавно, но на мен ми изглежда прекалено бавно. 

Нищо няма да премине докато отношението ти към самата себе си е на недоверие и страх. Обяснено е, да, но то не върши работа, ако не му повярваш веднъж за винаги и нуждата от постоянни потвърждения не изчезне. Това че търсиш постоянно патерицата на която да се подпреш, за да се закрепиш, означава, че "куцаш" и то много сериозно. 
Има една притча за един човек, който стоял на единия си крак, а другия държал свит. С времето свития крак започнал много да го боли и той започнал да търси, кой да му помогне. Минали много хора със съвети. Едните му казвали, да го масажира, други му давали лекове за успокоение, трети съветвали да си потърси патерици. Минали източни мъдреци, които му подавали различни мантри, други които го карали да си представя, че има два крака, за да се облекчи и т.н. Дълго време гледал тази сцена един човек и накрая се доближил и му пошепнал: "Човече, ти имаш два здрави крака, защо просто не го спуснеш и не стъпиш и на другия?" 
Вътрешния ресурс, който всички ние имаме, а не ползваме, това е метафората на свития крак. Да го отпусна и да стъпя на двата си крака, означава да поема отговорност за себе си, да повярвам в себе си, да заживея заради себе си. Ако не са ни научили на това, няма как да се сетим, че просто трябва да стъпим и на двата си крака. А може би, често хората просто не искат и дори не знаят, че е така.

Ех, nancym, върна ме назад във времето, когато аз самата започнах работа с психолог В продължение на два месеца, всяка наша среща стартираше с въпроса ми "Кога ще ми мине?". Господ да поживи тази жена, имаше търпение на светица - на дежурния въпрос винаги отвръщаше с дежурен отговор - "При правилно лечение - след 6 до 8 месеца."
Та и ти сега - макар, че дори само в тази тема има достатъчно материал за съставянето на мини-наръчник (много полезен, впрочем) как да се справиш със ситуацията, ти задаваш един и същ въпрос пред една и съща аудитория, надявайки се на...какво всъщност? Че някой междувременно е стигнал до различен отговор? Не бой се, такова революционно откритие би получило съответстващо отразяване и би стигнало до теб под някаква форма. Няма как да се случат нещата, ако продължиш да поставяш каруцата пред коня - искаш проблема да изчезне, за да спре да ти пречи, а логиката е точно обратната - трябва проблема да спре да ти пречи, за да изчезне.
Вместо да ти дам съвет, ще ти напомня един много добър такъв, който сама си си дала: Пускам се по течението и ставам смела! Ами, пусни се най-сетне, де Приеми най-плашещата версия на бъдещето - че цял живот ще ти се наложи да живееш с този проблем. И намери увереността в себе си, че дори и той да е налице, ще имаш вътрешната сила да живееш с него, и при това да живееш добре. Защото в това приемане се ражда/осъзнава истинската смелост.
В противен случай, рискуваш да останеш там където си - в епицентъра на една буря в чаша вода, без да съзнаваш, че единствения източник на вълненията са собствените ти френетични движения.
Успех!

Здравейте, не съм писала тук от 2 месеца.
И за 2 месеца разбрах, че може .. може човек да се справи и сам. Спрях да се човъркам в главата си и всичко е наред. Успокоих се доста и паметта ми почна отново да се връща към нормалното .. или просто вече не обръщам внимание, не знам кое от 2те е . Всъщност това, което ме накара да се стегна и да спра да си човъркам мислите, беше поста на д-р Първанов. Като човек, който е пълен инат, след  като видях отговора, че няма как да се справя сама, се ядосах и реших да докажа че мога. Ей така, напук. И то взе,че стана. Явно, че това е бил начина. Сега съм по-добре и си живея като едно нормално 19-годишно момиче. Мнооого рядко да се появи тревожност, но някак си даже и не ми се мисли за нея и вниманието ми се отвлича от нещо друго. Силно се надявам да си продължа така и занапред и вече да не мрънкам тук.  

Здравейте, не съм писала тук от 2 месеца.
И за 2 месеца разбрах, че може .. може човек да се справи и сам. Спрях да се човъркам в главата си и всичко е наред. Успокоих се доста и паметта ми почна отново да се връща към нормалното .. или просто вече не обръщам внимание, не знам кое от 2те е . Всъщност това, което ме накара да се стегна и да спра да си човъркам мислите, беше поста на д-р Първанов. Като човек, който е пълен инат, след  като видях отговора, че няма как да се справя сама, се ядосах и реших да докажа че мога. Ей така, напук. И то взе,че стана. Явно, че това е бил начина. Сега съм по-добре и си живея като едно нормално 19-годишно момиче. Мнооого рядко да се появи тревожност, но някак си даже и не ми се мисли за нея и вниманието ми се отвлича от нещо друго. Силно се надявам да си продължа така и занапред и вече да не мрънкам тук.  

Здравейте, не съм писала тук от 2 месеца.
И за 2 месеца разбрах, че може .. може човек да се справи и сам. Спрях да се човъркам в главата си и всичко е наред. Успокоих се доста и паметта ми почна отново да се връща към нормалното .. или просто вече не обръщам внимание, не знам кое от 2те е . Всъщност това, което ме накара да се стегна и да спра да си човъркам мислите, беше поста на д-р Първанов. Като човек, който е пълен инат, след  като видях отговора, че няма как да се справя сама, се ядосах и реших да докажа че мога. Ей така, напук. И то взе,че стана. Явно, че това е бил начина. Сега съм по-добре и си живея като едно нормално 19-годишно момиче. Мнооого рядко да се появи тревожност, но някак си даже и не ми се мисли за нея и вниманието ми се отвлича от нещо друго. Силно се надявам да си продължа така и занапред и вече да не мрънкам тук.  

Здравейте, не съм писала тук от 2 месеца.
И за 2 месеца разбрах, че може .. може човек да се справи и сам. Спрях да се човъркам в главата си и всичко е наред. Успокоих се доста и паметта ми почна отново да се връща към нормалното .. или просто вече не обръщам внимание, не знам кое от 2те е . Всъщност това, което ме накара да се стегна и да спра да си човъркам мислите, беше поста на д-р Първанов. Като човек, който е пълен инат, след  като видях отговора, че няма как да се справя сама, се ядосах и реших да докажа че мога. Ей така, напук. И то взе,че стана. Явно, че това е бил начина. Сега съм по-добре и си живея като едно нормално 19-годишно момиче. Мнооого рядко да се появи тревожност, но някак си даже и не ми се мисли за нея и вниманието ми се отвлича от нещо друго. Силно се надявам да си продължа така и занапред и вече да не мрънкам тук.  

Здравейте, 
Реших да пиша отново, за да разкажа какво се случва и до какви изводи стигнах. 
Първо относно мислите, че не помня. Научих се да ги подминавам. Не че се научих, но просто не ми се занимава с тях. Когато си помисля нещо такова, просто се отказвам. Не ми се занимава да си спомням вчера ли беше, предния ден ли беше, какво правих еди кога си.
Другото, което искам да споделя е, че реших когато се прибера да започна терапия при наистина добър специалист, който да ме насочи как да се справям със стреса, защото наистина ми влияе много зле.
Последния месец станаха много неща, които ме напрегнаха много и сега буквално се чувствам блокирала. На моменти се чувствам наистина спряла, сякаш мозъкът ми отказва да мисли, най-вероятно и от там не помня неща. Имам чувството не, че не помня, а че просто главата ми е прекалено пълна, за да си спомня и ако стресът премине всичко ще си е наред. Също имам чувството, че и емоциите и всичко ми е някак притъпено. Не можах да обясня добре, но се надявам да сте ме разбрали.  
Направих и някои размишления върху това защо се започна с всичко това и защо стресът ми се отразява толкова лошо и стигнах до извода, че всичко идва от това, че още от малка си бях много страхлива. Беше ме страх от всичко. Беше ме страх от нови неща, промени, нови усещания, всичко. Също така съм и прекалено чувствителна. Приемам всичко много навътре и го изживявам много трудно. Много малко ми трябва да ме направи щастлива, но и от много малко мога да изпадна в дупка, а и емоциите ми много зависят от другите хора. Държанието им към мен може да ми въздейства много.
Освен това винаги съм била много срамежлива. Трудно ми е да завързвам контакти, да говоря с нови хора и да се показвам такава каквато съм. Изграждам си някаква бариера и не се държа естествено. Това винаги ми е тежало, защото искам нови контакти, а не ми се получават.
Не знам, може и да греша, но според мен това са причините да стигна до тук и да изпитам всичко това от последната половин година. 
И последно, можете ли да ми препоръчате добър специалист в Пловдив?