JustSomeone

Хаха, ох, стана ми забавно Аз също смятам, че очакванията ти са нереалистични. Секс всеки ден по няколко пъти е нещо, което може да се случва в самото начало на връзката. Съвсем в реда на нещата е с течение на времето контактите да се разредят. 5 пъти седмично за мен лично също е много. При нас се случва около 2 пъти седмично (заедно сме от 5 години). Лично аз нямам нужда от повече, мисля, че и половинката ми е доволна. Сигурно има доста хора, които го правят по-често, но има и доста, които го правят по-рядко. Важното е как се чувствате добре. Освен сексът, съществуват много други интересни неща, които също изискват време и внимание. Смятам, че е добре да се търси един задоволителен баланс.

експериментирай как точно това се изразява за теб! Благодаря! Това мисля да направя

Благодаря ви за отговора, Божидар! Давам си сметка, че е важно да приема тази негова страна. Приемам я до толкова, че го обичам, въпреки това и се чувствам щастлива с него. Знам, че няма идеални хора. Аз също не съм идеална - имам си много трески за дялане. Да я приема обаче, значи ли, че трябва да започна и да я харесвам, понеже е част от него?

Здравейте! Случайно попаднах на форума и от няколко дни се увличам в четене. Много са ми интересни голяма част от темите, особено тези за общуването и отношенията ни с останалите. Попадайки на тази тема днес реших да се включа. Не знам защо го правя - навярно бих искала да споделя с непознати страхове, които тайничко ме "хапят" от време на време, а аз се опитвам да "изритам" и прогоня. Аз съм жена на 31. След няколко месеца ми предстои да сключа брак. Дълбоко обичам човека, за който ще се омъжа. Заедно сме от 5 години и мисля, че съм намерила сродната си душа. Той притежава качествата, които ценя най-много във всеки - има чиста душа, истински добър човек е, справедлив и честен е до крайности. Кара ме да се смея до сълзи и прави ежедневието леко и весело - въображението му не позволява часовете да минават в скучаене. И двамата се занимаваме с изкуство, имаме много общи интереси, обичаме да прекарваме свободното си време по сходни начини. Обичаме се. Има обаче нещо, което не харесвам в неговия характер, и които съм споделяла неведнъж с него. Обичам го наред с тази му страна, но в мен се таи един мъничък страх, че с годините това може да се превърне в проблем, ако не успеем заедно да го променим. "Това, което не ни харесва у пратньора е това, с което той се различава от нас. Ето кратък списък на някои от основните ралики между партньорите, които създават напрежение: .... - Единият има прекомерни страхове; другият не се страхува от нищо и не разбира страховете" Приятелят ми има страхове. В съзнатието му винаги има притеснение, че нещо може да се случи с мен, или с другите хора, които обича. Ако ми звънне три пъти и аз не вдигна у него вече се надига лека паника, че нещо ми се е случило. В ситуации, които изискват известна предпазливост той отива до крайности. Ако попадне в неясна ситуация винаги мисли за възможно най-лошия развой на нещата. Обмисля всички опции как нещо може да се прецака и провали, когато за това няма никакви изгледи. В отношенията си с хората понякога взима прибързани решения, точно защото си мисли, че мотивите на другия са лоши, без да има реално основание за това. Мнителен е. Силно емоционален е и понякога глупава кавга между нас може да го разклати емоционално за дни. В миналото му е имало ситуации, които според мен са отключили у него тази свръх предпазливост и чувствителност. Макар да разбирам причините за възникването й, смятам, че той трябва да се бори и да се освободи от нея. Най-вече заради себе си. Често сънува кошмари и сънят му е лош. Страх ме е да не се разболее от нещо от толкова много притеснения. Аз, от своя страна, съм голям оптимист до там, че съм леко наивна. Осъзнавам всички лоши неща, които могат да ми се стоварят на главата по всяко време, но предпочитам да не мисля за тях преди да ми се случат. Винаги вярвам в положителния развой на нещата - не сляпо, но с презумцията, че ако нещо не се случи, както ми се иска, тогава ще мисля как да се справям с него. Никога не мисля за болести и несъществуващи проблеми. Подминавам дребните разочарования с лекота. Опитвам се да виждам цялата картина, без да се вторачвам в дребните й несъвършенства. Вярвам, че в живота не може всичко да е розово и че всяко зло е за добро, че от всичко трябва да извличаме урок. Всичко това го правя, не защото смятам, че е по-добре да се разсъждава по този начин, а просто защото съм такава. Споделяла съм с него неведнъж, че тази негова параноичност ме плаши. В момента нямам проблем да живея със страховете му, макар да се опитвам всячески да му помогна да ги премахне. Това, от което се притеснявам повече, е какво ще се случи, когато се появи дете - нещо, за което и двамата мечтаем. Вярвам, че той ще бъде прекрасен баща, но допускам, че бащинския инстинкт и желанието да закриля детето ще усили у него страховете и притесненията. Не искам да възпитавам дете в страх. Не знам защо написах всичко това. Сигурно се надявам, че ще ми кажете, че ако и двамата положим усилия с времето страховете ще намалеят? Възможно е двама души, които се обичат, да се преборят заедно с нещо такова, нали?