Inner Light

Здравейте д-р Първанов, Усещам топлината и съпричастността във думите Ви и съм Ви много благодарна за отговора! А май имате и шесто чувство, защото доста от натрапливите ми мисли са свързани именно с религията. Като бях малка (сега съм на 27 г.), имах много силна вяра в Бог. Баба ми е вярваща и ми е разказвала истории, притчи и т.н. Но някак си и ми се насади представата, че човек винаги трябва да е изряден, да не си позволява никакви криввания от правия път. Не мисля, че бавният път ме плаши. Все пак аз толкова дълго съм чакала, че какво биха били сега още година или няколко години. А резултатът, за който говорите, определено си заслужава! Смятам, че съм била на прав път, когато просто игнорирах натрапливите мисли и ги оставях да преминат. Но защо в един момент спря да се получава? Със сигурност има неща в подхода за преодоляване на ОКР, които не знам и на които може да ме научи само специалист.

Здравейте, Имам ОКР от малка. Може би от 6-7 клас. Мисля, че започна с мания за опасност от заразяване или пък беше с тази, че мислейки нещо, мога да причиня вреда на някого... Честно казано, вече не мога да си спомня ясно... Но с годините доста различни натрапливи мисли са минали през съзнанието ми. Обикновено има една основна, преобладаваща и когато я преодолея, на нейно място идва друга. Понякога някоя „преодоляна” се връща след време и пак става основна... и т.н... и т.н... и никога пълно спокойствие. Тогава, разбира се, още нямах представа, че съществува такова нещо като ОКР. Само усещах, че нещо не е наред с тези мисли и последващи действия, че това не е „нормално” и не е логично. Че „никой друг не си мисли и не прави така”. (Поне тогава така смятах.) Можех веднага да определя коя мисъл е реална и евентуално свързана с реална опасност и кое е странният глас, който още не разбирах. В един момент реших да не се притеснявам от тези тревожни и потискащи мисли. И започнах много успешно да ги игнорирам. Оставях ги да минат с простото „Това е от онези мисли. Не им обръщай внимание!” Не си спомням точно кога това изречение се оказа неприложимо. Може би в момент на по-силен стрес, на мисъл, която не съм успяла да игнорирам, която ме е разтревожила прекалено силно или е била нова, с която още не съм имала никакъв опит. ОКР е на периоди. Понякога е по-силно, отнема голяма част от времето ми, ангажира съзнанието ми и ме тормози много. Друг път успявам по-лесно да се справя и за определено време се чувствам по-добре, по-леко. Но никога напълно свободна. Иначе успявам да се държа що-годе приемливо за другите. Повечето хора около мен дори не подозират, че имам подобен проблем. Понякога някак намирам обяснение на това, как тревожните мисли са несъществени и нищо няма да се случи, ако просто ги оставя и не се задълбоча в тях. Тогава се чувствам много добре и в следващи ситуации, когато се появи същата мисъл, пак съм склонна да я подмина, защото вече веднъж съм го направила и съм видяла, че след това всичко е наред, нищо лошо не се случва. Грешката ми е обаче, че сега обяснението ми не се базира на това, че мисълта е просто натраплива мисъл, на която не бива да се обръща внимание по принцип, а по-скоро е опит да убедя себе си, че точно в даден случай не е била толкова ярко изразена и съответно нищо не трябва да се прави за нейното „неутрализиране” или да се направи само малко. По този начин самото убеждаване става нещо като ритуал. Защото това, което е помогнало веднъж в (първоначално) извънреден случай и ме е спасило от по-нататъшни ритуали и тормоз на съзнанието, по-късно при повтаряне на ситуацията се превръща в нещо, което задължително трябва да се направи (както миналия път) и така всичко ще е наред. Наистина омагьосан кръг! Или по-скоро изграждане на невронни пътечки, превръщайки ги в магистрали. Искам да се справя с ОКР. Да го разбера и преодолея. Защото всеки, който е усетил какво е това, знае, че то прави ежедневието много трудно поносимо, а понякога направо те води до отчаяние. Засенчва красотата на живота, превръща всяка радост във фон и не дава нито миг спокойствие, защото е винаги нащрек и винаги присъства. Като сянка, която винаги е там, а безоблачните щастливи моменти, непринуденост, спонтанност и светлина са невъзможни. Дори в моментите, когато съм по-спокойна, ОКР пак е там. Дебне, чака... Т.е. аз самата съм нащрек да не стане нещо, което да провокира ОКР и пак да помрачи всичко, да не се поддам на някоя мисъл. Обикновено както всичко е наред, изведнъж нещо отключва гласа на ОКР и всичко става сиво, избледнява, губи значение и единственото важно е да утолиш глада му, макар да знаеш, че това е просто „лоша мисъл”. И все внимавам. Не мога да се отпусна и просто да се наслаждавам. Колко ли време и прекрасни моменти съм жертвала, за да „угодя” на ОКР и да мога поне за малко да се почувствам спокойна и свободна... За съжаление, както всички добре знаем, това е краткотрайно, до следващия път. А с времето става все по-тежко... Пък и идва и загубата на надеждата и отчаянието, че нещата няма просто да се оправят. Може би звучи сякаш приемам ОКР като нещо странично, извън мен. Е да, на моменти, защото така е по-лесно. Лошото ОКР, което ме отравя, и аз. Хаха. Всъщност знам, че то неслучайно се е появило. Може би заради нещо, което не съм разбрала правилно, не е било преработено правилно на ментално ниво. Или пък просто характерът ми предразполага към развиване на подобни състояния. Винаги съм била много чувствителна. Силно се впечатлявам от всичко: от правди и неправди, от чувства, случки... Все трябва всичко да е идеално. Което, разбира се, далеч не означава, че винаги съм била справедлива и отдадена към всички. Доколкото разбирам обаче, не е толкова важно какво е провокирало ОКР и какви именно са неговите прояви, а по-скоро как гледаме на тези мисли и действия, как ги третираме и до какво води всичко това. И да си призная, истината е, че ме е страх да поема по пътя на промяната. Какво ще стане после? Дали ще бъда друга след това? Дали ще мисля по различен начин? Какво ще стане с начина на възприемане на света и случващото се около мен? А може би сега съм „друга”, защото стрхът не ми позволява да бъда себе си, да разкрия истинския си потенциал на личност и човек. Вместо да раздавам топлина, обич и усмивки, аз тая болка и отчаяние, безсилие и гняв... А може би пък няма да изгубя себе си, а ще запазя именно доброто, това, което харесвам в мен... И пътят... сигурно ще е ужасно труден... Мога ли да го понеса и дали ще се справя? Знам, че за хората с ОКР страхът от промяна е типичен, както и нерешителността, и трудното поемане на отговорност. Е, при мен е точно така, макар че се смятам за способен и умен човек. Осъзнавам този проблем и се опитвам съзнателно да го променя, да бъда по-решителна и да ценя това, което съм, но на фона на вече изградения характер, това са сякаш само малки стъпчици и очевидно засега недостатъчни. И така, това е, не съвсем накратко, историята в моята глава. Ще се радвам да ме посъветвате, макар че може би имам нужда по-скоро от подтик да направя това, което е необходимо, за да преодолея проблема си. Не мога да се справя сама! Колкото и да осъзнавам, че това е просто ОКР, че не съм аз, а гласът на страха, не мога да го превъзмогна. Благодаря ви предварително за всички отговори!