nevermind

Мда, за голямо мое съжаление цялата тази склонност да давам приоритет на околните не е защото съм подчертано неегоистично същество (това пък никога не съм го мислила, абсурдно е, но да си отбележа все пак), радващо се на целия свят, а защото се опасявам, че ако не го правя, ще съм все едно незабележима. Отделно не мога да повярвам колко съм разпиляна - прекарвам неразумно много време онлайн и чак сега стигнах до адски простата истина, че съм се увлякла и това е 'кухо време'. Като всяко прекалено нещо си има сериозните негативи, в моя случай - създаване на безсперспективни контакти, които обаче относително дълго ми изглеждат перспективни. В големия процент случаи ме харесват (това, естествено, не рисува перфектна картина) и после... заради разстояние (преодолимо и даже често малко, не хиляди километри), заради вече създаден друг социален кръг или просто защото усещат, че съм склонна да дам доста, и то по някакъв незрял начин, нищо не се случва. А на мен ми е втръснало да поемам инициативата, пък и съм наясно, че чак такава едностранност до нищо кой знае какво не води. Аз съм някакво книжно човече, дето предимно философства. В случай че съм директна - залъгвам себе си. Коментарът, че трябва много повече да живея имного по-малко да анализирам е в десетката... Не съм божество, разбира се, обаче в последно време (може и по принцип, не знам) често съдя. Убедена съм, че някъде го има нещото, което искам и към което се стремя. Само че докато ми е толкова упорито преследвана цел вероятно ще удрям на камък . Имам усещането, че много неща не са наред в обкръжението ми... а и въобще. Преди дни позната разказа как е скъсала с приятеля си, който е на 33-4, с когото правеха планове за семейство, който доскоро ентусиазирано избираше обща квартира и т.н. - той изявил желанието за слагане на край, защото досега не бил имал дълга връзка и просто изпитвал силен страх... макар че по негови думи продължава да си представя как са заедно, сънува такива сцени и е като омагьосан?! Няма защо да давам подробности от историята + е ясно, че той вероятно е с друга гледна точка... Естествено, случаят може да не е какъвто този мъж го представя, но дори да става въпрос за прикриване или откровена лъжа, пак ми се струва, че се сещам за немалко истински примери, т.е много подобни... Виждам нещо сериозно не наред в такива 'схеми'. В заключение, понеже така или иначе са ми разпилени мислите и така или иначе пиша небивалици, свързани с интернет пространството - много е иронично хора, които упорито претендират, че искреността им е ценност номер едно, да ти пишат първи, да те занимават, да ти вдигат самочувствието пряко или непряко... и накрая да покажат колко точно те смятат за лукова глава като се възползват от 'страхотната' опция на фейбсук да се отбележи даден чат като непрочетен, след като ти вече си забелязал, че написаното е прочетено. Живи и здрави... Отсега нататък наистина възнамерявам да прекарвам време с хора ПРЕДИ ВСИЧКО в реалния живот, като нарочно ще създавам предпоставки за разнообрази ситуации. Дано не ме сграбчи параноята и да реша, че съм еталон някакъв и имам правото да тествам, сякаш познатите ми са опитни мишки... И последно - любопитна съм: защо на толкова хора казвате, че им трябва психолог, а моите объркани писания не ви се струват като подходяща занимавка за някой, който това работи?

Благодаря за отговора. Не мисля, че съм нещо уникално по отношение на мисленето си. Трябва повече да живея и малко по-малко да анализирам, абсолютно е така, съгласявам се веднага.

Може би трябваше да си съкратя писанията, за да не изглеждат толкова обемни.

Здрасти на всички! Буквално едва преди дни осъзнах нещо супер елементарно, което винаги е кръжало около мен, но явно не съм му намирала точното име - прекалено много се съобразявам с хората; за сметка на себе си, разбира се. Явно въпреки че самооценката ми не е скандално ниска всъщност не вярвам, че заслужавам внимание, заинтересованост, грижа, да ме харесват, защо не и обичат... От дете имам силно желание за контакти и това желание е такова, че ме кара да изоставям собствените си пориви и усещания за "правилност", да не би случайно хората да се вживеят в ролята на безкомпромисни съдници и да решат, че им е идеално и без мен. На моменти изпитвам гняв към баща си, който почина преди няколко години, просто той винаги е бил напрегнат, винаги е имал адски дълбоко усещане, че хората го намират за странен и ще го отблъснат заради особеностите му (които не са били нещо страшно, нито кой знае колко необичайно)... и често ми е казвал, че вървя по неговите стъпки - че също като него не се вписвам в никоя компания и съм едва ли не аутсайдер... Всичко с добри и отдадени родителски намерения, но... ефектът далеч не е положителен. На пръв поглед хората ме харесват и нямам неговия невротизъм, но не ни се получава да се задържим един до друг. Та след няколко такива часа, прекарани едва ли не в самосъжаление, се чувствам пък неблагодарна и изпитвам вина, все едно не съм оценила какво все пак са успели да ми дадат нашите... а и вече съм на 19. Не е солидна възраст, ама се предполага да съм съзнателна и да вървя целенасочено към слабостите си именно с цел да съм по-щастлива. Ето, в момента дори тук се оправдавам все едно, пак някаква солидна самокритика... Както и да е. Аз наистина съм склонна да зарежа нещо, с което в момента се занимавам (рисуване, четене на книга, онлайн игра и т.н), и което ми носи голямо удоволствие, за да откликна на нечие чуждо намерение например. Не ме разбирайте грешно, не смятам, че отношенията между хората трябва да са сделка и всичко да се "измерва", камоли пък много точно и много строго. Въпросът е да се чувстваш ценен и "взаимодействието" да е с приблизително сходни характеристики от всички участващи страни; ясно е, че няма как нещата да са абсолютно 50\50 през цялото време, пък и не виждам защо да е нужно. Парадоксално не се смятам за конформист - абсолютно не се насилвам да харесам хора, които не са мой тип, и по-скоро бих изкарала месец в планината, отколкото да симулирам фалшива личност, за да се впиша в някаква си група. Поемала съм инициатива с хора, които ми допадат в някаква степен. Та това ми качество да прекалявам с вниманието към други, въпреки че сама съм го изградила в себе си, ме прави доста неудовлетворена, оттам и понякога трупам яд към познатите си... а те реално не са ми виновни. Чувствам се като момиче, което за никого не представлява нещо наистина хубаво... просто някакво си там същество, чието мнение няма защо да се зачита. Друго противоречие, което намирам в себе си, е че уж много искам нови контакти и преживяваниея, но всъщност съм с предразсъдък към хората в града, от който съм, понеже е сравнително малък и имам чувството, че погледът на жителите му е също толкова тесен. На съзнателно ниво знам, че предразсъдъците са абсолютно малоумни и единствено спъват, но въпреки това постоянно се оправдавам пред себе си и не предприемам нищо реално, за да попадна в желаната среда и най-после нещата за мен да започнат да се нареждат. Сега обаче наистина съм решена да направя необходимото и да тръгна към прогрес!, затова и се чувствам готова да последвам мнението на някой с опит. Нещо друго - разни момчета, които проявяват интерес към изграждане на връзка с мен след като например се почувстват отблъснати си намират начини почти да ми внушат, че аз всъщност съм интересна най-вече заради чувството си за хумор например... или заради симпатичните разговори, които водя, но не и заради емоционалността си, да кажем. Не ги обвинявам, разбирам ги, трупат разочарование, а и като цяло са приятни, интелигентни... Но пък за мен самата не е полезно да залитам към самонавиване, че нещо такова съществува. Въпреки това понякога се хващам да мисля, че наистина не ми се получава да изразявам емоциите си адекватно, съответно не мога да предложа истински пълноценна емоционална връзка, която да съдържа вълнуващи полюсни елементи, ама все пак да остава хармонична и желана... Напоследък заради прекалено много мислене и анализ, който до нищо съществено не води, имам и трудности с концентрацията при учене. Докато в гимназията например обичайното ми състояние беше на мотивираност и поглъщах с жажда повечето учебници и материали. Писала съм лично съобщение на Орлин, в което разказвам за "драмата" си с едно конкретно момче; той, ако прецени, ще отговори също на лично съобщение по въпросния "казус" защо се стига до такива абсурдни ситуации. Отделно септември имам изпит за езиков сертификат и се чувствам притисната от времето. Нищо не върша както трябва, а по принцип гледам да влагам доста от себе си, за да има и качествени резултати... Вече бях на курс по същия език извън страната и се чувствах изключително зле честно казано (поне в началото, към края на престоя си сякаш бях малко по-различна), въпреки че имам уж стабилна лексика не мога да се отпусна да говоря, притесняват ме евентуалните грешки... Не знам как и дали ще издържа на планирането заминаване и на интегрирането извън България, не знам дали изобщо има смисъл... Явно не съм толкова устойчив характер, колкото съм мислела. Не знам дали нещата като цяло имат смисъл. На теория ми е ясно, че трябва въпросното момче да го пусна и наистина няма да го търся поне няколко месеца, а когато го направя ще е за "кратък изследователски разговор"... наистина се "разделяме", познати са ми и клишетата, че когато една врата се затръшва с гръм и трясък, то със сигурност се отваря друга... или даже няколко други, но ми е трудно да го повярвам наистина. Съответно да живея с автентичността на такава нагласа. Знам и още нещо - че когато прекалено силно искаш нещо, това всъщност говори за огромна неувереност - не си убеден, че заслужаваш много, че си стабилен и готин и че ще имаш и други алтернативи; затваряш се за безкрайните други възможности. Самоубеждаваш се, че например както в моя случай да имаш някакъв удовлетворителен контакт с хората ще те направи спокоен, но... просто не трябва да си като пренавит часовников механизъм, иначе задължително блянът ти ще пропадне. Колкото и банално да е, вселената се опитва да ти покаже, че можеш без това, което си възприел като задължително за щастието си. И последното, което знам, е че ако наистина с някого имаме потенциал да сме заедно, вероятно всичко ще тече относително гладко, без някой още от самото начало да се напряга, да се чувства отблъснат, изпълнен със съмнения и т.н. Какво ви е мнението за всичко това? Какви насоки бихте ми дали? Наистина вече искам да се чувствам нормално, с едно устойчиво, интригуващо и безкрайно приятно обкръжение... а вътрешните ми неуверености ме провалят. Страх ме е, че като отида на новото място няма да успея да изградя нещо по-различно от досегашния си живот, страх ме е, че пак няма да се чувствам истински свързана с никого... Лесно е да си втълпяваш, че страхът трябва да е преди всичко защитен механизъм, не и "функция", която управлява живота ти и парадоксално те прави слаб, но... изпълнението е съвсем друга бира, казано на тийн език.