Jump to content
Порталът към съзнателен живот

nancym_

Участници
  • Общо Съдържание

    35
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  • Days Won

    2

nancym_ last won the day on Март 21 2017

nancym_ had the most liked content!

2 Следващи

Профил Информация

  • Пол
    Жена

Последни Посещения

1471 посещения на профила
  1. Благодаря Ви за отговорите! Да, осъзнавам ,че съм страхливка и че в главата ми храня именно тези страхове. Проблемът ми е, че тъкмо се поуспокоя малко и някак "дойда на себе си", защото вярвайте ми тези 3 седмици са кошмарни за мен, започват болките. Дори започвам да усещам и в лявата ми ръка. Тези седмици, както споменах, не знаех къде се намирам. Не живеех, само съществувах. Бях едно кълбо от тревоги и ужасяващи подозрения, свързани с живота ми. Днес на работа се чувствах по-добре, работех спокойно и всичко сякаш се нареждаше малко по малко. Не усещах и болките, само изтръпване в ръката. Мислех си, че всичко преминава вече (каквото и да е то). Усещах, че "дойдох на себе си". Неочаквано обаче болката отново започна да ме пронизва, да ме пари, да ме дърпа. Не се плаша чак до степента, до която се плашех преди, но въпреки това болката не си отива. Със сигурност не е от неправилна стойка/матрак/, това казаха и лекарите. Не казват обаче от какво е. Пак ли ЕКГ-та да правя, дали не могат да открият проблема? Болката е в центъра на гърдите (понякога чувствам като бълбукане), гръбначния стълб и горната част на гърба. Усеща се като парене (както отвътре, така и самата кожа), дърпане, като усещам сякаш опъване на мускулите на врата отпред. Чак такива плашещи физически симптоми ли могат да бъдат предизвикани от ума и стреса? Искам да се променя и ще работя върху себе си дали сама, дали с помощ от професионалист, но ще го направя! Не искам да живея такъв живот. Все гледам приятелките и приятелите ми, които нямат такива проблеми и им се възхищавам за което.
  2. Много благодаря за отговора, наистина го ценя! Просто не знам само защо никой друг не се включва в темата? Преди получих огромна подкрепа именно от този форум и успях да се справя. Просто исках да знам дали е възможно да чувствам болка в гърдите и горната част на гърба (+плешката) и то само на психична основа? Виждам, че психически не съм добре. В смисъл тревожна съм, вглъбявам се в нещата, които изпитвам, притеснявам се да спя и всичко ми е много замъглено. Спомените ми сякаш са блокирани. Знам какво съм правила като факт, но ми е трудно да визуализирам самия спомен. Така бях, когато имах проблеми с дереализацията. Грешка е, че чета из интернет какви ли не неща, които влияят отрицателно върху ума и съзнанието ми, знам, но когато нямам отговори на въпросите, които ме мъчат, се опитвам да ги открия сама. Как е възможно да се събудя с болка в гърдите и гърба, но да не откриват проблем на ЕКГ, холтер и ехограф? Често ми се случва да съм някак "откъсната" от себе си. В смисъл на себе си, но не съвсем. Мисля си адекватно предполагам,но се чувствам странно самата мен. Объркана, изплашена, незнаеща, търсеща, но най-вече искаща. Искам да бъда добре. Трябва, защото ми се живее! Искам семейство, пътувания, деца... А сега се чувствам ограничена, може би от самата мен. Днес пък прочетох, че хора, които изпадат в състояния на панически страх, тревожност и т.н. имат много завишен риск за инфаркт/инсулт и т.н. Ясно ми е, че всички болести са на стресова основа.
  3. Да, изгледах го и съм съгласна за това с медицината. И все пак това не дава отговор на болката в гърдите, гърба, усещането сякаш врата и надолу от врата ми се схваща, сякаш дърпа. В легнало положение много ми прескача сърцето и т.н, да не се повтарям. Да, емоции, съгласна съм, че явно ми е преляла чашата, но не мислех, че стресът и мъката могат да причиняват физическа болка като тази. Та аз се събудих в 5 сутринта от болката в гърдите и гърба. Пулсът ми беше бавен и го усещам в гърлото си и ми беше някак тежко. Страхувам се от това, че не мога да си обясня какво точно ми се е случило тогава. Сега съм на някакви моменти, дупки. В момента пак ме стяга и все си мисля, че това са симптоми на идващ инфаркт или сърдечна недостатъчност.
  4. А, забравих да спомена, че 1 месец някъде, вървейки към работа постоянно ми беше замаяно (не световъртеж). Чувствах се нестъбилна и все търсех да вървя до сграда, кола и т.н., или просто да вървя с някого, за да не съм сама.
  5. Здравейте на всички четящи! Аз съм момиче на 26 години. Преди да стигна до това, което ми се случи искам да ви кажа, че 2016г. бях в тревожна дупка, съпътствана от дереализация, проблеми с паметта и концентрацията и огромен страх от това да не полудея. Пишех тук всекидневно , търсейки някакъв изход от това състояние. В крайна сметка се справих и всичко премина. На 28.08.2018г. захубих моята леля, с която бяхме наистина много близки. Стресът беше огромен! Беше в кома 9 дни, заради прекаран инсулт. Всичко беше ужасно и светът ми се срина. Сега дори като се замисля ми изглежда някак странно, не знам как съм го преживяла ( а всъщност може и да не съм ). Учителка съм, работата ми също товари. Семейството ми няма финансови възможности и явно и това преживявам тежко. Та... На 11.05 в 5ч. сутринта се събудих с болка/ тежест, парене/ в гръбначния стълб и гърдите. Пулсът ми сякаш ставаше бавен и тежък, усещах тежест в гърлото си. Събуждайки се от това наистина плашещо усещане, аз веднага написах симптомите си в интернет. Грешка, знам. Прочетох, че това са симптоми на инфаркт. Започна ходене по мъките... Личната ми лекарка (2 пъти), кардиолог, 4 пъти спешно отделение, гастроентеролог, ехокадиография, скенер с контрастно вещество, а днес ми махнаха и Холтера, но резултати може би утре или в петък. Дадох сумати пари. Никой нищо не ми казва, тоест твърдят, че ми няма нищо. Лекарят, който ми гледа стомахът, каза, че вижда доста обострен нервен стомах. И сега, вечер, когато легна на всеки 6-7 удара имам прескачане, което не ми позволява спокойно да заспя. Купих си Магнерот 500мг. и започнах да го пия. Дни наред имах болка в гръбнака, а сега започна болката да е по-често в гърдите. Ту болка, ту тежест някак, не знам и аз как точно да го опиша. Много е странно. Даже казах на майка ми, че сякаш душата ми ме боли някак. Имам чувството, че и врата ми се опъва. Пулсът ми става бавен често (около 56-60) и това ми създава някакъв дискомфорт. Страхувам се да не са симптоми на инфракт и постоянно съм стегната и очаквам нещо да ми се случи. Има моменти, в които явно се отпускам и като се сетя колко изплашена ходя по лекарите и как им викам "Инфаркт ли получавам?" чак се чудя на себе си как може да го правя... Снощи пътувах до Варна с годеника ми и приятели и през цялото време се страхувах да не ми се случи нещо по пътя, бях дезориентирана и сега като се опитам да си спомня за снощи и ми излгежда някакво далечно, все едно е било преди дни. Възможно ли е болка в гърдите и гръбнака, промени на пулса (и прескачания) да са само на психична основа. Ту бърз, ту бавен. Кардиоложката ми каза, че имам дихателна аритмия. Усещам като "мравучкане" в стомаха, под двете ребра. Имам чувството, че и стомахът помага да се чувствам така. Искам да живея нормално, а не да мисля какво ще правя, ако се почувствам зле и дали, ако започна да получавам инфаркт ще ми помогнат навреме. Не мога да правя секс с годеника ми, защото се страхувам. Не мога да се отпусна, стоя вдървена и ме е страх да не ми се случи нещо, заради сърцето. О, впрочем снощи, карайки към Варна изпитах дереализация. Беше ми толкова хубаво, че не исках да минава, защото ми олекна и не изпитвах нищо. Явно може и да помага, не само да плаши. Ето сега преди 40 мин някъде започна болка в гръбнака, която отиваше към двете страни на врата ми. Постоянно си втълпявам този инфаркт...не издържам вече, наистина. В такива моменти на криза се чувствам сякаш не съм аз. Толкова ме е страх...
  6. Не знам, просто смятам, че когато един човек започва връзка, трябва да не живее в миналото си. Каквото е било - било. Да, те са били заедно, нормално е, все пак и аз съм имала друг приятел, но за да започна връзка с него съм се убедила, че към предишния няма чувства, а просто спомени. Несигурността ми е породена от някои от неговите действия. В началото изобщо не съм се притеснявала от нея, дори съм говорила с добро за нея, просто обстоятелствата ме накараха да се усъмня. За самооценката ми сте абсолютно прав! Никога не се чувствам достатъчно добра, не само във връзките ми, но и в отношенията ми с приятели, университета, работата и т.н. И се изморявам да се опитвам да бъда по-добра. Истината е, че реално винаги може и повече, но някак си енергията ми се изпарява от това да се напъвам да бъда най. Може би това е комплекс, не знам. Има моменти, в които наистина се чувствам прекрасно в кожата си и като вътрешно усещане и като визия, но нещо някак ме смачква - чувство за малоценност. Във връзката най-важно е доверието. А как да вярвам, като в главата ми плуват само съмнения.. Изморих се да бъда мъжко момиче и все аз да се боря за момчето до мен. Искам да се почувствам жена. А някак си в момента се боря да бъда добрия заместител на предишната му любов. Доста е болезнено и мъчително.
  7. Здравей, скъпо форумче! Вманиачила съм се по нещо, което изсмуква силите ми всекидневно. Превърнала съм се в един енергиен вампир, както за самата мен, така и за приятеля ми. Заедно сме от около половин година, аз го обичам и може би точно това ми пречи да преглътна неговото минало. По един, или друг начин аз намесвам неговата бивша приятелка, което ме изкарва извън релси и често се караме. От три дни почти не си говорим точно заради това. Ежедневно му говоря за това, как те са били заедно, как той все още изпитва нещо към нея и как едва ли не се опитва да намери нейна заместничка. Според мен това не е дошло току-така, тъй като още в първите дни от нашата връзка те си бяха писали. Не беше нищо мило, точно обратното. Дори ми показа чата им. Писал й е, че знае, че тя си има нов приятел (но в началото се криеха) и не е нужно да се крие от него, а да си излизат нормално, че я бил знаел каква е и т.н. Не знам, може и да греша, но за мен това е изблик на ревност. Преди три дни ги е видял на центъра хванати за ръка и изведнъж започна да ми говори за новия й приятел и как, ако го чуе да казва нещо против него щели да стават разправии. И точно тогава, докато обсъждахме това, той се обърна към мен и ме нарече с нейното име. Смути се, притесни се, опита се да замаже положението (да излъже), но в крайна сметка си призна. Почувствах се много унизена. Разплаках се и си тръгнах, той ме гони по улиците да ме моли да му простя, казвайки, че е било неволна "грешка на езика", тъй като точно тогава сме говорили за нея и приятеля й. Не му простих и вече три дни сме така. Той е идеалът ми за момче. Държи се с мен като принцеса, прави ми романтични изненади, постоянно ми се радва, милва ме, повтаря ми колко съм важна за него и колко ме обича, държи се така и когато сме навън с приятели, обсипва ме с внимание, запозна ме с цялото си семейство, говори ми как един ден ще заживеем заедно и ще бъдем семейство. Но защо? Защо не мога да преглътна предишната му връзка? Нормално ли е това, да ме нарече с нейното име? По някакъв начин се чувствам в състезание с нея, без дори да го искам. Все си мисля и премислям, дали той не я обича още, дали ако тя го потърси той няма да отиде при нея. Не искам отново разбито сърце! Да, и аз не съм права, че постоянно му говоря за нея, но той също някак загуби доверието ми. Това направо е мания. Дори, когато всичко е наред и сме си легнали например да гледаме филм и изведнъж нещо ми прищраква и започвам да му говоря за нея и как той не спира да я иска. Не мисля, че е някакъв комплекс, защото съм я виждала, а и знам по характер каква е, но просто самата мисъл, че тя е била с него ме влудява. Дори го разпитвам за това какъв секс са правили, правила ли е нещо по-различно от мен и т.н. А не мога без него... Никой не се е държал с мен, както той. Никой не ме е правил по-щастлива. Но тя къде е в картинката? Благодаря Ви много предварително!
  8. Здравей, скъпо форумче! От много време не съм писала и като цяло не съм влизала тук, но искам да си позволя да вдъхна мъничко надежда на всеки, който е изпадал/нал в състояние на силна тревожност, придружено с дереализация и всички съпровождащи я усещания! Е, измина повече от година и половина след "сблъсъка" ми с нея. Жива съм, здрава съм и все още на себе си! Да, това беше най-мъчителният период в живота ми, изпълнен със страхове, безсъние и ужасяващи мисли и чувство за безизходица. НО - всичко малко по малко си дойде на мястото! Не се отчайвайте, отпуснете се и се наслаждавайте на живота си, защото никой няма да ви върне изгубеното време! Това е страх, нищо повече! От всичко изчетено, от всичко написано тук разбрах, че колкото и да пиша, колкото и да го мисля, изходът е само един - мир със самия себе си! Дереализацията не е болест - тя е симптом, че се нуждаете от почивка - психическа почивка и откриване на вярата в себе си. Да, все още слънчевата светлина ме притеснява, но не ме кара да се чувствам странно и не ми носи онези плашещи усещания, просто защото разбрах и приех, че съм здрава. Паметта ми куца, но смятам, че това също е заради напрегнатия ми начин на живот. (не си спомням сутринта какво съм правила, но хич не обръщам внимание на това нещо - лоша памет = по-добър живот ) Така, че, мили хора - дерзайте! Изисква се време, наистина, но всичко отшумява! И пак казвам, наслаждавайте се на живота си!
  9. И аз бях така и все още НА МОМЕНТИ. Просто трябва да спре да ти пука! Всичко това, което си описала в цялата си тема ми е познато до болка и знам през какво преминаваш - казвам ти, това е един филм, в който сама се вкарваш и го поддъраш. Това е като една социална тревожност според мен, която и аз благодарение на това състояние получих като "бонус". Просто сме поизгубили себе си по пътя на съзряването ни, но това означава, че ще открием себе си вече израстнали. Има моменти, в които си мисля същото "Как звуча? Ще имаме ли за какво да си говорим? Ще иска ли пак да говори с мен?" и т.н. И в последствие се усещам и вече си задавам друг въпрос "Има ли значение?" Отпусни се, всичко си е нормално, просто тревожността ти те държи в оковите си и само с позитивизъм и релаксация ще ги разбиеш! Ти си си абсолютно добре, мислите ти не са.
  10. Ще започна терапия, защото това за мазохизма ми го казвате за втори или трети път, а не искам да е така. Ако аз не обичам и не уважавам себе си по начина, по който трябва не само, че връзките ми няма да вървят, а като цяло отношенията ми с хората. Изглежда другите го забелязват (колко съм наивна, доверчива и т.н.) и често се случва дори "приятелите" ми да се възползват от тази моя слабост. С този неосъзнат и самоподдържащ се мазохизъм, дори с ангел да се събереш, малко по малко ще започне да те приема за даденост, собственост, да те маргинализира и поставя в ролята на "длъжна си ми". Точно от това се страхувам. Защото рано или късно ще започна да се виждам с друг човек и не искам да преживея това, което ми се случи сега. И не говоря само за изневярата, a като цяло за отношението към мен. Мазохизъм ли е това, че никога не се чувствам достатъчно добра, достатъчно красива (и сравнявам себе си с другите), умна, желана и т.н.? Искам да взема живота си в ръце и ако това означава да започна терапия, то тогава ще го направя!
  11. Здравейте! Извинявам се за закъснелия отговор, но имах малко проблеми у дома. С психолог не работя. Преди да, но вече не. Не знам как да разбера това, че не съм го обичала, при положение, че съм била готова на всичко за него. Той наистина беше всичко за мен - приятел, любим, част от семейството ми... Човек, с който мислех, че ще изживея живота си. И изведнъж той изчезва? Няма какво да крия, боли ме и не обичам самотата, но най-жестокото за мен е, че осъзнах едно - обичала съм илюзията по човек, който всъщност не е същестувал, или ако е, то е било в съзнанието ми. Той ме е лъгал, мамил, ограничавал до степен, в която да изгубя приятелите си и поглеждайки сега отстрани разбирам, че той ниастина ме е приемал като негова собственост - като негов предмет, който в крайна сметка му е омръзнал и е решил да продължи напред. Нямам нищо против, желая и на него и на приятелката му да бъдат щастливи, но защо трябваше да бъда мамена седем години? В крайна сметка, той се опитва да комуникира с наши общи приятели, изкарвайки него и нея страдалци и говорейки разни врели-некипели по мой адрес, за да "омекоти" положението, в което те двамата се намират. Никой не удобрява постъпката им спрямо мен. Това не ме радва, не ми носи нищо... Дори понякога ги съжалявам, защото и двамата нямат приятели и хора, с които да излизат. Но приказките по мой адрес не мисля, че са нужни. Наранява ме, че това са хора, на които аз съм държала и обичала. Да, в момента забелязвам, че някои момчета имат силен интерес към мен, но Т. все още ми е в ума и не мисля, че ще ми бъде лесно да го извадя от там. Особено вечер.. Легна ли си и ме връхлитат разни топли спомени с него и самата мисъл, че сега прави и говори нещата, които е правил с мен... Аз знам, че проблемът е в това, че съм прекалено наивна и че вярвам сляпо на хората и това, че ако аз постъпвам добре с тях и те ще ми отвърнат със същото. Но това е само в книгите и филмите. А не исках много - само да бъда щастлива. Сега също се чувствам щастлива, но по един друг начин, по-самотен, въпреки, че съм ежедневно сред хора, които държат на мен. И до последно си мислех "Ами какво, ако един ден той ме потърси?" И все си мислех, че ще му простя за връзката му с приятелката ми. Днес, обаче не! За да прибегне към това да ме мами с нея, значи нещо във връзката ни не е било добре и самия той не се е чувствал добре с мен. Не вярвам това да се промени с времето, а и не смятам, че мога отново да бъда пионка в живота му, с която да запълва времето си. Сърцето ми е разбито от двама, но знаете ли какво? Смятам че това ще ми помогне да заобичам бъдещия ми приятел за двама! Искам да обичам! Но искам да е човек, който заслужава любовта ми и да оценява това, което правя за него!
  12. Здравейте! Имах интересна седем годишна връзка с човек, който обичам безкрайно много. Първата ми любов! Бях на 17 години, когато всичко започна. Бях изключително щастлива, че Т. се появи в живота ми, точно след огромного разочарование, което изпитах след раздялата ми с първия ми приятел. Той беше моят светъл лъч, моето спасение. Първите 1-2 месеца всичко беше като в приказка. Той беше мил, грижовен и си личеше, че означавам много за него. Но след това всичко се обърка. Аз съм първото момиче в неговия живот и може би притеснен от това, да не ме изгуби се превърна в ревнивец - болен от ревност. Идваше от 7 сутринта до 13:30, когато ми свършваха часовете и стоеше да ме чака всяко междучасие, за да "не ме открадне някой друг". Това силно ме задушаване, но вече беше късно за мен, защото бях започнала да го обичам. Започна да ме ревнува и от въздуха. Отдели ме от скъпи за мен приятели и аз пак не възразих, само защото исках той да се чувства добре и да е спокоен. Забрани ми да ходя по дискотеки/клубове и всякакви събирания, на които той не присъства. Имаше паролите ми за всеки възможен сайт, който посещавам (АБВ, фейсбуук и т.н.) и проверяваше съобщенията му. А аз, НИКОГА не съм му давала и един повод, за да ревнува и да се държи по този начин. И все го оправдавах с това, че прекалено силно ме обича. Бях готова на всичко за него. В крайна сметка тази 7-годишна връзка продължи в много сълзи, даване на хиляди "втори" шансове, ограничения и т.н. Въпреки всичко това, аз обичам този човек. Да, разказвайки говоря в минало свършено време, но дойде ли дума за любовта, все още е в сегашно. На студентски празници, на 8-ми март, или на каквото и да било събиране аз не съм била "пускана" от него и с мъка наблюдавах колегите и приятелите си докато се забавляват. Много пъти съм си казвала, че го обичам, но не се чувствам щастлива и съм се опитвала да си тръгна от него, но той докато каже "Остани" и променях решението си. Случвало се е да го хвана, че е на купон в друго момиче - на следващия ден идва с цветя, разплакан и аз прощавах.. Всичките му приятели, дори семейството му ми се чудеше защо съм с него, но аз не исках да послушам никого и вярвах, че всичко ще бъде наред щом сме заедно. Говорихме за дете, за наше собствено семейство и така до 3-ти август, когато разбрах, че е заминал за Германия зад гърба ми с най-добрата ми приятелка. Тя в същия ден на заминаването им ми се обади по телефона и каза "М. заминавам за морето, като се върна ще се видим, целувки" и т.н. В крайна сметка аз разбрах.. Няколко месеца вече аз усещах, че нещо се случва с него, но не предполагах, че и тя ше му отвърне. Той се кълнеше, докато аз плачех и се тревожех, че ще бъде измамена(както и стана), като дори ме обвиняваше, че се филмирам. И така... Без никакви обяснения, без да ми каже,че сме до тук, без каквото и да било от тяхна страна, аз бях изолирана. Изгубих човека, когото съм обичала 7 години непрестанно и най-добрата си приятелка, с която споделях ВСИЧКО (дори интимни неща). Не спях, не ядях, плачех часове наред, а те през това време са били заедно. Въпросът ми е как да спра да го обичам? И защо след всичко това, което ми е причинил аз не мога да го намразя? Изпитвам чувство за вина и понякога се питам дали съм дала всичко от себе си в тази връзка. Става ми тъжно, като си спомня моменти, в които сме се карали и съм казвала някои неща, или неща които пък искала да кажа, но не съм. За това, че а 7 гоидни не заживяхме заедно и т.н. Но знам, че му дадох времето, доверието, любовта, мечтите и копнежите си. Нима това не е достатъчно? И двете ми връзки приключиха заради трети човек. Може би проблемът е в мен, че не успявам да ги задържа? Какво още трябва да дам от себе си, за да бъда щастлива, заедно с човека, който обичам? И на всичко това отгоре, заради стреса и мъките ли, не знам, но пак ми се появява дереализацията от време на време и прави положението ми още по-тежко, защото ми покачва тревожността. Благодаря Ви за отговорите предварително!
  13. Здравей, мило момиче! Ако прочетеш моята тема, ще се видиш в редовете, които аз съм изписала. Виж, все още съм жива, все още съм нормална и събирам сила да ти пиша, макар наистина да избягвам да чета темите тук. Преминах през абсолютно същото нещо - дереализацията, огромното притеснение от паметта, чувството, че дадени неща от днешния ден са се случили преди дни или седмици, страхът от полудяване и т.н. Искам да ти кажа, че всичко малко по малко се нормализира. Все още си имам моменти с дереализация, все още се притеснявам от факта, че забравям някои неща, но е хиляди пъти ПО-ДОБРЕ от преди и знам, че съм поела по правилния път. И аз днес бях на село да помагам на дядо ми и когато се прибвах вече ми се струваше, че не е било днес. Различното обаче е, че не се изплаших. Аз също бях като теб и все си мислех, че хората, с които общувам ще забележат, че се случва нещо в мен, но да ти кажа - абсолютно никой нищо не е забелязал. Успокой се. След толкова месеци прекарани в това състояние искам да те посъветвам нещо, което на мен определено ми помогна. Отпуснах се и се пуснах по "течението". Със сигурност не минава от днес за утре, но минава! Общувам с прекрасно момиче, което е преминало през същото състояние и много ми помогна! Надявам се и моите думи да ти вдъхнат кураж! Пишех всекидневно във форума и досаждах на терапевтите тук и всеки път, когато чуех "само стрес е, не можеш да се разболееш от шизофрения, или което и да е там психично заболяване" си казвах, че просто не ме разбират и не знаят какво се случва с мен.Все си мислех, че не им обяснявам достатъчно добре какво всъщност изпитвам. Но, повярвай ми, знаят! И знаят, че успокош ли се всичко малко по малко (и пак казвам не от днес за утре) ще си дойде на мястото. Ти ще си бъдеш ти, шкафчето със спомените ти ще се отвори, днешния ден ще ти се струва пак "днешен" и т.н. НЕ СИ БОЛНА! НЯМА И ДА БЪДЕШ! Просто ще станеш по-смела и силна! Пожелавам ти успех и търпение!
  14. Здравейте! Майка ми от няколко дни се оплаква от "усещане за парене и тежест в областта на сърцето". Днес ходи при личния ни лекар, който й направи кардиограма, на която пише следното: "Синусов ритъм Умерено дясно отклонение на оста Налице артефакт Нормална ЕКГ" Казали са й, че няма нищо притеснително и не са й назначили никакво лечение. Ако някой разбира нещо, ще съм ви много благодарна, ако ми отговорите.
  15. Здравейте отново! Не пиша, за да се оплаквам или нещо такова, а просто искам да помоля за съвет. Справяйки се с всичко останало (дереализация, безсъние и т.н.) и най-вече със страховете ми, както и по-горе съм казала ми остана проблемът с паметта. Отидох за четвърти път на психиатър ( при д-р Пламен Панайотов от Русе, който Вие ми препоръчахте) и той ми каза, че ми няма нищо освен силен стрес. За дереализацията не успя да ми обясни нищо, каза, че според него е "насложено" усещане, което съм изпитвала едно известно време, но съм си го "преписвала" в продължение на по-дълъг период. Каза, че съм по-нормална и от най-нормалните, колкото и странно да звучи за мен. Много си паснахме. Та.. За паметта само ми каза, че трябва да се радвам, защото по-хубаво от паметта, е лошата памет. Но, на мен това много ми пречи. Не знам кое кога се е случило (а например даденото нещо е било вчера или дори днес). Не мога да кажа, дори ако ми предложат милиони какво съм правила вчера. И интересното е, че сесията ми премина с пълно отличие, което означава, че не ми е чак толкова увредена паметта. И все пак, дайте ми, моля ви някакви съвети или техники за подобравяне на паметта и концентрацията. Ето, днес сънувах нещо и до преди малко се чудих дали наистина е станало или е било сън. Е, сън е било. Тази мъгла в главата ми ми пречи да общувам нормално. Излизам с приятели ,а не мога да говоря за нещата, които сме правили, тъй като не се сещам за тях, докато някой не ми каже.
×