nancym_

Благодаря Ви за отговорите! Да, осъзнавам ,че съм страхливка и че в главата ми храня именно тези страхове. Проблемът ми е, че тъкмо се поуспокоя малко и някак "дойда на себе си", защото вярвайте ми тези 3 седмици са кошмарни за мен, започват болките. Дори започвам да усещам и в лявата ми ръка. Тези седмици, както споменах, не знаех къде се намирам. Не живеех, само съществувах. Бях едно кълбо от тревоги и ужасяващи подозрения, свързани с живота ми. Днес на работа се чувствах по-добре, работех спокойно и всичко сякаш се нареждаше малко по малко. Не усещах и болките, само изтръпване в ръката. Мислех си, че всичко преминава вече (каквото и да е то). Усещах, че "дойдох на себе си". Неочаквано обаче болката отново започна да ме пронизва, да ме пари, да ме дърпа. Не се плаша чак до степента, до която се плашех преди, но въпреки това болката не си отива. Със сигурност не е от неправилна стойка/матрак/, това казаха и лекарите. Не казват обаче от какво е. Пак ли ЕКГ-та да правя, дали не могат да открият проблема? Болката е в центъра на гърдите (понякога чувствам като бълбукане), гръбначния стълб и горната част на гърба. Усеща се като парене (както отвътре, така и самата кожа), дърпане, като усещам сякаш опъване на мускулите на врата отпред. Чак такива плашещи физически симптоми ли могат да бъдат предизвикани от ума и стреса? Искам да се променя и ще работя върху себе си дали сама, дали с помощ от професионалист, но ще го направя! Не искам да живея такъв живот. Все гледам приятелките и приятелите ми, които нямат такива проблеми и им се възхищавам за което.

Много благодаря за отговора, наистина го ценя! Просто не знам само защо никой друг не се включва в темата? Преди получих огромна подкрепа именно от този форум и успях да се справя. Просто исках да знам дали е възможно да чувствам болка в гърдите и горната част на гърба (+плешката) и то само на психична основа? Виждам, че психически не съм добре. В смисъл тревожна съм, вглъбявам се в нещата, които изпитвам, притеснявам се да спя и всичко ми е много замъглено. Спомените ми сякаш са блокирани. Знам какво съм правила като факт, но ми е трудно да визуализирам самия спомен. Така бях, когато имах проблеми с дереализацията. Грешка е, че чета из интернет какви ли не неща, които влияят отрицателно върху ума и съзнанието ми, знам, но когато нямам отговори на въпросите, които ме мъчат, се опитвам да ги открия сама. Как е възможно да се събудя с болка в гърдите и гърба, но да не откриват проблем на ЕКГ, холтер и ехограф? Често ми се случва да съм някак "откъсната" от себе си. В смисъл на себе си, но не съвсем. Мисля си адекватно предполагам,но се чувствам странно самата мен. Объркана, изплашена, незнаеща, търсеща, но най-вече искаща. Искам да бъда добре. Трябва, защото ми се живее! Искам семейство, пътувания, деца... А сега се чувствам ограничена, може би от самата мен. Днес пък прочетох, че хора, които изпадат в състояния на панически страх, тревожност и т.н. имат много завишен риск за инфаркт/инсулт и т.н. Ясно ми е, че всички болести са на стресова основа.

Да, изгледах го и съм съгласна за това с медицината. И все пак това не дава отговор на болката в гърдите, гърба, усещането сякаш врата и надолу от врата ми се схваща, сякаш дърпа. В легнало положение много ми прескача сърцето и т.н, да не се повтарям. Да, емоции, съгласна съм, че явно ми е преляла чашата, но не мислех, че стресът и мъката могат да причиняват физическа болка като тази. Та аз се събудих в 5 сутринта от болката в гърдите и гърба. Пулсът ми беше бавен и го усещам в гърлото си и ми беше някак тежко. Страхувам се от това, че не мога да си обясня какво точно ми се е случило тогава. Сега съм на някакви моменти, дупки. В момента пак ме стяга и все си мисля, че това са симптоми на идващ инфаркт или сърдечна недостатъчност.

А, забравих да спомена, че 1 месец някъде, вървейки към работа постоянно ми беше замаяно (не световъртеж). Чувствах се нестъбилна и все търсех да вървя до сграда, кола и т.н., или просто да вървя с някого, за да не съм сама.

Здравейте на всички четящи! Аз съм момиче на 26 години. Преди да стигна до това, което ми се случи искам да ви кажа, че 2016г. бях в тревожна дупка, съпътствана от дереализация, проблеми с паметта и концентрацията и огромен страх от това да не полудея. Пишех тук всекидневно , търсейки някакъв изход от това състояние. В крайна сметка се справих и всичко премина. На 28.08.2018г. захубих моята леля, с която бяхме наистина много близки. Стресът беше огромен! Беше в кома 9 дни, заради прекаран инсулт. Всичко беше ужасно и светът ми се срина. Сега дори като се замисля ми изглежда някак странно, не знам как съм го преживяла ( а всъщност може и да не съм ). Учителка съм, работата ми също товари. Семейството ми няма финансови възможности и явно и това преживявам тежко. Та... На 11.05 в 5ч. сутринта се събудих с болка/ тежест, парене/ в гръбначния стълб и гърдите. Пулсът ми сякаш ставаше бавен и тежък, усещах тежест в гърлото си. Събуждайки се от това наистина плашещо усещане, аз веднага написах симптомите си в интернет. Грешка, знам. Прочетох, че това са симптоми на инфаркт. Започна ходене по мъките... Личната ми лекарка (2 пъти), кардиолог, 4 пъти спешно отделение, гастроентеролог, ехокадиография, скенер с контрастно вещество, а днес ми махнаха и Холтера, но резултати може би утре или в петък. Дадох сумати пари. Никой нищо не ми казва, тоест твърдят, че ми няма нищо. Лекарят, който ми гледа стомахът, каза, че вижда доста обострен нервен стомах. И сега, вечер, когато легна на всеки 6-7 удара имам прескачане, което не ми позволява спокойно да заспя. Купих си Магнерот 500мг. и започнах да го пия. Дни наред имах болка в гръбнака, а сега започна болката да е по-често в гърдите. Ту болка, ту тежест някак, не знам и аз как точно да го опиша. Много е странно. Даже казах на майка ми, че сякаш душата ми ме боли някак. Имам чувството, че и врата ми се опъва. Пулсът ми става бавен често (около 56-60) и това ми създава някакъв дискомфорт. Страхувам се да не са симптоми на инфракт и постоянно съм стегната и очаквам нещо да ми се случи. Има моменти, в които явно се отпускам и като се сетя колко изплашена ходя по лекарите и как им викам "Инфаркт ли получавам?" чак се чудя на себе си как може да го правя... Снощи пътувах до Варна с годеника ми и приятели и през цялото време се страхувах да не ми се случи нещо по пътя, бях дезориентирана и сега като се опитам да си спомня за снощи и ми излгежда някакво далечно, все едно е било преди дни. Възможно ли е болка в гърдите и гръбнака, промени на пулса (и прескачания) да са само на психична основа. Ту бърз, ту бавен. Кардиоложката ми каза, че имам дихателна аритмия. Усещам като "мравучкане" в стомаха, под двете ребра. Имам чувството, че и стомахът помага да се чувствам така. Искам да живея нормално, а не да мисля какво ще правя, ако се почувствам зле и дали, ако започна да получавам инфаркт ще ми помогнат навреме. Не мога да правя секс с годеника ми, защото се страхувам. Не мога да се отпусна, стоя вдървена и ме е страх да не ми се случи нещо, заради сърцето. О, впрочем снощи, карайки към Варна изпитах дереализация. Беше ми толкова хубаво, че не исках да минава, защото ми олекна и не изпитвах нищо. Явно може и да помага, не само да плаши. Ето сега преди 40 мин някъде започна болка в гръбнака, която отиваше към двете страни на врата ми. Постоянно си втълпявам този инфаркт...не издържам вече, наистина. В такива моменти на криза се чувствам сякаш не съм аз. Толкова ме е страх...

Не знам, просто смятам, че когато един човек започва връзка, трябва да не живее в миналото си. Каквото е било - било. Да, те са били заедно, нормално е, все пак и аз съм имала друг приятел, но за да започна връзка с него съм се убедила, че към предишния няма чувства, а просто спомени. Несигурността ми е породена от някои от неговите действия. В началото изобщо не съм се притеснявала от нея, дори съм говорила с добро за нея, просто обстоятелствата ме накараха да се усъмня. За самооценката ми сте абсолютно прав! Никога не се чувствам достатъчно добра, не само във връзките ми, но и в отношенията ми с приятели, университета, работата и т.н. И се изморявам да се опитвам да бъда по-добра. Истината е, че реално винаги може и повече, но някак си енергията ми се изпарява от това да се напъвам да бъда най. Може би това е комплекс, не знам. Има моменти, в които наистина се чувствам прекрасно в кожата си и като вътрешно усещане и като визия, но нещо някак ме смачква - чувство за малоценност. Във връзката най-важно е доверието. А как да вярвам, като в главата ми плуват само съмнения.. Изморих се да бъда мъжко момиче и все аз да се боря за момчето до мен. Искам да се почувствам жена. А някак си в момента се боря да бъда добрия заместител на предишната му любов. Доста е болезнено и мъчително.

Здравей, скъпо форумче! Вманиачила съм се по нещо, което изсмуква силите ми всекидневно. Превърнала съм се в един енергиен вампир, както за самата мен, така и за приятеля ми. Заедно сме от около половин година, аз го обичам и може би точно това ми пречи да преглътна неговото минало. По един, или друг начин аз намесвам неговата бивша приятелка, което ме изкарва извън релси и често се караме. От три дни почти не си говорим точно заради това. Ежедневно му говоря за това, как те са били заедно, как той все още изпитва нещо към нея и как едва ли не се опитва да намери нейна заместничка. Според мен това не е дошло току-така, тъй като още в първите дни от нашата връзка те си бяха писали. Не беше нищо мило, точно обратното. Дори ми показа чата им. Писал й е, че знае, че тя си има нов приятел (но в началото се криеха) и не е нужно да се крие от него, а да си излизат нормално, че я бил знаел каква е и т.н. Не знам, може и да греша, но за мен това е изблик на ревност. Преди три дни ги е видял на центъра хванати за ръка и изведнъж започна да ми говори за новия й приятел и как, ако го чуе да казва нещо против него щели да стават разправии. И точно тогава, докато обсъждахме това, той се обърна към мен и ме нарече с нейното име. Смути се, притесни се, опита се да замаже положението (да излъже), но в крайна сметка си призна. Почувствах се много унизена. Разплаках се и си тръгнах, той ме гони по улиците да ме моли да му простя, казвайки, че е било неволна "грешка на езика", тъй като точно тогава сме говорили за нея и приятеля й. Не му простих и вече три дни сме така. Той е идеалът ми за момче. Държи се с мен като принцеса, прави ми романтични изненади, постоянно ми се радва, милва ме, повтаря ми колко съм важна за него и колко ме обича, държи се така и когато сме навън с приятели, обсипва ме с внимание, запозна ме с цялото си семейство, говори ми как един ден ще заживеем заедно и ще бъдем семейство. Но защо? Защо не мога да преглътна предишната му връзка? Нормално ли е това, да ме нарече с нейното име? По някакъв начин се чувствам в състезание с нея, без дори да го искам. Все си мисля и премислям, дали той не я обича още, дали ако тя го потърси той няма да отиде при нея. Не искам отново разбито сърце! Да, и аз не съм права, че постоянно му говоря за нея, но той също някак загуби доверието ми. Това направо е мания. Дори, когато всичко е наред и сме си легнали например да гледаме филм и изведнъж нещо ми прищраква и започвам да му говоря за нея и как той не спира да я иска. Не мисля, че е някакъв комплекс, защото съм я виждала, а и знам по характер каква е, но просто самата мисъл, че тя е била с него ме влудява. Дори го разпитвам за това какъв секс са правили, правила ли е нещо по-различно от мен и т.н. А не мога без него... Никой не се е държал с мен, както той. Никой не ме е правил по-щастлива. Но тя къде е в картинката? Благодаря Ви много предварително!

Здравей, скъпо форумче! От много време не съм писала и като цяло не съм влизала тук, но искам да си позволя да вдъхна мъничко надежда на всеки, който е изпадал/нал в състояние на силна тревожност, придружено с дереализация и всички съпровождащи я усещания! Е, измина повече от година и половина след "сблъсъка" ми с нея. Жива съм, здрава съм и все още на себе си! Да, това беше най-мъчителният период в живота ми, изпълнен със страхове, безсъние и ужасяващи мисли и чувство за безизходица. НО - всичко малко по малко си дойде на мястото! Не се отчайвайте, отпуснете се и се наслаждавайте на живота си, защото никой няма да ви върне изгубеното време! Това е страх, нищо повече! От всичко изчетено, от всичко написано тук разбрах, че колкото и да пиша, колкото и да го мисля, изходът е само един - мир със самия себе си! Дереализацията не е болест - тя е симптом, че се нуждаете от почивка - психическа почивка и откриване на вярата в себе си. Да, все още слънчевата светлина ме притеснява, но не ме кара да се чувствам странно и не ми носи онези плашещи усещания, просто защото разбрах и приех, че съм здрава. Паметта ми куца, но смятам, че това също е заради напрегнатия ми начин на живот. (не си спомням сутринта какво съм правила, но хич не обръщам внимание на това нещо - лоша памет = по-добър живот ) Така, че, мили хора - дерзайте! Изисква се време, наистина, но всичко отшумява! И пак казвам, наслаждавайте се на живота си!

И аз бях така и все още НА МОМЕНТИ. Просто трябва да спре да ти пука! Всичко това, което си описала в цялата си тема ми е познато до болка и знам през какво преминаваш - казвам ти, това е един филм, в който сама се вкарваш и го поддъраш. Това е като една социална тревожност според мен, която и аз благодарение на това състояние получих като "бонус". Просто сме поизгубили себе си по пътя на съзряването ни, но това означава, че ще открием себе си вече израстнали. Има моменти, в които си мисля същото "Как звуча? Ще имаме ли за какво да си говорим? Ще иска ли пак да говори с мен?" и т.н. И в последствие се усещам и вече си задавам друг въпрос "Има ли значение?" Отпусни се, всичко си е нормално, просто тревожността ти те държи в оковите си и само с позитивизъм и релаксация ще ги разбиеш! Ти си си абсолютно добре, мислите ти не са.

Ще започна терапия, защото това за мазохизма ми го казвате за втори или трети път, а не искам да е така. Ако аз не обичам и не уважавам себе си по начина, по който трябва не само, че връзките ми няма да вървят, а като цяло отношенията ми с хората. Изглежда другите го забелязват (колко съм наивна, доверчива и т.н.) и често се случва дори "приятелите" ми да се възползват от тази моя слабост. С този неосъзнат и самоподдържащ се мазохизъм, дори с ангел да се събереш, малко по малко ще започне да те приема за даденост, собственост, да те маргинализира и поставя в ролята на "длъжна си ми". Точно от това се страхувам. Защото рано или късно ще започна да се виждам с друг човек и не искам да преживея това, което ми се случи сега. И не говоря само за изневярата, a като цяло за отношението към мен. Мазохизъм ли е това, че никога не се чувствам достатъчно добра, достатъчно красива (и сравнявам себе си с другите), умна, желана и т.н.? Искам да взема живота си в ръце и ако това означава да започна терапия, то тогава ще го направя!

Здравейте! Извинявам се за закъснелия отговор, но имах малко проблеми у дома. С психолог не работя. Преди да, но вече не. Не знам как да разбера това, че не съм го обичала, при положение, че съм била готова на всичко за него. Той наистина беше всичко за мен - приятел, любим, част от семейството ми... Човек, с който мислех, че ще изживея живота си. И изведнъж той изчезва? Няма какво да крия, боли ме и не обичам самотата, но най-жестокото за мен е, че осъзнах едно - обичала съм илюзията по човек, който всъщност не е същестувал, или ако е, то е било в съзнанието ми. Той ме е лъгал, мамил, ограничавал до степен, в която да изгубя приятелите си и поглеждайки сега отстрани разбирам, че той ниастина ме е приемал като негова собственост - като негов предмет, който в крайна сметка му е омръзнал и е решил да продължи напред. Нямам нищо против, желая и на него и на приятелката му да бъдат щастливи, но защо трябваше да бъда мамена седем години? В крайна сметка, той се опитва да комуникира с наши общи приятели, изкарвайки него и нея страдалци и говорейки разни врели-некипели по мой адрес, за да "омекоти" положението, в което те двамата се намират. Никой не удобрява постъпката им спрямо мен. Това не ме радва, не ми носи нищо... Дори понякога ги съжалявам, защото и двамата нямат приятели и хора, с които да излизат. Но приказките по мой адрес не мисля, че са нужни. Наранява ме, че това са хора, на които аз съм държала и обичала. Да, в момента забелязвам, че някои момчета имат силен интерес към мен, но Т. все още ми е в ума и не мисля, че ще ми бъде лесно да го извадя от там. Особено вечер.. Легна ли си и ме връхлитат разни топли спомени с него и самата мисъл, че сега прави и говори нещата, които е правил с мен... Аз знам, че проблемът е в това, че съм прекалено наивна и че вярвам сляпо на хората и това, че ако аз постъпвам добре с тях и те ще ми отвърнат със същото. Но това е само в книгите и филмите. А не исках много - само да бъда щастлива. Сега също се чувствам щастлива, но по един друг начин, по-самотен, въпреки, че съм ежедневно сред хора, които държат на мен. И до последно си мислех "Ами какво, ако един ден той ме потърси?" И все си мислех, че ще му простя за връзката му с приятелката ми. Днес, обаче не! За да прибегне към това да ме мами с нея, значи нещо във връзката ни не е било добре и самия той не се е чувствал добре с мен. Не вярвам това да се промени с времето, а и не смятам, че мога отново да бъда пионка в живота му, с която да запълва времето си. Сърцето ми е разбито от двама, но знаете ли какво? Смятам че това ще ми помогне да заобичам бъдещия ми приятел за двама! Искам да обичам! Но искам да е човек, който заслужава любовта ми и да оценява това, което правя за него!

Здравейте! Имах интересна седем годишна връзка с човек, който обичам безкрайно много. Първата ми любов! Бях на 17 години, когато всичко започна. Бях изключително щастлива, че Т. се появи в живота ми, точно след огромного разочарование, което изпитах след раздялата ми с първия ми приятел. Той беше моят светъл лъч, моето спасение. Първите 1-2 месеца всичко беше като в приказка. Той беше мил, грижовен и си личеше, че означавам много за него. Но след това всичко се обърка. Аз съм първото момиче в неговия живот и може би притеснен от това, да не ме изгуби се превърна в ревнивец - болен от ревност. Идваше от 7 сутринта до 13:30, когато ми свършваха часовете и стоеше да ме чака всяко междучасие, за да "не ме открадне някой друг". Това силно ме задушаване, но вече беше късно за мен, защото бях започнала да го обичам. Започна да ме ревнува и от въздуха. Отдели ме от скъпи за мен приятели и аз пак не възразих, само защото исках той да се чувства добре и да е спокоен. Забрани ми да ходя по дискотеки/клубове и всякакви събирания, на които той не присъства. Имаше паролите ми за всеки възможен сайт, който посещавам (АБВ, фейсбуук и т.н.) и проверяваше съобщенията му. А аз, НИКОГА не съм му давала и един повод, за да ревнува и да се държи по този начин. И все го оправдавах с това, че прекалено силно ме обича. Бях готова на всичко за него. В крайна сметка тази 7-годишна връзка продължи в много сълзи, даване на хиляди "втори" шансове, ограничения и т.н. Въпреки всичко това, аз обичам този човек. Да, разказвайки говоря в минало свършено време, но дойде ли дума за любовта, все още е в сегашно. На студентски празници, на 8-ми март, или на каквото и да било събиране аз не съм била "пускана" от него и с мъка наблюдавах колегите и приятелите си докато се забавляват. Много пъти съм си казвала, че го обичам, но не се чувствам щастлива и съм се опитвала да си тръгна от него, но той докато каже "Остани" и променях решението си. Случвало се е да го хвана, че е на купон в друго момиче - на следващия ден идва с цветя, разплакан и аз прощавах.. Всичките му приятели, дори семейството му ми се чудеше защо съм с него, но аз не исках да послушам никого и вярвах, че всичко ще бъде наред щом сме заедно. Говорихме за дете, за наше собствено семейство и така до 3-ти август, когато разбрах, че е заминал за Германия зад гърба ми с най-добрата ми приятелка. Тя в същия ден на заминаването им ми се обади по телефона и каза "М. заминавам за морето, като се върна ще се видим, целувки" и т.н. В крайна сметка аз разбрах.. Няколко месеца вече аз усещах, че нещо се случва с него, но не предполагах, че и тя ше му отвърне. Той се кълнеше, докато аз плачех и се тревожех, че ще бъде измамена(както и стана), като дори ме обвиняваше, че се филмирам. И така... Без никакви обяснения, без да ми каже,че сме до тук, без каквото и да било от тяхна страна, аз бях изолирана. Изгубих човека, когото съм обичала 7 години непрестанно и най-добрата си приятелка, с която споделях ВСИЧКО (дори интимни неща). Не спях, не ядях, плачех часове наред, а те през това време са били заедно. Въпросът ми е как да спра да го обичам? И защо след всичко това, което ми е причинил аз не мога да го намразя? Изпитвам чувство за вина и понякога се питам дали съм дала всичко от себе си в тази връзка. Става ми тъжно, като си спомня моменти, в които сме се карали и съм казвала някои неща, или неща които пък искала да кажа, но не съм. За това, че а 7 гоидни не заживяхме заедно и т.н. Но знам, че му дадох времето, доверието, любовта, мечтите и копнежите си. Нима това не е достатъчно? И двете ми връзки приключиха заради трети човек. Може би проблемът е в мен, че не успявам да ги задържа? Какво още трябва да дам от себе си, за да бъда щастлива, заедно с човека, който обичам? И на всичко това отгоре, заради стреса и мъките ли, не знам, но пак ми се появява дереализацията от време на време и прави положението ми още по-тежко, защото ми покачва тревожността. Благодаря Ви за отговорите предварително!

Здравей, мило момиче! Ако прочетеш моята тема, ще се видиш в редовете, които аз съм изписала. Виж, все още съм жива, все още съм нормална и събирам сила да ти пиша, макар наистина да избягвам да чета темите тук. Преминах през абсолютно същото нещо - дереализацията, огромното притеснение от паметта, чувството, че дадени неща от днешния ден са се случили преди дни или седмици, страхът от полудяване и т.н. Искам да ти кажа, че всичко малко по малко се нормализира. Все още си имам моменти с дереализация, все още се притеснявам от факта, че забравям някои неща, но е хиляди пъти ПО-ДОБРЕ от преди и знам, че съм поела по правилния път. И аз днес бях на село да помагам на дядо ми и когато се прибвах вече ми се струваше, че не е било днес. Различното обаче е, че не се изплаших. Аз също бях като теб и все си мислех, че хората, с които общувам ще забележат, че се случва нещо в мен, но да ти кажа - абсолютно никой нищо не е забелязал. Успокой се. След толкова месеци прекарани в това състояние искам да те посъветвам нещо, което на мен определено ми помогна. Отпуснах се и се пуснах по "течението". Със сигурност не минава от днес за утре, но минава! Общувам с прекрасно момиче, което е преминало през същото състояние и много ми помогна! Надявам се и моите думи да ти вдъхнат кураж! Пишех всекидневно във форума и досаждах на терапевтите тук и всеки път, когато чуех "само стрес е, не можеш да се разболееш от шизофрения, или което и да е там психично заболяване" си казвах, че просто не ме разбират и не знаят какво се случва с мен.Все си мислех, че не им обяснявам достатъчно добре какво всъщност изпитвам. Но, повярвай ми, знаят! И знаят, че успокош ли се всичко малко по малко (и пак казвам не от днес за утре) ще си дойде на мястото. Ти ще си бъдеш ти, шкафчето със спомените ти ще се отвори, днешния ден ще ти се струва пак "днешен" и т.н. НЕ СИ БОЛНА! НЯМА И ДА БЪДЕШ! Просто ще станеш по-смела и силна! Пожелавам ти успех и търпение!

Здравейте! Майка ми от няколко дни се оплаква от "усещане за парене и тежест в областта на сърцето". Днес ходи при личния ни лекар, който й направи кардиограма, на която пише следното: "Синусов ритъм Умерено дясно отклонение на оста Налице артефакт Нормална ЕКГ" Казали са й, че няма нищо притеснително и не са й назначили никакво лечение. Ако някой разбира нещо, ще съм ви много благодарна, ако ми отговорите.

Здравейте отново! Не пиша, за да се оплаквам или нещо такова, а просто искам да помоля за съвет. Справяйки се с всичко останало (дереализация, безсъние и т.н.) и най-вече със страховете ми, както и по-горе съм казала ми остана проблемът с паметта. Отидох за четвърти път на психиатър ( при д-р Пламен Панайотов от Русе, който Вие ми препоръчахте) и той ми каза, че ми няма нищо освен силен стрес. За дереализацията не успя да ми обясни нищо, каза, че според него е "насложено" усещане, което съм изпитвала едно известно време, но съм си го "преписвала" в продължение на по-дълъг период. Каза, че съм по-нормална и от най-нормалните, колкото и странно да звучи за мен. Много си паснахме. Та.. За паметта само ми каза, че трябва да се радвам, защото по-хубаво от паметта, е лошата памет. Но, на мен това много ми пречи. Не знам кое кога се е случило (а например даденото нещо е било вчера или дори днес). Не мога да кажа, дори ако ми предложат милиони какво съм правила вчера. И интересното е, че сесията ми премина с пълно отличие, което означава, че не ми е чак толкова увредена паметта. И все пак, дайте ми, моля ви някакви съвети или техники за подобравяне на паметта и концентрацията. Ето, днес сънувах нещо и до преди малко се чудих дали наистина е станало или е било сън. Е, сън е било. Тази мъгла в главата ми ми пречи да общувам нормално. Излизам с приятели ,а не мога да говоря за нещата, които сме правили, тъй като не се сещам за тях, докато някой не ми каже.

Sannie, здравей! Не зная дали си прочела останалите публикации във форума, но една от тях е именно моята. Аз бях едно към едно с теб, а и все още не съм напълно "излекувана". Знай, че ще се справиш, просто може би отнема повече време, а и зависи от самата ти нагласа. Не си навивай в мислите, че си болна от нещо, или че полудяваш, защото така само поддържаш състоянието си. Не се анализирай, не се вкопчвай в усещанията и нещата, които те плашат. Чувството за нереалност при мен изчезна точно в момента, в който спрях да се страхувам от него, защото от страха си аз го поддържах непресттано (беше нон стоп около 3 месеца). Сега ми остана проблема с паметта, но мисля, че с времето и той ще изчезне. И на мен ми е трудно да запомням нови неща. Особено ми е трудно да си спомня какво съм правила вчера, онзи ден или когато и да било. (+ сливане на дните) Но когато съм по-спокойна по не ги усещам тези неща. Както ме посъветваха специалистите тук - ПУСНИ КОНТРОЛА. Пусни се по течението и ще видиш как ще се подобри състоянието ти. Според мен обаче не минава бързо. Изглежда ни трябва време да "смелим" стреса, да спрем да се страхуваме, да очакваме най-лошото и просто да прегърнем състоянието, в което сме. Успехи ти желая! Ще се справим!

Ами изглежда сама ще ми отнеме много време, а вече над 4 месеца съм с проблеми... Ще потърся психолог. Притеснявам се само да не попадна отново на човек, който гледа да ми вземе само парите, защото последните двама бяха точно такива. Определено след прочетеното съм съгласна, че имам мазохистичен характер. Смятам, че животът ми ме е направил такава. Просто разводът на майка ми и баща ми, когато съм била едва на 6-7 години, 7-те души, който живеехме в къщи, болестите на майка ми, баба ми и дядо ми и всички останали проблеми и трагични ситуации, през които съм преминала, ме накараха да си мисля, че те са страдали прекалено много, за да продължават - аз поех това. И сега, като всяко младо момиче, обичам да си купувам разни неща от време на време, но купя ли си нещо 1-2 седмици се притеснявам, че съм дала въпросната сума пари, а не съм помогнала в къщи. Семейството ми се опитват да ми обяснят, че не е редно това, което правя, но аз пак и пак поставям другите пред себе си. Страхливка (потискането на страховете), мазохистичен характер, ниска самооценка (проблеми със самочувствието), много срамежлива (изчервявам се, когато говоря с хората понякога, но не винаги), притеснявам се от изяви пред хора (дори само като трябва да прочета доклада си пред колегите ми) и т.н. Срамежлива съм, но съм екстраверт, което е странното. Искам винаги да говоря с всички, да приповдигам настроението на хората, колкото е тъпо да звучи, обичам да съм ако не в центъра на вниманието, то поне да го привличам върху себе си, говоря много и силно и обичам да се смея. Но в някои ситуации просто погледите ме притесняват. Та според мен от всички тези неща, през които съм преминала и съм търпяла се е отключило това тревожно състояние. (+ един път пробване на трева, което според мен отключи ПА). Всички негативни ситуации са препълнили капка по капка чашата и влизането ми в болница + пълната упойка и стресът са били достатъчни, за да прелее. Впрочем последната психоложка, при която ходих ми каза, че този проблем с паметта се нарича "brain fog" - мозъчна мъгла. Каза, че това усещане, което имам за далечността на събитията (които всъщност са били вчера и онзи ден), мътния и объркан спомен са причинени точно от нея. Просто при всяко мое ходене на психолог ми изскача нов проблем, който да се опитвам да разбера и разреша. А относно това, че се замислих да уча психология, не е за да помогна на себе си, а на хората в моето положение. Защото веднъж минал през това (а и все още преминавам), знаеш как да подходиш. Виждам какво означава, всеки пост по темата ми от всеки един от вас за мен. Виждам колко неща ми се разясняват и нуждата ми да работя с психолог. Благодаря Ви за времето, което отделяте, за да ми отговорите!

Благодаря Ви от цялото си сърце, Орлин Баев! А и на останалите, които писаха! Прочетох написаното два пъти, за да го асимилирам и запомня! Препорочетох като цяло всичко писано в темата ми. Най-накрая го осъзнах! Осъзнах, че това е натрапливост. Ако реално аз имах някакъв патологичен проблем, то нямаше да помня отделни неща. Поне аз така мисля. Проблемът ми е, че просто не съм ориентирана във времето, а сега осъзнах и защо това ми се случва. Когато майка ми ми каже "Снощи нали правихме бисквитена торта", аз не си спомням, че това е било снощи, но го знам, знам, че сме правили торта. Тоест паметта ми си функционира, просто е "блокирала" и както Диляна Колева ми обясни, просто съм зациклила на едно място. Нужно ми е да стана смела и спокойна, за да сменя предавката и да продължа напред, да изляза от дупката, в която съм влязла. Също, ако реално имах проблем с паметта, надали щях да мога да си запомням и уроците, които учи, защото съм в сесия. Всъщност ги прочитам по 2 пъти и ги знам. Помня дати, имена, исторически събития. Пиша всичко това, за да убедя себе си (за да го видя и осмисля), че НА ПАМЕТТА МИ Й НЯМА НИЩО! Като цяло цялата ми тревожност идва от това, че съм прекалено състрадателна и добра (не искам да прозвучи самовлюбено) и от там идват и страданията ми. Чувствам вина за абсолютно всичко лошо, което се е случило на мен и семейството ми. Запалена газова бутилка - побягнах по стъпалата надолу (от 7-мия етаж) заедно с майка ми, а баба ми остана сама у дома да гаси пожара, за да не избухне бутилката. МНОГО го изживях. Виних се и все още го правя. Дядо ми си гълта езика 3 пъти за един ден и всичко, което правех е да бягам и да се вайкам, а не останах да помогна на майка ми и баба ми да го спасят. Братовчед ми е шизофреник.. Не знам защо но и за това чувствам вина. Той няма приятели и аз го вземем с мен и моите приятели от време на време, но знам, че не е достатъчно. А и леля ми постоянно ме сравнява с него "Добра си като батко си", "Ти си като него", "Знам, че някой ден като ме няма ти ще се грижш за него". И някак си целият тоар пада върху мен. Бях зарязана от първия си приятел и го изживях много тежко.. Сякаш не бях достатъчно добра. Защо искам да съм отличничка? Заради стипендията, за да помагам на семейството ми. От 1ви клас гледах 2те си прабаби и прадядо, живеехме 7 души в нас и когато нещо се случеше, пак изпитвах вина. Оставането ми в болницата и пустата гастроентероскопия.. Плаках 2 дни защото чувствах вина, че сама си го причинявам, а обвиних майка ми. И от там след събуждането ми - нереалност, страх, безсъние, тревога и т.н. Сега и паметта.. Виня се че си позволих да се "разболея" от генерализирано тревожно разтройство и че накарах семейстото ми да страда и да се притеснява за мен. Аз живея за тях и винаги поставям тях пред себе си. Не съжалявам за което, но искам да бъда добре, за да се грижа за тях и да създам мое семейство. Постоянно си представям разни ситуации, в които някой от тях страда или му се случва нещо. Не ги "виждам" като картини, просто си го представям.. И все лоши неща. Вечер когато си легна имам толкова много мисли в главата си, че не мога да заспя. Отново си представям какво казвам, как разговарям с някой от семейството ми например. Не ме разбирайте погрешно не ги "чувам" просто си го представям. Много мисля и разсъждавам върху нещата. Не знам, това причислява ли се към ОКР, или не. Просто имам много развинтено въображение и фантазия. За това и обичам да пиша. Първият ми допир до дереализация се осъществи още миналия ноември месец (2014), или поне така мисля. Тогава баща ми ми се обади по телефона и ме заплаши, че където ме види, ще ме смачка от бой. Псуваше ме около 5 мин по телефона. Когато отидох да подам жалба в полицията и трябваше да пиша обяснение ми излизаха въпрости "Казал ли е това?" "Сигурна ли съм, че това е казал" - всичко това от тревогата. Не знам дали е било дереализация, защото поставях под съмнение случилото се, но мина много бързо. А сега ми отне 3-4 месеца, докато изчезне. И за да приключа изповедта си искам да Ви кажа, че от всички психиатри и психолози, които посетих в рамките на тези 4-5 месеца, този форум и по-специално всички вие ми помогнахте много много повече! Ще се справя с паметта! Няма да мисля, няма да анализирам и да се човъркам в това какво съм правила или не вчера или когато и да било. Пускам се по течението и ставам смела! Обещавам си го! Знам, че няма да се оправя веднага и ми трябва търпение (а аз страдам от липса на такова), но ще се оправя! БЛАГОДАРЯ ВИ УЖАСНО МНОГО!

Благодаря Ви много за отговорите! Съгласна съм с всичко, което сте написали! Изглежда спасението ми е да търся ли търся добър психолог, който да работи с тревожности. След няколко месеца се дипломирам и имам държавни изпити за вземане. Искам да се представя добре. Пак Ви казвам едно ОГРОМНО БЛАГОДАРЯ за вниманието и нервите, които отделяте за мен от доста време на сам вече! Оценявам го!

А след като е натрапливост, защо спомените ми от миналите дни наистина липсват? Натрапливостта не е ли просто едно грешно мислене, плод на вътрешни страхове, целящи да ме изплашат и да "зацикля" на едно място? Как е възможно от натрапливост да нямам идея какво съм правила вчера например? Съвсем сериозно Ви казвам, че нямам спомени от вчерашния ден, или ако имам то те са малко и ми изглежда сякаш тези неща са се случили много отдавна. Днес почти не съм си мислила за паметта ми, бях навън и се забавлявах, но дойде ли момента да говорим нещо от рода "Вчера като стана еди-какво си" не мога да си спомня. Сякаш не съм ориентирана във времето и пространството, защото знам, е съм била в даденото кафене с еди-кои си, но нямам идея кога точно е станало това нещо, а то е било снощи. Опитвам се да си го обясня и не мога. Добре, загуба на краткострочната памет, но чак толкова зле ли... Ето ей сега влязох и се изкъпах и баба ми ме попита защо пак си мия косата, след като съм я измила вчера, а аз не помня това нещо. Помня, че я мих, но кога...

Определено няма такъв ден. Някак си още като се събудя и започвам да се ровя в това какво съм правила вчера. Правя го без да искам. Ето и сега. Станах тази сутрин и първата мисъл, която дойде на ума ми беше "Какво правих вчера". И пак не помня... Просто е ужасно. Като една черна дупка, една мъгла... А това, че не знам какво съм правила ме кара да се чувствам потъпкана, смачкана и малка. И се убедих, че не ми куца само краткосрочната памет, а като цяло всичко. Натрапчивост или не, не зная, но се убедих, че в града ми няма човек, който се занимава с тревожност и такива мисли. Ще взема накрая да запиша магистратура психология..

Благодаря Ви много! Правени са ми и два скенера на главата, като последния е преди 4-5 месеца и няма нищо. Съжалявам много, че пиша често, не искам да досаждам на никого, просто търся обяснение за нещата. Пия Деанксит вече 2 месеца и една седмица, като ми премахна по-силните и плашещи усещания. Само паметта остана да ме притеснява. Наистина се моля да не е нещо притеснително и то да отшуми с времето. Уча си уроците безпроблемно, даже се хваля с фотографска памет (ако така се нарича), но стане ли дума за минали неща ми е много трудно да си ги спомня. Говоря си с майка ми и тя започва "Вчера ходих еди-къде си, правих еди-какво си...", а аз е мога така. За да се сетя какво съм правила снощи, ще ми отнеме 15-20 мин. Дано наистина си е от тревожността и да си отиде - да мога отново да помня и да разговарям с хората нормално, защото така е доста трудно. Едно днес колежката ми ми казва "Преди месец какво си говорихме в университета за момчетата?" Е, хайде сега, де! Чак тя като ми каза се подсетих, че обсъждахме колко е трудно да откриеш половинката за теб. Пак искам да се извиня, че ви занимавам със себе си. Просто Вие сте хората, които ми помогнахте/ помагате най-много! От психолозите, при които ходя, разбирам само колко тежък е бил живота ми и как не съм имала спокойно детство. Само се ровим в миналото ми, което изобщо не ми помага, а ми връща разни негативни усещания и спомени.

Здравейте!! Искам да ви споделя, че отидох на психолог (смених вече 2) и й разказах всичко, през което преминавам от 4 месеца. И тя е на мнение, че имам генерализирано тревожно разтройство. Споделих й, че от всичко ми остана проблема с паметта. Обясни ми, че това се водело загуба на краткосрочната памет, тъй като, когато ме попита какво съм яла вчера, а аз не си спомних. Според нея това е в следствие на стрес, а не натрапчива мисъл и каза, че или ще се оправи с времето, или може и така да си остане. Опита се да ми обясни и нещо за дефицит на вниманието, но не можах много да я разбера. Как е възможно да не помня (заклевам се - не помня изминалите дни, а само откъси от тях), но да си спомням телефонен номер, който ми е бил дктуван преди 3 дни, да помня урокът, който прочетох (вчера или онзи ден, нямам идея), да помня, че четох за Петя Дубарова и нейния живот, но да не помня кога. И ако това е загуба на краткосрочната памет, защо ми липсват моменти и от преди влизането ми в това състояние? Чувствам се много по-добре, според мен нямам натрапливости вече, нямам повтарящи се мисли, живея по-спокойно от преди, но това с паметта ме изкарва извън релси. Не може да не зная какво съм правила вчера например. Къде съм ходила, за какво съм си говорила с приятелите ми и т.н. Изпих 2 блистера Гинко Гуард, 2 блистера магнезий с витамин Б комплекс, надявайки се да ми се оправи паметта, но уви. Сега като се замисля 10-15 мин. ще си спомня, че ходих до магазина с майка ми, но дори не съм сигурна в това. Какво трябва да предприема, за да се справя с този проблем и наистина ли може да остана така?

След хиляди, хиляди опити да си върна регистрацията (защото бях забравила паролата) най-сетне успях! Пиша, за да дам малко смелост на останалите, които имат моите проблеми. След вече четири месеца, смея да твърдя, че дереализацията я няма. Появява се в някои моменти, но много по-леко и за много по-кратко време, не както преди по цял ден, непрестанно. Страхът ми от полудяване също го няма (признавам, само понякога, когато ми е по-напрегнато). През нощта спя нормално и нямам проблеми със съня. Няма да крия, че ми остана един проблем, но смятам, че и той с времето ще отшуми - проблемът с паметта и концентрацията. Излизам вечер, а на другия ден помня само мястото и хората, с които съм била, но не и какво сме правили или за какво сме си говорили. Но пак казвам, надявам се и това да отшуми и да е в реда на нещата. Така, че, не се предавайте, рано или късно това ужасяващо и плашещо състояние минава! Да, минава!

Здравейте! Благодарна съм Ви, че ми отговорихте. Не, не съм обидена, просто вече "изцедена" от мъки, стрес, тревоги и страх. Имаше 2-3 дни, в които се чувствах малко по-силна и не обръщах внимание на дереализацията, на страховете ми, притеснявах се само, че забравям ужасно много (дори неща случили се преди час) и усещането за времето и спомените ми. При психолога ходих 4 пъти до сега, но нямаме никакъв терапевтичен план, а просто си говорим по един час. Разпитва ме за детството ми, стресови ситуации, които съм изживяла и разочарования. Каза ми, че не мога да развия психоза, което ме успокоява, но за около няколко часа и после, може би от дереализацията или изместването на възприятието сякаш забравям или просто не приемам казаното и всичко започва отначало. Много, много ми е трудно. Изтормозих и майка ми и приятеля ми с постоянните натяквания колко съм луда и как ще вляза в психото. Много се притесняват за мен. Но най-тежко ми е, че на самата мен ми е мъчно за мен и за това до къде се докарах. Тежко е да знам, че имам някакъв проблем, дори да ми обясняват, че не е болест, а състояние, което ще изчезне. Чувствам се като в безизходица, безсилна и смачкана от това. Дереализация, страх, сливане на дни/ спомени, тревожност.. Убедена съм, че знаете колко ми е зле. И не че искам съчувствие (а може би донякъде го търся от семейството ми), но поради незнайни за мен причини вие ме успокоявате. Знам, че не трябва да чета, не трябва да мисля за това, не трябва да се самосъжалявам и МНОГО искам да не го правя. Но когато не съм добре, правя именно това. Отново Ви казвам едно огромно благодаря, че въпреки всичко ми отговорихте!