nancym_

Точно ума  представя усещанията . Той ги събира от рецепторите , обработва ги , сортира . И това без да му се месиш .Болката не се създава в рецепторите , а в ума . Когато му пуснеш някоя мисъл за опасност , той комбинира усещанията в светлината на опасност . За него няма значение дали опасноста е само 51% или  20 % . Той алармира създавайки болка .
В това се състой психологическата работа . Да създадеш себеувереност чрез начина си на мислене .

Вижте, болките в гърба и гърдите може да са от неудобен матрак, неудобна възглавница, неподходяща стойка през деня и на работното място и т.н..
Проблема не е в болката, а в отношението към нея.Имаме едно страхливо момиче с много хипохондрични страхове.няма как да и се помогне във форума, трбва да се започне системна психологична работа, да се преодолеят всичките страхове и това е. Иначе си е преливане, от пусто в празно.

Ще се опитам да допълня Александър, до колкото е възможно, защото насоките са му достатъчно полезни.
Не знам дали си пробвала "да бръкнеш" и "по-дълбоко". Да "откриеш" образа на "вечномладата девойка", с който все още се идентифицираш, вероятно не осъзнаваш напълно това , съответно не успяваш "да го пуснеш". Тази девойка (puella aeterna), чийто образ, с който се идентифицираш е някак "откъсната от реалността" и дълбоко в себе си не иска да "предаде" възвишения, идеален свят", в който живее. Девойката, която "иска и изисква", но грубата реалност "ограничава полета й" с грубото "приземяване" в обективното "ТРЯБВА" на ежедневието.
Най-общо казано "девойката"(детето) в теб влиза във вътрешна борба с "майката"(родителя) в процеса на оформяне на "жената"(възрастния).
Буквално в живота ти се "преплитат" желанието "нещата да се решат от самосебе си" с осъзнаването на отговорността това да се реализира. И всичко това на фона на постоянното "изчисляване" как това ще се случи, при условията, в които си.
Е, в този възел предполагам описанието на "образа на възрастния" ще ти е най-полезно.
Възрастната жена има увереността, че във всяка ситуация ще намери решение, от което произтича и по-ниското ниво на тревожност. За да се получи това, "напрежението" от ума е сведено до обикновена загриженост и вяра в себе си. Това го постига като високите цели, произтичащи от безбройните желания на "девойката" ги свежда до обективни такива, съобразени с реалността. Така потискащото Примирение на "девойката" го трансформира в Смирението на "жената". Така "жената" се превръща от източник на напрежение в средата си в "стълб" на спокойствието и увереността на близките си. Така се заформя цикъла на даване-получаване. Дава увереност и топлота - получава обич и уважение.
В твоя случай притесненията за бъдещето са основният мотив за възпроизвеждането от ума на страховете за собствената реализация и от тук - на семейното развитие, в което ти се "проектират" страховете от изоставяне, разводи, евентуалнаа загуба на работата, невъзможност да "отговориш" на бъдещите нужди на децата и т.н. все епизоди от "безкрайния цикъл на самопораждане" на тревожните мисли и "сценарии", в които се "поставяш", без реално това да се случва в момента.
Особено след "Загубата" на образа на леля ти, която явно е била носителя на символа на собствената ти надежда и увереност, че ще се справиш с всичко в живота. НЕ СИ ЗАГУБИЛА леля си! Тя живее в теб!!! Ще я откриеш в образа на жената, която напира в теб да се прояви. 
Освен обмислянето на множеството от желанията ти, в същността на причините за тях има и такива, които идват от външната среда. Това, че някои деца имат родители с доста по големи финансови възможности не трябва да ти служи като "ориентир" за собствената ти оценка за живота ти! 
Един трик по случая: Представи си едно "яйце" и ти в него. Това яйце е "обвивка" - нещо като "енергиен щит", който те пази от негативна външна "енергия". Намирайки се в него ти се чувстваш спокойна и защитена. "Включваш" го като само с едно докосване на нещо, което е постоянно с теб. Примерно годежден пръстен или халка, някоя бенка или нещо, което постоянно носиш в себе си. След време ще започнеш автоматимчно да "включваш щита". Това изисква и повече внимание към всеки момент обаче...
Към края ти споменавам и изводът от изследванията върху клетките на биолога Брус Липтън в книгата му "Биология на убежденията". Човекът е установил, че начинът, по който реагираме на сигналите от външната среда променя дори и ДНК структурата ни. А "скованото от страхове Сърце", което избива в мускулните "блокажи" в областта на гръдния кош ти е "напомняне" за промяна на мирогледа, както те посъветва и Александър Т.А.
А пък, ако шопската парадигма може да те успокои, то и аз от 5-6 години постоянно имам скованост в гърдите и горната част на гърба, както и възпаления на сухожилията в раменете. Но това определено не се дължи единствено на мислите, ами и на липсата на раздвижване . Има доста лесни групи упражнения за горната част на тялото... Пък и споменаваш, че има мъж до теб... понякога решенията са ни пред носа...   

Здравей! Ако толкова те интересува тя, зарежи го него и просто потърси контакт с тази жена, можеш дори да преминеш в съвсем различни сексуални насоки :))) Ти сама се състезаваш и просто проектираш твоите страхове върху нейния образ. Това, което сега имаш възможност да наблюдаваш към второ лице, всъщност е нещо затикано в теб. Това, че приятелят ти обича нея или има чувства е съвсем нормално ние не сме машини, ние нямаме способността да изтриваме информацията, но ни имаме възможност да прилагаме всичко научено. Замисли се може би благодарение на това момиче и пропуски на твоя приятел към нея, на уроците, които той е научил от нея, ти получаваш това мило отношение. Замисли се за връзките ти с бившите приятели, ако изпитваш злоба и ненавист към тях, то определено тук говорим за тежка патология....Той е избрал да обича вместо да мрази, избрал е да продължи вместо да спре.. Дори хората се обичаме и въпреки това се разделяме, защото пътищата се кръстосват, за да се разделят отново.
Поздрави!

Здравей, мило момиче! Ако прочетеш моята тема, ще се видиш в редовете, които аз съм изписала. Виж, все още съм жива, все още съм нормална и събирам сила да ти пиша, макар наистина да избягвам да чета темите тук. Преминах през абсолютно същото нещо - дереализацията, огромното притеснение от паметта, чувството, че дадени неща от днешния ден са се случили преди дни или седмици, страхът от полудяване и т.н. Искам да ти кажа, че всичко малко по малко се нормализира. Все още си имам моменти с дереализация, все още се притеснявам от факта, че забравям някои неща, но е хиляди пъти ПО-ДОБРЕ от преди и знам, че съм поела по правилния път. И аз днес бях на село да помагам на дядо ми и когато се прибвах вече ми се струваше, че не е било днес. Различното обаче е, че не се изплаших. Аз също бях като теб и все си мислех, че хората, с които общувам ще забележат, че се случва нещо в мен, но да ти кажа - абсолютно никой нищо не е забелязал. Успокой се. След толкова месеци прекарани в това състояние искам да те посъветвам нещо, което на мен определено ми помогна. Отпуснах се и се пуснах по "течението". Със сигурност не минава от днес за утре, но минава! Общувам с прекрасно момиче, което е преминало през същото състояние и много ми помогна! Надявам се и моите думи да ти вдъхнат кураж! Пишех всекидневно във форума и досаждах на терапевтите тук и всеки път, когато чуех "само стрес е, не можеш да се разболееш от шизофрения, или което и да е там психично заболяване" си казвах, че просто не ме разбират и не знаят какво се случва с мен.Все си мислех, че не им обяснявам достатъчно добре какво всъщност изпитвам. Но, повярвай ми, знаят! И знаят, че успокош ли се всичко малко по малко (и пак казвам не от днес за утре) ще си дойде на мястото. Ти ще си бъдеш ти, шкафчето със спомените ти ще се отвори, днешния ден ще ти се струва пак "днешен" и т.н. НЕ СИ БОЛНА! НЯМА И ДА БЪДЕШ! Просто ще станеш по-смела и силна! Пожелавам ти успех и търпение! 

Здравей, скъпо форумче!
От много време не съм писала и като цяло не съм влизала тук, но искам да си позволя да вдъхна мъничко надежда на всеки, който е изпадал/нал в състояние на силна тревожност, придружено с дереализация и всички съпровождащи я усещания! Е, измина повече от година и половина след "сблъсъка" ми с нея. Жива съм, здрава съм и все още на себе си! Да, това беше най-мъчителният период в живота ми, изпълнен със страхове, безсъние и ужасяващи мисли и чувство за безизходица. НО - всичко малко по малко си дойде на мястото! Не се отчайвайте, отпуснете се и се наслаждавайте на живота си, защото никой няма да ви върне изгубеното време! Това е страх, нищо повече! От всичко изчетено, от всичко написано тук разбрах, че колкото и да пиша, колкото и да го мисля, изходът е само един - мир със самия себе си! Дереализацията не е болест - тя е симптом, че се нуждаете от почивка - психическа почивка и откриване на вярата в себе си. Да, все още слънчевата светлина ме притеснява, но не ме кара да се чувствам странно и не ми носи онези плашещи усещания, просто защото разбрах и приех, че съм здрава. Паметта ми куца, но смятам, че това също е заради напрегнатия ми начин на живот. (не си спомням сутринта какво съм правила, но хич не обръщам внимание на това нещо - лоша памет = по-добър живот ) Така, че, мили хора - дерзайте! Изисква се време, наистина, но всичко отшумява! И пак казвам, наслаждавайте се на живота си! 

Здравей, скъпо форумче!
От много време не съм писала и като цяло не съм влизала тук, но искам да си позволя да вдъхна мъничко надежда на всеки, който е изпадал/нал в състояние на силна тревожност, придружено с дереализация и всички съпровождащи я усещания! Е, измина повече от година и половина след "сблъсъка" ми с нея. Жива съм, здрава съм и все още на себе си! Да, това беше най-мъчителният период в живота ми, изпълнен със страхове, безсъние и ужасяващи мисли и чувство за безизходица. НО - всичко малко по малко си дойде на мястото! Не се отчайвайте, отпуснете се и се наслаждавайте на живота си, защото никой няма да ви върне изгубеното време! Това е страх, нищо повече! От всичко изчетено, от всичко написано тук разбрах, че колкото и да пиша, колкото и да го мисля, изходът е само един - мир със самия себе си! Дереализацията не е болест - тя е симптом, че се нуждаете от почивка - психическа почивка и откриване на вярата в себе си. Да, все още слънчевата светлина ме притеснява, но не ме кара да се чувствам странно и не ми носи онези плашещи усещания, просто защото разбрах и приех, че съм здрава. Паметта ми куца, но смятам, че това също е заради напрегнатия ми начин на живот. (не си спомням сутринта какво съм правила, но хич не обръщам внимание на това нещо - лоша памет = по-добър живот ) Така, че, мили хора - дерзайте! Изисква се време, наистина, но всичко отшумява! И пак казвам, наслаждавайте се на живота си! 

Здравей, скъпо форумче!
От много време не съм писала и като цяло не съм влизала тук, но искам да си позволя да вдъхна мъничко надежда на всеки, който е изпадал/нал в състояние на силна тревожност, придружено с дереализация и всички съпровождащи я усещания! Е, измина повече от година и половина след "сблъсъка" ми с нея. Жива съм, здрава съм и все още на себе си! Да, това беше най-мъчителният период в живота ми, изпълнен със страхове, безсъние и ужасяващи мисли и чувство за безизходица. НО - всичко малко по малко си дойде на мястото! Не се отчайвайте, отпуснете се и се наслаждавайте на живота си, защото никой няма да ви върне изгубеното време! Това е страх, нищо повече! От всичко изчетено, от всичко написано тук разбрах, че колкото и да пиша, колкото и да го мисля, изходът е само един - мир със самия себе си! Дереализацията не е болест - тя е симптом, че се нуждаете от почивка - психическа почивка и откриване на вярата в себе си. Да, все още слънчевата светлина ме притеснява, но не ме кара да се чувствам странно и не ми носи онези плашещи усещания, просто защото разбрах и приех, че съм здрава. Паметта ми куца, но смятам, че това също е заради напрегнатия ми начин на живот. (не си спомням сутринта какво съм правила, но хич не обръщам внимание на това нещо - лоша памет = по-добър живот ) Така, че, мили хора - дерзайте! Изисква се време, наистина, но всичко отшумява! И пак казвам, наслаждавайте се на живота си! 

Здравей, скъпо форумче!
От много време не съм писала и като цяло не съм влизала тук, но искам да си позволя да вдъхна мъничко надежда на всеки, който е изпадал/нал в състояние на силна тревожност, придружено с дереализация и всички съпровождащи я усещания! Е, измина повече от година и половина след "сблъсъка" ми с нея. Жива съм, здрава съм и все още на себе си! Да, това беше най-мъчителният период в живота ми, изпълнен със страхове, безсъние и ужасяващи мисли и чувство за безизходица. НО - всичко малко по малко си дойде на мястото! Не се отчайвайте, отпуснете се и се наслаждавайте на живота си, защото никой няма да ви върне изгубеното време! Това е страх, нищо повече! От всичко изчетено, от всичко написано тук разбрах, че колкото и да пиша, колкото и да го мисля, изходът е само един - мир със самия себе си! Дереализацията не е болест - тя е симптом, че се нуждаете от почивка - психическа почивка и откриване на вярата в себе си. Да, все още слънчевата светлина ме притеснява, но не ме кара да се чувствам странно и не ми носи онези плашещи усещания, просто защото разбрах и приех, че съм здрава. Паметта ми куца, но смятам, че това също е заради напрегнатия ми начин на живот. (не си спомням сутринта какво съм правила, но хич не обръщам внимание на това нещо - лоша памет = по-добър живот ) Така, че, мили хора - дерзайте! Изисква се време, наистина, но всичко отшумява! И пак казвам, наслаждавайте се на живота си! 

И аз бях така и все още НА МОМЕНТИ. Просто трябва да спре да ти пука! Всичко това, което си описала в цялата си тема ми е познато до болка и знам през какво преминаваш - казвам ти, това е един филм, в който сама се вкарваш и го поддъраш. Това е като една социална тревожност според мен, която и аз благодарение на това състояние получих като "бонус". Просто сме поизгубили себе си по пътя на съзряването ни, но това означава, че ще открием себе си вече израстнали. Има моменти, в които си мисля същото "Как звуча? Ще имаме ли за какво да си говорим? Ще иска ли пак да говори с мен?" и т.н. И в последствие се усещам и вече си задавам друг въпрос "Има ли значение?" Отпусни се, всичко си е нормално, просто тревожността ти те държи в оковите си и само с позитивизъм и релаксация ще ги разбиеш! Ти си си абсолютно добре, мислите ти не са. 

Ще започна терапия, защото това за мазохизма ми го казвате за втори или трети път, а не искам да е така. Ако аз не обичам и не уважавам себе си по начина, по който трябва не само, че връзките ми няма да вървят, а като цяло отношенията ми с хората. Изглежда другите го забелязват (колко съм наивна, доверчива и т.н.) и често се случва дори "приятелите" ми да се възползват от тази моя слабост. 
С този неосъзнат и самоподдържащ се мазохизъм, дори с ангел да се събереш, малко по малко ще започне да те приема за даденост, собственост, да те маргинализира и поставя в ролята на "длъжна си ми".
Точно от това се страхувам. Защото рано или късно ще започна да се виждам с друг човек и не искам да преживея това, което ми се случи сега. И не говоря само за изневярата, a като цяло за отношението към мен. 
Мазохизъм ли е това, че никога не се чувствам достатъчно добра, достатъчно красива (и сравнявам себе си с другите), умна, желана и т.н.? Искам да взема живота си в ръце и ако това означава да започна терапия, то тогава ще го направя! 

Ще започна терапия, защото това за мазохизма ми го казвате за втори или трети път, а не искам да е така. Ако аз не обичам и не уважавам себе си по начина, по който трябва не само, че връзките ми няма да вървят, а като цяло отношенията ми с хората. Изглежда другите го забелязват (колко съм наивна, доверчива и т.н.) и често се случва дори "приятелите" ми да се възползват от тази моя слабост. 
С този неосъзнат и самоподдържащ се мазохизъм, дори с ангел да се събереш, малко по малко ще започне да те приема за даденост, собственост, да те маргинализира и поставя в ролята на "длъжна си ми".
Точно от това се страхувам. Защото рано или късно ще започна да се виждам с друг човек и не искам да преживея това, което ми се случи сега. И не говоря само за изневярата, a като цяло за отношението към мен. 
Мазохизъм ли е това, че никога не се чувствам достатъчно добра, достатъчно красива (и сравнявам себе си с другите), умна, желана и т.н.? Искам да взема живота си в ръце и ако това означава да започна терапия, то тогава ще го направя! 

Здравей, мило момиче! Ако прочетеш моята тема, ще се видиш в редовете, които аз съм изписала. Виж, все още съм жива, все още съм нормална и събирам сила да ти пиша, макар наистина да избягвам да чета темите тук. Преминах през абсолютно същото нещо - дереализацията, огромното притеснение от паметта, чувството, че дадени неща от днешния ден са се случили преди дни или седмици, страхът от полудяване и т.н. Искам да ти кажа, че всичко малко по малко се нормализира. Все още си имам моменти с дереализация, все още се притеснявам от факта, че забравям някои неща, но е хиляди пъти ПО-ДОБРЕ от преди и знам, че съм поела по правилния път. И аз днес бях на село да помагам на дядо ми и когато се прибвах вече ми се струваше, че не е било днес. Различното обаче е, че не се изплаших. Аз също бях като теб и все си мислех, че хората, с които общувам ще забележат, че се случва нещо в мен, но да ти кажа - абсолютно никой нищо не е забелязал. Успокой се. След толкова месеци прекарани в това състояние искам да те посъветвам нещо, което на мен определено ми помогна. Отпуснах се и се пуснах по "течението". Със сигурност не минава от днес за утре, но минава! Общувам с прекрасно момиче, което е преминало през същото състояние и много ми помогна! Надявам се и моите думи да ти вдъхнат кураж! Пишех всекидневно във форума и досаждах на терапевтите тук и всеки път, когато чуех "само стрес е, не можеш да се разболееш от шизофрения, или което и да е там психично заболяване" си казвах, че просто не ме разбират и не знаят какво се случва с мен.Все си мислех, че не им обяснявам достатъчно добре какво всъщност изпитвам. Но, повярвай ми, знаят! И знаят, че успокош ли се всичко малко по малко (и пак казвам не от днес за утре) ще си дойде на мястото. Ти ще си бъдеш ти, шкафчето със спомените ти ще се отвори, днешния ден ще ти се струва пак "днешен" и т.н. НЕ СИ БОЛНА! НЯМА И ДА БЪДЕШ! Просто ще станеш по-смела и силна! Пожелавам ти успех и търпение! 

Здравей, мило момиче! Ако прочетеш моята тема, ще се видиш в редовете, които аз съм изписала. Виж, все още съм жива, все още съм нормална и събирам сила да ти пиша, макар наистина да избягвам да чета темите тук. Преминах през абсолютно същото нещо - дереализацията, огромното притеснение от паметта, чувството, че дадени неща от днешния ден са се случили преди дни или седмици, страхът от полудяване и т.н. Искам да ти кажа, че всичко малко по малко се нормализира. Все още си имам моменти с дереализация, все още се притеснявам от факта, че забравям някои неща, но е хиляди пъти ПО-ДОБРЕ от преди и знам, че съм поела по правилния път. И аз днес бях на село да помагам на дядо ми и когато се прибвах вече ми се струваше, че не е било днес. Различното обаче е, че не се изплаших. Аз също бях като теб и все си мислех, че хората, с които общувам ще забележат, че се случва нещо в мен, но да ти кажа - абсолютно никой нищо не е забелязал. Успокой се. След толкова месеци прекарани в това състояние искам да те посъветвам нещо, което на мен определено ми помогна. Отпуснах се и се пуснах по "течението". Със сигурност не минава от днес за утре, но минава! Общувам с прекрасно момиче, което е преминало през същото състояние и много ми помогна! Надявам се и моите думи да ти вдъхнат кураж! Пишех всекидневно във форума и досаждах на терапевтите тук и всеки път, когато чуех "само стрес е, не можеш да се разболееш от шизофрения, или което и да е там психично заболяване" си казвах, че просто не ме разбират и не знаят какво се случва с мен.Все си мислех, че не им обяснявам достатъчно добре какво всъщност изпитвам. Но, повярвай ми, знаят! И знаят, че успокош ли се всичко малко по малко (и пак казвам не от днес за утре) ще си дойде на мястото. Ти ще си бъдеш ти, шкафчето със спомените ти ще се отвори, днешния ден ще ти се струва пак "днешен" и т.н. НЕ СИ БОЛНА! НЯМА И ДА БЪДЕШ! Просто ще станеш по-смела и силна! Пожелавам ти успех и търпение! 

Здравей, мило момиче! Ако прочетеш моята тема, ще се видиш в редовете, които аз съм изписала. Виж, все още съм жива, все още съм нормална и събирам сила да ти пиша, макар наистина да избягвам да чета темите тук. Преминах през абсолютно същото нещо - дереализацията, огромното притеснение от паметта, чувството, че дадени неща от днешния ден са се случили преди дни или седмици, страхът от полудяване и т.н. Искам да ти кажа, че всичко малко по малко се нормализира. Все още си имам моменти с дереализация, все още се притеснявам от факта, че забравям някои неща, но е хиляди пъти ПО-ДОБРЕ от преди и знам, че съм поела по правилния път. И аз днес бях на село да помагам на дядо ми и когато се прибвах вече ми се струваше, че не е било днес. Различното обаче е, че не се изплаших. Аз също бях като теб и все си мислех, че хората, с които общувам ще забележат, че се случва нещо в мен, но да ти кажа - абсолютно никой нищо не е забелязал. Успокой се. След толкова месеци прекарани в това състояние искам да те посъветвам нещо, което на мен определено ми помогна. Отпуснах се и се пуснах по "течението". Със сигурност не минава от днес за утре, но минава! Общувам с прекрасно момиче, което е преминало през същото състояние и много ми помогна! Надявам се и моите думи да ти вдъхнат кураж! Пишех всекидневно във форума и досаждах на терапевтите тук и всеки път, когато чуех "само стрес е, не можеш да се разболееш от шизофрения, или което и да е там психично заболяване" си казвах, че просто не ме разбират и не знаят какво се случва с мен.Все си мислех, че не им обяснявам достатъчно добре какво всъщност изпитвам. Но, повярвай ми, знаят! И знаят, че успокош ли се всичко малко по малко (и пак казвам не от днес за утре) ще си дойде на мястото. Ти ще си бъдеш ти, шкафчето със спомените ти ще се отвори, днешния ден ще ти се струва пак "днешен" и т.н. НЕ СИ БОЛНА! НЯМА И ДА БЪДЕШ! Просто ще станеш по-смела и силна! Пожелавам ти успех и търпение! 

Здравей, мило момиче! Ако прочетеш моята тема, ще се видиш в редовете, които аз съм изписала. Виж, все още съм жива, все още съм нормална и събирам сила да ти пиша, макар наистина да избягвам да чета темите тук. Преминах през абсолютно същото нещо - дереализацията, огромното притеснение от паметта, чувството, че дадени неща от днешния ден са се случили преди дни или седмици, страхът от полудяване и т.н. Искам да ти кажа, че всичко малко по малко се нормализира. Все още си имам моменти с дереализация, все още се притеснявам от факта, че забравям някои неща, но е хиляди пъти ПО-ДОБРЕ от преди и знам, че съм поела по правилния път. И аз днес бях на село да помагам на дядо ми и когато се прибвах вече ми се струваше, че не е било днес. Различното обаче е, че не се изплаших. Аз също бях като теб и все си мислех, че хората, с които общувам ще забележат, че се случва нещо в мен, но да ти кажа - абсолютно никой нищо не е забелязал. Успокой се. След толкова месеци прекарани в това състояние искам да те посъветвам нещо, което на мен определено ми помогна. Отпуснах се и се пуснах по "течението". Със сигурност не минава от днес за утре, но минава! Общувам с прекрасно момиче, което е преминало през същото състояние и много ми помогна! Надявам се и моите думи да ти вдъхнат кураж! Пишех всекидневно във форума и досаждах на терапевтите тук и всеки път, когато чуех "само стрес е, не можеш да се разболееш от шизофрения, или което и да е там психично заболяване" си казвах, че просто не ме разбират и не знаят какво се случва с мен.Все си мислех, че не им обяснявам достатъчно добре какво всъщност изпитвам. Но, повярвай ми, знаят! И знаят, че успокош ли се всичко малко по малко (и пак казвам не от днес за утре) ще си дойде на мястото. Ти ще си бъдеш ти, шкафчето със спомените ти ще се отвори, днешния ден ще ти се струва пак "днешен" и т.н. НЕ СИ БОЛНА! НЯМА И ДА БЪДЕШ! Просто ще станеш по-смела и силна! Пожелавам ти успех и търпение! 

Здравей, мило момиче! Ако прочетеш моята тема, ще се видиш в редовете, които аз съм изписала. Виж, все още съм жива, все още съм нормална и събирам сила да ти пиша, макар наистина да избягвам да чета темите тук. Преминах през абсолютно същото нещо - дереализацията, огромното притеснение от паметта, чувството, че дадени неща от днешния ден са се случили преди дни или седмици, страхът от полудяване и т.н. Искам да ти кажа, че всичко малко по малко се нормализира. Все още си имам моменти с дереализация, все още се притеснявам от факта, че забравям някои неща, но е хиляди пъти ПО-ДОБРЕ от преди и знам, че съм поела по правилния път. И аз днес бях на село да помагам на дядо ми и когато се прибвах вече ми се струваше, че не е било днес. Различното обаче е, че не се изплаших. Аз също бях като теб и все си мислех, че хората, с които общувам ще забележат, че се случва нещо в мен, но да ти кажа - абсолютно никой нищо не е забелязал. Успокой се. След толкова месеци прекарани в това състояние искам да те посъветвам нещо, което на мен определено ми помогна. Отпуснах се и се пуснах по "течението". Със сигурност не минава от днес за утре, но минава! Общувам с прекрасно момиче, което е преминало през същото състояние и много ми помогна! Надявам се и моите думи да ти вдъхнат кураж! Пишех всекидневно във форума и досаждах на терапевтите тук и всеки път, когато чуех "само стрес е, не можеш да се разболееш от шизофрения, или което и да е там психично заболяване" си казвах, че просто не ме разбират и не знаят какво се случва с мен.Все си мислех, че не им обяснявам достатъчно добре какво всъщност изпитвам. Но, повярвай ми, знаят! И знаят, че успокош ли се всичко малко по малко (и пак казвам не от днес за утре) ще си дойде на мястото. Ти ще си бъдеш ти, шкафчето със спомените ти ще се отвори, днешния ден ще ти се струва пак "днешен" и т.н. НЕ СИ БОЛНА! НЯМА И ДА БЪДЕШ! Просто ще станеш по-смела и силна! Пожелавам ти успех и търпение! 

Ех, nancym, върна ме назад във времето, когато аз самата започнах работа с психолог В продължение на два месеца, всяка наша среща стартираше с въпроса ми "Кога ще ми мине?". Господ да поживи тази жена, имаше търпение на светица - на дежурния въпрос винаги отвръщаше с дежурен отговор - "При правилно лечение - след 6 до 8 месеца."
Та и ти сега - макар, че дори само в тази тема има достатъчно материал за съставянето на мини-наръчник (много полезен, впрочем) как да се справиш със ситуацията, ти задаваш един и същ въпрос пред една и съща аудитория, надявайки се на...какво всъщност? Че някой междувременно е стигнал до различен отговор? Не бой се, такова революционно откритие би получило съответстващо отразяване и би стигнало до теб под някаква форма. Няма как да се случат нещата, ако продължиш да поставяш каруцата пред коня - искаш проблема да изчезне, за да спре да ти пречи, а логиката е точно обратната - трябва проблема да спре да ти пречи, за да изчезне.
Вместо да ти дам съвет, ще ти напомня един много добър такъв, който сама си си дала: Пускам се по течението и ставам смела! Ами, пусни се най-сетне, де Приеми най-плашещата версия на бъдещето - че цял живот ще ти се наложи да живееш с този проблем. И намери увереността в себе си, че дори и той да е налице, ще имаш вътрешната сила да живееш с него, и при това да живееш добре. Защото в това приемане се ражда/осъзнава истинската смелост.
В противен случай, рискуваш да останеш там където си - в епицентъра на една буря в чаша вода, без да съзнаваш, че единствения източник на вълненията са собствените ти френетични движения.
Успех!

Благодаря Ви от цялото си сърце, Орлин Баев! А и на останалите, които писаха! 
Прочетох написаното два пъти, за да го асимилирам и запомня! Препорочетох като цяло всичко писано в темата ми. 
Най-накрая го осъзнах! Осъзнах, че това е натрапливост. Ако реално аз имах някакъв патологичен проблем, то нямаше да помня отделни неща. Поне аз така мисля. Проблемът ми е, че просто не съм ориентирана във времето, а сега осъзнах и защо това ми се случва. Когато майка ми ми каже "Снощи нали правихме бисквитена торта", аз не си спомням, че това е било снощи, но го знам, знам, че сме правили торта. Тоест паметта ми си функционира, просто е "блокирала" и както Диляна Колева ми обясни, просто съм зациклила на едно място. Нужно ми е да стана смела и спокойна, за да сменя предавката и да продължа напред, да изляза от дупката, в която съм влязла. Също, ако реално имах проблем с паметта, надали щях да мога да си запомням и уроците, които учи, защото съм в сесия. Всъщност ги прочитам по 2 пъти и ги знам. Помня дати, имена, исторически събития. Пиша всичко това, за да убедя себе си (за да го видя и осмисля), че НА ПАМЕТТА МИ Й НЯМА НИЩО!
Като цяло цялата ми тревожност идва от това, че съм прекалено състрадателна и добра (не искам да прозвучи самовлюбено) и от там идват и страданията ми. Чувствам вина за абсолютно всичко лошо, което се е случило на мен и семейството ми. Запалена газова бутилка - побягнах по стъпалата надолу (от 7-мия етаж) заедно с майка ми, а баба ми остана сама у дома да гаси пожара, за да не избухне бутилката. МНОГО го изживях. Виних се и все още го правя. Дядо ми си гълта езика 3 пъти за един ден и всичко, което правех е да бягам и да се вайкам, а не останах да помогна на майка ми и баба ми да го спасят. Братовчед ми е шизофреник.. Не знам защо но и за това чувствам вина. Той няма приятели и аз го вземем с мен и моите приятели от време на време, но знам, че не е достатъчно. А и леля ми постоянно ме сравнява с него "Добра си като батко си", "Ти си като него", "Знам, че някой ден като ме няма ти ще се грижш за него". И някак си целият тоар пада върху мен. Бях зарязана от първия си приятел и го изживях много тежко.. Сякаш не бях достатъчно добра. Защо искам да съм отличничка? Заради стипендията, за да помагам на семейството ми. От 1ви клас гледах 2те си прабаби и прадядо, живеехме 7 души в нас и когато нещо се случеше, пак изпитвах вина. Оставането ми в болницата и пустата гастроентероскопия.. Плаках 2 дни защото чувствах вина, че сама си го причинявам, а обвиних майка ми. И от там след събуждането ми - нереалност, страх, безсъние, тревога и т.н. Сега и паметта.. Виня се че си позволих да се "разболея" от генерализирано тревожно разтройство и че накарах семейстото ми да страда и да се притеснява за мен. Аз живея за тях и винаги поставям тях пред себе си. Не съжалявам за което, но искам да бъда добре, за да се грижа за тях и да създам мое семейство. Постоянно си представям разни ситуации, в които някой от тях страда или му се случва нещо. Не ги "виждам" като картини, просто си го представям.. И все лоши неща. Вечер когато си легна имам толкова много мисли в главата си, че не мога да заспя. Отново си представям какво казвам, как разговарям с някой от семейството ми например. Не ме разбирайте погрешно не ги "чувам" просто си го представям. Много мисля и разсъждавам върху нещата. Не знам, това причислява ли се към ОКР, или не. Просто имам много развинтено въображение и фантазия. За това и обичам да пиша.
Първият ми допир до дереализация се осъществи още миналия ноември месец (2014), или поне така мисля. Тогава баща ми ми се обади по телефона и ме заплаши, че където ме види, ще ме смачка от бой. Псуваше ме около 5 мин по телефона. Когато отидох да подам жалба в полицията и трябваше да пиша обяснение ми излизаха въпрости "Казал ли е това?" "Сигурна ли съм, че това е казал" - всичко това от тревогата. Не знам дали е било дереализация, защото поставях под съмнение случилото се, но мина много бързо. А сега ми отне 3-4 месеца, докато изчезне. 
И за да приключа изповедта си искам да Ви кажа, че от всички психиатри и психолози, които посетих в рамките на тези 4-5 месеца, този форум и по-специално всички вие ми помогнахте много много повече! Ще се справя с паметта! Няма да мисля, няма да анализирам и да се човъркам в това какво съм правила или не вчера или когато и да било. Пускам се по течението и ставам смела! Обещавам си го! Знам, че няма да се оправя веднага и ми трябва търпение (а аз страдам от липса на такова), но ще се оправя! 
БЛАГОДАРЯ ВИ УЖАСНО МНОГО! 
 

Нека не поправяме това, което работи. Самото справяне с мислите за паметта вече те учи и на характерова промяна. А иначе - работа по себе си вършим цял живот. Има психотерапевти, пси групи, уъркшопи... Зависи докъде и колко искаме, но това е най-добрата инвестиция, в себепозннаието си! 

Благодаря Ви от цялото си сърце, Орлин Баев! А и на останалите, които писаха! 
Прочетох написаното два пъти, за да го асимилирам и запомня! Препорочетох като цяло всичко писано в темата ми. 
Най-накрая го осъзнах! Осъзнах, че това е натрапливост. Ако реално аз имах някакъв патологичен проблем, то нямаше да помня отделни неща. Поне аз така мисля. Проблемът ми е, че просто не съм ориентирана във времето, а сега осъзнах и защо това ми се случва. Когато майка ми ми каже "Снощи нали правихме бисквитена торта", аз не си спомням, че това е било снощи, но го знам, знам, че сме правили торта. Тоест паметта ми си функционира, просто е "блокирала" и както Диляна Колева ми обясни, просто съм зациклила на едно място. Нужно ми е да стана смела и спокойна, за да сменя предавката и да продължа напред, да изляза от дупката, в която съм влязла. Също, ако реално имах проблем с паметта, надали щях да мога да си запомням и уроците, които учи, защото съм в сесия. Всъщност ги прочитам по 2 пъти и ги знам. Помня дати, имена, исторически събития. Пиша всичко това, за да убедя себе си (за да го видя и осмисля), че НА ПАМЕТТА МИ Й НЯМА НИЩО!
Като цяло цялата ми тревожност идва от това, че съм прекалено състрадателна и добра (не искам да прозвучи самовлюбено) и от там идват и страданията ми. Чувствам вина за абсолютно всичко лошо, което се е случило на мен и семейството ми. Запалена газова бутилка - побягнах по стъпалата надолу (от 7-мия етаж) заедно с майка ми, а баба ми остана сама у дома да гаси пожара, за да не избухне бутилката. МНОГО го изживях. Виних се и все още го правя. Дядо ми си гълта езика 3 пъти за един ден и всичко, което правех е да бягам и да се вайкам, а не останах да помогна на майка ми и баба ми да го спасят. Братовчед ми е шизофреник.. Не знам защо но и за това чувствам вина. Той няма приятели и аз го вземем с мен и моите приятели от време на време, но знам, че не е достатъчно. А и леля ми постоянно ме сравнява с него "Добра си като батко си", "Ти си като него", "Знам, че някой ден като ме няма ти ще се грижш за него". И някак си целият тоар пада върху мен. Бях зарязана от първия си приятел и го изживях много тежко.. Сякаш не бях достатъчно добра. Защо искам да съм отличничка? Заради стипендията, за да помагам на семейството ми. От 1ви клас гледах 2те си прабаби и прадядо, живеехме 7 души в нас и когато нещо се случеше, пак изпитвах вина. Оставането ми в болницата и пустата гастроентероскопия.. Плаках 2 дни защото чувствах вина, че сама си го причинявам, а обвиних майка ми. И от там след събуждането ми - нереалност, страх, безсъние, тревога и т.н. Сега и паметта.. Виня се че си позволих да се "разболея" от генерализирано тревожно разтройство и че накарах семейстото ми да страда и да се притеснява за мен. Аз живея за тях и винаги поставям тях пред себе си. Не съжалявам за което, но искам да бъда добре, за да се грижа за тях и да създам мое семейство. Постоянно си представям разни ситуации, в които някой от тях страда или му се случва нещо. Не ги "виждам" като картини, просто си го представям.. И все лоши неща. Вечер когато си легна имам толкова много мисли в главата си, че не мога да заспя. Отново си представям какво казвам, как разговарям с някой от семейството ми например. Не ме разбирайте погрешно не ги "чувам" просто си го представям. Много мисля и разсъждавам върху нещата. Не знам, това причислява ли се към ОКР, или не. Просто имам много развинтено въображение и фантазия. За това и обичам да пиша.
Първият ми допир до дереализация се осъществи още миналия ноември месец (2014), или поне така мисля. Тогава баща ми ми се обади по телефона и ме заплаши, че където ме види, ще ме смачка от бой. Псуваше ме около 5 мин по телефона. Когато отидох да подам жалба в полицията и трябваше да пиша обяснение ми излизаха въпрости "Казал ли е това?" "Сигурна ли съм, че това е казал" - всичко това от тревогата. Не знам дали е било дереализация, защото поставях под съмнение случилото се, но мина много бързо. А сега ми отне 3-4 месеца, докато изчезне. 
И за да приключа изповедта си искам да Ви кажа, че от всички психиатри и психолози, които посетих в рамките на тези 4-5 месеца, този форум и по-специално всички вие ми помогнахте много много повече! Ще се справя с паметта! Няма да мисля, няма да анализирам и да се човъркам в това какво съм правила или не вчера или когато и да било. Пускам се по течението и ставам смела! Обещавам си го! Знам, че няма да се оправя веднага и ми трябва търпение (а аз страдам от липса на такова), но ще се оправя! 
БЛАГОДАРЯ ВИ УЖАСНО МНОГО! 
 

Това е и моето обяснение.

Ясно е, че нямаш никаква представа какво е загуба на краткосрочна памет.
Проблемът който имаш не е с паметта, а с вниманието или така нареченото Фокусирано и раздвоено внимание.
 Тъй като натрапливостта ти за това помниш ли, забравяш ли те държи в постоянен фокус /фокусирано внимание/ в нея ти подминаваш или по скоро приемаш с раздвоено внимание всичко останало което ти се случва и съвсем естествено после не можеш да го възпроизведеш. Това само по себе си е напълно естествено състояние и за да ти стане по- ясно ще ти дам няколко примера, в които всеки би могъл да се разпознае:
Фокусирано и раздвоено внимание
Нашата способност да внимаваме за едно събитие от това, което се равнява на множеството от конкуриращи се стимули в средата е наречено с психологичния термин като фокусирано внимание. Потокът от информация, който избираме да се занимаваме ще се грижи да бъде свързан с активностите и целите, когато сме имали по това време. За пример, когато влизаме в разговор, това е обикновено внимаване какво другия човек казва. Ако нещо хване нашите очи в периферията от нашата визия, например друг човек, с който искаме да говорим, изведнъж се появи, ние си отклоняваме вниманието и гледаме какво той/тя прави. Ние можем да се отклоним от разговора, който водим в момента и като резултат молим събеседника ни  да се връща и да повтаря казаното. От друга страна, ние можем опитно да продължим разговора докато непрекъснато наблюдаваме какво прави човека, с който искаме да разговаряме. Когато се опитваме да следим повече от едно неща едновременно, като горния пример, това се нарича разделено внимание. Друг пример, който често  се използва за илюстриране на този феномен на вниманието е способността докато се кара кола да се води разговор с пътниците. Друго свойство на вниманието е, че то е съзнателно, както когато правим съзнателно усилие да променим нашето внимание или неумишлено, както когато очебийните характеристики на състезаващи се стимули ни грабват вниманието. Пример от всекидневието за несъзнателен акт е разсейването от работа, когато чуем музика или гласове от съседната стая.
Вземи подчертания пример и си представи, че цялото ти внимание /фокусираното/ е насочено в "общуване с натрапливостта ти", а всичко останало попада в раздвоеното ти внимание - случващото се минава покрай теб, но някак нереално, в глухата ти зона.Както когато се опитваме да говорим с някой и да следим какво правят останалите, често виждаме действието, но не можем да го възпроизведем тъй като фокусираното ни внимание е на друго място. 100% се случва на всеки. Като прибавим към това и високото ниво на стрес и тревожност и постоянния сигнал опастност към мозъка, с което увеличаваш фокуса към опастността и го отдалечаваш от всичко останало, смятам ти става ясно, в какво се вкарваш.
Та проблемът ти е, че докато не  изместиш фокуса и цялото си внимание от обсебилата те мисъл, че не помниш, няма да имаш ясни спомени за това какво се е случвало край теб през това време. Когато те питат какво си правила вчера, преди самия спомен, вероятно идва първо натрапливата мисъл "Аз не помня" тя саботира всичко. 
 

Едва ли е до паметта! Ако мен ме пита колежката какво съм ял вчера, наистина не знам. Въобще ,способността на паметта да изтрива маловажното, е важна също толкова, колкото да помни интересното, вълнуващото и вдъхновяващото! Когато се постави едно голямо "Аз трябва да помня!", първо, че става мега безинтересно и насила, тоест не участва лимбичната система, не участва удволственият и емоционално, вдъхновено мотивационен фактор, който силно допринася за качественото запаметяване. Второ, зад въоросното ТРЯБВА стои страхът, че не е достатъчно, че се провалям... Самият страх наистина до известна степен влошава запаметяването, туй като подкорието черпи ресурс. Но това черпене не се дължи на някакви неврологични разстройства, а на въпросната тревожна динамика!
Браво за прогреса! 

Не се надявай, а повярвай. Колкото по - рано стане убеждението, че това е временно състояние, с което може да се справи и работи в посока да помогне на тялото си да се чувства добре, а не да го плаши още повече, като се фиксира във временните симптоми, толкова по - лесно ще се случат нещата.