Delyana

Здравейте, Не за първи път пиша, но напоследък нещата при мен доста се влошиха и не виждам изход. Дори не знам откъде да започна. Може би от появата на физическите симптоми. Преди около 9 години, в следствие на много силен стрес и вина, разочарование,а също така, може би и заради употреба на марихуана, (казвам "може би", защото и преди съм пушила, но никога не е имало подобен драматичен ефект) започнах да изпитвам постоянна дереализация. Ходих няколко месеца на терапия и тя донякъде ми помогна, но усещанията за нереалност, отделеност от заобикалящия ме свят и мъгла на съзнанието си остана. Така живях няколко години, допреди 4 месеца. От тогава нещата започнаха драстично да се влошават. Ще опиша физическите симптоми: - Много силно усещане за дисоциация от околния свят. - Безсъние- спя по 4 часа и се будя, ако успея да заспя. Така от 2 месеца насам. -Когато легна, получавам кратки спазми на мускулите, подобни на тикове в различни области. Но не е както когато подскача човек понякога, преди да заспи. Доста по -често е и е на различни части от тялото. -сякаш мравки ме лазят по врата и отзад на главата. - Сякаш нещо ме е хванало за врата( не през цялото време), сякаш мускулите там са опънати. - Вече не ме болят гърдите преди цикъл. И изобщо нямам симптоми, че ще ми дойде. - Потта ми мирише много по - силно и ми излизат пъпки - нещо, което рядко се случваше преди. Предполагам, че тялото му произвежда токсини в следствие на емоциите. - Нямам концентрация. Нито мотивация за нищо. Ще споделя и нещата, които най - много ме плашат - -Вътрешният ми диалог понякога ми се струва много отявлен. Трудно ми е да опиша. Сякаш е някак по - интензивен. -Понякога, за една- две секунди ми се люлее земята под краката. -Получавам схващания или усещане за схващане на някои мускули. На лявата ръка, горе, най - често. - Понякога ме е страх да гледам филми или да слушам музика. Този страх също ми е трудно да опиша, сякаш носят някаква негативна енергия, от която ме е страх да не прихвана. Не през цялото време е така , но ми се случва. С музиката, също. Например, ако е нещо по- твърдо, не мога да се абстрахирам, сякаш има специална сила. В други случаи просто се асоциирам с най - смотаните герои във филмите и все си казвам, че и аз съм такава. Разбирам, че всичко това звучи откачено и ме е страх от това, какво бихте казали, но все пак... Искам да намеря някакъв изход. От месец не съм спряла да чета за психиката и за различните видове заболявания- неврози и психози, и се опасявам, че нещата при мен може да преминат към психозите. Много ме е страх, защото имам промени във възприятията си. -Постоянно си повтарям в ума мелодии, които чуя или ми хрумнат, например дори ако скайпът ми звънне, после си тананикам нсум мелодията. - Понякога ме мога да се фокусирам върху предаване по телевизията и си повтарям наум репликите, за да схвана за какво става дума. Това не винаги е така. Но когато не съм емоционално ангажирана ми е адски трудно да се фокусирам върху темата. Дали ще е в разговор или ще гледам телевизия, няма значение. Горното имам усещането, че или е от безсънието, или е от нуждата на мозъка ми да се отърве от ужасните мисли, които го спохпждат постоянно. А именно - вина, най - вече. И, според мен, в много случаи, основателна, защото нищо не промених за толкова време. И сега си плащам за това. Хората около мен също забелязват разлика в мен, и то не близките ми, а такива, които не ме познават добре. Казват, че съм станала мълчалива и отдръпната. А преди бях жизнена. На мен не ми се говори с тях понякога, защото не се чувствам интересна. Та нали само моята болест ми е в главата... За какво друго да говоря?! А и ме е страх, че ще ме разобличат, че съм луда. Напоследък се старая повече да съм с хора,защото ме "връщат на земята" , когато говоря с тях.( В противен случай блуждая в мисли.) Но имах период, в който ме беше срам да се покажа навън. Защото хората ще видят, че не съм добре и ще ме гледат със съжаление или сочейки с пръст. Наистина срам ме е и от приятелите ми, да призная всичко това. Не бих искала да ги загубя. - Изпитвам огромна празнина и самота, когато остана сама. Непрекъснато имен желание да ангажирам някого със себе си, за да се "заземя", защото сама с мислите ми е страшно.. И тогава откачам най - много. Когато съм сама. Мисля,че част от мислите ми да натрапливости, но част от тях са основателни. Колкото до другите, страх ме е да не се превърнат в реалност. Това, че ги мисля, сякаш им дава сила. Сякаш оживяват. Дали от безсънието, но сякаш границата в съзнанието ми за реално и нереалност е станала много тясна. Страх ме е!

Здравей, Донка. Благодаря ти за отговора. Аз тези проверки и оценки ги наблюдавам в себе си още откак се помня. Помня, как, когато харесвах в училище някое момче , се опитвах да се модифицирм, за да му се харесам. Нещата са доста комплексни. Чела съм на Дон Мигел Руис няколко неща, но отдавна и това, което помня най-ярко е моментът с един разказ за мъж и жена, които не вярвали в любовта. Разказът завърши с това, че не е добре да връчваш щастието си в ръцете на другите. А аз това правя. И пишейки в момента тук , очаквам някакъв отговор и спасение. Вероятно изглеждам жалко и нормалните хора недоумяват за какво говоря.Най-лошото е , че се чувствам неспособна на истински чувства и обич, а всичко в мен е продиктувано от тази жажда за внимание. Изворът на доброто съм я чела доста отдавна. Ще се поразровя да я открия. Ще разкажа за живота си.Като цяло, в семейството ми имаше насилие. Баща ми биеше майка ми и сестра ми, която е по-голяма от мен. Аз наблюдавах това и още от тогава си мислех как да НЕ се държа, за да не се случва и с мен това. Как да бъда покорна.Получи ми се. Понякога се мъчех да се разрева, за да ги накарам да спрат да се карат, видиш ли, от състрадание към мен. Не помня да е имало ефект. Така до към 9 годишна. Аз и майка ми се преместихме при баба ми. Тя беше със съвсем други очаквания и изисквания към мен, от тези в стария ми дом. Така и не успях да свикна с нея. Беше доста критична.Почти всеки ден плачех, майка ми ужасно ми липсваше, защото почти не прекарваше време у дома. След около година баща ми почина. Майка ми си намери приятел и тотално ме отсвири. Разговаряше за мен само с баба ми. Това много ме нараняваше. По-нататък във времето, може би около 4-ти клас аз започнах да работя заедно с нея през лятото. Тя имаще малък бизнес. Но дали и това не беше метод за да се почувствам по-добра и по-привличаща вниманието, да се почувствам добра, а и по-блозка до нея, не знам. По-нататък-в тийнейджърските си години , а и преди това, все си казвах:"Щом вие-големите-не се грижите за мен, и аз няма да се грижа за себе си , за да ме видите колко съм зле и да се усетите". Сега, когато пиша това , си давам сметка, че ме е било страх да изявя собствените си желания. Това винаги е било ЛОШо в нашето семейство. Щом искаш, значи си лош! Сестра ми , например, изявяваше желанията си, с цената на бой, скандали и така нататък. Понякога те не бяха адекватни, понякога се опитваше да манипулира родителите ми и аз виждах това. Дразнех се и мислех, че ако съм добра, и ако не искам нищо, отношението към мен ще бъде по-различно, но не стана така. Поведението ми на доказване и жаждата ми за внимание се прехвърли в последствие извън границите на семейтвото ми. Пушех трева, опитвах и други наркотици, отново за да бъда приета в дадена компания. Пред едни бях готина, пред други се правех на умна, и така , с хиляди маски. Но не успеех ли да получа дозата внимание, видех ли,че някой е по-интересен от мен , веднага ми потъвха гемиите. Завърших училище , исках да кандидатствам психология, но не ме приеха. Тогава имах други приоритети, а именно, бях започнала връзка с човек. Той беше ужасно ревнив и моето желаниие да се харесам и да се правя на остроумна не му се нравеше. И той се бореше със своите демони, а аз и на него се стремях да се докажа. Тук вече стана страшно...Аз се ограничих максимално от контактите си, и не само. Слагах него над всичко свое, над всеки свой приоритет. Накрая той ми изневери. Това ме съсипа. Не можех да спра да мисля за това. Изпаднах в тежка депресия. Него го нямаше, не можа да остане до мен в това състояние и си следваше живота, без да се разделяме официално. Бях изцяло зависима от него. Междувременно забременях. Малко след като родих се разделихме по моя инициатива. Най-сетне успях да заявя себе си , с което се гордея. Но беше малко късно. Изпитвах постоянно чувство за нереалност и отделеност от света. Празнота. Откъснатост. Постоянно изпитвах нужда да се жалвам на някого. Това имаше временен ефект. Страхувах се ужасно, яе съм лоша ,майка, яе за нищо не ставам, че съм гаден човек. Същото изпитвах и докато имах връзка с него, тъй като не можех да угодя на ревността му и мислех, че ако друг мъж ми се стори симпатичен или приятен за контакт, това ме прави ужасен човек. Бях виновна дори , когато погледнех някого. Тази вина беше в мен, независимо , дали той -партньорът ми-присъства в момента или не. С помощта на психотерапия мъничко успях да се откъсна от това и да се посъвзема, но не съвсем. Чувството за нереалност си остана, наред с други симптоми. Детето ми порастна,стана на 5 когато баба ми почина. Аз реших , че няма да се оправим с парите и заминах за чужбина за 2 години. Оставих детето си при баща й. Сега съм пак тук. Имам някаква връзка, детето ми е смен и нещата са привидно добре. Но изпитвам зависимост от партньора си. Много ми е трудно да я сдържам и се страхувам, че ще го отблъсна. Когато се разделяме ми се къса сърцето, зашото оставам сама с непълноценността си. С осакатеното си АЗ. И продължавам да любезнича с другите и да се правя на .... всякаква. Чувсвото за нереалност все още присъства , вече не знам от кога, но напоследък сякаш започва да се пропуква. Лошото е , че ми е много трудно да се фокусирам, а това пък ми пречи на развитието. Постоянно се сравнявам с другите и им се възхищавам, а от това ме боли. Знам, че най-голямата ми борба е да се науча да заявявам себе си. И да се смиря с даденостите и недостатъците си.

Съгласна съм и го правя. Проблемът е, че сякаш го правя само заради вниманието. Тоест , винаги очаквам нещо в замяна.Така да се каже, продавам себе си. Продава и предавам. Жертвам се уж в името на другите, за да си купя малко обич и внимание.

Позволявам си да пиша, може би защото все търся някой да ме спаси и да привлека внимание, или да ме хареса. Нещо , обаче , ми е много трудно напоследък.Страхувам се, че може, от нужда от внимание, да си посегна. Поставих си диагноза-живея за другите.Цял живот.Дори не знам какво съм аз. Каквото и да направя, все бързам да се похваля или оплача на някого, правейки се на интересна, на силна, на герой и на какво ли още не,явно жадна за внимание, възхищение , съпричастност. Сменям маска след маска и не усещам никаква ценност в себе си. Много ме боли, обаче. Понякога не мога да сдържа сълзите си дори пред неознати. Усещам, че губя почва под краката си и не знам докъде ще се стигне. Когато не получа дневната си доза внимание, светът ми е празен. Усещам го и физически и психически-самота, една затлаченост на атмосферата и всичко около мен е като през тънка марля. Отделена съм от света.В мен няма живот. Не нося нищо на този свят. Държа се лошо с близките си,детето ми иска внимание, но аз не мога да се концентрирам и да й го дам, да не говорим, че и към нея се държа зле понякога, компенсирайки маската навън. Ужасна ли съм? Сякащ търся някого да ме убеди в обратното.