Jump to content
Порталът към съзнателен живот

EliYo

Участници
  • Общо Съдържание

    12
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Профил Информация

  • Пол
    Жена

Последни Посещения

The recent visitors block is disabled and is not being shown to other users.

  1. Кое е правилното поведение на порасналото дете към родителят, в случаят майката, ако ситуацията е следната: Неглижиране в детството - пълна незаинтересованост за здравето, потребностите, общуването към собственото ти дете, както и елементарните битови грижи. Прехвърляне на всички отговорности и грижи на бащата, вследствие на което връзка между майка и дъщеря няма. Т.е има, но само формална. Но пък има силна връзка между баща и дъщеря. Горните причини са донесли и своите последствия в психологическо отношение. Усещане, че детето е нежелано в живота на майката,чувство за вина, както и едно естествено отчуждение към нея в зряла възраст. След смъртта на бащата майката се оказва силно зависима по ред причини, включително и в здравословно отношение и тепърва започва да изгражда връзката си с дъщерята. Но не се получава. Няма го майчинското чувство, възприема детето си като близка, на която може да разчита, но не и като дъщеря. Има огромна пропаст, неразбиране и т.н. Чувства се самотна, но пък е много особен и тежък характер. Проявява егоизъм, иска да бъде обгрижвана, но в същото време не е способна да види нуждите на отсрещната страна. Проявява опити да бъде близка с внуците си, но и там нещата не вървят. Негативна като цяло, постоянно се оплаква и мърмори, натоварва негативно с критики към всичко заобикалящо я-като се почне от телевизионните предавания до правителството. (Не че няма причини, но е непоосимо непрекъснато да слушаш тиради на недоволен човек) Въпреки всичко дъщерята се опитва да проявява разбиране, да възпитава в себе си привързаност и обич и да оправдава понякога скандалното поведение на майката, от което се срамува. Спестявам подробностите. Живеят отделно, но близко една до друга. Майката често се нуждае от помощта на дъщерята, но тежкият характер е труден за възприемане и натоварва много негативно за дълго време. Ще се радвам да прочета мненията ви. Как изглежа това отстрани погледнато? Може ли нещо да се направи, освен да се примири човек със ситуацията?
  2. Аз не съм психолог, но ще опитам да съм ти полезна. Първото, което ми прави впечатление е, че имаш нужда да намериш авторитет, на който да повярваш. Търси го упорито и ще го намериш.Нямаш доверие на психолозите тук, а искаш мнението им. Това няма никакъв смисъл. Второто - прекалено много се вторачваш навътре в себе си и вероятно това ти пречи да видиш положителните неща в живота си. Третото - отказваш да поемеш отговорност за себе си и собствените си чувства. Имала си тежко детство, но вече е време да вземеш живота си в свои ръце и да работиш върху промяна в мисленето си. Трябва да намериш сили, а не да тъпчеш на едно място и да обвиняваш миналото, колкото и да е тежко то. Търси терапевт, който да ти вдъхне доверие и да започнеш наново терапия.
  3. В началото на тази година диагностицираха моя близка с карцином 3ти стадий. Почти никаква надежда, с множество разсейки. Претърпя 2 операции в рамките на 6 месеца, както и осем химиотерапии за около 8-9 месеца. Всички знаете колко е тежко това лечение и колко воля за живот е нужна, за да се пребори човек. По време на лечението започнахме да ѝ даваме първо сок от цвекло с цитруси и ябълки, но много ѝ се гадеше и го пи около два месеца. След това запонахме да даваме сок от алое, закупен от аптеката и успоредно чай от глухарче и котешка стъпка. След последния скенер се установи, че разсейки вече няма. Туморните маркери са в нормата и следи от рака няма(да чукна на дърво, защото знам колко е коварно) Лекуващият лекар беше озадачен и приятно изненадан от развитието. Сега само ще ходи на контролни прегледи и изследвания. Молим се да се е сбогувала завинаги с рака. Не знам дали билките изиграха някаква съществена роля или химиотерапията, но смятам, че може да е полезно за някого, за това реших да споделя. Това са фактите при нас. Междувременно се консултирахме и с фунготерапевт за лекарствените гъби, но се оказа, че са силно противопоказани по време на химиотерапия и има смъртни случаи в онкологията. Вит.Б 17, който така силно се ртекламира против рак в момента, също ни казаха ,че е токсичен. За това използвахме само горепосочените продукти. Нищо не пречи,ако някой се нуждае, да пробва.Това е нашият опит Желая здраве на всички ви!
  4. Точно така! Осъзнай това, за да имаш напредък. Между другото прегледът на невролога с чукчето е един много хубав тест за това как работи нервната ти система и дали имаш нетипично образование в мозъка, както се съмняваш. Говорила съм с неврохирург по темата. Точно тези за теб несериозни неща са показателни и още при първият преглед могат да покажат отклонение, ако изобщо има такова. А при теб няма.
  5. Нали невролога ти е казал, че е от среса? Няколко други специалисти - също. Хората тук - потвърждават. Защо подценяваш знанията на лекарите и се връщаш в изходна позиция? Д-р Първанов е прав-ходиш на лекар, докато се убедиш, че си здрава.
  6. Даваш ли си сметка, че би могла да обидиш специалистите тук? Ти тръгваш предубедена и искаш да те разубеждават, че не си права.
  7. Благодаря Ви за отговора и за отделеното време! Отначало трудно вникнах в написаното, след което започнах да пиша, че не става въпрос за нужда от одобрението на другите, а за личният ми страх от провал в дадена ситуация. И че не смятам, че нещата са навързани. Обаче! Няколко пъти опитах да дам пример и стигнах да извода, че е точно така, както казвате - страхът от провал е просто върхът на айсберга, а отдолу се крият още много страхове. И да, в основата е нуждата да получим на всяка цена одобрението на другите. Но все още не разбирам защо това да няма отношение към проблемът отлагане, след като за да избегна определена ситуация, аз не предприемам действия, които ще ме поставят лице в лице с нея.
  8. Здравейте и от мен! Първо искам да поздравя авторът за упоритостта и че е успял до голяма степен да преодолее своите проблеми. Браво! Имам въпрос към Диана Колева. Зачетох се в темата как да преодолеем механизмът на отлагането. "Запитайте се: „Какво най-лошо може да ми се случи, ако извърша това, което сега протакам?" Отгово­рът обикновено е толкова незначителен, че може да ви тласне към работа. Преценете страха си и ще установи­те, че нямате причини за него." Не за пръв път попадам на този съвет, тъй като може би и аз имам проблем с отлагането. Обаче ако отговорът на въпросът се окаже не токова незначителен, както се прдполага, тогава какво правим? Защото за някого излагането, мисълта за провал и др. подобни, изобщо може да не са незначителни неща.
  9. Благодаря Ви много! Наистина ми беше ценно да разбера какво е отношението на един лекар към този проблем! Та значи, ще опитам да възприема и аз такава гледна точка. Знам, че няма да е лесно да се пренастроя, но ще опитам. Освен това трябва да работя и върху последвалите проблеми. Вярно е и, че съм ужасно разочарована от развитието, но как да е иначе, след като непрекъснато получавам някакви надежди и лечение, а накрая-нищо. Лекарите от отделението по хипербарна медицина са на мнение, че ако предположението за слухов неврит е вярно, трябва да правя всяка година по два курса от по пет процедури в барокамерата, без да вземам лекарства. В същото време лекарите от УНГ отделението са на мнение, че трябва да приемам лекарства венозно по време на терапията и за тази цел да пролежавам по пет дни в болницата. И това с цел да не се задълбочи неврита. Но аз съм объркана от това разногласие. Вие какво мислите, дали е добре поне по веднъж годишно да правя курс в барокамерата, така за собствено успокоение, че нещата повече няма да се влошават? До тук това, което съм разбрала е, че има голяма връзка с психичното ми състояние. В смисъл ако съм нервна и пренапрегната шумът е почти непоносим. Ако съм спокойна е обратното. Разочароващо е обаче, че дори признавайки този факт, лекарите не му отдават значение и всеки си гледа само в неговата област, без да се старае да има по-широк подход. А най-разочароващо е, че няма лечение, а се пилеят огромни ресурси и време, дават се надежди, после идва отчаянието. Благодаря още веднъж за споделеното мнение и Ви пожелавам спокоен ден
  10. Здравейте всички! От известно време чета този форум и реших, че е време да се регистрирам. Аз съм също от патиланците, чиито глави/уши шумят и за съжаление имам доста голям стаж. Търсейки информация за проблема си, попаднах на този сайт, където отзивчивостта прави голямо впечатление. Имам конкретен въпрос към д-р Тодор Първанов и ще се радвам, ако ми отговори. Разбира се, ако някой от Вас иска да сзе включи, ще ми е приятно да си поговорим. Но първо да се представя: Жена на 37г. От 22 годишна имам тинитус. Не знам има ли значение, но се случи точно месец, след раждането на детето ми и след смъртта на баща ми. Което се оказа изключително стресов за мен период. Тръгнах по лекари-невролог, неврохирург, отоневролог, ендокринолог, кардиолог, алерголог... всичко. Диагнозите: Първо ми казаха, че е от стрес и недоспиване. После - нервновегетативна дистония и ортостатична хипотония (ниско кръвно, влошаващо се при рязка смяна на положението на тялото) После отоневролога ми каза отосклероза, което пък беше отхвърлено на по-късен етап и заменено със слухов неврит. После-недостатъчно оросяване на мозъка...Пила съм много лекарства, включително съдоразширяващи и даже антидепресанти, заради тежката депресия, в която се оказах в резултат на всичко това и липсата на лек. Минах лечение и с барокамера. Обаче този шум не изчезва. Последната ми диагноза е слухов неврит, заради която ми беше предписана и барокамерата. Обаче никой от лекарите, при които съм била, не отчита един много ,много важен фактор.Че това състояние не е статично и непроменливо. Че на моменти шумът намалява и слухът ми се избистря ( защото имам известно намаление). Това не е типично за нито една от диагнозите и много пъти сме го коментирали с УНГ-то, но все още водещата диагноза е неврит. За мен всичко това се оказа ужасно. Изпаднах в депресия, както писах по-горе. Пих 3 години антидепресант, но освен непукизъм, до степен дебелокожие, друг ефект за мен нямаше. Напълнях с 10 килограма. Загубих работата си, сдобих се и със социална фобия и от слънчев и позитивен човек, се превърнах в затворена и мрачна личност. Загубих и приятелите си, вследствие на това. Но въпреки всичко до ден днешен продължавам да търся алтернативи ,да чета и да се ровя във всичко ново, което излезе по темата. Приех факта, че тинитуса никога няма да ме напусне, но си дадох обещание да не му позволя да проваля живота ми и да не спирам да се боря. Четох, че д-р Тодор Първанов също живее с шум в ушите и много ми се ще да ми даде някакви насоки как бих могла да продължа живота си нормално. Как той успява да се справи с това, защото прочетох някъде, че не му пречи. Много бих се радвала да прочета неговото мнение по моят пост. А също и вашите мнения, на всички вие, които живеете с този проблем. Успявате ли по някакъв начин да го игнорирате, имате ли техники , скоито по-лесно се спрявате, а още по-приятно ще ми е да прочета, че някой се е излекувал. Желая здраве на всички Ви и очаквам да се включите! ПП: Ако желая лична консултация с д-р Тодор Първанов, къде бих могла да се свържа с него и въобще има ли такава възможност?
×