[Помощ при психично разстройство и блокаж - идеи?]

Здравейте, г-н Славов!

Благодаря за интересното включване! И аз се вълнувам от тази тема. Добре съм с английския.

[Помощ при психично разстройство и блокаж - идеи?]

Еха, тази история е толкова подобна на моята, че спокойно можеше и аз да съм писала поста. Ще мина направо на въпросите, които поставяш:

1. Какво е психозата? Защо се получава? Откъде идва всичко това? - предполагам, че в дебелите книги има достатъчно изчерпателни отговори. Честно казано аз рядко съм си задавала точно тези въпроси. Дори да съм в състояние да напиша трактат от 300 стр. по темата, не виждам с какво това би допринесло за "изцелението" ми. Така че, приела съм най-простото обяснение, което получих от психиатърката си - биохимичен дисбаланс в мозъка, най-често предизвикан от силен и/или продължителен стрес. За мен по- скоро са важни въпросите  "Защо точно на мен?" и "Какво трябва да направя с цялата тази опитност?" 

2. Как да преодолея страховете? Психотерапията по какъв начин може да ми помогне? - искрено ме учудва фактът, че след цели три години лутания в тези състояния, ти тепърва обмисляш варианта дали да започнеш психотерапия.  При мен нещата винаги са вървели успоредно - медикаменти плюс терапия. В процеса на психотерапия тези твои страхове ще бъдат обговорени и ще видиш как още при самото им изкарване "на светло" ще ти се сторят много по-незначителни отколкото в момента. 

3. Има ли хора с подобни проблеми, как се справяте с всичко това? - Ами като ходим на психотерапия Не, сериозно - това да намериш "своя" психотерапевт и да започнете работа, в момента трябва да е най-важния ти приоритет. И когато го откриеш  му разкажи всичко, така както го направи тук. Кажи му и за проблемите със съня и ако той прецени, че трябва да включи някакъв медикамент му се довери. И аз съм се опитвала да спра лекарствата си безуспешно и помня как го приех - като личен провал, като неуспешен опит да се справиш със зависимостта си. Но не е. Като разгледах поведението си, осъзнах, че много по-голям провал би било, ако заради ината си да си докажа нещо, допусна близките ми отново да страдат. 

Ох, и по точка 4 имам какво да кажа, но в момента нямам време. Ще пиша пак, а дотогава те оставям с един цитат от може би най-красивата жена на земята - Анджелина Джоли, която твърди: " Аз не страдам от психично разстройство, аз му се наслаждавам!"

[Приятелка/партньорка]

Красива история, д-р Балджиев! Странно, но четейки темата се присетих за главата за лисицата и Малкия принц. Там нещата също са обяснени много точно, поне според мен.

[Приятелка/партньорка]

Навремето майка ми е отказвала на баща ми да излезе на първа среща с него в продължение на един МЕСЕЦ. И то не посреЦвом Вайбър или Месинджър, а на живо. Очи в очи, всеки път, когато я е чакал пред дома и с букетче, набрано от съседските дворове. Да са ми живи и здрави, догодина празнуват 35 години брак.

Ето ТОВА наричам аз истински мъж - такъв, който знае какво иска и е готов да се бори, за да го получи. На фона на тази история, твоето "ама аз и звъннах, а пък тя ми затвори, пък не ми се и обади после" .....ами не звучи сериозно.

П.С. А това " да ходи да я бият, щом това иска" не знам как ти се побра в устата, честно.

[Живот с Шизофрения]

Привет, 

Нищо не си развалил, ти си жив човек и е нормално да не си застинал в състояние на вътрешен мир и спокойствие 24/7.

И аз съм на антипсихотици, и на мен ми е познато колебанието дали една или друга промяна в чувствата или мисленето е резултат на диагнозата ми, лечението или просто е естествена реакция на житейските промени. Бих искала да те попитам дали работиш системно със специалист (не знам дали е задължително да е психиатър), който и да следи състоянието ти? Ако да - редно е въпросът да е насочен към него, неговата преценка би следвало да е най-адекватна. Ако не (какъвто подозирам е случаят), мисля че е задължително да започнеш. В крайна сметка, ние сме много повече от диагнозата си. Ние сме индивидуалности със собствени силни и слаби страни, мечти, тревоги и стремежи и всичко това трябва да бъде отчетено в процеса на лечение, поне наравно с балансирането на биохимията.

Успех!

[Моля за съвет относно медикаменти]

Д-р Първанов, позволих си да ви пиша на л.с. Надявам се няма да възразите.

Хубав ден!

[Моля за съвет относно медикаменти]

Александър, казал си го много красиво и принципно си прав. Но аз съм виждала достатъчно шизофреници, които вярват, че нямат нужда от лекарства. Не са красива гледка. Въпросът е защо имам проблем със спирането на лекарствата. Защото не ми достига вяра, че мога да се справя без тях (т.е. проблемът е с мисленето) или защото наистина имам нужда от тях (т.е. проблемът е биохимичен и трябва да ги пия) 

 Д- р Първанов пропуснала съм да спомена, че имам и главоболие. Започва от челото и преминава към темето, като мравучкане е. В интерес на истината имах такова и в началото на психозата.

[Моля за съвет относно медикаменти]

Д-р Първанов, наполовина по-малка беше. Половин Лепонекс от 25 мг и половин Депакин от 300 мг

[Моля за съвет относно медикаменти]

Здравейте и честита Нова Година на всички! Нека да е мирна и честита!

Ето че след година и нещо пребиваване в този форум усещам, че е дошъл моментът да задам въпроса, който ме доведе тук. А той е свързан с медикаментите, които приемам. Споделяла съм и друг път част от преживелиците ми, но този път ще представя схематично "хода на заболяването".

28.12.2012 - раждам дъщеря си (естествено раждане, второ дете)

15.01.2013 - приемат ме за лечение в клиника с диагноза "Остро полиморфно разстройство с шизофренни симптоми". Назначава се оланзепин

15.02.2013 - изписват ме и след прибирането вкъщи започвам да ставам силно тревожна, в последствие се появяват и натрапливи мисли за самоубийство. Появяват се и симптоми на депресия. Сменям на няколко пъти лекарствата

03.2013 - постъпвам отново за лечение в същата клиника с диагноза "Тежък депресивен епизод". Подобрявам се и след месец ме изписват.

04.2013 - у дома симптомите се завръщат с още по-голяма сила с тази разлика, че тревожността започва да отшумява, за сметка на натрапливите мисли, които стават все по-настойчиви и на все по-отчетливо изразяващата се депресия.

04.2013 - постъпвам за лечение в клиника извън родния ми град с диагноза "Остро полиморфно разстройство с шизофренни симптоми. Постпсихотична депресия. Депресивно - обсесивен синдром." Назначава се Лепонекс, Депакин и Ноотропил. След месец се връщам  вкъщи депресирана, но все пак с не толкова изразени натрапливи мисли.

06.2013 - постъпвам пак за наблюдение, за да ми се коригира дозата, тъй като от Лепонекса съм като парцал. Изписват ме на доза 75 мг Лепонекс на ден

08.2013 - започвам работа с моята психоложка. До 2015 постепенно намаляваме дозата до 12,5 мг Лепонекс на ден и половин Депакин хроно от 300 мг.

--------

10.2015 - тъй като с моята психоложка бяхме говорили, че медикаментозното лечение след първи психотичен пристъп продължава около 2 години, а и аз се чувствам сравнително добре изявявам желание да спра лекарствата. Тя счита, че според нея е още рано, тъй като в живота ми в момента има много стресови фактори. Възразявам, че в крайна сметка не очаквам стресовите фактори да намалеят в близко (та даже и в далечно) бъдеще и решавам да отида на консултация и в клиниката, в която лечението е назначено

11.2015 - Насрочвам час и паралелно с това започвам да разреждам приема на лекарства. Не съм съвсем уверена доколко постъпвам правилно като ги намалявам на своя глава и явно напрежението избива в едно преживяване, което след като открих този форум бих оприличила на "дереализация". По време на прегледа разказвам за него на доктора в София и му обяснявам, че откакто съм се върнала на работа съм установила, че имам по-слаба памет и по-трудно се концентрирам. Експедитивно ме диагностицират с шизофрения. Любезно ми предлагат да елиминирам "основния стресов фактор" - сина ми, който е аутист, като го оставя в дом. Също така услужливо ме информират, че мога да обезпеча работното си място до живот като си изкарам епикриза за заболяването и я представя на работодателя, защото в този случай "законът ще ме пази". Разговорът приключва с покана да заповядам пак да ме хоспитализират за уточняване на лечението. Не че биха могли да подобрят качеството ми на живот с различно лечение, но все пак ако ми е скучно и си нямам друга работа - да заповядам След тази случка психоложката (която, само да вметна, не е съгласна с диагнозата ) ме съветва да ги пия поне до средата на 2018. Това е и моментът, в който откривам този форум, с идеята да попитам има ли, да му се не знае, кръвен тест за откриване на шизофрения

-----------

08.2016 - случва се така че няколко дни подред забравям да си купя хапчета от аптеката. Нищо кой знае какво не се случва, спя нормално, спокойна съм, по-мотивирана, една идея по-емоционална. Решавам да видя какво ще стане ако продължа да не ги пия. Нищо кой знае какво продължава да не се случва в продължение на месец.

09.2016 - Отивам на преглед и споделям, че от месец не съм пила нищо. Почва се едно вайкане: "Ама ти сега още си под влияние на лекарствата, те имат месец-два остатъчно действие. После кой знае какво може да се случи...Аз така имах една пациентка пиеше като теб, съъъвсем мънички дози, много искаше да ги спре, а накрая като ги спря такива поразии, станаха...." Същата вечер се въртя като шугава в леглото докъм 3, когато се предавам и си пия половинката Лепонекс. На сутринта съм като парцал.

10.2016 - по настояване на мъжа ми заедно отиваме на преглед. На него също му се струва твърде подозрително, че продължавам да пия хапове толкова време, а и явно започва да изпитва лека носталгия по ненадрусаната версия на жена си отпреди месец. Психоложката пак разказва историята за въпросната пациентка, случила се в началото на практиката и. И тогава на мен ми присветва малката червена лампичка: "Боже, та това сигурно е било много стресиращо за нея. Ами ако просто иска да се презастрахова....Ако по някакъв начин прехвърля опита си от тази ситуация в настоящата, която в крайна сметка не е идентична...?" По-нататък разговора незнайно как залитна в посока на това "какви лекарства са подходящи" при тревожност, натрапливи мисли и т.н. И тя сподели един случай, който ми се стори доста любопитен и някак смущаващ: за една пациентка, която дълги години е страдала от паническо разстройство. Когато идва при нея за консултация носи списък от две страници, с всички лекарства, които е приемала през годините (което е що-годе всичко на пазара). Тя и предписва хранителни добавки. Най-силно впечатление ми направи следното нейно изречение: "Какво да изпишеш на човек, който не вярва, че нещо би му помогнало?" Ами ако вярата е толкова основна съставна част от действието на лекарствата, защо просто не предпишеш само нея? Защо не вдъхнеш вяра?

11.2016-12.2016. - В продължение на два месеца не приемам нищо. Най-емоционалните два месеца за изминалата година, да уточня. Сина ми премина през две операции на крачетата и последващо носене на гипс, на работа беше лудница, но имаше и много хубави емоции - рождени дни, фирмени купони, празници. Имам чувството, че бях толкова заета да си живея живота, че напълно забравих за лекарствата и притесненията дали постъпвам правилно. Допреди три дни, когато внезапно осъзнах, че вече са минали заветните два месеца И тъй се притесних, че сега не мога да спя от притеснение дали ще мога да заспя

06.01.2017 - Седя си тук и се чудя: ако в случая е уместно, разбира се, бихте ли ми предписали малко вяра? Също: осъзнавам, че някой трябва да следи състоянието ми, но не съм убедена дали със сегашната ми терапевтка можем да си бъдем полезни за напред. От друга страна, аз наистина я харесвам, тя е наясно със случая още от самото начало и съм и много благодарна за всичко, което направи за мен. Как мислите: дали да търся друг специалист или просто да бъда по-твърда в отстояването на решението си да спра лекарствата?

А относно безсънието: не е много зле положението. Предните вечери спах по-малко, но тази вечер от 24:00 до 8 без нещо (вярно доста се въртях). Записала съм си една автохипноза за по-добър сън на телефона и смятам да го пробвам при нужда. И съм си дала обещание от другата седмица най-накрая да тръгна на фитнес Ако имате някакви други идеи, ще се радвам да споделите.

Благодаря предварително на всички включили се в темата!

 

 

 

 

[Най-искрено моля, някой да помогне]

Хи-хи...Това питане за БАР ми напомни за случката, която в крайна сметка ме отведе в този портал. Преди време един мастит психиатър ми каза в прав текст, че според него имам шизофрения. Три дни и три нощи страдах безутешно и на четвъртия си казах: "Гледай сега, даден ти е един живот. Ако ти е съдено да го прекараш като шизофреничка какво ще направиш? Ще го зачеркнеш и ще започнеш да вегетираш ли? Естествено, че не! Ще си пиеш хапчетата, ще се грижиш за себе си и ще се надяваш да не ти се налага да ходиш да си почиваш в голямата бяла сграда." От този момент нататък не съм се тревожила  кой знае колко за хипотетичната диагноза. Разбира се, аз бях облаго детелствана, защото бях (и съм) наясно заради какво и заради кого си струва да го живея този живот, независимо какво ми поднася. Мисля, че това е, което ни дава сили и придава смисъл на всичко- нашите цели и обичните ни хора. Ако знаеше кои са твоите щеше ли да си толкова уплашена? 

  ПС Хора, защо ровите из тоя нет като тревожни лалугери!? Изръшкала съм половината МКБ без да отворя ни една статия. Ако бях отваряла сигурно щях да съм го изръшкала и цялото  Щадете се малко...

["Нашата най- голяма заблуда"]

Виж, за мен схващането, че можеш да разбереш живота основно чрез науката е горе-долу същото като това да си затворен в добре климатизирана и модерно обзаведена колиба в сърцето на амазонската джунгла и да се опитваш да опознаеш въпросната джунгла единствено четейки за нея. Да, ти можеш да изучиш в най-големи подробности всички представители на флората и фауната в нея, да наизустиш среднодневните, средномесечните и средногодишни температура и влажност за последните сто години, да се запознаеш в детайли с топографията на района, да предположим, че дори можеш да запаметиш цялото записано човешко знание за джунглата....И все пак, всичко, което ти би научил не носи и една хилядна от информацията, която би получил, ако просто разбиеш вратата и излезеш навън. Гледката, звуците, миризмите, топлината и влагата по кожата ти и въобще величието на природата няма как да бъдат предадени в писаното слово, те трябва да бъдат усетени, да бъдат преживяни, защото единствено чрез преживяването ние достигаме до истинското познание. А то рядко има общо с ума. Можеш да предположиш какво ще се случи с твоя ум, ако все пак решиш да разбиеш вратата, нали? Просто ще даде на късо, ще притихне, ще изостави нескончаемите си брътвежи и всичко, което ще остане от теб ще е само способността да възприемаш. И да се удивляваш.

Ситуацията, която описвам звучи абсурдно, нали? Може би започвайки да четеш, веднага си си помислил, че, първото нещо, което ще направиш е да разбиеш вратата на своя затвор. И все пак, в реалния живот на толкова малко хора въобще им хрумва да потърсят изход от своята колибка - от умът. Толкова много от нас са се сгушили уютно в нея и градят своите теории за това какъв е животът и светът, на базата на това какво някакви други хора твърдят, че е. А междувременно пропускат да видят самия свят, да усетят самия живот.

Май доста се отклоних от темата, извинявам се за което Ще ми се да можех да предам по-точно това, което усещам и същевременно си мисля, че както и да го опиша ще е много трудно за човек, който не е преживял достатъчно да го разбере. Така, че д-р Първанов те е насочил много правилно - грижи се за нивичката си, ако просветлението те споходи, то ще е именно докато размахваш мотиката.

Поздрави!

[13]

Здравей, cve!

Ситуацията ми е донякъде позната. През периода, в който аз бях тревожна, също виждах единствения изход в приема на медикаменти, но за разлика от твоята приятелка, когато не намирах така желаното облекчение, не настоявах за увеличаване на дозата, а за смяна на лекарството. За период от около 2-3 месеца, петима специалисти се изказаха по моя случай - всеки от тях назначавайки различно лечение. Разбира се, някои от тях се опитваха да ме насочат към това, че от мен зависи да намеря вътрешен ресурс за справяне със ситуацията, ресурс, който по техни думи, всички притежаваме, но аз бях толкова объркана и неадекватна, че техните обяснения не носеха никакъв смисъл за мен. Аз не отивах в кабинетите им за да търся съвет, това, за което всъщност отивах беше рецептата с "правилното" лекарство, което да ме накара поне за малко да се почувствам нормална. Може би е излишно да казвам, че това така и не стана. Въпреки всичко, аз продължавах да бъда тревожна и да не мога да се побера в кожата си - не можех и за секунда да застана неподвижна на едно място. В крайна сметка, като последна отчаяна мярка, настоях да ме приемат отново в психиатрията, в която се бях лекувала преди месец. Там последва нова смяна на лечението, глътнах новоназначеното хапче, и буквално след пет минути вече спях. Сега, не съм специалист, но пет минути са абсурдно кратък срок, за да може антидепресантът да е свършил каквото и да е. Това, което всъщност помогна е, че се отдалечих от домашната среда (две деца - едното със СОП, а другото - на месец, за чието отглеждане бях твърдо решила, че трябва да поема цялата отговорност). Това всъщност беше и източникът на стреса, който е в основата на тревожността. И именно заради това, когато ме изписаха и се върнах отново в тази среда, симптоматиката се завърна с пълна сила, въпреки че лечението първоначално "действаше" отлично. Историята дотук завършва с това, че в края на краищата, пожелах да се лекувам в психиатрия, която не е в града, в който живея. Към днешна дата мисля, че това, което помогна по отношение на тревожността и за да изляза от нея що-годе нормално функционираща, бяха не толкова правилните лекарства, а моята увереност в компетентността на специалистите там и това, че успях да си почина от стреса у дома. Но факт е, че излязох от нея достатъчно спокойна и трезво-разсъждаваща, за да започна психотерапия и малко по-малко да осмислям нещата, които са ми се случили и да правя съответните изводи. Това е и което даде ефект в дългосрочен план.

С оглед на казаното по-горе, мисля, че това трябва да е първостепенната цел на вас, хората около нея, да я изкарате от това състояние, в което "ни приема, ни предава", докато е в него тя няма как да ви чуе и да осмисли това, което казвате. Задължително я извеждай на дълги и енергични разходки, ако можеш накарай я и да бягате. Опитай да я развличаш с по-леки разговори, включи в работа чувството си за хумор, ако тя може да задържа вниманието си достатъчно, че да изгледа някой филм, пуснете вкъщи някаква комедия. Знаеш, предполагам, за физиологичния механизъм, който стои зад тревожността, и че хормоните на щастието са най-ефективния начин за непосредствено противодействие на адреналиновата реакция. Ако има някакъв конкретен източник на тревожността (както беше при мен) може да помислиш за варианти за временното му премахване/редуциране. Когато вече усетиш, че е (дай Боже) по-спокойна и адекватна, я насочи към идеята за терапевтична работа с качествен терапевт, която изисква и нейното активно участие. Ако прецениш - сподели и историите на успеха, на които попадаш в този сайт. Това, което и казваш в момента - че нещата в голяма степен зависят от нея, е напълно вярно, но повярвай ми, кара я да се чувства още по-объркана.

Успех!

[Казах нещо за което съжалявам - сега направо ме подлудява - моля за малко помощ!]

Виж, аз пък не мога да разбера какво има да и прощаваш. Това, че си се влюбил в нея и тя не е отвърнала на чувствата ти? Ами не е длъжна. Това, че е намерила любовта в лицето на друг? За една година си имал предостатъчно възможности да проявиш кураж и да действаш, но не си го направил (1-2 месеца са предостатъчно време, за да си изясниш дали имаш чувства към някого, а какво остава за цяла година. А това, че инициативата трябва да поеме жената, направо го оставям без коментар.) Е, някой друг е действал и е спечелил момичето. Това дали е от Франция, България или Мозамбик, няма никакво отношение в случая. Чудиш се защо те е блокирала - ако аз бях на нейно място, бих направила същото с някого, който се опитва да ме изнудва емоционално. Визирам поведението ти в стил "ако не е по моите правила, няма да общуваме въобще." А относно това, че си правил много неща за нея...ами докато правиш жестове към другите с очакването да ти връщат услугата, ще си в положението на излъгано камилче. Хората не са ти длъжни - ако жестът, който смяташ да направиш не е безкористен, по-добре въобще не го прави.

Последно: замисли се защо при такова дълго общуване, основният фактор за отключване на "романтичните" ти чувства е новината, че тя се вижда с друг. На мен ми прилича на класически случай на събуждане на ловния инстинкт, когато мъжът усети, че жената е труднодостъпна. Доколко това има общо с истинската любов, обаче, е отделен въпрос.

Както и да е, не знам и аз защо ти отделям толкова време. Все пак, като автор на книгата "Как да преодолеем някого само за дни", в която обещаваш, на читателя, "че ще преодолее всеки човек, който е обичал след като приложи това, което е в книгата" би трябвало да си ОК съвсем скоро.

Хайде със здраве!

[Депресия и апатия?]

Много се смях с тази метафора за върховете, честно Не знам обаче дали е най-подходящата. Като се замислиш - какво ти пречи да покориш Олимп, след като слезеш от Еверест? Имаш необходимите умения, физическа издръжливост и нужната екипировка, нищо реално не те спира. Обаче, ако решиш на да се спуснеш дъното на Марианската падина т.е. да направиш нещо съвсем различно, от това, което досега си правил (както е в твоя случай), нещата изглеждат малко по-различно, нали?

И все пак, изкачването на Еверест, все трябва да ти е дало нещичко, не мислиш ли? Замисли се, кой има по-големи шансове да изпълни тази мисия - да се спусне до дъното на Марианската падина - човек, който досега е прекарвал дните си в излежаване пред телевизора или този, който е тренирал тялото си и се е изправял пред предизвикателства, които са калили волята и дисциплината му? Естествено, че този който е покорявал Еверест, доказал е на себе си, че може и е в достатъчно добра физическа форма е много по-вероятно да се справи със задачата да се гмурне и на дъното на океана! Разбира се, ще трябва да научи и много нови неща, да се изправи пред различни предизвикателства, и все пак преднината му пред телеманиака е повече от очевидна.

В този смисъл, това че досега си работила върху себе си, развивала си се в друга сфера е само в твой плюс. Едва ли ти е било лесно да завършиш с отличен успех и едва ли работата ти в престижна фирма е лишена от стрес и предизвикателства. Но си се справила. Преодоляла си себе си, научила си се да се справяш с трудностите, калила си волята и си развила дисциплината си. Изобщо придобила си едни личностни качества, които никой не може да ти отнеме и които сами по себе си са богатство. Сега остава само да ги приложиш в тази различна сфера, в която искаш да се развиваш. Да, ще има и много нови неща, с които ще се сблъскаш и, да, някои от тях ще са трудни. И, да, има риск, все пак да не успееш и да не постигнеш мечтата си. Но поне ще си опитала.

Мила, има толкова младежи на твоята възраст, та дори и по-големи, които не само, че не знаят какво искат да правят с живота си - те и досега нищо не са правили. Ти поне не си спирала да се развиваш. Не знам доколко това е някаква утеха, но все пак го имай в предвид

Прегръдки!

 

[Как да улесним адаптацията на детето в детската градина?]

Здравей!

Ами правим това, което и преди - разиграваме игри с такива сюжети, говоря и за моите преживявания в градината. Подмятам понякога, че учителките и децата питата за нея, че много им липсва, на което тя като цяло реагира бурно: "Ама няма ли утре Диди да ме вземе, искам при Диди." Всякакви опити за по-директни въпроси, като например защо не иска да ходи, получават още по-категоричен отпор: "Не ща!" и това е.

Иначе през деня я гледа бавачката, там играят, рисуват, играят с пластелин, чете и. Вкъщи също играем, на кукли основно, напоследък се заиграва и с дървени конструктори. Опитвам се и с баткото да измислям някакви игри: подаване на топка, криеница, игри от сорта на "Балона се надува." А иначе в образователно отношение - напоследък и е много интересно да си говорим на английски, доста думички знае; пишем букви от солети (все се кани да пробвам дали ще стане номера и с варени спагети, защото С, примерно, е голямо предизвикателство ), опитваме се и да смятаме. Мислим да я запишем на танци, за да не губи контакта с деца през зимния сезон (мисля, че е по-удачен вариант от детските кътове, тъй като все пак учи на някаква дисциплина).

Колкото до логическите изводи, не знам доколко е успяла да си извади някакви. По-скоро приема всичко като някакъв лош сън, който е минал-заминал и ако има късмет няма да се повтори. Честно казано вече си мисля, че колкото и да се стараем, ще има един период, в който ще има бурна негативна реакция и просто трябва да устискаме и да изчакаме докато сама се убеди, че в градината има и хубави неща - приятелчета, игри, интересни занимания...

Ако имаш някакви други идеи, ще се радвам да споделиш.

[Как да улесним адаптацията на детето в детската градина?]

Донка, живее си живота малката Не ходи на градина за момента, оперирахме наскоро крачето на батко и и решихме, че стресът покрай операцията и последващото носене на гипс ще е достатъчно голям, за да добавим към него и гледането на още едно криво и болно дете. На пролет пак ще опитаме, пък каквото сабя покаже.

[За просветлението, самоувереността и пътя към Бога]

Здравей, holyvalentine!

Доста се колебаех дали да се включа тъй като нито съм религиозна, нито се интересувам от въпросите на духовното израстване. Но вчера попаднах на една статия, която толкова точно отразява мислите ми, че все пак реших да пиша.

Очевидно имаш да "преработваш" доста свои си неща и си избрала за метод себеанализа, в което, разбира се, няма нищо лошо. Той има своето място, но процесът по смилане на травмите съвсем не се изчерпва с него, поне според мен. Моят опит сочи, че далеч по-ефективен метод за преработка и трансформация е самото живеене. В крайна сметка, всяко живо нещо има потенциала да расте и да се развива единствено, когато си взаимодейства със средата. Дори и неживата природа се изменя по сходен начин, само, че с много по-бавни темпове, разбира се. В този смисъл, ситуациите, в които попадаме и взаимоотношенията, в които сме, предоставят много по-големи възможности за растеж, отколкото предъвкването на миналото или теоретичните разсъждения за, малко или много, абстрактни понятия. Ако във всеки един момент се питаме "как бих могъл да действам/реагирам от позицията на личността (или същността), която искам да бъда" промяната ще се случва бавно и неусетно, докато в един момент ние не се превърнем в тази личност. Така, че за мен молитвите, дишането, медитациите и всичко от сорта, могат да са само част от пътя, доколкото са част от живеенето. Защото самият Път е Живеенето.

И за финал: никак не ми се иска да мисля, че ако има Бог, той би изисквал от нас да сме вечно справящи се и можещи. По-скоро ми се ще да вярвам, че той би искал от нас, не, би искал за нас, да сме опитващи - да се препъваме, да падаме, да ставаме; да търсим пътя си и пътя към себе си и към тези около нас, дори и понякога да грешим и да съжаляваме. Накратко - би искал за нас да Живеем, пълнокръвно и с цялото си същество.

Поздрави!

[Депресия и апатия?]

Izezaz, това, което споделяш до голяма степен се припокрива с моето усещане за нещата. Стана ми любопитно какво се случва при теб след като това нагнетяване на напрежението премине? Би ли дала пример за такъв "обрат", който е настъпил в живота ти след подобен период?

[Как да улесним адаптацията на детето в детската градина?]

Здравейте, Izezaz!

Много благодаря за включването! Честно казано, малко съм предубедена като чуя за ангели, астрален свят и общо взето всичко, което се разминава с "общоприетия консенсус за реалност", както сполучливо се изразява Орлин.

Причините за това са си чисто субективни и са свързани с това, че преди време изпаднах в психоза, чиято тематика беше доста "new age" Та от тогава се отнасям към тези теми не с едно, а с двеста наум. И все пак книгата, която посочваш ми се струва доста интересна и то не само заради малката, а най-вече заради нейния батко, който е аутист. Та при него сензорната стимулация е особено полезна. Потърсих информация за тази книга и авторът, но за съжаление не мога да открия почти нищо. Можеш ли, ако имаш време и желание, разбира се, да поясниш дали четивото включва методи за сензорна стимулация - тактилна, звукова или визуална? Благодаря предварително!

[Депресия и апатия?]

Ей този пуст икономист, който си живее вътре в нас, за всичко иска да има предначертан бизнес-план

Разсъжденията ти много ми напомнят на моите, да не кажа че са почти същите. След като стигнах до извода, че искам да пиша, маркетологът в мен се пробуди и започна да крои стратегии: щом ще се издържам с писане, най-лесно ще е да си направя блог. Дотук добре, ама за да привлека рекламодатели, трябва да е насочен към определена целева група, а пък аз си нямам никаква идея коя да е тя - родители на деца с увреждания (имам син аутист), хора с духовни търсения, хора преживели психически проблеми....И това е само едно от неизвестните, не по-маловажно е, че трябва да намеря начин да го популяризирам, а това също не знам как ще стане. И не на последно място - в крайна сметка аз нямам професионална квалификация, за да давам съвети на хората, особено на такива с разклатено душевно здраве. И след като маркетологът тотално ме ошашави с всички тези въпроси, скептикът вътре в мен взе стройно да му приглася: "Абе, жено, при толкова безбожно талантливи хора, които пишат във виртуалното пространство, кой ще седне да чете точно твоите излияния?Кой? А, кой?" Накрая изпаднах в такъв ступор, че не можех едно смислено изречение да вържа, пък какво остава да напиша цял текст.

В един момент си казах "Майната му, ще пиша в този форум, когато нещо ме провокира да си размърдам сивото вещество, ще разчитам да бъда чута и няма да го мисля." И като че ли колкото повече пиша, толкова повече поводи за вдъхновение намирам. Дай боже, скоро да се похваля и с публикуван текст някъде другаде

Разбираш ли - това да се издържам с писане за мен не е самоцел. Ако стане - чудесно! Ако не - няма да е краят на света. Това, което е важно за мен е да не спирам да пиша. Защото обичам писането, защото имам нужда от него, защото то ме кара да се чувствам цяла, да се чувствам жива. За момента това работи при мен.

Така че, това, което бих те посъветвала е да запушиш устата на прагматика за момент и да пуснеш артистичното човече да твори на воля без да се тревожиш какво ще излезе от това Не ти казвам да захвърлиш всичко, което си градила дотук, а просто да си осигуриш пространство, да намериш време и място да правиш това, което те вдъхновява. Ако пеенето ти е най на сърце, започни с него - можеш да разучиш някоя песен, която ти харесва и възприемаш като предизвикателство и да я изпееш цялата от край до край. Ако искаш да бъдеш чута - можеш да пробваш да пееш в някое караоке или да си направиш канал в youtube или vbox, да речем. Ако пък решиш да инвестираш време и средства - можеш да започнеш уроци по пеене или по някакъв инструмент. Сигурна съм, че и сама можеш да измислиш други варианти да изявяваш таланта си. Направи го и ще видиш каква енергия ще внесе това в живота ти. Ще започнеш да гледаш по съвсем друг начин дори и на "скучната" си работа. Аз също работя в голяма фирма, търговски представител съм в една компания в B2B сферата на услуги, и напоследък откривам, че някак естествено съм се фокусирала върху положителните неща в работата си - готините колеги, динамичната среда, това, че общувам с хора. Може би и при теб ще настъпят някакви позитивни промени. А може би ще стигнеш и по-далеч от мен и на някакъв етап ще усетиш, че е дошъл правилния момент да превърнеш музиката от хоби в професия. Не е късно! Аз лично "колекционирам" истории на хора, които в някакъв момент са решили да сменят попрището и да правят нещо съвсем различно от това, с което се занимават в момента или от това, което са учили, но ако взема да ги изброявам тоя пост ще се превърне в роман - толкова са много!

При всички случаи, недей гледа на факта, че досега си се развивала в областта на икономиката, като на нещо негативно - никое знание и опит не са излишни в тоя живот.Нали именно затова сме тук, на този свят - за да учим. А може би един от уроците, които имаме да усвоим двете с теб е да помирим двете човечета, които живеят вътре с нас (строгия прагматик и разхайтения бохем) и да ги вдъхновим да си сътрудничат Кой знае, може съвместната им работа да даде някакви нечувани и невиждани резултати Аз за себе отчитам, че икономическото образование и работата ми ми помогнаха, за да сторя именно това, да постигна по-добър баланс - развих аналитичното и логическото си мислене, дисциплината си и станах по-приземена. 

Последно ще кажа нещо за сигурността: ако за 31 години на тая земя научих нещо със сигурност, то е, че на тоя свят няма нищо сигурно. На 21 си мислех, че поне до 35 години ще градя кариера, ще покорявам професионални върхове, бях се примирила с факта, че е много малко вероятно да намеря човек, с който да си пасна и да създам семейство. И понеже исках дете, даже се замислях за ин витро, когато мина тридесетте И ето ме сега, 10 години по-късно, омъжена, с две деца (едното, от които с едно от най-непредвидимите състояния в психиатрията), на почти същата позиция, на която започнах кариерата си, и напук на това, че животът ми въобще не протича по начина, който планирах - щастлива. Така, че не се вкопчвай в сигурността. Д-р Първанов наскоро беше говорил затова в една тема, а една моя фейсбук любимка го е казала още по-живописно - в живота всъщност има само едно сигурно нещо и то е, че "сички ше омреме". Въпроса е какво правим докато тоя сюблимен момент настъпи.

 

[Депресия и апатия?]

Здравей!

Намирам толкова общи неща помежду ни, че този пост спокойно можеше да съм го писала и аз

Сега, не съм специалист и не мога да дам диагноза, ако въобще е уместно в случая да се говори за такава, но докато те четях в съзнанието ми изникна една статия, на която попаднах неотдавна:

http://www.spiralata.net/kratce/index.php/psihologiya/1479-8-osnovni-psihologichni-krizi-v-zhivota-na-choveka

Ако искаш хвърли и един поглед и прецени дали според теб написаното по някакъв начин не се припокрива със състоянието ти в момента.

А иначе и аз съм същата като теб в много отношения - отличничка в гимназията, завършила елитна икономическа специалност в университета също с отличие (не защото имам някакъв афинитет към икономическите науки, а за да докажа на себе си и най-вече на другите, че не съм някаква отвеяна литераторка ), минала през тормоз в училище, който ме е направил недоверчива към хората. Приличаме си дори и в частта за страха от провал. Но за разлика от теб, в един период от живота ми бях "сертифицирана" с клинична депресия (по причини нямащи много общо с твоята ситуация в момента). Както и да е, излязох от нея и си казах: "Ама чакай малко, той животът е един и на туй отгоре не е безкраен, аз защо не го живея по начин, който ми харесва, ми се съобразявам с някакви незначителни подробности като общественото мнение?". И така, конкретно за професионалния си живот открих, че а) нямам желание за кариерно развитие в областта, в която работя в момента (въпреки, че работата на настоящата ми позиция ми харесва) и б) нямам никакви аспирации към ръководни позиции в други сфери. Това откритие отначало леко ме шокира Ама как така - аз нямам АМБИЦИЯ!!! Ами за какво се боря тогава в тоя живот? Постепенно се убедих, че да имаш вдъхновение е много по-ценно от това да имаш амбиция. Върнах се назад във времето и установих, че най-щастлива съм се чувствала в един период в живота ми, когато пишех стихове. След това се върнах още по-назад, в гимназията, когато редовно се налагаше да чета есетата си пред целия клас, под давление на класната. А след това и още по-назад, чрез разказите на мои близки, всичките описващи ме като дете с много живо въображение и смеещи се на историите, които съм измислила откакто, ами общо взето откакто съм се научила да говоря. Отговорът беше повече от ясен: това, което трябваше да направя е да започна да пиша отново. Засега пиша само постове, но това никак не ме притеснява Знам, че времето ще покаже какво, как и къде ще пиша в бъдеще. Усещането е много странно - все едно вървиш по някакъв път, нямаш никаква идея накъде отиваш, но имаш абсолютната вътрешна увереност, че в следващия момент ще се озовеш на мястото на което трябва да си точно в този момент. Това все повече започва да ми харесва, въпреки че, няма да те лъжа, понякога изпитвам лек дискомфорт от факта, че нямам никаква идея как ще отговоря на класическия въпрос от интервютата за работа: "Как се виждате в професионално отношение след 5 години?"

Та мисълта ми е, че това състояние може би идва, за да ти каже да предприемеш точно такова пътешествие обратно към себе си. Може би и при теб в един момент се е получило разминаване между истинското ти призвание и това, с което се занимаваш в момента? При всички случаи, не се страхувай от това, че си задаваш въпроси, това е много по-добре, отколкото да вървиш като кон с капаци, по път, който не е твоя, защото "така трябва" или защото "всички така правят".

И последно ще се спра на една твоя мисъл, която много ме впечатли:

 

В 13.10.2016 г. at 17:30, Whatever каза:

Преди си мислех, че проблемът е в това, че нямам цели, нямам нещо, към което да се стремя след това, но наскоро установих, че всичко, което съм постигнала до сега ме е радвало временно. Аз съм като спортист, който се радва на победата само докато е на церемонията по награждаването, след това изпада в депресия, докато не намери ново състезание, за което да се готви.

Толкова мистици и философи, древни и съвременни, говорят за измамността на Егото и неговата постоянна нужда от одобрение, финансов и социален престиж и успех, че това, че ти сама си напипала същината на нещата, може само да те радва. (Тук ще ти дам два джокера: Екхарт Толе, Ошо).

Ще се радвам да пишеш! Не всеки ден се случва да срещнеш "сродна душа"

[Трябва ли ми психотерапевт ?]

преди 3 часа, maksuel79 каза:

Скоро мисля да се срещна с психотерапевт и се надявам с негова помощ да премина през това.

Супер! Много се радвам, че вече си се насочил към терапевт и от сърце ти желая успех. Така като гледам, ти си вече с едни гърди напред, в сравнение с мен, когато започвах терапия. Аз имах много по-голяма вътрешна съпротива срещу приемането като път за излизане от състоянието.

За натрапливите мисли, ще подкрепя д-р Първанов, като кажа, че и аз така се справих: оставих ги да си текат. В момента съзнанието ти прожектира един и същ ужасяващ филм: в началото се тресеш от страх на седалката си, гризеш нервно нокти и даже изпускаш някой възглас на уплаха. С времето, обаче, ще видиш как този филм ще ти омръзва все повече, докато накрая си кажеш: "Виж какво, Ум, този филм взе да става доста скучен, да не кажа, че е откровен тъп. Ако искаш продължавай да си го въртиш, но да знаеш, че си имам по-важна работа от това да ти се връзвам." Имай малко търпение, натрапливите мисли не изчезват отведнъж - по-скоро заглъхват с течение на времето.

За биохимията при депресия, д-р Първанов ще те посъветва най-добре. Но що се касае до натрапливите мисли, нееднократно (всъщност в почти всяка тема за тревожност във форума) е коментирано, че антидепресантите (и въобще всякакви медикаменти) не помагат. Моят опит го потвърждава.

П.С. Д-р Първанов, благодаря за хубавия отзив! Радвам се, че се включихте в темата, най-вече, защото бихте били най-полезен на автора, но и защото не ми е съвсем комфортно да давам съвети на хора без модераторски надзор.

[Трябва ли ми психотерапевт ?]

Здравей!

Малко късно се включвам, извинявам се за което.

Първо да отговоря на въпроса в темата, тъй като в първия пост съм пропуснала да го сторя Аз лично работих с психолог. Според мен и ти би трябвало да се консултираш с друг специалист. Разбрах, че вече си бил при един и се е оказало безрезултатно, но това не бива да те отчайва. Първо както във всяка друга професия и в тази има хора, които не си разбират от работата и второ, при този вид консултации, нещата са доста деликатни, защото трябва да си паснете с човека отсреща. Аз самата ходих месец - два при един психотерапевт, докато не се убедих окончателно, че нещата не се получават и не потърсих алтернатива. Така, че аз бих те посъветвала да потърсиш специалист, без значени дали психолог, психотерапевт или психиатър - титлата в случая няма определящо значение, по-важни са препоръките на хора със сходни на твоето състояния, на които е успял да помогне. Казвам това, не на последно място защото ние тук си говорим за депресии и тем подобни, а всичко при теб може да се окаже една по-тежка реакция на траур, примерно.

А относно депресията, може би не се изразих добре и затова ще поясня, че когато говоря за "качествено" излизане от депресията имам предвид следното: когато подадеш глава от "дупката", в която си, да се запиташ: "Защо се стигна дотук? Какво можех да направя, за да бъде избегнато това, което ми се случи и по-важното какво мога да направя за в бъдеще, за да не се стигне пак дотук?" И когато намериш отговорите на тези въпроси, да направиш необходимите промени. Аз лично, постъпих точно по този начин и това ми помогна в момента да живея по-добре и по-спокойно, отколкото преди кризата. Имай предвид, че и при мен нещата се отключиха в следствие на продължителен стрес (синът ми беше диагностициран с аутизъм и разбрах, че съм бременна по едно и също време). Последвалите девет месеца бяха меко казано стресиращи. И въпреки, че нямаше как да избегна тези събития открих, че е имало много неща, които съм можела да направя, за да ми е по-леко. Но за тях ще разкажа по-натам (ако разбира се смяташ, че ще ти е от полза), тъй като, както казах, първо е нужно да се почустваш поне малко по-добре, за да се заемеш с анализирането на ситуацията довела те дотук.

И така - как да стане това? Как да се почувстваш по-добре? Сега, това, което ще ти кажа със сигурност ще ти се стори налудничаво, но именно това е съветът, който ми даде моята психоложка и който в крайна сметка ми помогна: "приеми състоянието, в което се намираш, не се съпротивлявай". Знам колко е лесно да се каже и колко трудно е да се приложи на практика. Това привидно противоречи на всякаква логика: във всички други сфери на живота си ние сме свикнали да се борим, да променяме ситуацията, която ни кара да чувстваме дискомфорт. Но в сферата на нашата психика тази стратегия просто не работи. Повярвай ми, борила съм се толкова отдадено и продължително срещу депресията си, че ако ставаше чрез борба, все си мисля, че щях да съм се измъкнала именно чрез нея. Но не става, поне при мен не стана. Това, което борбата прави е да те вкара в един порочен кръг: от една страна се чувстваш отвратително, от друга си казваш "не искам да се чувствам така, не трябва да се чувствам така, трябва да направя нещо по въпроса", опитваш се да направиш "нещо" (бог знае какво), не успяваш и в резултат се чувстваш все по-отвратително. Накратко: депресията е като плаващи пясъци - колкото по-яростно се опитваш да се измъкнеш, толкова повече затъваш. Така че, позволи й. Позволи и да бъде, позволи си да се чувстваш мрачен, тъжен, потиснат, безразличен, обезверен. В крайна сметка това са нормални човешки емоции, всеки ги изпитва за по-кратък или по-дълъг период и в това няма нищо лошо, нередно или страшно. И имай предвид, че това е процес, изисква време и упоритост, за да проумееш тази гледна точка и да успееш да я приложиш. В началото, поне при мен, си повтарях чисто механично, че приемам симптомите, отне ми доста време докато накрая почувствах това приемане с цялото си същество и това именно беше моментът, в който "отлепих" от дъното. Така, че бъди търпелив със себе си и имай вяра, че нещата в крайна сметка се получават.

Сега, не искам да оставаш с впечатлението, че приемането е развнозначно на бездействие, на вегетиране. Не, това е вътрешен процес. На повърхността, животът ти си остава такъв, какъвто винаги си е бил: имаш си задължения, които изпълняваш, хора, с които общуваш. Ако можеш да промениш нещата в посока на по-малко неприятни изживявания в ежедневието си - още по-добре.

Сещам се за още две неща, които ти препоръчвам да въведеш в ежедневието си. Първото е движение. Ако можеш да се мобилизираш да спортуваш ще е най-добре, но дори и енергични разходки, по възможност на слънце, ще свършат работа. Знам, че не ти е до това, но насили се ако трябва. Сам ще усетиш разликата след това.

Второто е да се върнеш към нещо, което си обичал да правиш, но за което не ти е оставало време наскоро. За мен това беше четенето. Не мога да кажа, че ми е доставяло удоволствие, но поне за малко ме "отместваше" от негативните мисли.

А, има и още нещо: споделяй как се чувстваш с най-близките си, с тези, на които имаш най-голямо доверие. Най-добре е, ако решиш да започнеш терапия, и те да поговорят с терапевта ти. При мен това много помогна, защото най-накрая престанах да чувам вездесъщото "Стегни се!", което е възможно най-лошия съвет, който можеш да дадеш на човек в депресия. Терапевтът най-добре ще им обясни с какво могат да ти помогнат.

П.С. Как си ти? Намаляха ли суицидните мисли?

[Трябва ли ми психотерапевт ?]

Здравей!

Пише ти една бивша депресарка, с 7 месеца стаж в областта.

Ще започна поста си с добрата новина. Вълнуваш се дали: "човек веднъж попаднал в капана на паническите атаки, натрапливите мисли и тревожност -край, няма отърване и цял живот ще трябва да очаква да се появят в някой отново по стресиращ момент?"

Не само моят опит, но и наблюденията ми върху други преминали този път сочи, че ако излезеш качествено от депресията, научавайки уроците, които тя е тук, за да ти даде, не само че тези състояния не се връщат, но и оттам насетне започваш да живееш по нов и по-добър начин. Като цяло тези състояния са мощен катализатор на положителни промени. Знам, че в момента това ти звучи невероятно (защото и на мен ми звучеше така, когато бях на твоя хал ), но от дистанцията на времето и преживяното ще се убедиш, че съм била права.

След като уточнихме това, ще те питам и друго. По-горе пишеш: "значи ли,че когато нещата поутихнат, всичко ще си бъде по старому"

Защо ти е "всичко да си бъде постарому"? Нали именно, това, че нещата в живота ти са такива, каквито са в момента, те е довело до това състояние? Ако продължаваш по същият път, кое те кара да мислиш, че ще стигнеш до различно място?

В момента нямам време да пиша много, но ако искаш, когато имам възможност ще ти разкажа аз как се справих в тази ситуация. Само искам да обърна внимание на мислите за самоубийство, защото знам как могат да изкарат акъла на човек. В първия си пост, казваш: " не искам да умирам" - ако наистина е така, няма да посегнеш на живота си. Специалистите могат да кажат със сигурност, но на мен тези мисли ми приличат на натрапливи - не ги искаш, не искаш да ги осъществиш, но те все пак са се загнездили в съзнанието ти. Ще ти кажа същото, което и моята психоложка ми каза навремето: "Това са просто мисли - те няма как да те наранят." Моите самоубийствени мисли винаги бяха с един и същ сценарий: представях си как скачам от някоя сграда. Осъзнаването, че между мислите ми и това наистина да извърша това, което мисля, стоя аз и моята свободна воля да си вдигна задника от дивана, да се кача на покрива на блока и да се метна от там, ми помогна много. Има и други хитринки, с които да направиш така, че тези мисли да те напуснат, но за тях ще ти пиша по-нататък.

П.С. Съветът на Александър е добър, послушай го и премести темата в Психотерапия онлайн, специалистите по-рядко посещават форума, в който пишем в момента.

[Дереализация и как да се справим с нея]

Георги Балджиев, Линд благодаря ви от сърце!

И аз усещам, че писането ми въздейства благотворно, и дай Боже, да намирам повече поводи за вдъхновение!

А относно финала на историята: колкото и да се забавлявах с предложението на д-р Балджиев, мисля, че няма да имам нищо против Мистър Стрес да ме посещава от време на време Знаете ли, струва ми се, че стресът е като че ли излишно демонизиран в наши дни. В крайна сметка, именно позитивния стрес ни помага да се представим добре на изпит или да се мобилизираме преди важна презентация. Така че реших да реабилитирам този невъзпят герой на нашето време, посещавайки му следната ода:

Ода за стреса

О, стрес!

На тревожнярите злощастни

най-страшния си ти кошмар

за твойте номера ужасни

не се намира лесно цяр

С дереализация, замайване, умора

и с затъпяване дори

измъчваш тези клети хора

и ги сащисваш от зори

О, стрес!

Отвсякъде си пъден

и никъде не си добре приет

охулен, омерзен и съден

Ела! Постой при мен. Привет!

Аз знам, че ти ни пазиш само

от многото опасности в света

облегнати на силното ти рамо

спасяваме се ние от беда

Без теб, как щяхме ний да можем

да оцелеем сам-сами в гора

или, изправени пред казус сложен

да го решим със хъс и лекота

Така че, Стрес, благодаря ти!

за жертвите направени за нас

И знай - при мен добре дошъл си

във всеки ден и всеки час!

 

Мисля при следваща ни среща, да му изрецетирам произведението си при първа възможност (задължително с патос!) Струва ми се, че Мистър Стрес е суетен. И вярвам, че ще му се понрави.

Хубава вечер!