bliss

Здравей!
Като жена, която е била недоволна от тялото си почти през целия си съзнателен живот, мога да добавя само - работи задължително в този ред - най-важна е самооценката. Едва когато започнеш да обичаш себе си и да се приемаш такава, каквато си, ще разбереш, че заслужаваш да изглеждаш по начина, по който винаги си искала. Съответно ще си и много по-мотивирана да направиш дългосрочни положителни промени в начина си на хранене и двигателния си режим.
Препоръчвам ти книгата "Подари си желаното тяло" на Моника Василева. Дори и да не следваш програмата описана в нея стриктно, определено ще ти даде храна за размисъл.
И още нещо - ние, "дебеланките", много често имаме сбъркана логика: "Когато стана Х килограма ще съм слаба - тогава мъжете ще ме харесват", мислим си ние. Това просто не е вярно. Огледай се около себе си - аз например имам приятелка с манекенски мерки, изключително добре поддържана жена, която наистина привлича мъжкото внимание където и да отидем, но в любовния и живот разочарованията и се нижат едно след друго. Обратния случай - имам приятелка, която е доста пълна, но с харизмата си е пленила не едно и две мъжки сърца. Така че добрата външност не е необходимо и достатъчно условие за хармоничен личен живот и не бива да я превръщаш в панацея. Характерът и настройката ти са определящи.
Успех!

Навремето майка ми е отказвала на баща ми да излезе на първа среща с него в продължение на един МЕСЕЦ. И то не посреЦвом Вайбър или Месинджър, а на живо. Очи в очи, всеки път, когато я е чакал пред дома и с букетче, набрано от съседските дворове. Да са ми живи и здрави, догодина празнуват 35 години брак.
Ето ТОВА наричам аз истински мъж - такъв, който знае какво иска и е готов да се бори, за да го получи. На фона на тази история, твоето "ама аз и звъннах, а пък тя ми затвори, пък не ми се и обади после" .....ами не звучи сериозно.
П.С. А това " да ходи да я бият, щом това иска" не знам как ти се побра в устата, честно.

Не знам какво е мнението на останалите участници , но аз някак ми е странно, когато някой постоянно влиза във връзки и във всеки един човек намира потенциален партньор. Някак хич не ми е нормално да може да харесваш толкова много хора и постоянно да се влюбваш и да се хващаш с всеки. Все пак има някакъв критерии по който търси човек, някакви общи възгледи, привличане , химия. Такива проби връзки с всеки и то с поне 5-6 човека на месец и повече на мен ми е доста  странно. Все едно отиваш на дегустация и пробваш различни стоки, но това не са стоки, а хора. Според мен прекалената смяна да партньори води до загуба на това да можеш да бъдеш верен и на това да задържиш някаква връзка, защото си казваш има и други и при малък проблем вместо да си насочен към заздравяване на връзката и търсене на решение ти се отказваш и се захваща с друг и то е нормално де, защото ти си се захванал с дадения човек без конкретна причина и повод, а просто за да имаш връзка и в крайна сметка нищо не става

20 дена е нищожен срок за тази работа . За трудов договор изпитателния срок е няколко месеца ....За 20 дена в повечето случаи не може да се разбере как мисли приятелката .Фазата на запознанство не е преминала .
Личи си господаря . Тя няма ли разумно обяснение . Ако си се опитал да и се наложиш вече те вижда като евентуален насилник , защо да ти се обажда .

А на теб пука ли ти за нея? Поинтересува ли се, какво се случва с жени, които са жертва на физически тормоз и колко е трудно за тях да са адекватни при подобен род обаждания? В поста си писал, че ще си с нея, ще я подкрепяш, а в първата сериозна ситуация, в която тя има нужда от подкрепа и помощ, реагираш разглеждайки ситуацията само през собственото си чувство за отхвърляне. Да, вероятно бившият ще я тормози, защото вижда, че до нея не стои мъж, който да я защити.

Привет, 
Нищо не си развалил, ти си жив човек и е нормално да не си застинал в състояние на вътрешен мир и спокойствие 24/7.
И аз съм на антипсихотици, и на мен ми е познато колебанието дали една или друга промяна в чувствата или мисленето е резултат на диагнозата ми, лечението или просто е естествена реакция на житейските промени. Бих искала да те попитам дали работиш системно със специалист (не знам дали е задължително да е психиатър), който и да следи състоянието ти? Ако да - редно е въпросът да е насочен към него, неговата преценка би следвало да е най-адекватна. Ако не (какъвто подозирам е случаят), мисля че е задължително да започнеш. В крайна сметка, ние сме много повече от диагнозата си. Ние сме индивидуалности със собствени силни и слаби страни, мечти, тревоги и стремежи и всичко това трябва да бъде отчетено в процеса на лечение, поне наравно с балансирането на биохимията.
Успех!

Здравей!
Поздравления за смелостта да пишеш.Мисля, че писмото ти, а и евентуални други твои постове, ще са много полезни, на някои хора, които имат страх от полудяване.За почти всички думата шизофрения, означава нещо страшно, което лишава човека от човешкото в него и го прави неадекватен и трудно адаптируем в света.Хората си мислят и,че за тази болест няма лечение, което съвсем не е така. Аз, като психиатър, знам истината , но рядко някой ми вярва. Ще си позволя да ти направя една забележка- ти не си ,,шизофреник,, , както и болният от диабет не е,,диабетик,, .Ти имаш заболяване, което се нарича шизофрения и това заболяване, както сам отбеляза, при ,,улучено ,, медикаментозно лечение, не те прави по различен от мен, който нямам шизофрения.Да, определено има стигма и отхвърляне на хора страдащи от шизофрения, но точно ти, с мислите и поведението си,  може да помогнеш поне на няколко човека, да разберат,че при системно лечение болестта може да бъде овладяна и болния да функционира напълно адеквантно, на предизвикателствата на живота.
 И си прав, не се фокусирай върху миналото, мечтай и работи за да сбъднеш мечтите си.
Успех!

Само да кажа, че аз страдам от шизофрения от около 3 години на Инвега от 6 и 3 милиграма съм от 9 месеца и се чувствам така сякаш го няма заболяването. Трудно се живее с шизофрения, защото трябва да си по внимателен с всичко трябва да лъжеш когато започваш обикновена работа за медицинското става на въпрос там ти пишат всичко от личния лекар. Ако лекарствата са натъкмени, избрани правилно от големия подбор, само трябва да се пият редовно и да не се спират в никакъв случай. Пиша в тази тема, защото искам и аз да оставя нещичко от всичко, което съм прочел в интернет, Гуугъл ми беше най-добрия приятел а Ютуб моя работодател, от който до момента не съм получил нищо за малкото ми видеа :) Та, уча Английска филология последна година, шизофреник съм както стана ясно, от последното ми протакване, за което ще разкажа, ако има желаещи да го чуят, трябваше да завърша 2013г., но живота ми поднесе странна изненада. Единствено искам да се съветвам относно живота ми сега в момента, искам и полагам усилия да науча една програма за 3д моделиране и визуализация ще започна, когато имам парична възможност за материала, който е в интернет и искам да си дозавърша университета, да се развивам, помагам на нашите колкото мога все още има моменти, в които не се чувствам пълноценен, но се оправям, малко по малко да навлизам в живота, достатъчно време бях вън от живота на хора и природа искам да се връщам вече, да мисля по оптимистично, защото живота ми предлага втори шанс след тригодишната диагноза. От една страна както казват нашите бях твърде много честен и работлив и се замислям да не би да съм сбъркал някъде?.. Ще следя темата, ако има отговори относно тези мои теми\въпроси. Благодаря! Както преди и сега и за нататък винаги си благодаря и обичам да раздорвам минах тежкото остана да се фокусирам за напред :).

Здравей!
Нека не звучи нескромно, но аз съм нещо като експерт по вината (самопровъзгласил се, но все пак - експерт). Отне ми цифром и словом година и половина, за да прозра какво точно представлява тя и да се отърва от нея (надявам се) веднъж завинаги.
Моят "грях" се състоеше в това, че развих психоза, която прерастна в клинична депресия в един много деликатен момент - дъщеря ми току-що се беше родила, а синът ми, тогава на 3 години, беше диагностициран с аутизъм едва 9 месеца преди това. За период от около 9 месеца не бях в състояние да се грижа дори за себе си, пък камо ли за малки деца. Ясно е, че тази ситуация би се отразила негативно дори и на две нормални деца, но в нашия случай имаше "утежняващи вината обстоятелстватва" свързани с естеството на състоянието на моя син.
Ще се опитам да обясня накратко: счита се, че най-благоприятния и ползотворен период за работа с деца от аутистичния спектър е ранната детска възраст т.е. до 6 год. Това е така тъй като в този момент мозъкът е най-пластичен - от една страна синаптичните връзки се изграждат много по-бързо и лесно, а от друга - те са много повече на брой. Добрите световни практики сочеха, че за да се възползваме максимално от този критичен период, е нужно да осигурим на детето минимум 35 часа седмично терапевтична работа. Образователните центрове, където това може да се случи са критично малко в национален мащаб, а в нашия град въобще нямаше такива. Разчитахме единствено на уроците при логопед и психолог - 5 часа седмично общо. А останалите 30? Кой да се заеме с тях при майка, която ту влиза, ту излиза от психиатрията, баща, който работи и баба, която се грижи за новороденото?
Ето как ние "изтървахме момента" по моя вина.
Ще ти спестя подробното описание на начина, по който се чувствах, тъй като по постовете ти съдя, че си пределно наясно. Нека прескочим направо на happy-end-a, в който аз най-после идвам на себе си.
Такааа...Представи си следната картинка: семинар, на който се представя един от най-ефективните методи за работа с деца с аутизъм - чуждестранни лектори със сериозен практически опит в обучението на аутисти, представят синтезирано и на достъпен език тонове теоретична информация, подплатена с примери от практиката и демонстрации, и всичко това гарнирано с упражнения, на които обясняват кое как точно се прави, така че и бавноразвиващ да разбере. И някъде по средата на залата стои една жена с празен поглед, наблюдава екрана, на който в този момент прожектират клипче на майка, която работи с детето си по метода, а в главата и се върти вече безкрайно изтърканата плоча: "Ето на - тази майка е истинска майка, не като мен. Как може да съм толкова слаба, малодушна и безхарактерна? Как можах да причиня такова нещо на детето ми и да унищожа шансовете му за що-годе нормален живот?". И в този момент се случи най-неочакваното: записът, който си мислех, че никога няма да свърши, внезапно спря и отстъпи място на един много ядосан и възмутен глас, който изломоти горе-долу следното : "Какви ги вършиш, шматко такава? Точно тук и сега имаш шанса да научиш нещо от голяма полза за детето ти, а какво правиш ти вместо това? Пропиляваш момента тънейки в самосъжаление и оплаквайки едно минало, което и да се убиеш няма как да върнеш и да пренапишеш. И в чии интерес е целият този абсурд, ако смея да попитам? Защото е пределно ясно, че не е в този на детето ти."
Отговорът изобщо не ми се понрави, но го приех, защото нямаше друг начин да продължа напред. Защото отговорът на този въпрос е - в мой. Проумях, че вината не е нищо повече от една хитроумна диверсия на ума -  той е толкова зает и омаломощен от усилието да върти въпросната плоча до безкрай, че не му остава никакво време и сили, за да се опита да реши далеч по-сериозните и належащи проблеми в настоящето. Колко удобно, нали? И това не е всичко: във вината има един тънък момент на мъченичество, който и ти самият си доловил - ти страдаш, за да изкупиш вината си. А щом страдаш, значи в теб все пак има нещо добро и праведно, нали така? В края на краищата лошите хора не изпитват вина. Така хем се укриваш от истинските си проблеми, бягайки във вината, хем това не те прави слабохарактерен пъзльо, а добър човек. Направо гениално!
Та, да се върнем на темата...В дните следващи гореописания епизод се случиха две неща - помирих се с мисълта, че не съм осигурила оптималната среда за развитие на сина ми и си обещах да направя всичко, което е по силите ми, това да не се продължава в бъдеще. С две думи, вместо да преглъщам вината, аз избрах да поема отговорност. А разликата между двете е от земята до небето. Докато изпитването на вина представлява пасивно самобичуване, което по никакъв начин не променя проблемната ситуация, поемането на отговорност изисква предприемането на действия, с които да поправиш, ако и доколкото е възможно, свои минали грешки (а ако това е напълно невъзможно, то поне да се постараеш да не ги допускаш отново).
Ще спра дотук и ще те оставя да си направиш изводите сам. Ще следя темата и ако преценя, че мога да ти бъда полезна с нещо друго, ще се включа (ако разбира се ти искаш).
Успех!

Здравей, 
Има един механизъм нашата психика, много е прост и в същото време много сложен за разгадаване. 
Има преходи в живота ни, с които не можем да се справим. Стигаме до ситуации или преживявания, в които нашят минал опит сякаш не сработва. Тогава точно е времето на кризите, житейски, соматични и всякакви други проявления. Те идват не за друго, а за да ни мобилизират да развием нещо ново в себе си. 
Странно е, че за да развием новото ни трябва стария ресурс, т.е. всичко което сме постигнали до момента. 
Ако чувам правилно ти си постигнала много до момента. Била си в много страни, работила си, дар слово си имала, общувала си, приятели си имала.... За каква социална фобия говориш???
Имаш умения, за общуване дори вероятно доста добри. Въпросът е, какво те е разочаровало или изненадало толкова много, че е отключило в теб този процес на обърквани и отдръпване.
Често отдръпването е момента, в който човек се подготвя за големия скок. Надграждане, осъзнаване, работа по себе си и всичко ще си дойде на мястото. Поинтересувай се как да случиш всичко това - единственото което можеш да направиш за себе си.

Бъдеще имаш, когато имаш в себе си много енергия, пробивност, предприемачески дух, вдъхновение, радост от живота и в крайна сметка, връзка с Бога, тъй като всичко това идва от тази връзка. Когато имаш бъдеще в самия себе си, ти изграждаш бъдещето си там, където си. Сега питаш от пасивна позиция: "Дали държавата ще ми осигури пенсийка и колко пари ще ми дава някой си?"... Силният вариант е ти да правиш парите си и вложенията ти в подходящ бизнес, пасиви и активи, да бъдат пенсионната ти полица. 
 
Има си хора за всичко, така е. Фактът, че мислиш и питаш обаче говори, че имаш потенциал за повече от нискоквалифициран труд. А разсъждението ти от по-горе се явява оправдание, извинение над желание да се развиеш, все още задържано от страх,  да тръгнеш в посока, която ще ти харесва за цял живот. Доколкото разбрах, си на 30 - не си закъснял за нищо. Аз съм на 45 и ми се учи, а започнах с ученето на психология от нулата на 33. Не си закъснял за нищо - напротив, дошло ти е времето най-малкото да се замислиш "Какво искам да правя в този живот, какво е призванието ми, каква е целта ми, какво иска душата ми?!"
 
На запад съществува една убийствена инертност, подхранвана именно от уредената социална система. не че няма алчност - има и още как. Но, държавите са силно социално ориентирани, помагат, уредени са много, което в маса народ с ниска вътрешна мотивация създава инертна безперспективност и живуркане заради живуркането, без цели и развитие. Да, в България не може така - няма държава, стояща зад теб и се налага да държиш духа си буден, да дерзаеш постоянно. Пари ще имаш достатъчно, когато знаеш какво искаш да правиш, добър си в него и следваш съдбата си интензивно и отдадено. В България или в Ирландия, Китай или на Марс, важното е да си наясно какво си, къде ти е силата, накъде ти като душа искаш да вървиш, за какво си слязъл на тази грешна земя - тогава си там, където те постави вдъхновението ти, там където можеш да реализираш Себе си. 
Тук споделям напълно чувствата ти. Но, да видим какво щеше да се случи, ако в Ирландия политическите мутри така крадяха, продаваха родината, подчиняваха се на международни олигархични интереси в името на собствената си изгода и смачкваха на народа, ако превръщаха Ирландия в жалка, умишлено икономически и културно съсипвана колония на някого, размножаваха умишлено с привилегии малцинствата и дискриминираха ирландците, ако там цареше беззаконие и дива антисоциалност и т.н. ? Ирландците щяха да се съберат много бързо, умеейки да бъдат заедно, да бъдат колектив, да работят задружно в името на общата кауза - когато политиците в рамките на месеци не ги чуват, просто биха ги свалили физически и заменили с културни, нравствени, честни, желаещи да работят за цялото на страната си. А българите, затворили се мазохистично в крайния си индивидуализъм, бягат спасявайки задниците си поединично, за да работят обща работа в чужбина, разрешавайки на психопатите политици, магистрати и олигарси садистично да съсипват и буквално унищожават държавата, българщината, културата, икономиката, бъдещето. Та, каквото повикало, такова се обадило. 
 
Не питаш само за Ирландия или за България. Питаш въобще за целите в живота си, за смисъла си и посоката си. Ще споделя (клик за статия): преди време работех няколко години на кораб нискоквалифицирана работа. Връщах се от дългия работен ден, сядах на койката и всеки път се питах: "Това моят живот ли е, това аз ли съм, това ли е всичко, което мога и ще правя в живота си?!". Не знаех отговорите, както и ти не ги знаеш сега. Но продължавах да се питам, да търся Себе си, да работя по стапянето на страховете си. Докато го правиш, през освободеното пространство и смелост, все повече се появява досещане накъде да вървиш и кое е твоето нещо в този кратък живот. А през това време, на принципа проба - грешка, сменяш професии, занаяти, учиш, решаваш от его позицията си да правиш нещо. ако е близо до зададеното от душата ти в този живот, го продължаваш. Ако не е, сменяш. Това е опит, който ще ти е полезен до смъртта ти, че и след това. Колкото повече отвътре се освобождаваш от страховете, толкова повече познаваш призванието, мисията си в този живот. Винаги си я знаел, но през его ума си я дисквалифицирал като невалидна, прекалено слабичко е било гласчето на душата на фона на крясъците на его обусловения ум. Това е пътят. Работа отвътре и работа отвън. В даден момент просто се доверяваш на усета си отвътре той се съединява с външната ти посока. Парите тук са вторични. Когато следваш призванието си, удовлетворението е голямо, а пари има колкото са нужни, без вече да са зомбирана и водена от страхове самоцел. 
За годините. 30 са едното нищо. Дадох ти пример със себе си. Парите и работата - добре е човек да осъзнае, че не някой го взема на работа и му плаща, а той отива някъде, защото много може да даде и развие дейността и си прави сам парите. Пак стигаме до това, да си добър, много добър, брилянтно добър в това, което правиш. А си такъв, ако то идва от душата ти, ако ти е това, което си дошъл да правиш в този живот.
Не, не ти е глуповат въпросът. В теб протича процес по търсене. Отговорите могат да дойдат само от теб самия. Дай ход на процеса. Да, напрежение си е да стоиш в неизвестността, докато се питаш, но е ценно напрежение. Няма да дойдат мигновено отговорите, но не спирай да ги търсиш. Отвътре, като се чистиш от страховете, допираш до Себе си все повече и отвън, чрез непрестанно учене и работа. Не се страхувай да опитваш, докато осъзнаеш какво е точно твоето нещо в този живот. Ето някои главни въпроси , извлечени от тази ми НЛП сесия:
Кой съм Аз? Какво правя тук, през краткото съществуване в земното училище? Какво искам? Кой го иска? Аз, Вечността или малките социални сугестии в егото ми? Какво ако правя, цялата Вселена стои зад мен? Какво винаги съм знаел, че искам, но съм изтласквал това знание през недоверието, идващо от страховите ми програми? Какво бих правил пак и пак и още и още, дори и когато съм уморен, с радост? На какво си играех като дете? Какви са хобитата ми? За какво си мечтая - а тези мечти от душата ми ли идват или от илюзиите на социално обусловения ми ум? Готов ли съм да материализирам и конретизирам мечтата си до реално изпълнима в обществения контекст цел? Колко силно искам това? На какво съм готов, за да го постигна? Ще искам ли тази цел и след 5,10, 20, 30 години или е само мимолетна приумица? Какви трудности бих имал при постигането на тази цел и как ще мина през тях? Радва ли ме следването на тази цел? От сърцето ми ли идва или от "трябва"? С кои хора ще постигам целта си и какви са общите, евентуални времеви параметри в хода на следването и? Какви са ресурсите ми - вътрешни и външни, с които постигам тази цел? Танцува ли любовта ми, когато следвам целта си?
Виж и тази ми скорошна статия с касаещи въпросите ти размисли: "Реализация в България или в чужбина"
 
  

Не това че съм се влюбил в нея, а това че ме излъга и че не беше изцяло откровена, когато отидох там на място да си разсяним нещата. Което от моята призма изглеждаше все едно: "ОК ще му кажа че си имам приятел, но ще крия кой е какъв е (в същност не е длъжна да казва де), за да може  евентуално нещо ако не се получи да го имам като резервна опция". Никой себеуважаващ се човек не иска да е резервна опция, а аз така го усетих. Както и да е, говоря в минало време и вече не я укорявам, защото в последствие разбрах какво й се е случило в миналото и явно миналите травми я карат да действа предпазливо и страхливо по този начин, но пък наранява други за сметка на това. 
 
Дали е любовта или по-скоро сходен човек, който има подобни пробеми и комплекси и сходно ниво на самочувствие. 
 
Всъщност 1-2 месеца е относително време за това някой да започне да изпитва чувства към някой друг. Някои хора се влюбват от раз (любов от пръв поглед както му казват). Други са приятели с години и в един момент развиват интимни чувства един към друг. Така че времето е относително. При мен просто се случи за около година след като я опознах достатъчно отвъд летния флирт, който имахме.
 
Не инициативата трябва да поеме жената, но жената трябва да подаде сигнала и мъжа да действа. Сигнал за нещо сериозно от нея нямаше. Единсвено вече накрая, където ме пита (явно от любопитство) какво съм мислил за сериозни връзки. Но това не е достатъчно, за да си помисля че иска да сме заедно. 
 
Дали е действал или не или как е действал не е ясно. Знам че аз действах на макс (за кеото не съжалявам) и той може да е действал, в края тя е избрала него. 
Вярно е. Няма никакво отношение и значение. 
 
И най-вероятно правилно би направила, ако блокираш когато някой те изнудва емоционално. Разликата е там че аз не съм го правил. Да реагирах като ми каза за него и ми стана гадно и за това реших аз да прекратя нещата, но се осъзнах че може би е малко грубо и се извиних и реванширах на време. 
 
Съгласен съм. Не трябва да се правят жестове с очакването някой да направи същото или в същия еквивалент обратно. Човек помага и прави добрини безкористно и защото иска да го направи, а не за да чака отплата. Но е нормално когато помагаш на някой или правиш нещо добро за някой, поне той/тя да се отнася (държание) подобаващо с теб, а не да те блокира, да се крие от теб или да го е страх от теб. Но ситуацията беше различна. 
 
Замислих се. Всъщност доста мислих над това. Защо ли? Може и да е свързано с ловния инстникт, може и да съм я приемал за даденост. Не мога да отговоря конкретно. Но явно щом съм се жегнал не ми е било все тая, тоест пукало ми е. Това според моите разбирания повече клони към истинска обич. Ако обичаш някой ти пука за него и те е грижа дали е добре или не. По темата за истинската обич може да се пише до безкрай...
 
 Още не е издадена. 
 
Благодаря!
Подобно и на теб. Не се напрягай, просто си пишем  

А питали ли сте други хора дали това, което сте правили дори и не специално за тях, им е било полезно? Възможно е вашият критерий за "полезен съм на другите" да е твърде различен от техния. Всъщност винаги е така. 
Да поясня с пример, който е класически за моя личен и професионален живот и вече съм писала някъде тук...
А. беше на 9 г., когато майка му го доведе в школата ми. Тееежък случай. Опитвах какво ли не - всичко изтичаше като пясък между пръстчетата му и нямаше никакъв ефект от часовете ни. Накрая реших да бъда честна с майката и да и кажа да не го води повече и да не си харчат парите за уроци, от които няма никаква полза. Вече си репетирах думичките, когато А. влетя в стаята ми и ме прегърна и се залепи за мен, очичките му ме гледаха с такава любов, че забравих думичките си и вместо тях се надигнаха сълзи. Чувствах се некадърна, глупава и дървена... И тогава майката (чийто интелект не надвишаваше особено този на детето) ме погледна с молба и надежда и ми каза няколко прости думички - че знае колко е трудно с детето и, че не очаква да направя чудеса и само много много ме моли да не ги връщам, защото А. отбелязвал в календара кога ще дойде при мен и всяка сутрин питал днес има ли урок..... Никой друг учител не му бил дал такова внимание и любов като мен.Прегръщах детето и стоях като в безтегловност... А. ме научи на най-важния урок в живота и професията ми.... 
Пожелавам ви и вие да преживеете подобно просветление. 

Всъщност ми се струва, че още сте прекалено  ГОЛЯМА  за да го разберете и прекалено центрирана в себе си, за да успеете да приложите. Всъщност не сте длъжна - всеки си има своя път. Идеята, която следваме ни е помогнала и ни помага да се учим от болките, прималяванията, глада си и грешките си. Както и от страданията, които не зависят от нас, но ни се налага да приемем с любов. Да се учим и да растем всеки сам и заедно да си помагаме... Това е. Другото е онова, в което живеете  вие. 

Да, връзката между двамата е най-важната, така е. Без нея всичко е механично и не се получава. Нормално е да искаш да живееш, да си добре. Но, докато неспирно свръхконтролиращо вярваш на хипохондрично натрапливите си мисли, идващи от общо завишената ти тревожност, дали живееш качествено, е риторично питане?! Това свръхконтролиране наричам гордост -горда липса на доверяване в тялото, в Живота, в Бога, в себе си. Радвам се, че съм побутнал нещо в теб с думите си - защото това нещо е част от невротичния механизъм, който те държи в плен на състоянието ти. Разбираш ли - зад неврозата си, ти си съвсем друго нещо. Отвъд нея има смисъл, радост, обич, вдъхновение. Ти си тези качества. Докато ти и психотерапевтът ти жалите неврозата и нейните механизми, няма как да се разкрие тази ти автентичност. Казваш - 2 години. Аз самият съм бил 30 в такова състояние - така че, говоря ти през много преживян и изстрадан дълбоко собствен опит. Много от хората, с които работя, също са били твърде продължително време в каторгата на собствената си тревожна психодинамика. Невиждайки я през слепите си петна, човек измества фокуса си - приема се за жертва, търси спасение като от нещо външно, докато не вижда, че не с отхвърляне, а с много смела обич, себепознание и разбиране се случват нещата. Но се случват! Когато човек види, че именно свръхконтролът на натрапливото му мислене го държи надалеч от разрешаване на страховете му (с помощта на психотерапевт), започва да се учи да отпуска хватката му. Тогава разбира, че никак не се е познавал, а че тепърва започва да се сблъсква с подводни свои програми (страхове), от които е бягал в рационализациите си. 
На фона на много спорт, дишане, ежедневно практикувани сесии НЛП/ хипнотерапия. Това е общ стрес мениджмънт, но е важен като фон на психотерапевтичната, лично насочена работа. Спортът и дишането горят адреналина и причиняват симптоми (като при п.а.), като така спомагат за премахване на психичното бягство от сянката (изтласкване, дисоциация), на принципа на парадоксалното предизвикване, предписване на симптомите (вид техника в терапията). Трансовите сесии пък учат на загуба на невротичния контрол и преработка на събуденото и изплувалото от подсъзнанието по време на спорта и дишането. Правени трите последователно, имат прекрасен резултат.
В личната психотерапия се вижда характера ти, свързват се "точки", тоест вижда се защо преживяваш това и на какво има да те учи. Писала си по-назад в темата си (слях ти три теми...), че не вярваш в случайностите. Да, не са случайни тревожните състояния - има отговори на "защо" преживявам това, на "какво" ме учи и най-важното "накъде" да вървя, "как" да се отнасям към случващото се и отново "какво" да правя ментално, емоционално, визуално, поведенчески и социално, за да фасилитирам неслучайното учене, дадено ми от живота. Не сме жертви, ученици сме!
Ако не си случила на психотерапевт, намери правилния за теб. Наистина е важно да е силен в работата си и да му имаш пълно доверие. Както и той в потенциала ти! И обърни внимание, моля те - ако терапевтът ти жали страховите ти механизми, не жали Теб! ... Когато е резултатен, най-често е изключително предизвикващ, на фона на много любов и човещина...

Страхотно!

Ако четеш това и ти текат сълзи от възторг нямаш проблем   
https://www.pravoslavie.bg/Беседа/За-всекиго-от-нас-Бог-има-Свой-план/
но не ме питаш мен а специалистите .

Трябва да спечелиш доверието и.Бъди добра и грижовна, бъди майката, която ти самата иска да имаш.Тогава тя сама ще пожелае да идва в жилището ти.

Хубаво е, че искаш да сте заедно, но остави я тя да си реши - вече е доста голяма. Виждате се често - това не е малко, оцени го, благодари на Бога, че имаш добра дъщеря, че сега като си подържаш дозата на медикаментите, си добре. 
Можеш понякога да споменаваш пред дъщеря си, че искаш да сте заедно, но спокойно, без прекалено настояване, което само би дало протвоположния резултат. Като цяло, моеш да се довериш малко повечко на нейното решение и да благодариш на Бога и живота, че всичко е наред. Оценяваш го, нали?!

Още една проява на твоята ниска самооценка и несигурност.
Вчера бе едно, днес е друго, утре трето.
Реши проблема кардинално.Започни психотерапия и се променяй, иначе оставаш абонат на форума за години.

В този живот аз ще бъда...
...смела, за да изживея този живот като активна личност, а не парализирана в ъгъла на мислите си.
...човек, който цени себе си, вслушва се във вътрешния си глас, може да казва "не", изхождайки от възгледите и поребностите си, а не на всяка цена да угоди на другите.
...жизнерадостна, умееща да се радва на простичките неща, на това, че просто е. /аз не мога да се отпускам в радостта от страх, че може да стане нещо лошо, но това беше автоматично, сега го осъзнавам/.
...здрава, психически и физически.
...в прегръдките на положителните емоции /а не между зъбите на дълбоките демони/.
...умееща да отпускам съзнателно тялото си, да намирам време за пълноценна отмора. Да медитирам, да слушам тишината, концентрирана в пустото, празно пространство на нищото. Да бъда.
... активна физически, авантюрист, мечтател.
 
Това е засега. Със сигурност ще се сетя и за още.

,, Искам да открия мястото си в живота, да разбера смисъла му, да се облегна на него и да забравя всички страхове.  ,,
Не си откривай мястото.Избери го.Кажи си ,, В този живот аз ще бъда ......,, и изброй всичко, което искаш да бъдеш. Напиши си го на стената, за да  го чете6 по няколко пъти на ден.Казвай го всекидневно на близките си и приятелите си. Повтаряй си го на ум и най-вече, следи да не се отклоняваш от тази си представа.
Смисъла- предлагам ти да избереш за смисъл, осъществяването на това ,,Аз ще бъда,, 
Това е, колко е просто само.

Здравей, скъпо форумче!
От много време не съм писала и като цяло не съм влизала тук, но искам да си позволя да вдъхна мъничко надежда на всеки, който е изпадал/нал в състояние на силна тревожност, придружено с дереализация и всички съпровождащи я усещания! Е, измина повече от година и половина след "сблъсъка" ми с нея. Жива съм, здрава съм и все още на себе си! Да, това беше най-мъчителният период в живота ми, изпълнен със страхове, безсъние и ужасяващи мисли и чувство за безизходица. НО - всичко малко по малко си дойде на мястото! Не се отчайвайте, отпуснете се и се наслаждавайте на живота си, защото никой няма да ви върне изгубеното време! Това е страх, нищо повече! От всичко изчетено, от всичко написано тук разбрах, че колкото и да пиша, колкото и да го мисля, изходът е само един - мир със самия себе си! Дереализацията не е болест - тя е симптом, че се нуждаете от почивка - психическа почивка и откриване на вярата в себе си. Да, все още слънчевата светлина ме притеснява, но не ме кара да се чувствам странно и не ми носи онези плашещи усещания, просто защото разбрах и приех, че съм здрава. Паметта ми куца, но смятам, че това също е заради напрегнатия ми начин на живот. (не си спомням сутринта какво съм правила, но хич не обръщам внимание на това нещо - лоша памет = по-добър живот ) Така, че, мили хора - дерзайте! Изисква се време, наистина, но всичко отшумява! И пак казвам, наслаждавайте се на живота си! 

Здравей koala
Именно защото разбирам за какво говори се включих и следя темата.
Когато неочаквано започнаха да ме връхлитат т.н. трипове бях изключително заземен. Явено, че беше дошло времето да преживея опитности в светове каквито не съм подозирал, че съществуват. Натоварването беше изключително интензивно. На моменти имах усещането, че мозъка ми ще се изпържи. Емоциите, който изпитвах бяха с интензитет какъвто не съм очаквал, че могат да достигнат. Непрекъснати страхове - ПА. Бях полудял. Исках всичко да приключи заедно със смъртта ми, но разбирах кристално, че смъртта не е края - напротив ако не изживея този момент сега, след смъртта би било много по-трудно.
Разбира се, че живеем в илюзия, разбира се че всеки и всичко е проектирано с определено значение. Не е случайно че не можем да разберем какво е това значение - не сме достатъчно еволюционно развити. Там до където стига развитието на съзнанието ни започва висшия разум, който се грижи за нас. Така както човек се грижи за определено растение - растението не чува и не вижда човека, но усеща намесата му, така и ние хората усещаме намесата на висшия разум.
Започнах да пиша поста за да опровергая израза от горното мнение, "подходът без дрога е непълен". Според лични наблюдения е обратното - преживяванията предизвикани от дрога не са систематизирани и са хаотични. За да бъдат систематизирани и подредени е необходима добра хармония на тялото, емоцията и душата.
До преживените опитности достигнах без каквато и да е дрога, както установиха и лекарите. Това което ме върна обратно беше Любовта. Майчина и Бащина Любов, Любовта на семейството и близките, Любовта на стотици приятели и съпричастни, който ме търсеха дни наред докато скитах из един голям град без да знам кой съм и къде съм. Тази Любов беше с мен над болничното ми легло. Беше с мен и вкъщи докато се възстановявах. Тази Любов сега е с мен и за това живея

Гневът е важна емоция, не можеш да я игнорираш и да промениш в нищо друго. Важно е да и позволиш да се прояви и да излезе от теб, но....... не по този начин.
Това което е общото между теб и твоя приятел е желанието за контрол и желание за превъзходство / да си докажа, че ставам, че съм добър/. Той го прави агресивно, защото се страхува да не се изложи. Ти го правиш пасивно агресивно, защото те е страх, да не се изложиш. И в двама ви има страх и гняв. Тези две емоции се преплитат. Той ги изразява явно и към теб с агресивно поведение и думи, а ти ги изразяваш към него във фантазията си, ако знаеше как да поставиш границите и да се заявиш щеше да ти е много по - лесно и да приключиш за винаги.
За да се случи това първо трябва да разпознаеш гнева си и да разбереш към кого е насочен. Изнанада - не е към него, а към теб. Ти си супер ядосан на себе си, за това, че не можеш да се противопоставиш, да се заявиш и да бъдеш смел и уверен. Страхът, обаче, те кара да изразяваш неувереността си в обвинение - "Той прави това и това с мен...." Нищо не прави той, ти си този, който прави разни неща и най - вече, общуваш с човек, който ежечасно те провокира да станеш смел. Ето за това, трябва да го обичаш.
Той е чудесният обект, с който да тренираш смело, уверено и заявяващо се поведение. С много разбиране за ситуацията и обич към процеса. За целта трябва да поработиш върху уменията си за общуване, което ще ти помогне да вдигнеш увереността малко.
Едва след като си го позволиш гневът ще изчезне, страхът също, няма да имаш нужда да обвиняваш никого и на мястото на всичко това ще дойде радостта. А приятелят ти......... той просто няма да ти е нужен след това.