Проблемите родители-дете, оказва се, са с най-различни причини. Аз съм на достатъчно прилична възраст, но така е не успях да се преборя с демоните в мен, които от години ми пречат да живея както искам.Нямам и никога не съм имала общ език с родителите си, възпитавана съм аскетично, неемоционално, изпълнявала съм всичко, което се е изисквало от мен. Всякаква проява на някаква радост или подобна положителна емоция са обявявани за лигавене, а оплакване за каквото и да е е абсолютно забранено. И така, пораснах без самочувствие и вяра, че съм способна да върша нещата правилно. Това се оказа определящо за живота ми- не смеех да изразя мнение, да се защитя в дадени ситуации, в които мислех, че съм права, да отстоявам мнението си. Никога не съм споделяла с майка си нищо, не знаех как, страхувах се от реакцията й, защото тя е по-емоционална и често изнервена и разговор трудно би станал. Когато се омъжих се държах по същия начин- смирено, послушно, незабележимо и когато съпруга ми поиска да се разведем/ заради друга жена/ ми каза, че е искал понякога все пак да реагирам за нещо, да споря... Имам прекрасна дъщеря, която възпитавам точно обратно на мен, разбираме се чудесно, тя е най-добрият ми приятел, споделяме си всичко.Тя е всичко това, което не съм аз- отворена, емоционална, със самочувствие, свежа, постарах се да я възпитам така. И един ден си дойде силно възмутена от баба си/ майка ми/, говорили си за разни неща и в един момент тя започнала да й говори за мен- нещата, които й беше наприказвала направо ме сринаха, не предполагах, че е имала такова мнение за родната си дъщеря- оказа се, че съм най-големия провал за един родител- неблагодарна, неспособна, нищо не правя както трябва, никога няма да се грижа за тях. Онемях, безумно много ме заболя, не можах дори да се разплача/ отдавна не съм /. Не знам коя съм, нормална ли съм, къде греша, защо е толкова объркано всичко... Има още много за споделяне, но не искам да изпадам в подробности, много ме боли. Кажете ми- какво съм аз ?
