Здравейте, за първи път ми е да споделям подобно нещо в публично пространство, но наистина не знам какво да правя и имам нужда от съвет или насока, а не искам да продължавам да досаждам на приятелите ми с болката си, макар че никой от тях не е показал, че му досаждам. Смея се, дрънкам глупости, но имам топка в гърлото.
Не знам как да започна, основното е че се скарах с баща ми и то много, заради приятеля ми.
Малко история: С моя приятел сме от 14 години заедно, големи хора сме и се опитваме да имаме деца, но проблема е в мен и не се получава. Майка ми и баща ми се разведоха, още когато бях в 4ти клас, преди около 30 години. Те никога не бяха, дори за миг нормално семейство, бяха нон-стоп скарани. Днес вече знам защо - много инатливи, много криви и властни характери. Не си проговориха никога и след развода, аз бях вечният буфер. Днес майка ми има проблеми и то сериозни с пиенето, живее с друг, няма деца от него. Виждам се с нея, всеки път ме боли, но не успяхме да се преборим с този й проблем, страх ме е какво ме чака в бъдеще с нея, вече не е млада. Баща ми също живее с друга и няма други деца. Грижели са се за мен, да имам всичко необходимо, никога не са били особено богати, но са ми помагали финансово, когато съм имала проблеми, не съм зарязана от никой от тях, но никога не ги почувствах приятели, не можах, те сякаш винаги се опитваха да ми покажат, че всеки от тях е по-добър от другия. Моя приятел също не е с много лек характер, но сме заедно вече от толкова време, доста камъни огладихме, а и през всичко, което минахме, някак той ми е най-близък, но баща ми не го харесва. Твърди, че се съобразявам прекалено много с него, че е по-малък от мен (с 5 години), все му прави забележки за разни неща, които приятеля ми преглъща, макар че не е типично за него и по тази причина все се опитва да се измъкне, когато баща ми ни кани на гости или нещо подобно, което пък дразни баща ми и т.н. Конкретната причина да се скараме беше, че баща ми каза че ще дойде в къщи да ми донесе някакви зимнини, които е правил. Седмица преди това приятеля ми изкара нещо, като инсулт (лекарите не са категорични) и пие сума ти лекарства, включително и за сън. Въпросният ден, баща ми дойде в къщи към 10 ч. сутринта, аз точно бях извела кучето и той звънял на вратата, но приятеля ми не го чул, спеше. Звънна ми по телефона (баща ми) и аз веднага отидох да отворя, бях наистина пред блока, но не го бях видяла. Качихме се горе и той попита къде е приятеля ми, аз казах че спи. Реакцията на баща ми беше следната: "Ето оставям ти тези неща и си тръгвам, защото няма какво да правя тук. Твоя приятел (разбира се каза името му) не ме уважава." и си тръгна, аз ахнах, хукнах след него, разплакана да го попитам, защо така реагира, ще събудя приятеля ми, просто той винаги е имал лош сън и когато спи го оставям да спи, защото знам, че в общия случай е заспал към 2-3-4 през ноща. Отговорът: "Не го уважавал и толкова!". Повървяхме малко, не ми се сърдел на мен, но приятела ми не го уважавал и аз трябвало да се опитам да го променя. Не се разбрахме, не постигнах нищо и си тръгнах разплакана, когато се прибрах, приятеля ми се беше събудил и се изненада защо плача, изобщо не ни е чул. Стана му обидно, попита ме: "Баща ти при теб или при мен е дошъл и защо не ме събуди, какво толкова страшно се е случило, та ти трябва да плачеш!" На негова страна съм, не съм съгласна с баща ми, беше прекалено, според мен. На следващия ден се чух с баща ми и понеже бях леко сърдита той ме попита дали пък не му се сърдя, аз казах че това, което се е случило не ми е приятно. Тогава се скарахме, дори не помня, какво точно си казахме, дори зачекнахме и миналото, но разговорът завърши с това, че приятеля ми не го бил уважавал и толкоз. От тогава не сме си говорили, нито аз го търся, нито той мен. А преди той чакаше всеки ден да му се обадя, ако не звъннех, ми се обаждаше да пита защо не звъня, общо взето ми го вмени, като задължение (така го чувствам).
Много писах, а много не казах. Знам че раните са стари и аз просто избухнах и може би излях всичко, но доста дълго преглъщам, не само по тази тема, все мълча, за да има мир и да не се караме, но сега ми дойде в повече. В същото време ми тежи, не обичам да се карам с близките ми, не че са ми много близки, като че ли. Нямам на кой да се опра, приятеля ми се чувства обиден, в началото искаше да се обади на баща ми, но после се отказа, каза : Аз винаги съм го уважавал, но как да го правя от тук на сетне, ти плачеш, а той си тръгва!". Знам, че баща ми е много сърдит (в това съм сигурна), майка ми ... тя живее в друг свят. Не искам да загубя никой, но и не искам да се пречупя. Знам, че ако се обадя на баща ми той няма да разбере за какво е, ще е убеден, че съм "клекнала" и съм признала вината си (не знам коя вина, но аз винаги съм виновна). Не знам какво да правя. Във всеки от нас има вина и това го знам, но се уморих. Уморих се да се боря и да убеждавам всички, всички са инати, като че ли и аз искам да бъда, но не ми се удава. Затова и писах тук. Не знам дали някой може да ми даде съвет, но поне се излях. Моля да ми простите за многословността .
