Латиф83

Здравейте. Не съм писала скоро, но искам да споделя какво осъзнах. Много често чета тук, а и в моят пост Орлин ме кара да се отдръпна на метър от себе си и да се погледна от страни. Да ама не. Страхувам се да го направя. Сякаш ако го направя ще падна. Вкопчила съм се в себе си, в стария си модел на мислене. И току що осъзнах, че съм понесла отговорност за всички и всичко около мен, само не и за себе си. И чувство за вина в изобилие. И така навъртам огромно напрежение. Сякаш ми трябва някой пред, който да се отпусна, а не го намирам. Някой пред, който да си изпея всичко. Започнах психотерапия, но и там не успявам. Усещам, че успея ли да го направя ще смеля цялото напрежение. Не стига, че не го мога ами и не спирам да мисля за това. То е нещо като изхода, който виждаш, а не можеш да стигнеш до него. Опитвам да медитирам, да се отпускам, но оставам в себе си. Сякаш ме е страх да напусна тялото си. А знам, че само така ще ми олекне. С една дума...страхувам се от себе си. По-тъпо и абсурдно нещо не може да има. Та исках да попитам...докога така ?!?

Една изповед за страха от нищото и започването от нулата. Изповедта на един съвременен човек. 
Трак-трак-трак! Токчетата ми тракаха по плочките и звукът им вървеше два метра пред мен,съобщавайки на оня,който може да си помисли,че нещо не знам и не мога: ”Мога и магарето си в калта няма да оставя!”.
И както се казва „И най-големите гъбари понякога се тровят с гъби”,та и на мен през последните години ми се наслучиха разни работи. Или май съм си ги наслучила, както по-късно щях да разбера. Та тези случки ме научиха, че не е зле да си оставя някой път магарето в калта. Особено, ако е част от нея, и може да ме завлече надолу в блатото. И да започна на чисто. Да си родя от стария хаос нов ред.
Но...сега е няколко години преди да оставя това магаре в калта. Токчетата продължаваха да тракат. Трак-трак-трак! О-ох, уморена съм. Нооо, после ще почивам. Толкова неща имам на главата си - сметки, фирма, срещи, раздели. Емоционален батак отвсякъде.
И това паническо, от къде се взе? Според терапевката ми, било ме страх от смъртта, разделите, страх ме било от паузата, почивката. Дрън-дрън! И тя е едно хахо. Седи на стола срещу мен и изнася речи. Ох, после ще мисля за това. Толкова неща имам да правя. И магарето ми чака от калта.
А май всичко започна след смъртта на дядо.”Няма да се даваш!”, нахъсваше ме той. И това беше мантрата, която всеки път, когато ми замиришеше на провал, си повтарях. Няма да забравя как последната буца пръст тупна върху ковчега в онзи юлски ден преди две години. Тогава въздух не ми стигаше. От жегата ще да беше. Сякаш земята щеше да се разтвори и да ме погълне.
Боже, дядо, колко ми липсваш! Трябва ми някой, който пак да ме нахъсва. Отиде си без да оставяш магарето си в калта. Реши да умре. И умря. За седмица. Не можех да повярвам, че отиде в Нищото. Това беше първата раздяла. Необратима. Неумолима. Но, преглътнах ужаса си, че е бил години болен от рак. И на никой не е казал. Стискал. До последно. Вярвал, че ще се справи.
И аз вярвах, че ще се справя. А сега това паническо. Не вярвам,че нещо ще се получи от тази терапия, но и това да пробвам.А терапевтката все повтаря: ”Цаката не е в правенето, а в трансформирането. И сега можем да се втурнем да правим разни неща по посока справяне, но правенето не винаги е добър лек за хора, преживели смърт и раздели. Правенето лекува симптомите, но не и причините. Справянето поддържа живота такъв, какъвто го знаем, и често е насочено към действия по намиране на нов партньор, нова дейност, нов проект, които просто да заемат овакантеното място. За някои това може да е решение, но то прилича на превързване на рана, без да сме си направили труда да я дезинфекцираме и почистим.Трансформирането е активен вътрешен процес по преминаване ОТВЪД настоящата опитност и изкачване на ново ниво. Нужно е най-напред изораване на емоционалната ни нива, защото нова реколта едва ли ще покълне на необработена и непочистена нива. А ако случайно покълне, ще бъде хилава и нездрава.”
Дълго и поучително. Как съм го запомнила? Ако е тука, терапевтката ехидно ще вметне: ”Запомнила си го, защото сигурно ти е важно.” Важно ми е. И още как. Нали аз съм с паническо, а не тя. А и сега резултатът беше: бивша отличничка в училище, бизнес, който вече не ми носи удоволствие, нов бизнес, който съм подхванала, зер в празното не мога да стоя, раздяла след раздяла - с хора, с очаквания, с проекти. Нееее. Ще се справя! В едно списание четох, че хората, които преживявали смърт и раздяла с близък били два типа: ентусиасти и мислители.
Та, за ентусиастите.
Те кипели в действието. Скачали в новото, нетърпеливи да случат нещата, водени от изначален оптимизъм към света и към себе си. Може би са от тези, на които в ранното детство е казвано: ”На изтекла вода бент не се слага!”. Може би са, ориентирани повече към бъдещето, отколкото към миналото. Ентусиастите изпробвали промени в дома, в тялото, в социалния си живот, ала без да осъзнават, че подобни чисто външни метаморфози може би временно запълват несигурности, запушват устата на страха от самота и изоставяне. Те опитвали едно, второ, трето... Те цъфтели в действието, но ако се случи да останат с празна програма, се усещали тъжни и депресирани. Тяхното предизвикателство било да смесят силните си страни: енергията и смелостта да рискуват - с истинското пътуване навътре в себе си. И да си позволят истинска интроспекция и самоопознаване. Е, да ентусиастка съм сега, но нали и през мислителството минах. Що книги за духовно развитие и самопознание изчетох.
Мислителите били на другия полюс.
За тях било важно да разберат обстоятелствата около миналото, настоящето и бъдещето. Може би в ранното детство постоянно им е внушавано: „Мисли преди да действаш!”. Обикновено те обмисляли дълго поведението си, проверявали надлежно своята и чуждата реалност, но понякога прекалявали с предъвкването на едни и същи неща, водени от неувереност и боязън да не сбъркат пак. Тяхната силна страна била да искат да се саморазберат - къде са били, къде са сега и накъде са се запътили. В крайна сметка си зададох въпроса:”Умуването придвижва ли ме напред или ме задържа в една сигурна несигурност?” И пак ентусиазирано скочих в новото правене. И сега ми звучат думите от един сеанс: „А можеш ли да останеш в нулата? В нищото. Да бъдеш тъгата, която си. Да не правиш нищо. Да не мислиш нищо. Да оставиш пространство след края и преди началото.” Е, как се прави това? Вярно е,че за да превключиш от една предавка на друга, шофирайки, винаги се минава през нулата. Лесно е да се каже за кола, ама за човешки ум, който скача от едно „Ако....то, Обаче, Дали.. или..., Да...но” на друго. Не е работа.
Трак-трак-трак! Въздух не ми достига! Имам един час. Да платя сметките. Да се върна в офиса - новата фирма прохожда. Да....да.... толкова много неща .Точно сега не мога да спра.
Сърцето ми ще се пръсне. Боли. От чувства.Тъга. Гняв. Изоставеност. Любов. Омраза.
Ужас! Ще полудея! Не! Ще умра! Пак се почна! Паниката! Не, няма да умра. О, само да издържа! Вие ми се свят! Откакто тръгнах на терапия си дадох сметка, че все бързам. Бързам. Ами ако денят беше 28 часа, сигурно щях да успея.
И пак според терапевтката ми бързала съм, защото ме било страх от смъртта. Пълни глупости! Карам със 150 км .в час. Скачам с бънджи. Ако ме беше страх, щях ли да се заигравам така със смъртта.
Трак-трак-трак! Стегни се! Само още малко! Трак! От къде се взе тази шахта? Ще си счупя тока! Сега ли трябваше да се случи? Безчувственици! Минават и не виждат,че имам нужда от помощ. Ще се оправя сама! По-скоро ще отместя шахтата. Лошо ми е. Не не ми е! Ще потъна вдън земя,но няма да им се моля! И пак паниката! Ще припадна! Ужас, май този път наистина наистина пропадаааам..... Бааам....................!!!
 Къде съм? Всичко ме боли? Каква е тази скала? Плача ли? Лицето ми е мокро! Нее! Някакво куче стоеше над мен и ми лижеше лицето. Погледнах надолу - пропаст! И какъв е този хахо пред мен. С клоунски вид! Държеше розичка в ръка и ми се хилеше насреща. Май наистина полудявах.
Исках да стана, но отново се сринах на земята. Чувствах се безпомощна като бебе, изоставено от майка си. Но нещо в мен ме караше да се правя ,че няма такова нещо. Аз съм силна. Поех дъх и изстрелях само:
- Къде съм?
- Вдън земя, нали това си пожела.Хахаааа.
- Кой си ти? Не виждаш ли,че съм паднала? Дай ми ръка, да стана!
- Не съм ти длъжен! Май не ти се отдава да се молиш, а? А и ти отдавна си паднала! Сама преди малко си помисли, че ни с мислене, ни с действие си се оправила. Повика ме и аз съм тук. Аз съм Глупакът и Мъдрецът. Аз съм Началото и Края. Аз съм нулата. Нищото. Яйцето, от което не знаеш какво ще се роди. Онова, от което те е страх. И не можеш да контролираш.
- Ама ти наистина си много странен? Май ме будалкаш! Къде ми е часовника? Трябва да ставам. Имам сто неща за правене.
-Тук няма да ти трябва. Ще пътуваш.Пеш, с ей тази торба. В нея има само толкова колкото ти трябва! Какво е - ще разбереш по-късно. Помни, че имаш интуиция. Слушаш ли я, ще имаш закрила Свише. И това ще ти дава смелост и кураж да скачаш в неизвестното.
- Прав си. Все искам да контролирам. И неизвестното даже.
- Ще се научиш да преживяваш края само като се научиш да скачаш в неизвестното. Да приемаш, че не несигурното създава тревожност, а мислите как да го предвидиш и контролираш. Но пък само то е сигурно. Ще се научиш да преживяваш нищото. По време на това пътуване ще се срещнеш и разделяш с много хора. Ще научиш доброзорно, това което толкова години не си научила доброволно. Ще трябва да спазиш една забрана. Ще мълчиш. Ще гледаш. Ще изпълняваш. Ще чуваш въпроси. Отговорите ще даваш на себе си. Това са твоите отговори. Помни – няма правилни и неправилни отговори. Те са за теб.За това не е нужно да ги произнасяш на глас. Бъди възприемчива.
- Защо е всичко това ?
- „Защо” само усложнява нещата. Преживей какво е и как е да заживееш без страх от неизвестното. Защото само онзи, който се страхува от него, се вкопчва в миналото. Не приема края. Но и така не приема новото начало. Страхува се от голямата смърт. Затова животът го среща с много раздели, за да се научи да пуска старото. Онзи , който се страхува от смъртта, умира като теб от страх всеки ден.Тръгни сега! Ще се срещнем с теб накрая на пътя. И всеки път, когато ти стане страшно, че не знаеш какво следва, аз ще съм до теб и ще ти нашепвам, „Ще го бъде тъй, както аз не знам! Ще го бъде тъй, както аз не знам! И в това е красотата на Пътя. Извървиш ли го, ще се върнеш отново в живота, който знаеш, но ще го живееш с умението да започваш всеки ден от нулата. Като да се раждаш отново. Като да не знаеш нищо. Ще разбереш,че няма край, а трансформация на едно нещо в друго.Че ако се разделяш с някого,то връзката не се е разпаднала, а е минала на нов етап. Че ако вървиш с интуицията си, незнаеща нищо. Ще се радваш като дете на всичко. 
И помни! Имаш всичко, което ти е необходимо. И то е в твоята душа. И в твоето тяло.
 А всичко останало - ще го бъде тъй, както ти не знаеш.
 
Кремена Станилова

Георги Балджиев, Линд благодаря ви от сърце!
И аз усещам, че писането ми въздейства благотворно, и дай Боже, да намирам повече поводи за вдъхновение!
А относно финала на историята: колкото и да се забавлявах с предложението на д-р Балджиев, мисля, че няма да имам нищо против Мистър Стрес да ме посещава от време на време Знаете ли, струва ми се, че стресът е като че ли излишно демонизиран в наши дни. В крайна сметка, именно позитивния стрес ни помага да се представим добре на изпит или да се мобилизираме преди важна презентация. Така че реших да реабилитирам този невъзпят герой на нашето време, посещавайки му следната ода:
Ода за стреса
О, стрес!
На тревожнярите злощастни
най-страшния си ти кошмар
за твойте номера ужасни
не се намира лесно цяр
С дереализация, замайване, умора
и с затъпяване дори
измъчваш тези клети хора
и ги сащисваш от зори
О, стрес!
Отвсякъде си пъден
и никъде не си добре приет
охулен, омерзен и съден
Ела! Постой при мен. Привет!
Аз знам, че ти ни пазиш само
от многото опасности в света
облегнати на силното ти рамо
спасяваме се ние от беда
Без теб, как щяхме ний да можем
да оцелеем сам-сами в гора
или, изправени пред казус сложен
да го решим със хъс и лекота
Така че, Стрес, благодаря ти!
за жертвите направени за нас
И знай - при мен добре дошъл си
във всеки ден и всеки час!
 
Мисля при следваща ни среща, да му изрецетирам произведението си при първа възможност (задължително с патос!) Струва ми се, че Мистър Стрес е суетен. И вярвам, че ще му се понрави.
Хубава вечер!
 
 

,,,но според вас какво е състоянието ми и какви са шансовете ми да го преодолея сам. ,,
Състоянието ти е напрегнато.Сам го пишеш.Нищо повече.Не милиони , а милиарди хора са като теб и то постоянно.Някой като мен са напрегнати само от време на време.
,,какви са шансовете ми да го преодолея сам. ,,
Огромни, само за няколко десетилетия ще го преодолееш и сам, дори бих казал най-много за двадесетина години
,,Ще последвам съвета ви и ще опитам да се стегна (да се взема в ръце ) ,,
Никога през практиката си не съм давал такъв съвет.Никога.Съвета който двам на хората е точно обратното на това което си написал и той е ,,ОТПУСНИ СЕ ,,. 
МОМЧЕ, ОТПУСНИ СЕ, БЕ!!!!

Не се опитвайте да избягате от "проблема" ! Не знам дали си давате сметка, но страхувайки се от вашия страх вие неосъзнато постоянно бягате от него. Ако отидете да си "излеете" един куршум може и да ви помогне до някаква степен, но това е на базата на ритуала и самовнушението. Вие ще отрежете едно дърво, но няма да го изкорените. Подхода ви е грешен, защото защитните реакции на нервната система действат пряко насочени към проблема, а той в случая е пряко насочен към страха. Наливате бензин в огъня с други думи казано. Ако те гони мечка в гората няма ли да се помпаш с още адреналин и кортизол за да избягаш все по-бързо ? В случая обаче бягайки от страха си, бягате от себе си. Както и когато кучето бяга от опашката си. Аз също бях много наплашен от страха от полудяване. Не можеш обаче да избягаш от страха си. Когато се намираме в силен страх, адреналина и кортизола в тялото ни ни вкарват мисли свързани с най-лошия сценарии, за да можем да се спасим от опасноста. Тези мисли обаче са доста абсурдни в 99% от случайте ( доказателство сега, ще намериш в мисълта, че все пак има 1% вероятност страха да се материализира,  както тревожният би отбелязал.) Аз лично се удивлявам всеки път в невероятния животнски инстинкт за самосъхранение който ние всички хора имаме. Ехх 99% шанс да съм ОК, но тоя 1% леле, ами ако този 1% се реализира, майко мила..... Ето го невероятното доказателство, че ти пазиш себе си напълно, като си на щрек и за най-малкия детайл.  Заобичай себе си, затова, че се пазиш толкова успешно, заобичай себе си, защото ти пука и за останалите които обичаш. Ето даже сега в момента се сещам, че е имало моменти в които съм се страхувал, че не съм давал достатъчно любов на близките ми и ,че съм се обвинявал затова. Това какво означава ? Ами, че имаш нужда да даваш повече любов, но към себеси. Ние винаги се ориентираме към най-добрия спред нас ход. Ако грешим то го осъзнаваме след това, но преди това сме дали най-доброто на което сме способни. Нека не се обвиняваме затова, че сме тревожни. Не се обвинявайте ако сте се подавали на страха. Всеки се подава, важното е да свикнем с него и да го заобичаме, защото той ни пази.

Здравей, Красива.

Ще ти споделя как аз се справих с хипохондрията, но ще започна с въпрос: Колко време след събуждане сутринта инстинктивно се питаш/проверяваш "Сега добре ли съм? Как се чувствам?Тука ли е хипохондричното състояние?" ? А колко пъти на ден ти идва тази мисъл да се фокусираш върху себе си и да провериш дали всичко е наред? 

Точно в това на пръв поглед невинно действие се крие причината, поради която ти сама се поддържаш в тревожност, въпреки всички усилия да се оттървеш. Въпросчето "Как се чувствам?" се е превърнало в навик и при всяко колебание да отговориш с искрено "Добре се чувствам" на този въпрос ти фокусираш цялата си енергия в търсене на причината. Следват всякакви разновидности на въпросите "Защо се чувствам така? Как да се чувствам нормално пак? Защо си усещам така сърцето? Полудявам ли?". Тревогата, която се създава от това дълбаене, поражда сериозен (физически и психически) дискомфорт, а точно това състояние започва да диктува мислите и действията. Ето така цикличността на състоянието се утвърждава и ни се струва, че няма изход. 
Изход обаче има. И този изход се оказа доста по- прост, отколкото дори и аз си представях... просто трябва да спреш да се асоциираш с това състояние и да спреш да си припомняш, че си в такова състояние.. трябва да премахнеш навика да се проверяваш постоянно как си и да изследваш тялото си. Цялата тази свръхфокусираност и репетитивност ни откъсва от външния свят и ни затваря в нашесъздадения кошмар. Тук възниква въпроса "Как да го направя?".

Отговорът е също толкова прост. Никога няма да се почувстваш добре, ако се мъчиш да премахнеш състоянието, за да можеш да живееш нормално. Ще се почувстваш добре, ако просто продължиш да живееш нормално и спреш да хабиш енергия, питайки се и фокусирайки се върху това как се чувстваш. Психотерапия, медикаменти, техники за дишане, форуми, търсене на симптоми... всичко това помага, но отново те фокусира върху състоянието ти и постоянно ти напомня, че имаш здравна тревожност. Ето защо проблемът не изчезва. Ще систематизирам как да подходиш в 4 стъпки: 
 
1. Поставяй си цели всеки ден, върши задълженията си, планирай приятни занимания... въобще прекарвай ежедневието си така, все едно нямаш хипохондрия. Живей нормално. И най- важното... никога не използвай за извинение как се чувстваш, за да не свършиш нещо. Трябва да бъдеш дисциплинирана и постоянна. От това можеш само да спечелиш.
2. Когато се усетиш, че започваш да се сещаш за здравната тревожност и въпросът "как се чувствам сега" отново се натрапва, напомни си, че тези мисли с нищо не ти помагат. Ако почва да те обвзема стрес/тревожност/страх, просто остави чувствата да си бушуват, без да ги мислиш. Наблюдавай ги неутрално..това са просто нормални човешки емоции..  и когато решиш - фокусирай енергията си върху нещо друго. За разсейване физическа активност като бягане много помага.. или нещо, което изисква концентрация.  
3. Никога не се обвинявай и не се ядосвай, че продължаваш да си напомняш за здравната тревожност от време на време. Този навик ще продължи дъъълго време. С времето, обаче, все по- рядко и с по- слаба сила ще го усещаш. 
4. Преустанови всякакви дейности, които ти напомнят, че ти имаш здравната тревожност...  без фокусиране върху симптоми, четене по форуми и всичко подобно.. дори, ако сметнеш за себе си, че би било правилно, без психотерапия. При мен лично психотерапията много ми помогна да се овладявам в състояние на паника, стрес и цялостен дискомфорт. Обаче все още, всеки ден, непосредствено след като се събудех, като неочаквана, голяма морска вълна, ме блъскаше мисълта "аз имам здравна тревожност... дали е изчезнала вече?Как се чувствам?". Тези мисли после се пренасяха и влияеха на ежедневието ми, позволявах им да ми пречат. 

И така... просто забравяйки да се сещам за здравната си тревожност аз се почувствах отново истински нормално и състоянието започна да изчезва.
Надявам се информацията да ти бъде полезна!
Поздрави!

Простичко казано,при стрес, в мозъка постъпва по-малко кислород и тази липса води до замайването.Ако си страхлив, се плашиш от него, изпадаш в по-голям стрес и виенето на свят се увеличава.Ако си смел, го отбелязваш, няма повече стрес и то отминава. 

Здравейте, приятели!
Отдавна не съм се разписвала тук, но сега имам нещо важно за казване, което много държа да споделя с вас. Открих от какво се причинява въпросната перманентна замаяност. Отговорът на въпроса не се различава много от това, което г-н Баев е обяснил, но аз намерих научна статия по въпроса и сега ще се опитам да преведа за вас главните моменти в нея. 
Болестта се нарича "chronic subjective dizziness" или преведено буквално - хроничнo субективнo замайване. Малцина в България са чували за това. Началото на статията започва с обяснения относно типа на заболяването, статистически данни и т.н. Оказва се, че съотношението на страдащите жени:мъже е 3:1. Следват обяснения, че пациентите са минали през хиляди специалисти, които не са открили никакви увреди и нищо специфично, което да ги насочи към конкретен функционален проблем. Всъщност органична патология изобщо липсва. Минавам по същество:
Симптоми:
1. Перманентно (>3 месеца) усещане за замайване, което може да включва едно или повече от следващите описания:
а. Замаяност
б. Тежък световъртеж
в. Усещане за дисбаланс
г. Усещане, че "вътрешната част на главата" се върти, без да има външно възприятие за движение
д. Усещане, че подът под краката се движи
2. Хронична свръхчувствителност към собствените движения или към движението на обектите от обкръжаващия свят
3. Изостряне на симптомите в среда със смесени визуални стимули, като например магазини или молове, а дори и извършвайки определени визуални задачи (например при работа с компютър)
Патогенеза:
Повечето от пациентите с хронично перманентно замайване (93%) имат психиатрично разстройство, което допринася значително за техните симптоми. Според съвременните класификации на четвъртото издание на Diagnostic and Statical Manual of Mental Disorders, тревожните разстройства са най-честo идентифицираната психиатрична патология, включително генерализираното тревожно разстройство, паническите разстройства и фобии, както и незначителното безпокойство. При по-малката част от пациентите са били открити допълнително депресия, пост-травматично разстройство, хипохондрия и психосоматично разстройство. 
N.B. За хората, които прочитайки това, ще се филмират, че са "психично болни", "луди за връзване" и тем подобни, държа дебело да подчертая, че в психиатрията, най-общо болестите се делят на неврози и психози. Гореизброените са неврози. Демек, винаги, когато са ви казвали, че проблемите ви са на "нервна почва", че сте "невротик", че имате "проблеми с нервите", че трябва "да се успокоите" и т.н., са имали предвид точно това. 
Ключовото изречение в научната статия, което ми направи много силно впечатление, е че замаяността може да отключи тревожност, както и тревожността може да отключи замаяност. Ако все още следите мисълта ми, то вече сте осъзнали защо се получава този порочен кръг на перманентност. В статията се дават примери за пациенти, които по някаква причина, някога, в миналото, са изпитвали световъртеж (например при сътресения на мозъка, мигрена, възпаление на вътрешното ухо, продължително пътуване със завои), които отшумяват сравнително бързо, но тъй като световъртежът е едно от най-гадните преживявания, които човек може да изпита, в него се загнездва страх това да не се повтори. Този страх се превръща в страхова невроза, а тя от своя страна отключва тази перманентна замаяност. 
За по-любопитните, които се чудят как аджеба нервите довеждат до това отвратително състояние, какво точно се случва, ще се опитам да го обясня метафорично. Представете си, че мозъкът ви е едно кълбо от много тънки жички, които провеждат електричен ток. Това са милиардите неврони. Жичките са свързани с определени платки - това са зоните в мозъка, които отговарят на нещо - център на дишане, кръвообращение, равновесие, зрителен, обонятелен, център на речта и т.н. Жичките, свързани към определените платки, могат да споделят и общ път понякога, а могат и пътищата им да се преплитат. Сега си представете при един нервен човек, който нон стоп е тревожен, мисли за нещо, постоянно пресмята, не може да спи, притеснява се, трепери за всяко малко нещо, не си дава миг спокойствие, как изглежда мозъкът му? Ми той изглежда като едно домакинство по Коледа, когато в жилището са включени всякакви възможни уреди -бойлери, печки, климатици, духалки, лампи, коледни лампички, телевизори, абе де-що има контакт е включено нещо! По някое време обаче някой от бушоните не издържа и гръмва (или пада шалтера)/дава на късо. Същото се случва и във вашето вътрешно домакинство, онова горе, което краси раменете ви. Невъзможността да "изключите уредите си" поне за малко, ви кара да "прегорите". В съвременния свят, в който живеем, има много "прегорели" хора, да не кажа изпепелени...  
Та част от нервите ви споделят общ път с равновесния нерв и в равновесната зона на мозъка ви се получава конфликт на информация. Смесените сигнали, които мозъкът получава, го объркват ужасно много. Равновесният нерв му казва "Движим се", обаче зрителният нерв, който вижда, че сте статични, му казва "Глупости, не се движим, статични сме!". При по-лабилните хора, мозъкът е толкова объркан, че включва копчето за опасност и подава сигнал към тялото: "Бий се или бягай!", изливат се кофи с адреналин от надбъбречните жлези, повишава се кръвното, свиват се кръвоносните съдове и кръвният поток се насочва към критичните точки - мозък, сърце, бели дробове, бъбреци. Хората пребледняват, треперят, усещат чувство за опасност, сякаш нещо лошо предстои да се случи, но не знаят какво става точно. И ето това дами и господа, е наречено със страховитото име "паническа атака". При не толкова лабилните, конфликтът между спорещите неврони си остава и се получава това субективно чувство за замайване, когато всъщност зрението ви вижда, че вие не се движите, както и предметите около вас не се движат, но остава вътрешно неприятно чувство, че това все пак се случва. 
Мисля, че бях прекалено обстоятелствена, затова нека продължим към начините за лечение.
1. Психообучение - това, което малко по-горе ви обясних: да знаете какво се случва, да разберете, че няма нищо страшно или тревожно, вие не сте физически болни, вие просто сте по-нервни и чувствителни от останалите хора.
2. Лекарствена терапия - използват се антидепресанти (SSRI) в съчетание с бензодиазепини (обикновено клоназепам), като целта на бензодиазепина е поне за 3 седмици да ви успокои изопнатите нерви, да ви изключи ненужните уреди от електропреносната мрежа, казано по-метафорично. Тук държа да подчертая, че това е кратковременно решение, все едно сте си счупили крака и са го гипсирали - ще бъде в гипс 1-2 месеца (зависи от счупването), а не 20-30 години, не дай Боже цял живот. 
3. Психотерапия - най-важното, най-необходимото лечение! Трябва ви терапевт, който да ви покаже как да живеете без тревоги, без притеснения, да се чувствате пълноценен човек, да осъществите мечтите си, да намерите вътрешната сила в себе си, да видите, че нещата, които обикновено ви тревожат, са незначителни и не си струва "да си хабите нервите" за тях. Както токът постоянно поскъпва и гледате все по-често да го пестите, така трябва да се научите и да си пестите излишните нерви. Малцина успяват сами да се вкарат в правия път. Много по-бързо и лесно става просто да намерите ментор, учител, човек, който да ви вкара не в правия път, а във вашия собствен път, защото всички ние извървяваме свой собствен, уникален път. Животът е прекалено кратък и пълен с изненади, подготвени специално за нас. Нека не оставяме неврозата да контролира животът ни. 

4. Вестибуларна рехабилитация - малко неприятно в началото, но върши чудеса! 
 
Конкретно за мен и моето състояние: подобрих се значително, имам цели периоди от по няколко месеца, в които нямам абсолютно никакво замайване, както и такива от по няколко седмици, в които съм замаена. Тези "лоши" периоди се случват в моментите, в които съм с повишена тревожност. Хубавото е, че се научих да не се тревожа за нещата, които не зависят от мен. А за тези, които зависят от мен, се старая да ги направя така, че да нямам бъдещи проблеми с тях, за да спра да ги мисля (иначе казано старая се да решавам проблемите си на момента и да ми се махат от главата). 
Извинявам се за дългия си пост, но тъй като съм изпатила и повече от десетилетие съм търсила отговор на въпроса какво точно ми има, държах да обясня подробно всичко, като се надявам да внеса поне малко облекчение и яснота, както и план за действие в живота на хората, които са в моето (бивше) положение. 

Двама йоги медитирали. Всеки по своя си начин. Единият застанал в пълна тишина, свръхдисциплиниран, отдаден на абсолютен морал и чистота, стриктен и последователен. Другият танцувал, пеел, възхищавал се на живата природа, на красотата на жените, понякога харесвал към медитативното си вдъхновение да добави и хубаво вино в компания на добри приятели... Един хубав ден, Шива (Бог) минал покрай тях двамата. И двамата имали капацитет да осъзнаят, че това е върховното божество. Първият, този суровият аскет, се проснал пред лотосовите нозе на великия гуру и запитал: 
- Учителю, стремя се така дисциплинирано към теб. След колко живота ще постигна просветлението? 
- След седем - отговорил Шива.
- Благодаря ти, о велики. Очаквах го по-скоро, но се подчинявам на повелите ти - казал йогинът и веднага седнал отново в непреклонна медитация, в идеална позиция и строго изражение. 
Шива минал и покрай другия йогин (тантрик), който се забавлявал сред природата, танцувал и се смеел с добри приятели. 
- О, велики гуру, прославям святото ти име в песни и отдадено те възхвалявам във всяка житейска радост и трудност, която също приемам с радост. Кога ще постигна просветлението? 
- Ще го постигнеш след толкова животи, колкото листа има по това дърво! - казал Шива и се засмял. Ученикът се зарадвал и казал:
- Само толкова ли? Ехааа, това е прекраснооооо - затанцувал и в пълно доверие в Бога, се отдал предано на любовта си към Бога в живота. Сега обаче, вдъхновен от присъствието на Шива, постигнал божественото съзнание тогава, в същия момент!
..........................
- Шива: потенциалът ти
- Аскетът: първата нужна стъпка в психотерапията ти - дисциплина, изпълнение, постоянство, спорт, неотклонен стремеж към осъзнаване и промяна...
- Тантрикът: Втората стъпка или качествен "скок" в психотерапията - осъзнаване на уроците по прехвърляне на самосъзнателния ти център от главата в сърцето, душата, възможностите в радостта и трудностите. Принципът на трансформация и виждане на всичко, включително преживяваните страхове и симптоматики, като благословено учене в една разумна Вселена. Виждане на Божественото в ежедневния делник. 
-  Радостта на тантрика, когато разбира, че има още безкрайно много животи: парадоксалното намерение в психотерапията.
- Постигането на просветление: психотерапевтичният резултат, при който в теб се ражда жива сърцатост, смелост, смирено себезаявяване, чаровна харизма, възхита пред осъзнаването разумната обич на Битието. (разбира се, думата просветление по отношение на психотерапията е само метафора, но все пак, адекватна като посока и процес такава). 

Момиче,.....това е дереализация, престани да се страхува от нея.Нищо няма да ти стане.Хората се друсат с какво ли не за я преживеят.Ти си късметлийка,че получаваш без никаква химия.

,,Интересно ми е че при теб го няма моят проблем а е друг и пак симптомите са същите. ,,
Когато мой клиент се опитва да ми описва симптомите си, аз бързо го прекъсвам питайки го мисли ли ,че може да ми каже симптом който аз вече да не съм чул.Естествено,че такъв няма, защото, това което усещате в тялото си е собственият ви стрес, а той с малки нюанси е един и същ при всеки бозайник.Подчертавам, стрса- като прояви в тялото. при мен и който и да е бозайник е един и същ.
След това му казвам, да започне да говори това което мисли, защото мислите които водят до усещанията са вече наистина различни.
,,Може би нещата не се случват така както сме ги искали и не можем да го приемем или променим сами,,
Мисля, че без това да безпределно ясно, нищо не можете да направите.
Аз останах много изненадана като осъзнах как сама си вредя.Но само осъзнаването май не е достатъчно.
,,Аз останах много изненадана като осъзнах как сама си вредя.Но само осъзнаването май не е достатъчно.,,
Това е първата крачка.От тук нататък най-добре е да се продължи с помощта на учител-психотерапевт.

,,Причината да пиша е, че преди няколко дни и осъзнах, че никога няма да мога да получа тази обич, която търся. ,,
Точно така е.Никога няма да получиш обич и ще бъдеш сам. Кой би обичал мъж като теб? Само някой още по зле от теб би могъл да ти обърне внимание.Ама, ти би ли обърнал внимание на някой такъв?
Не, разбира се.
Какво да правиш?
Много е лесно-стани някой който може да бъде обичан.Вместо, да мислиш как да получиш обич, мисли непрекъснато как да даваш обич.Вечер си лягай с тази мисъл, сутрин ставай с нея и непрекъснато я дръж в съзнанието си.Непрекъснато, до края на живота си.
И, престани да говори за чувства, говори за мисли.Например -
,, Още от дете усещах, ,, да звучи така.. Още от дете мислех,,
,,  съм чувствал, че ще умра,  --  съм мислел, че ще умра, 
Така ще осъзнаеш, че мислите ти пораждат болката и посредством тяхната промяна ще се почувстваш спокоен.Е, няма да стане веднага, но како ти пука, важното е,че ще стане.

,,Но как да променя начина си на мислене и съответно начина на поведение ? Психотерапията ли е единствения начин ? ,,
 
Можеш и сам, но ще ти отнеме десетилетия.

В статиите ми за социална тревожност и заекване описвам същите техники по-последователно. Прочете ли ги? 
"колко време ще ми е нужно?" - това е силен метод, но е само един от по-голямата картина на промяната, която се практикува най-качествено с психотерапевт.