Jump to content
Порталът към съзнателен живот

SamuraiJack

Участници
  • Общо Съдържание

    43
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Всичко добавено от SamuraiJack

  1. Ще ви разкажа накратко живота си и ще очаквам насока от терапевтите във форума какво да предприема. Д-р Първанов, бихте ли бил в свои води със сучай като моя? Ако да, бих идвал на сеанси при вас. едит: научавам, че поне до преди година д-р Първанов не приемал пациенти. Ако и сега е така, бих се радвал, както д-р Първанов, така и останалите му колеги да препоръчат силен специалист като за моя случай в Плевен, Ловеч, Търново, Гарбово, Русе, Разград... Аз имах светло и приятно детство с любящо и грижовно семейство, НО когато бях на шест, точното лятото преди да тръгна на училище, баща ми преби семейството ми пред очите ми. Мисля, че тогава той имаше любовница, а родителите ми имаха проблеми. Оказа се и, че беше бил дядо ми в съня му пък преди това да се случи.На сутринта дядо ми помоли баща ми за ключа и той си тръгна от нас. Изпаднах в шок, не исках да излизам от вкъщи, баба ми ме изкара от нас за пръв път, като ме нашамари в отчаянието си. Наесен майка ми прибра баща ми обратно у дома, дома на родителите и, баща ми - "да има детето баща". Детето в последствие имА един такъв баща, че четири години след това живях в страх кога ще стане пак скандал и бой, слухтейки от леглото разправиите на майка ми и баща ми относно покупки (след време се оказа, че той си кътал част от парите на страна). След тези четири години баща ми пак се развилня, изхвърлихме го с полиция, нашите се разделиха тотално. Последваха години, в които майка ми не ме пускаше тук и там, като другите деца, бях и малко закръглен, явно трупах комплекси в и без друго чувствителната ми ранена детска душа. Не бях аутсайдер, но не бях "готин", а бях "смотан", биех се, ако трябва, не си оставях коня в калта, но по-големи от мен в квартала ме гавреха. Майка ми, без да желае, засилваше липсата на мъжка фигура в живота ми като не ме пускаше по екскурзии или да отида някде по далеч от квартала, даваше поводи за подигравки срещу мен. Баба ми беше и си е панкьосан човек, обвиняващ, обиждащ, насаждащ чувство за вина и за малоценност, въпреки че е безкрайно самоотвержена, и със сигурност живота под един покрив и с нея се е отразил върху мен по нонва време. И тъй стана, че когато бях шести клас след едно сбиване със сученик, ме боляха костите отзад на главата до лимфните възли, защото ме беше душил за врата. Аз пък го бъхтех със все сила в черепа, но вечерта у нас се бях уплашил, че ми има нещо. Баба ми вдигна патардия, дори май обвинително: "като си се бил, хайде търсете богатия баща на това момче да те оправя". Майка ми си дойде, внесе разум и спокойствие и се успокоих. Но започнах да си опипвам с пръсти костите отзад дали са еднакви, не, не са, ЗАЩО НЕ СА?? КАКВО МИ ИМА? Мерех различни части на тялото си и се чудех защо не са напълно симетрични, плашех се защо ми щракат ушите, когато съм настинал. В седми клас, втория срок, аз отличния (но не пълен отличник зубрач) ученик изпаднах в депресия, усещах, ЗНАЕХ сякаш, че ще се проваля на кандидат гимназиалните изпити. Всеки ден учех, а след това плачех и заспивах през деня, повален от депресията. Съдрах се от учене и изкарах страхотен резултат. След това в осми клас почти година страдах от ужас, какво се случва с мен, получавах полюции и сънувах жени, докато не събрах сили да споделя с майка си. Бях страхливец и неуверен, дълбоко в себе си съм такъв и днес, и не смеех да говоря с нея за това. В тази една година до толкова се бях филмирал,че не смеех да гледам жените които задминавам по улицата, за да нямам розов сън същата нощ. НЯкъде по онова време или пък преди това, не помня вече, започнаха натрапливите мисли в църква, мисли на гавра със свещени символи и натрапливите ужасни мисли спрямо близките ми, и особено починали близки. Знаете, кои натрапчиви мисли спрямо близките са типични - сексуални, насилствени. Казвал съм на майка ми, че имам нужда от психолог, тя казваше "силата е вътре в теб" и че поне по онова време в града ни нямаше истински психолози и терапевти. С тези мисли живях години наред, живея и до днес, просто днес те не ме мъчат, а спрямо християнски символи май въобще не получавам веч. Може да ми се случи и спрямо приятел или далечен познат, но тези мисли обикновено удрят най-често обекта, ако е близък, мил или сакрален - семейство, религиозни символи. Имах и имам и други налудничави мисли, но представата вече я добихте. За капак преди няколко години, при една разправия с баба ми (наистина много кофти страни има в характера си, а пък аз съм може би малко "изтърван" заради липсата на баща) я залях с горещото си кафе. Не беше вряло и изгарящо, но беше доста топло. Тя се шокира, но се изправи бързо, бързо и слезе в мазата да реди дърва, по думите и, да канализира гневът и емоцията на някъде. Като се качи отново лежа цял ден, лежа и целия следващ. Аз се постреснах, беше и лошо. Като я мярнах веднъж, отивайки до тоалетната ме нарече "убиец". След месец, месец и нещо тя се върна от ежемесечния си прегед при кардиолога си, имаше стенокардия. Тогава изпаднах в един ужасен депресивен период, в който исках да умра, не ядях, срам ме беше, че съм "разболял" баба си. След това, много странно, за няколко месеца съвсем забравих за тези притеснения и изпаднах в страх и шок ак ще се справя с натрапчивите си мисли, за които ви писах по-горе. И това мина и пак се върнах на чувството за вина за стенокардията и така заживях няколко години. Общо взето заживях някак си с тази мисъл, а и се фокусирах върху завършане на университета, намиране на една хубава работа и после една още по хубава, а именно работа точно по специалността ми. Утешавах се с неизвестността какво аджеба се е случило, че може да е било натрупващ се процес, а и се грижех финансово за баба си, т.е. успокоявах съвестта си. Търпеше се, а си имах и други ядове, които окупираха съзнанието ми за месеци като да ме е яд на някое момиче, воден от болното си го, при все, че аз съм я изоставил, а тя не ми е изневрила. Това вече е друга тема, но ще вмъкна на бързо: аз съм неуверен, завистлив и се измервам постоянно с другите, въпреки че обетивно поглднато имам хубава работа, имам нелоша външност, добра обща култура и не страдам от женски интерес. Тези чувства ме карат да се отчайвам и смачквам и понякога да намразвам някого. Особено е ранимо егото ми от жени. Преди почти година нещо се сучи с мен. Малко преди да си намеря така желаната работа по специалността, вината спрямо баба ми се засили крайно, докато не рухнах. Уплаших се, че така ще си умра с тази вина, че тя ще умре по-рано заради мен, че живота ми няма смисъ итн тн. Умираше ми се, сънят ми стана лош, почнах да ям малко, суицидни мисли. Ходих на трапевт, спрях защото виждах, че е някакъв измислен. Междувременно пиех антидепресанти. Благодарение на тях се чувствах добре и веднага щом свърших кутийката ги спрях. И постепенно айде пак в депресията. Стенокардията е спътстващо заболяване/симптом. Наскоро дори се консултирах с лекар как аджеба се причинява стенокардия, обясни ми, че стресът от заливането, примерно, е най-много отключващ фактор на вече натрупаните плаки по артериите, стресът не е причинителя на заболяването, един вид то е било на път да се случи в един или друг момент. Ей богу, две седмици се успокоих и не ми се мреше, чувствах се умерено без желание поради други поносими причини - едно момиче, с което се занимавах се заби също като натрапчива мисъл в главата ми и се чувствах смачкан и малък пред нея. Но поне нямаше вината. Отново се обърнах към този доктор да доуточня някои неща - и след като той сравни стенокардията със инфаркт отново се депресирах, защото той бидейки лекар каза, че и при инфаркта е съшото - стреса отключва само натрупани фактори. Но а чисто житейски гледайки на това, си казах, ако ядосам някого камо ли да го залея с кафе и той плучи инфаркт няма как да не се чувствам виновен и айде пак постояннннно мисля за стенокардията, чувствам се зле, мотая се, нищо не правя големи приоди от времето, стискам някак си зъби на работа, едвам се влача до фитнеса защото спорта ми дава краткотрайно притъпяване на уещанията. Пия валериани, чай от мента. Не злоупотрябвам с алкохол, но понякога изпивам една бира точно с жеалнието да избягам от себе си. Страх ме е че нищо няма да постигна, че тези мисли ще ме провалят, страх ме е че тя ще умре заради мен по-рано. За капак, баба ми и днес си е скандалджийка и тежък характер и ако влезем в пререкание е още по-болезнено за мен заради вината ми към нея, макар че пък точно като се развикам за кратки моменти сякаш ми минава, един вид си кавам "ето, тя те бше провокирала да я залееш, не си ти виновен"... ужасна работа. В моменти на разправия адски силно я намразвам, че е такава, защото ако не ме беше провокирала някога да я залея, днес нямаше така да се мъча, а естествено намразвам и себе си, че не съм проявил самоконтрол. В интерес на истината тогава, когато я залях с кафе, в онзи период с нея имахме доста диви скандали и ако бяха само те, то надали щях да чувствам вина за стенокардията и. Но в моето съзнание заливането с кафе е вече физическа атака, нещо много по-грозно, а евентуално и по-стресово. Сравнявам себе си и приятелите, особено едно момиче, което ме омпексира и си казвам "Боже, те никога не биха направили тъпотиите, които аз направих в живота си, те са готини аз смотан и НАЙ-ВЕЧЕ не биха заляли баба си с кафе" и от това ми става още по-зле. Чувствам целия си живот като една пародия и мъчение. Поне преди живеех със спомена за това прословуто заливане с кафе, а и със другите натрапливости и със ниското си самочувствие и всички други рани от миналото, но ходех с голям кеф на предната си работа, залягах над учебниците за да намеря сегашната си работа, забавлявах се, купувах си дрехи, излизах с момичета, а сега не мога да спра да мисля за евнтуалната си вина, а и чувствам, живота си безсмислен, себе си малък, не се виждам като родител един ден и гдайки другите съжалявам как нямам техния нормален живот (да, знам и те имат своите проблеми, но такова е чувството). Страх ме е, че ще съсипя живота си и с годините ще стана един все по-кисел, все по-завистлив стар ерген, който живее в ад и нищо не е постигнал. А бях такова слънчево дете, отгледано с обич, от маък бях приучен да обичам четенето, просветата, любознателността, свирех на китара. Майка ми, баба ми и дядо ми, хората които ме създадоха са (въпреки грешките на първите две) са духовни и чисти хора, никога не са причинли зло някому... днес съм един хленчещ мишок, изпълнен с омраза. Живея в град в Северна България, в който, да ме прощавате, но голяма част, ако не всички от терапевтите ни са измислени и съпруги на някого си, които са ги направили терапевти. Като казвам това съзнавам, какво вие терапевтите във форума бихте казали, че без доверие няма как да стане и тн. Замислям се, дали да не се доверя на доктор Тодор Първанов, тъкмо разбрах, че е базиран в Плевен, би ми бил на близко. До колкото знам е един от най-добрите специалисти по тревжности и панически разтройства. Предполагам, че са тясхно свързани с интрузивните мисли. Извинявам се за малко дългия пост.
  2. Има някакъв гняв и нетърпение в мен, ако щете към себе си гняв сякаш съм виновен, че сега вместо да се отдам на живота, ще трябва да се боря с натрапливостите си, т.е. яд ме е, че ги имам, макар че аз няма да се откажа от другите си занимания. Свикнал съм всичко да постигам "на време" - ха тази професия, ха сега професия по специалността - шашнал съм се, че времето изтича - ей го кога ще съм на 40г., кога ще правя семейство, кога ще се наживея до тогава, ами семейство ще имам ли въобще с мойте особености
  3. Живот и здраве ще работим с един сериозен специалист. Знам, че терапевтът не е магьосник, нито има магическо хапче, нито ще ти "оправи" живота вместо теб. Но предполагам, че справянето с ОКР не е просто облекчаване на натрапливостите, а предполагам, че води със себе си освен съзряването на личността, както каза д-р Първанов, води със себе си до придобиване на умението да обичаме себе си( ама в истинския смисъл), да си прощаваме, да прощаваме и на другите, да придобием самочувствие, смелост? В крайна сметка ригидните черногледи характери са предразположени към натрапчивости, а натрапливостта се възползва от ниската ни самооценка, не ли? Не чакам сладки приказки от 1001 нощ, а се интересувам какво очаква човека, който вече може да обича и живее ефективно без натрапливости? Най-малкото депресията, тревожоността, негативният филтър и страхът ги няма вече, предполагам? Дали справянето с ОКР би ми дало база да стана по-духовна личност? Не, не че имам такива очаквания, интересно ми е. Относно езотериката съм скептичен, но относно Бог не съм атеист, не съм религиозен, но и не съм против религиите, но съм си дал сметка за себе си, че не вярвам в нищо по-голямо от нас самите, а би ми се искало. Към семейството съм грижовен, но понякога усещам, че съм и нарцис, съсредоточен в своите си проблеми, дали обичам семейството си - сигурно, но също усещам, че преди години е било лъжовно чувството, че съм самостоятелен колкото съм си мислел - ето сега натиснат не от житейски грижи, а от депресии и тревожности неусетно се облягам на семейството. Ерго сякаш все още гледам да вземам, не да давам в живота, като едно още сукалче в живота, ако и да се издържам финансово от пети курс на обучението си или да съм дал не малко свои пари за ремонт у дома, или примерно да избера да купя нов телефон на майка си, вместо на себе си. Може би познавам обичта, но повече познавам нуждата.
  4. От форума никой не иска или не може да ме приеме. Терапевтът, който уж си бях намерил извън форума, чу историята ми и каза, че случаят не е за него. Добри хора, отчаян съм, моля Ви помогнете ми! Не ям, не спя, чувствам как смъртта на баба ми приближава, което ме побърква, побърква ме и провалът, в който съм на път на се превърна. Сега бях в енергото - потя се, не разбирам какво ми говорят, не помня какво пиша, какво ми казват, неакдеватен съм и хапя устните си до кръв от напрежение. Някога бях обещаващо момче, днес психо руина. Ако рухна аз, рухва и семейството ми. Те вече са притеснени и само такова гаале им липсваше. Мотивиран съм на 10 000% да работя с терапевт, да пътувам, да заделям пари, но за 2 години и половина обиколих сума ти терапевти без успех. Не виждам никакъв смисъл в живота на пред, само смъртта и алкохолът изглеждат като облекчение на болката. Моля ви като хора, като човешки души помогнете ми някак!
  5. Благодаря, но се оказва, че въпреки желанието ми, няма с кого да работя...
  6. Забелязвам, че щом изчезне чувството ми за вина за едно нещо, почти веднага тази вина се замества от вина за нещо друго/страх от нещо друго... Преди две години чувството за вина за здравето на баба ми изчезна, тъй ми обясниха подробно как се образува нейната диагноза. После се замести просто от страхът, че тя ще умре един ден. Абсурдно, но все едно преживявах мъката от сега, започнах да съм неспокоен всеки път, когато някой си във фейсбук си сложи жалейка, отварям снимка, да видя в коментарите кой е умрял, в очи ми се набиват хората по улиците с черни шалчета и пр. лудости - започнах да изчислявам, да мисля, че трябва да имам кариера и семейство, докато е още жива, същевременно страхът от смъртта и ме накара да чувствам, че всъщност нищо ням смисъл - нито да се развивам, нито да се веселя. Не щеш ли последните няколко дена тази вина пак се активизира, пак писах по форуми пак ми обясниха, че този инцидент с кафето няма общо със здравето и ми казаха още, че имам нужда от терапия. И пак вината изчезна, а сега се чувствам виновен, че... веднъж, малко след като бях правил секс и бях ходил до тоалетна по малка нужда на разминаване без да искам с "нечист" (понеже е бил там където е преди това е имало сперма) пръст съвсем леко търнах блузата на баба си... и какво направих тогава - намокрих си ръката с вода и търках блузата и да я изччистя. Но вината е, че не и казах от какво я чистя. Имам чувството, че ОКР-то ще ми върне този спомен в деня на погребението и за да ме кара да се чувствам зле. Твърде "луд" ли съм? @Орлин Баев @Георги Балджиев към Вас имам питане. Винаги съм се чудил дали е възможно с терапия да се "излекуват" най-ранните ми ОКР, които ме съпътстват от над 15 години - класическите нежеланите образи, които са смущаващи, скверни, насилствени, сексуални? И до днес имам такива ОКР спрямо близките си, като малък бяха много силни спрямо починали близки, а ако и сега отида на гроба на дядо ми ще започнат да ми идват мисли на поругаване на гроба. Подобни мисли за пръв път ми се появиха като бях на 13г. и тогава имах чувството, че ще полудея. Този тип ОКР мисли, колкото са по-неподходящи, толкова повече атакуват. П.С. Съжалявам, ако спамя много, но виждате, че не съм от "мрънкачите", а активно си търся терапевт сред Вас, макар да съм си намерил вече един, отсега се подготвям за човек, работещ с ОКР.
  7. Имам следния въпрос - пиша тук за да е всичко в една тема. Да решим, че се справя с ОКР чрез психотерапия или, че никога съм нямал - все едно. Може ли психотерапията да ми помогне да "порасна", да се отделя от майка си? Нека обясня: Преди години живеех сам у нас, майка ми си идваше от време на време, аз се издържах само още пети курс, взех си държавните изпити по право, работих интересна като за онези ми години работа, имаше и повече мацки, въобще трупах "точки" в очите си мислех, че съм самостоятелен, успешен, имах самочувствие пред себе си и чаках с нетърпение да се гмурна в живота на още по-възрастните, зрелите. Истината е, че междувременно без да усетя бях станал неразвит в други сфери, примерно много-много не чистех у нас, казвах айде сега да научим за този изпит, това е по-важно, не се научих да готвя. Сега като западнах психически, а и майка се върна със съпруга си да живее у нас, осъзнах, че се държа за нея - преди не, но сега -да. Със западането ми психически последните две-три години се почувствах адски слаб или всъщност прозрях как изглеждам всъщност, когато старите "поводи за гордост", които съм имал на 25г. вече нямат тази тежест на 28г. Чувствайки се слаб, аз сякаш черпя сили от майка си като 12-годишен, облягам се на нея. Вече не ми се гмурва в живота на зрелите, страх ме е, че часовникът тиктака и времето върви само напред. Ужасява ме мисълта, че до 40г. възраст примерно имам да създавам деца, семейство, да ставам гръбнак на семейство. какв ти гръбнак с тези ОКР-та?? Или как ще си намеря съпруга? Гаджета съм имал и са ме харесвали момичета колкото щеш, но дълбока връзка никога не съм имал. Влюбен съм бил само в училище. Всичките ми връзки след това бяха да си запълвам времето с някого или да си четкам егото. Затова понякога нощем се стряскам като ме нападат накуп измислените поводи за вина от миналото заедно с убеждения за безрадостното ми бъдеще напред. Прозрях своята инфантилност, всъщност. Което вероятно е радостно събитие, тъй като много хора си остават цял живот инфтанилни, но в духът на черногледството на ОКР може би, не вярвам, че ще намеря сили да я преоодолея и да узрея, да стана мъж.
  8. Няколко пъти в този форум ми е казвано или съм, че хората, работещи успешно с ОКР са трима. Да кажем, че му увря главата вече за това. Издирвам телефона на Алексей и съм пуснал запитване, до останалите... Чувствам живота си на предела. Няма за кога отново да отлагам решаването на проблема. Не искам да свърша като тези, изписали сума ти коментари в интернет бедни хорица изгубили 10 години от живота си по психиатри и терапевти без резултат. Чак ме е яд на "съдбата", защо точно на мен, както се казва, това ОКР. Гледам със завист усмивките на другите.. Мотивиран съм на 110% да работя, пътувам и харча пари за справяне с ОКР. Ще последвам съветите ви, те са ми последна надежда, дано не ме подведете. Чувствам се отчаян.
  9. Само искам да се похваля, че понеже си намерих много хубави възможности във връзка с плановете ми за кариерни планове, "енергиите" ми скочиха до небето и колкото и да ме е страх от смъртта и да имам други кофти мисли, ще посветя пролетта и лятото си до август за изпит, а и други неща в тази насока. Имах проблем на работа, който само подсилваше самобичуването ми, но сега съм доволен от себе си за находчивостта, която проявих да си намеря тези нови възможности.
  10. Погледнах ги - да, на моменти в някои от твърденията му все едно прочетох себе си, други пък сякаш бяха по-силни при него, аз нямам такива силни социални фобии. В момента съм асоциален де, но защото съм депресиран и тревожен. Той пък няма моите обсесии. Когато пуснах тази тема преди две години беше заради чувство за вина, че съм направил нещо на баба си. И ми казаха най-добронамерено, трябва ти психотерапевт. После четох, писах по чуждестранни медицински форуми и хората ми обясниха, че няма връзка между конкретната случка и състоянието и. И се поуспокоих, без лекарства, влязох даже в светъл период, ето мойто момче не си виновен, всичко е ок... Ообаче в един момент лекичко взе да ме гложди ей така заради гложденето, докато към края на 2016-та година, чувството за вина не изчена съвсем и не се появи страха от смъртта на баба ми. Ей тъй на, тя ще умре, какво ще правя тогава - това е наратива. На моменти все едно се задушавах и ми се плачеше дали за нея, дали от стреса, дали преживявайки отсега смъртта и. И където и да отида каквото и да правя тази мисъл е с мен. Не знам това дали е баш ОКР, окей обсесисия е, но е и тревожност... И така до миналата есен, когато открих за себе си ново поприще, в което мога да се развивам, реших се на кариерна промяна, освен това минах на ксанакс, хватката около гушата ми се отпусна и можах да се посветя на курс по програмиране за начинаещи.. курсът свърши и цяла зима не бутнах повече програмиране - едно, че като нямах пред себе си срок, който да гоня (крайният срок на курса) се демотивирах, друго, че минах на заместители на ксанакса. Бях по-добре от сега, но все така търсех седативен, обнадеждаващ ефект я в кафетата през деня, я в две-три бири вечер, спрях и да спортувам и му отпрах едно ядене и направих едно шкембе, което в момента свалям... Ала последните две седмици стана още по-лошо, умът ми постоянно ми брои колко години живот и остава от 74 и половина сега, до примерно 86, викам си айде що да не ги доживее. Това преди ми е помагало да забравя тази тема. Но умът ми казва добре, ама като стане на 82 ще и "остават" само 4 години до тези 86, колкото и дълго да живее винаги ще има момент, в който и остава само година повече, само месец, само ден... Тези мисли са влудяващи и са като лавина и като лавина повличат и други, наративът продължава още повече - охо, ами един ден като майка ти вземе да остарява така ще се притесняваш и за нея, т.е. адът няма да има край за мен, въобще чак искрено почвам да се чудя как хората се смеят по баровете или на плажа, или на тенискорта, след като смъртта на близките им е надвиснала като ДАМОКЛИЕВ МЕЧ постоянно; но наративът продължава: когато тя умре ще чувстваш вина за всички моменти, в които сте се карали, в които си се държал като изтърван разглезен келеш, какви терапевти, какво ОКР, батко, виновният е логично да го гризе съвестта, тук веднага идват образите на познати и приятели - кой знай колко хармонично са се отнасяли с бабите си, да ти трябва да страдаш. Дори, когато я прегърна сега или целуна все едно едно тихо гласче ми казва, ее правиш го от гузна съвест...наративът продължава с още по-абсурдни неща - трябва да направиш кариера преди тя да умре, да имаш деца, да ходиш на екскурзии или пък се стряскам, че моментът преди две години и половина сякаш беше вчера, т.е. времето лети бързо, значи и нейната смърт наближава бързо и пр. и пр. и затрупан с толкова мисловна помия започвам да се отчайвам, че ще успея да постигна кариера, да направя семейство и най-важното, че няма да намеря щастие и покой. Един вид, ти щом през лесния и веселия период от живота си все нещо ти липсваше, то сега тепърва ли? После, как човек може да е щастлив, ако баба му е на 85 и всеки ден и е подарен. Ами ако майка ти или баща ти са на 85? Как човечеството продължава да ходи на работа и да се забавлява вместо да седи малодушно и страхливо, чакащо смъртта, както аз правя? Разбира се при мен нещо не е както трябва, а не при човечеството... тук някъде вероятно е тапата, за която Орлин говори. И за капак някакви стари неща чувства за вина и недоволства от себе си се появиха и включиха към "хора"...
  11. Имам си вече препоръчан терапевт. Благодарности на д-р Първанов. ...Но никога почти не съм се чувствал толкова отчаян и в безнадеждна позиция. Когато си тинейжър или на 20-21 и с в депресия поне има някакво неопределено бъдеще напред, на което да се надяваш. Някога съм се надявал - и в лошо и в добро на днешния ден. А днешния ден се чувствам като л**но. Днес съм дрът пръч на 28, хората имат деца на моите години, а аз... без желание за нищо. Не мога да се понасям, че съм толкова слаб. На тези години на които съм семейството ми трябва да разчита от мен, а не да съм треперушка. Винаги съм бил заешко сърце колкото и да съм компенсирал и да съм го замазвал. Провал в живота ли ме очаква? как ще посрещам трудните моменти, които очакват хората в по-зряла възраст, а аз съм тръгнал към тази възраст?.. лъжа ли е всичко на които съм градил доволство и радост от себе си.... Поне за депресията, тревожността и ОКР не съм виновен, но се чувствам все едно съм. Дори днес, втори ден откакто съм отново на ксанакс реалността е тежка за приемане. Едвам се завлякох навън да покарам колело, ама иначе без ксанакс съм жив подлудял, само че предният път, когато бях на него наистина ми беше леко, а сега - не. Едновременно състоянието ми ме изтощава, заедно с това омразата и презрението към мен самия, че съм в тази позиция и на тези години ,ме смазва допълнително. Сам съм огорчен от себе си и ми е гадно от самия мен. Чувствам, че животът не е за мен и това е! Не ми се самоубива, но ми се ще никога да не бях се раждал на тази земя. Има ли надежда за такива като мен? Помня как бях дете още и с майка ми бяхме на гости в друг град. Помня как скверните ОКР мисли така жестоко ме бяха нападнали, че имах чувството, че ще трябва да се самоубия за да намеря покой от тях. Не смеех да и кажа, нито имаше интернет тогава да прочета и да се образовам. Мислех, че съм или омагьосан или най-вече, луд... Пиша си тук за отдушник в моята си тема, не изисквам и очаквам никой конкретно да отговаря, пък ако някой иска да каже нещо - добре е дошъл... Просто се чудя случаи, като моите или по-брутални, дали са се "излекували".... И да явно, разко ми се е влошил мисления поток, защото преди ксанаксът правеше реалността доста по-приятна и не се събарях лесно. Сега с него поне мога да спя. Тегли ме да си лягам рано, да бягам от реалността...
  12. Искам да попитам освен изброените от мен неща, възможно ли е психотерапията да ми помогне да открие мотив и мерак за живот. Дори без моето ОКР, животът ми се струва мъчително и безсмислено начинание. Ето например, трябва да ходя на сватба след месец и половина - как да се забавлявам, щастието и лекотата на лицето на всички само ще ме натъжи колко съм угнетен... на моменти се чудя обичам ли наистина семейството си или просто съм "зависим" от тях психологически, "ползвайки" ги за почва под краката си... или ще успее ли такъв изкривен човек като мен, взрян в пъпа си, да поиска семейство, да се влюби наистина... влюбвал съм се само в училище, след това си хващах приятелки за шоуто или за да съм с някого просто... Дори когато не са ме нападали обсесии винаги съм имал един "филтър" на мировата скръб, готов във всеки момент да се спусне пред очите ми, относно реалността. И тъй като и този филтър, и дълбоко вкоренените автосъмнения и липса на обич към себе си, а и обсесиите са част от мен от ранна детска възраст, се чувствам в безпътица, че нищо не може да ме промени, безнадежден случай. До преди години бях малко по-малък/млад настроението и хубавото мнение, което поддържах за себе си се подхранваше от изкарани дипломи, женско внимание към мен, успехи на предната ми работа, които възприемах и като стъпала към днешната си мечтана работа. Днес обаче всичко това изглежда като "дим и огледала", всички недъзи и проблеми, временно заметени под килима, са отново на повърхността - отново съм онова дете в седми клас, което макар че беше най-доброто момче по успех в класа си, пусна в ума си една нищо и никаква мисъл, че ще се провали на кандидат-гимназиалните изпити и тази мисъл за кратко стана огромно чудовище, в чиято 100% вярност бях убеден и плачех всеки ден и лягах в следобедна дрямка, повален от депресия и отчаяние. В ума си изигравах най-лошия вариант - ако не изкарам изпитите как ще кандидатствам само с успех след осми, ей така да ми е спокойно. А на изпитите в крайна сметка имах отличен по БЕЛ и много добър по математика и може би най-добрия успех за момче в областта. А след това дойдоха ужасни скверни - насилствени и сексуални ОКР мисли - нали колкото е по-гадна мисълта, толкова повече тя се забива отново и отново... Отчайващо е да видиш, че си там където си бил преди 15г., ако не и на по-лошо място. Малко се отнесох. Питането ми е може ли терапията да ми помогне освен с ОКР със, нека го нарека съзряването. Да обичам близките си без да чувствам вина и гняв към тях. Вината е резултат от ОКР, което усилва и не ми дава да забравя грешките си към тях, а гневът - вероятно е гневът към мен самия, проектиран върху удобен виновник. Ще успея ли да се науча да се "отделя" психически от семейството си, да придобия съзнание на зрял индивид, ще се появи ли желание да давам и създавам - грижа за семейството ми, грижа и за едно ново семейство - жена и дете. Имам усещането, че съм един Питър Пан - дете в мъжко тяло. П.с. Чувствам, че съм "увреден" и "сбъркан" от толкова отдавна, че не мога да повярвам, че някога ще бъда нещо по-различно. Та какво ще остане от мен, ако махнем страхът, неувереността, отчаянието, омразата към себе си, от това да бъда мухльо?( Посветих години на това да не съм/да не се чувствам мухльо - захранвах егото си, търсех суета, одобрението на другите, всяко момиче, което ме искаше ме караше да се чувствам пълноценен....) Баща ми опердаса семейството ми пред очите още преди да тръгна на училище, след това за жалост живях още четири години с него (Да има детето баща, нали), години които също бяха токсични за мен. И като прибавим ролята на наследствената обремененост.... вероятно всеки в депресия се чувства безнадеждно, а не само аз. Страхът дълбоко в мен е, че никога нищо няма да се промени, че дори способния терапевт няма да се справи, не заради грешка в него, а защото съм прекалено голяма каша и уврежданията при мен са до мозъка на костите ми.
  13. Че генът - физиология и психика, са също много важен фактор? Не се бях замислял преди над това, но след като го написахте се замислих над него и съм съгласен. Прибавих детайли от детството, защото по мое скромно мнение/предположение, без тези събития днешното ми състояние надали същия интензитет. Единствено предполагам, че те са засилили и/или отключили много неща. Упътвате ме, че трябва да се работи и с автобиографичната матрица - ами, да осъзнавам го. Възможно е да бях имал същите проблеми, дори с безупречно детство - да, и това го разбирам. Огромна част от особеностите на душевността е наследствена - и това го разбирам. Справих ли се?
  14. Ъъ, не съм опонирал Всъщност съм напълно съгласен.
  15. Да, благодаря Ви за което! Не помня дали вече съм го писал, но на много крехка възраст видях тежки сцени на насилие от страна на баща ми срещу семейството ми. После израснах с две жени и трябваше да се боря с това да не ме "окекавят", мислейки, че се грижат за мен и ми мислят доброто. Баба ми по характер, преди да поостарее, беше много изпълнителен, взискателен, паникьосващ и паникьосан човек. Не ме е тормозила, беше много любяща и ме отгледа, просто малко или много големите около едно дете му предават вредните си модели на поведение. При тези дадености от детството ми, аз мисля, че то е много силен фактор. Примерно по природа имам и "ведри", да ги нарека, черти -например още от дете съм майтапчия или пък проявявам нулева тревожност, в ситуации, когато мои приятели пък се страхуват , като летенето със самолет.
  16. Не беше умишлено - дори нямах спомен, че съм писал тази тема преди две години. Цитирате "тревножност", говорите за обсесии и ОКР. Надали има тревожност без обсесивност... та мисълта ми е, че не знам споменаването на ОКР и обсесии как да го тълкувам в контекста на търсенето от мен на терапевт. Тук в този форум не веднъж съм чел терапевтите да казвате, че двама-трима специалисти на кръст в страна реално "лекуват" ОКР. Само, че аз имам тревожност. Да разбирам ли, че поне според вас (ама искрен отговор очаквам) адекватна помощ за моя случай има само в София? Не, че не съм готов да пътувам чак до София, просто Ви питам за Вашето мнение.
  17. Ахах, голям "срам" с това сливане' на новата ми тема със старата от преди две години, което модератор направи - последният ми коментар го бях пуснал като отделна тема. Шегувам се, разбира се Тогава беше чувство за вина, от което пък сега няма помен, а има страх от смъртта... А даже имах светъл период между двете...
  18. Аз съм мъж на 28, живея във Велико Търново, пробвах специалисти в града, не съм доволен, готов съм да пътувам до Плевен, Русе, ако се наложи и до по далеч, надявам се силно някой от собствен опит да ми препоръча специалист, в този ареал, който му е помогнал. Като за начало, от дете съм имал проблеми с депресия, тревжност и обсесесии, но чак последните две-три години стана тежко - преди това вървях из живота смело, със самочувствие и с високо вдигната глава... но се случи следното.. Не мога да понасям мисълта за смъртта и нейната неизбежност, което ми причинява голяма тревожност и загуба на интерес към типичните за мен страсти, към удоволствията, към труда и отговорностите. Чувствам живота като нещо ужасно и страшно. Работят като юрист, развих обаче страст към друга сфера на познанието, но само докато бях на ксанакс хватката около шията ми се беше отпуснала и можех на воля да се трудя и уча, само тогава животът имаше вкус, цвят и мирис. Моят психиатър обаче не искаше да оставам дълго на ксанакс, сега съм на по-леки заместители и съм никак - поносимо, но непродуктивен и малко или много зле. През годините съм имал страхове от зарази с венерически болести, или типичните "скверни" обсесивни мисли (това специално като дете) за да се стигне закономерно дотук, където съм сега. Баба ми е на 74, млада баба, и параноичната ми обсесия и страх от смъртта закономерно се насочват към нея... Съвсем егоистичен страх от страданието, което ще изпитам, както и за разлика от други страхове, тук фактът от който се страхувам наистина ще се случи - тя ще умре, после някой ден майка ми... Ако някога се страдали от патологична тревожност, добре знаете, че никакваи ведри "философии" за живота не помагат, все едно да казвам на страдащия от паническа атака да си представя плаж. Като бях на 12-13 молех майка ми да ме заведе на психолог или психотерапевт, а тя, имайки само доброто ми предвид, ми обясняваше как всеки човек имал черни мисли и т.н.... и ето ме 15 години по-късно като един непораснал Питър Пан, депресиран и тревожен, вместо да съм мъж на място. а, само преди 2г. и половина бях толкова уверен, смел и предизивикателен към живота, а днес имам чувството, че животът ми е дотук, че нищо няма да постигна в живота, че лудостта и провалът в живота са моето бъдеще.... Надали е нужно да ви казвам, че тези мисли, активират лавина от други неприятни (които Ксанаксът примерно, "обира" много успешно) - казвайки ми как и миналото, и настоящето, и бъдещето са гадни и черни - т.е. типичен признак на депресия. P.S. Понеже сякаш е по-добре да се упътва какво точно се търси -ТРЕВЖНОСТ е ключовата дума при мен.
  19. @Георги Балджиев Ерго, специалистите, които пишете и съветвате тук със сигурност знаете имена на сериозни и опитни специалисти, които вероятно биха могли да ми помогнат.
  20. @Георги Балджиев Именно, че търся не кой да е а друг опитен специалист в не немалък ареал, който описах, тъй като не чакам някой да идва у нас. И аз наистина не мога да кажа ОКР ли е, като със същия успех бих определил състоянието си като тревожност. А тези състояния бих гадал, че са навързани и т.н., но както казах не съм специалист. И понеже не съм, не е нужно точно с един единствен специалист да се ограничавам. Разбира се, че ако се налага за доброто ми, ще пътувам и до Варна, и до София и до Малко Търново, но сеанс е едно нещо, друго е ежеднвен курс. @АлександърТ.А. Подборът на мисли е правилен като цяло, но мисля, че е удачен за "здрав" човек, ако ме разбирате, а аз условно казано не съм такъв. "Болният" е люшкан от какви ли не мисли, понякога има и вълни на "надежда", контролът и иг гнорирането са невъзможни, а нали това опитвам, когато ми е нужно да се концентрирам върху ежедневния си живот.
  21. Намирам семинар в Пловдив, където не мога да отида. В крайна сметка като неспециалист не мога надеждно да определя до колко съм с ОКР, до колко с друго. Бих се "задоволил" и с друг опитен специалист, в ареала на централната част на Северна България, не може да няма... В крайна сметка е по-добре да започна с работа с някого, от колкото просто да си пиша по форуми и да тъпча на място, а да речем, че успея, ако е нужно, на по-късен етап да се свържа с друг специалист. Ще бъда благодарен за предложения от всеки от вас.
  22. Принципно търся терапевт в по-горния форум, но там сякаш се разводнява, затова пускам тук. Ако са нужни подробности, темата беше тази (д-р Първанов не приема пациенти)
×