IzkoY

Благодаря Ви за отговора.За момента нямам други въпроси.Както споменах горе, при първа възможност ще се консултирам със един от препоръчаните ми от г-н Баев психотерапевти.

Благодаря Ви г-н Баев! Имам още няколко въпроса относно проблема ми: Тревожността влияе ли по някакъв начин на координацията и въобще способността на човек да се ориентира ? Забелязал съм, че когато ходя, на моменти губя равновесие, занасям се, все се спъвам от нещо,походката ми е някак си нестабилна.Но съм забелязал също, че през цялото това време, в главата ми се въртят куп негативни мисли, свързани с това "какво ще кажат хората".Например когато минават хора покрай мен и веднага в главата ми настъпва истински хаос.Веднага започвам да си мисля, че ще се спъна или ще загубя равновесие или че въобще ще направя нещо, което да ме изложи пред тези хора.Докато ги имам тези мисли в главата, действително краката ми започват да се подкосяват и наистина започвам да губя равновесие, с което паниката ми нараства още повече.И ако хората видят това, започвам да си правя предположения, че са ме помислили за луд или за някакъв дефектен и неориентиран.Ще Ви питам по друг начин - Ако се справя с тревожността и тя изчезне, ще изчезнат ли и тези проблеми с подкосяването на краката, загуба на равновесие и т.н ? Другото, което искам да кажа е, че при най-малкия допир с човек тялото ми изтръпва.Например от едно потупване по рамото от приятел се целия се сковавам.Просто в самия момент, направо подскачам, сякаш тялото ми не приема това потупване като приятелски жест, а като някаква опасност, в следствие на което се задейства някакъв защитен механизъм именно под формата на това сковаване.Друг пример:когато седя до някое момиче и нейния крак случайно допре до моя,веднага същия механизъм се активира .Защо се получава така ? Тук пак ли главната роля играе тревожността ? И последното, което искам да кажа е, че от малък имам тикове.Винаги съм имал такива, навсякъде по тялото. Просто когато някой изчезне, на негово място се появява друг.Имало е случаи, в които съм имал и комбинация от няколко такива.По-някога изпадам в такива нервни кризи, че вечер не мога да заспя.От няколко месеца например имам навика да си въртя косата.Осъзнавам, колко е безмислено това и че само си съсипвам косата, но не мога да спра да го правя.Ето и една част от тиковете:разтърсвам ръцете и краката си, постоянно правя някакви движения с пръстите на краката си,примигване, рязко поклащане на главата и т.н.Най-често тези тикове се появяват когато съм на едно място, когато нямам някакво занимание или по-точно казано-когато съм вкъщи.В такива моменти, имам чувството, че просто не мога да контролирам тялото си, сякаш то води битка с мен. В тези моменти умът ми иска да отпочине, а тялото сякаш е в противоречие с това.Как да се справя с този проблем? Тук отново ли всичко е на психична основа ? Главният ми въпрос е: Проблемите, които описах в следствие ли са от социалната тревожност, която имам ?

Когато събера пари ще се консултирам със специалист.Бихте ли ми препоръчали някой психотерапевт от София, който се занимава с тревожни разтройства?

Съжалявам за забавения отговор, имах малък проблем с клавиатурата на компютъра. Прочетох техниките, които сте писали в статиите за социална тревожност.Наистина са описани подробно и последователно, но просто съм объркан... Не знам как да ги съчетавам и въобще не знам от къде да започна, неориентиран съм.Ето в тази статия например сте писали техники с визуализация, а в тази сте писали за работата с вътрешния диалог или по-конкретно за когнитивното реструктуриране, с помощта на което се осъзнават и преработват вътрешните автоматични мисли. Ще сгреша ли ако започна от когнитивното реструктуриране без да съм практикувал и усвоил техниките с визуализацията ? Трябва ли да правя всички техники заедно или последователно както са написани ? В смисъл, трябва да практикувам една техника и след като съм я усвоил, преминавам на следващата или за всяка една трябва да отделям време и да изпълнявам всички ? Наистина нямам достатъчно опит и познание. Наистина осъзнавам, че е нужна намесата на човек, който разбира от работата си и има далеч по-голям опит, човек, който да знае как да те напътства и да коригира грешките и недоразуменята ти.

Благодаря ти за включването, Донка! Повярвай ми, пробвал съм по този начин, но резултата все е отрицателен.Просто тези мисли за неконтролируеми...В самата ситуация всички тези негативни мисли искам или не искам се промъкват в главата ми.Например съм си уговорил среща с приятели в някое кафе, преди тази среща си казвам "да става каквото ще, отивам там без въобще да се интересувам какво мислят хората за мен, ще се забавлявам и ще си изкарам хубаво".И когато влизам в кафето, в момента, в който видя погледа на някой, насочен към мен, хаосът в главата ми започва с пълна сила.Веднага се прокрадват тези мисли "Какво ли си мисли сега докато ме гледа?Сигурно ми се присмива, може би изглеждам ужасно глупаво..." Винаги си мисля, че съм направил някаква глупава физиономия, с която изглеждам смешно. Въобще си въобразявам, че хората винаги ще намерят нещо в мен, на което да се присмиват и подиграват.Няма значение дали е "глупавата" ми физиономия,"тъпата" походка или гласът ми.Пред приятелите си само слагам маска, която да крие всички тези страхове, тоест опитвам да се пред тях да се покажа, че съм щастлив, че не ми пука за мнението им, че съм силен, смел и решителен, но всъщност не е така.Аз искам ДА УБЕДЯ ДРУГИТЕ, ЧЕ Е ТАКА.За мен важното е не аз какво мисля, а КАКВО МИСЛЯТ ДРУГИТЕ ЗА МЕН.Но най - лошото е, че държа себе си отговорен за мислите и чувствата на околните. Аз също съм склонен да "преценявам" хората, самият аз не знам защо го правя.Освен страхът ми от това "какво ще кажат хората", имам и опасения, че ще накарам тези хора да се чувстват неудобно.от мен, от моето поведение.Например аз се срамувам да гледам хората в очите, не само защото, си мисля, че изглеждам супер тъпо, но и защото си мисля, че с моя поглед аз ги смущавам, карам ги да се чувстват дискомфортно.С други думи, аз си мисля, че хората си мислят, че ги "преценявам".Винаги когато съм покрай хора, се чувствам като някакво наказано дете, на което му е забранено да прави. Благодаря Ви, г-н Баев! Имам един въпрос: Ако ползвам този метод с когнитивното реструктуриране, колко време ще ми е нужно да го практикувам за да постигна резултати ? Виждам, че в ето тази тема: http://www.beinsadouno.com/board/forums/topic/10672-социална-тревожност-с-панически-атаки/?page=2#comment-137522 сте писали подробно за него както и за останалите техники.Ако изпълнявам от тази тема техниките и упражненията последователно, ще постигна ли оптимални резултати ?

Изгледах лекцията, което ме доведе до доста размишления.Наистина осъзнавам, че криейки недостатъците си и моята истинска същност от хората, само нося товар на гърба си.Мисля си колко е глупаво да се борим за одобрението на околните, да се стремя на всяка цена да оставя добро впечатление в другите и да жертвам моите нужди за да удовлетворя чуждите.Ако се приема като неудачник, ще изчезне ли този страх от критика и неодобрение на хората? Ще изчезне ли това притеснение и това опасение да не се изложа пред другите ? Адски трудно ми е да се контролирам пред хората. Винаги преди някаква ситуация, в която ми се налага да общувам било пазаруване в магазин или среща с приятел, аз си казвам, че и грам няма да ми пука за мнението на другите, да си говорят каквото искат и, че няма да се страхувам да задавам въпроси и да изказвам мнение, зареждам се със всякакви вдъхновяващи мисли, но в самата ситуация всичко това сякаш се изпарява от ума ми и на негово място автоматично нахлуват негативни мисли. Тревожността се връща с пълни сили и отново съм обзет от паника.Целия се сковавам и се чудя, в коя дупка да се скрия за да не ме виждат хората колко съм слаб и безсилен.В мен отново се активира подсъзнателния механизъм на избягващо поведение и страх от Започвам да си мисля "какво да кажа;как го кажа;как ще реагират другите;дали ще се впечатлят'.изпитвам силен срам да гледам хората в очите.Може би тук проблемът наистина е, че аз следвам това поведение което съм присвоил от родителите си в детските години и сега не знам какъв модел на поведение трябва да имам, както Вие споменахте в първия си пост в темата.Но как да променя начина си на мислене и съответно начина на поведение ? Психотерапията ли е единствения начин ?

Значи да разбирам, че ако приема провалите си и, че съм неудачник, в следствие ще започна да се провалям все по-рядко и ако приема, че съм глупак, само тогава ще мога да се превърна в смел и уверен човек в себе си, така ли ? "ще приемеш, че си страхлив, пелтечещ, човешки индивид, който е най-големият неудачник и провал на природата.", това по-скоро ми изглежда, че така само затвърждавам образа си на неудачник..Та нали човек, каквото мисли за себе си, това мислят и другите хора за него.Нали каквото е отношението на един човек към себе си такова е и отношението на околните към него ? Нали точно тези наши подсъзнателни убеждения като "Аз съм глупак" "Аз съм страхливец" "Аз съм пълен провал" ни слагат бариери и ни пречат да бъдем свободни и уверени хора ? Не разбирам, с какво си помагам по този начин ?

Прочетох една тема от преди няколко години, в която човекът е имал същия проблем, който сега аз имам и към края споделя, че се е справил с проблема си, следвайки съветите, които е написал г-н Баев. Именно г-н Баев в началото е написал, че трябва да приемем тези страхове. Цитирам негови думи: "В хода на работата си опитът ме доведе до ключа за справяне - обикването, приемането на страха! Погледнато през такъв ъгъл, справянето с п.а. зависи от промяната на отношението в любящо разтворено приемане! " .Явно тази концепция противоречи на вашата.Значи казвате, че при такъв пристъп на паника, човек е неспособен да го предотврати?Тогава Вие какви методи ползвате за справянето с тези П.А. ? Разбира се, при мен състоянието е друго. Мислите ми са "Какво ще кажат хората за мен?" "Дали не се изложих ? "Изглеждам толкова смешно" и тук въпросът ми е "Как да се справя със страха от това, какво ще кажат хората за мен?".Има ли техники за повишаване на самооценката ? Може би този страх се дължи именно на ниското ми самочувствие и ако го вдигна, съответно и ще спре да ми пука за мнението на хората, какво мислите ?

Бил съм в заблуда д-р Първанов. Мислех си, че със приемането и обикването на страховете си те постепенно намаляват и в следствие изчезват, но този подход се предприема само при ПР, така ли ?Значи да разбирам ли, че при ПР за неутрализирането на страховете трябва да ги приемем с обич, а при социалната фобия - трябва да се изправим директно срещу тях ? Тоест в моя случай трябва да се изправя срещу страховете си ?

Ами някой, който прекарва достатъчно време с мен и ме кара да бъда щастлив, който винаги е готов да ми помогне и да ме защити дори всички да са срещу мен, който ме подкрепя във всичко и ми има пълно доверие.За мен това е човек, който ме обича.

Благодаря ви за отговора ! Всъщност аз в последно време обмислях и реших, че наистина имам нужда от помощта на специалист.Единственото, което ме спира е, че в момента финансовото ми състояние не е добро и не мога да си го позволя.Преди си мислех, че ще се справя сам, след като изчета няколко книги и приложа техниките и упражненията написани в тях, но явно дълбоко съм се заблуждавал.Липсвал е човек, който да ме насочва и да коригира грешките ми.Може би точно за това през цялото време съм се въртял в този "омагьосан кръг".При първа възможност, ще се консултирам с психотерапевт.Все пак докато дойде тази възможност, аз бих искал още от сега по някакъв начин да се развивам в положителна посока.За това бих искал да ви помоля да споделите методи за справяне със тези страхове.До колкото знам на първо място трябва да променим отношението си към тях тоест да ги обикнем.Но въобще от къде трябва да започна за да изменя стария си модел на мислене?

Здравейте.Пише ви момче на 17 години.Наскоро попаднах на този портал.Забелязах, че тук отговарят предимно специалисти и наистина се надявам да получа някакви съвети и насоки.Ще ви разкажа за мен. От малък съм срамежлив, стеснителен и затворен в себе си.Винаги съм бил плах, нерешителен и с ниско самочувствие.Когато бях в основно училище, децата ме тормозеха много и като цяло винаги съм бил в ролята на жертва.Никога не съм могъл да отстоявам правата си.и през моето детство бях предимно обект на тормоз и подигравки..Чувствителен съм и приемам нещата твърде лично.Винаги се изолирам от хората именно защото съм адски стеснителен.Не мога да общувам с хората нито да създавам пълноценни отношения с тях.Не мога да изразявам чувствата и емоциите си.Не знам как да се държа с хората нито как и какво да говоря с тях.Само като някой ме погледне и започват да ми се натрапват мисли, че съм смешен в неговите очи.Започват да нахлуват въпроси в съзнанието ми от сорта на "Дали изглеждам добре пред него/нея" "Дали не съм му/й направил някакво лошо впечатление" "Дали не се изложих с нещо?" .Обсебен от тези мисли, аз губя представа за това, което се говори по темата на разговора и не чувам почти нищо от казаното.(но въпреки това, аз се правя, че следя разговора с интерес, че съм разбрал всичко само за да не получа някакво неодобрение от другите).Просто аз не мога да бъда осъзнат.Не мога да живея в настоящия момент и да му се наслаждавам максимално.Винаги ставам пленник на мислите и илюзиите си и това ме отделя от реалността.Неуверен съм във всичко, което говоря и въобще във всичко, което правя и върша. Когато говоря пред хора, гласът ми трепери и е тих..Искам също да кажа, че имам и проблеми с говора. Не мога да казвам "Р" и фъфля.Също така заеквам и оплитам думите си.Това прави речта ми трудно разбираема за другите.Когато говоря пред някой, само като се сетя за мисълта как изглеждам пред него, как ще реагира и дали ще се изложа направо зациклям, всичко, което исках да кажа се изпарява от мозъка ми.Тогава мислите ми се оплитат напълно.и започвам да заеквам, да говоря неразбираемо, дори понякога бъркам словореда. В следствие аз се паникьосвам и се опитвам да избегна ситуацията.Страх ме е да общувам с хората и да се сближавам с тях, страх ме е да бъда себе си...Искам да си говоря и споделям с хората, но просто не мога.Сякаш в мен е създаден някакъв подсъзнателен механизъм, който се задейства автоматично и ме кара да се изолирам и отдръпвам от хората.Осъзнавам, че имам грешни възгледи за света, хората и себе си, че имам негативни убеждения, нагласи и очаквания.Да, осъзнавам ги, но как да ги променя ? Всичко в мен действа като някакви подсъзнателни навици. Например си казвам, че няма да ми пука за чуждото мнение и няма да приемам нищо лично. но само от най-малката критика отправена към мен целия рухвам.От няколко месеца чета психология, за себепознанието и въобще всичко свързано с моя проблем.През този период аз осъзнах страшно много неща, но едно от най-важните е, че въпреки всичко и всички трябва да обичаме и да се доверяваме на себе си и че вътрешния ни свят отразява външния.Но аз, сякаш живея не за себе си, а за другите хора, за тяхното мнение, за тяхното одобрение.Удовлетворявам ги и изпълнявам техните желания само за да избегна конфликти и за да не бъда отхвърлен.Имам чувството, че съм забравил кои са моите интереси, желания и цели, понякога въобще се питам "Кой съм аз?".Понякога чувствам, че съм напълно излишен в този свят и че не мога да бъда полезен на никой с нищо.Аз не съм интересен на хората с нищо.Нямам собствено мнение за нищо, всичко ми е безразлично.Нямам комуникативни умения,не мога да ползвам езика на тялото, не мога да се изразявам словесно нито емоционално.Страх ме е да заговарям хората защото си мисля, че ще изглеждам тъпо и смешно пред тях.Пък и не намирам никакви теми за разговор.Представете си, че срещу вас седи човек, който се е сгърчил.През цялото време му говорите, а той ви гледа глупаво и само поклаща глава и прави мимики без да обелва и дума - в много ситуации съм бил именно по същия начин. Опитвам се да бъда по-общителен и открит с хората.Има моменти, в които нямам страх и притеснение в толкова голяма степен да общувам, но в тези моменти също не говоря много, защото не знам какво.В тези моменти аз искам да се включвам в разговори, но просто нищо не ми идва на ума. Често се случва и да имам идея какво да кажа, но да не мога да го изразя с думи.Имам чувството, че се въртя в омагьосан кръг.Настъпва момент, в който съм радостен,пълен с енергия и приятелски настроен към хората.Така съм до момента, в който не се появи онова гадно и отвратително чувство за вина.Обвинявам се, че все не съм направил нещо както трябва и, че съм се изложил с нещо или че съм оставил някакво лошо впечатление в хората.И от там започвам да се депресирам, затварям се в себе си, губя интерес към всичко, започвам да си мисля, че в моя живот няма смисъл, че на никой не му пука за мен, започвам да проклинам съдбата си и че явно ми е писано да бъда нещастен.И така тотално се изолирам от реалността.Нямам желание да говоря с никого и да върша занимания.Губя интерес към хората и света.Чувствам се ужасно подтиснат и безпомощен.В това състояние съм докато изведнъж в мен изгрява някаква надежда.Започвам да си мисля, че нещата не са толкова сложни и страшни,осъзнавам, че всичките ми страдания са породени от негативните ми мисли.Вдъхновявам се, отново ставам приятелски настроен към хората.И в момента, в който пак си създам някакво предположение, че не съм направил нещо както трябва и че съм се провалил, аз се отчайвам и пак изпадам в това депресивно състояние. Искам да променя своите негативни нагласи и убеждения, да променя отношението си към хората и себе си, искам да бъда независим от мнението и приказките на хората, да се науча да общувам с лекота с хората и да създавам приятелски връзки, искам да бъда един позитивен и жизнерадостен човек.Може ли всичко това да го постигна сам и по какъв начин ? Или е наложителна помощта на психотерапевт? Досега никога не съм посещавал такъв, но от изчетената информация в интернет съм определил, че имам социална фобия.Как да премахна всички тези страхове и фантазии и да бъда свободен да живея живота си както АЗ искам ?