didiiii123

Когато бях на 12 ,навлязох в пубертета. Два месеца след идването на менструацията ми,ми стана лошо (на 1 учебен ден) прилоша ми,не можех да виждам за секунда имах бяло петно пред очите.От там започна ужасът ми.Ставаше ми лошо от нищото от малкото напрягане,било то дори за щастие.Слизах по стълбите в училище получих чувство за нереалност и мислех,че умирам,ставах бледа,всичко от пубертета,еди кво си.Спрях да излизам,от страх да не ми стане лошо докъто съм сама и да не умра.Минаха няколко години така.Намерих си приятел,излизах само с него.Един ден бях у нас с нетърпение да го видя,изпаднах в един ужас,сърцебиене,лошо ми е,главата все едно ми бръмчи,дразнене от говорене от всичко,все едно полудявах,ужасът беше огромен,не се успокойх.След това,по лекари-нищо от никъде,здрава! А мисля,че не съм добре.Толкова време бях в къщи ,толкова хубави години..На 16 съм а нищо не спира.Имам и натрапливи мисли ужасно е.Постоянно изпитвам ужас,страх ,не извържам,никъде не искам,нито у нас нито навън,не знам какво искам,много ми езле,като изпадна в това състояние ме е много страх,мисля,че ще се побъркам и все мисля за миналото за това как децата се забавляват а аз като бабичките..От всичко се притеснявам.В болницата бях с пневмония 7 дни,най-ужасните ми.Съсипвам се,не мога да живея така,наранявам и близките си..Моля ви помогнете ми..Говорят ми какво ли не..Не мога да махна това чувство..И с кръвното съм много зле до 200 стигам.Не знаете какво преживявам и постоянно мисля? Как да се махне този ужас? Мисля да ида на баячка добра идея ли е? И нормален ли е този ужас в пубертета? И да не ми се живее? Побърквам ли се? Не бях такова дете.Помогнете ми ,моля ви!

на 16 години съм и не ,не продължавам спрях от самия пубертет,но сега миналото ми ме измъчва ,че като малка съм била такава,нормално ли е било?

Като малка се затварях в себе си ,късах си книги/пръчки и ги въртях пред мен и все едно изпадах в транс както е с медитацията,представях си,че съм друга,че всички ме харесват,понеже в училище имаше много завиждащи момичета и ми правеха много мръсно.Като се пребирах вкъщи си искарвах агресията,в моя си свят.Това даже ми беше станало хоби,гледам някой филм ,харесам си геройня и отида в другата стая и почна да си представям,че съм аз,говоря си наум ,всущност и на глас ,но съм говорела много бързо така,че никой да не ме разбере.Беше ми страшно интересно,не исках да бъда в настоящето,там ми харесваше в фантазийте ми.Беше ми като наркотик.Общителна бях и проятелки имах играех си с децата,но като останех сама продължавах това като игра.Даже мама не е мислела това за нормално и ме е водила при психолог,казал е ,че това е нормално,да си играя и дамечтая,да говоря сама.Та сега съм вече голяма и не мога да си го обесня,това нормално ли е ? Защото се мисля за луда и ме е срам от това. Трябва ли да се срамувам от миналото си и от себе си? Искам да намеря въпрос на това.Измъчва ме,дали другите деца са били като мен ?