shverei

Здравейте! Имам конкретен въпрос към специалистите във форума - какво се прави, когато няма никакъв смисъл? Когато нищо няма смисъл - нито живота, нито съществуването... Казвам се Камелия, на 27 години съм, родена и израстнала в София. От 3 години се боря. Бяха само ПА в началото. Беше абсолютен кошмар. Прилошаваше ми само от мисълта. Първият път се случи в трамвая - втълпих се, че ще загубя контрол над пикочния си мехур и ще се изпусна. В мига, в който си го помислих и ме обзе паника, обливаха ме горещи и студени вълни, адреналина ме беше изпълнил, почна да ми причернява..... Знаете за какво говоря. След 2 месеца ужас, паника и абсолютно лутане в безкрайната информация, до която имам достъп, посредством интернет, установих, че вероятно става дума за ПА и потърсих помощ от психотерапевт. До тук добре - тя беше много мила жена, доста ме успокои, сякаш имаше подобрение. За известно време спрях да се страхувам да излизам от нас или да бъда сама. След половин година посещения при психотерапевтката и доста пари, които заделях, за да си го позволя, стигнахме до момент, в който почнахме да си говорим глупости. Спрях да я посещавам. Сякаш нямаше с какво повече да ми помогне. Бяхме разнищили целия ми живот и така и не се стигнахме до конкретна причина за целия кошмар. Винаги съм била борбен човек. Минах през адските гадости. Израстнах в бедно семейство. Родителите ми се разведоха още преди да почна първи клас. Баща ми беше алкохолик и постоянно се наливаше и пребиваше майка ми. Израстнах без неговото присъствие. Спрях контактите си с него, когато бях на 14 или 15, защото се опита да ме докосва и да злоупотребява с мен. Беше доста травмиращо преживяване, но не е нещо, което да не съм превъзмогнала. Преди 2-3 години тново започнахме да си говорим, да се виждаме. Оценявам усилията му, макар и на стари години да се държи, като човешко същество. Спря да пие, да пуши, грижи се за баба ми. Не, никога няма да му простя, но оценявам усилията му. Майка ми реши, че съм буен и непокорен тийнейджър и реши да ме заплашва, че ще ме затвори в интернат. Водеше ме на срещи с някаква жена, която ми я представи, като служител в интернат. Тази жена седеше и обясняваше колко е гадно там и как целия ми живот ще бъде провален. Бях ужасена. не бях на себе си няколко дни, плачех постоянно. Една моя учителка забеляза, че нещо не е наред с мен и ме заведе при училищната психоложка. Тя успя да ме предразположи и аз й разказах всичко - за заплахите за интернат, за случая с баща ми (имаше и един циганин, който няколко месеца по-рано ме заплашваше, че ще ме изнасилят, ако не правя това, което иска) ... Тя поиска да се види с майка ми и на другия ден я заведох. Предполагам й е разказала всичко - нямам идея какво са си говорили. Но след срещата всичко заглъхна. Имах 1-2 спокойни горе-долу години и детството ми свърши на 16, когато майка ми реши да се премести при приятеля си, който живее в Бургас. Не, че съм искала да живея там или да ме вземе - но тя просто ми заяви, че отива там и това беше. Стана и замина. И последваха 2 доста мизерни години за мен. не можех да работя, защото нямах 18, едва бутах в училище, а някога бях отличничка. Приятели ми купуваха сандвичи и ми даваха цигари или ми плащаха сметките, ако излезем някъде. И станах на 18, почнах работа и се преродих. Изкарвах си пари, а парите носят независимост, а също така и са храна. Общо взето не мога да се оплача, че съм водила неприятен начин на живот последвалите 6 години. Бях изключително социален човек, много познати и приятели, с които да излизам насам-натам. Бих казала приятен нормален живот. До онзи април преди 3 години. След психотерапията настана един период на затишие, което се превърна в депресия. С всеки изминал месец, все по-осезаема. Дистанцирах се адски много от всички. Затворих се в себе си. Проблемите ми с градския транспорт, с натрапчивите мисли, с постоянния страх - всичко си стоеше. Но в пъти по-зле, защото сега беше и съпътствано с лепкавата депресия, която не ме оставяше на мира. Нямах интерес в нищо, нямах желание за нищо - ходех на работа и седях вкъщи. Това беше всеки един ден. Наистина случайно един познат ми даде координати на психиатър. реших, че е време да направя нещо и се свързах с него. Човека беше адски спокоен, вдъхваше респект и изглеждаше, като някой, на който можеш да се довериш. Допадна ми. Споделих проблемите си и той ми назначи лечение със Золофт и Ривотрил. Беше брутално. Последвалият месец беше истински кошмар. Отне ми известно време да нагодя правилната дозировка ривотрил, тъй като дори минималната доза от една четвъртинка ме надрусваше адски много. За един месец свалих 5 кила, а аз тъй като съм слаба и висока изобщо не изглеждах добре за човек 173 при тегло 47 кила. Наистина кошмарен месец, в който едва успявах да работя, а когато се прибирах вкъщи - просто лягах на дивана и това беше. Сменихме Золофта с Анафранил. С него като че ли беше по-добре. Взимах, а и сега взимам по 1 хапче от 10 мг три пъти дневно. Ривотрила го спрях още когато почнах да взимам Анафранила. като изключим факта, че имаше период, в който се проявиха някои странични ефекти при мен, вкл. и един период на треперене на ръцете, когато спрях ривотрила - последваха няколко поносими месеца, макар да изживявах двете крайности на щастлива еуфория и тежка депресия. И стигаме до сегашния момент, който влача последните 7-8- 9 месеца. Уморих се. Не мога повече. Три години по-късно аз съм на същото ниво. Само дето сега съм закачена за някакви шибани антидепресанти. Да бях се пристрастила към хероин, поне щях да имам щастливи моменти. Това което бях отдавна не съществува. Загубих най-скъпото - себе си. Определено не съм същия човек. Сега съм тъжна, мрачна, постоянно плача. Нямам интерес за нищо, нямам желание за нищо. От месеци се чудя как да се самоубия. Не ми се живее повече, не и по този начин. Всеки нов ден ми е противен. Въпреки, че не съм имала интерес към наркотиците и алкохола - почнах често да взимам ривотрил, за да се отпускам и да не мисля за гадни неща. Всяка вечер пуша трева поради същата причина. Има някакъв ефект, но не мога да карам вечно на малкото ривотрил и джойнт, за който също трябват пари. Не мога да си позволя и да ходя на психотерапевт или психиатър. От седмици се каня да пиша тук. Честно казано - дори не знам защо и го правя. Може би просто искам да споделя. Може би това е някакъв последен зов за помощ. Колкото повече удължавам агонията, оставайки жива, толкова повече си давам сметка, че няма абсолютно никакъв смисъл. Никакъв шибан смисъл. Само борба за оцеляване в мизерната ни държавица. Виждам се, като абсолютен провал. Нито мога да предам знанията си, просто защото моите знания и разбирания са бедни, като цяло, ами няма и да предам гена си. Не станах велик учен, велик поет, инженер, биолог, музикант... Няма да остана в историята, след няколко години никой няма и да ме помни. Просто разбирате ли - няма никакъв смисъл от съществуването ми - тогава защо да продължавам да се мъча?

Доста често сънувам, че съм мъж. Честно казано - нямам представа защо. На всичкото отгоре и сюжетите на сънищата, в които съм мъж са странни. Всеки път съм в ролята на агент, шпионин или нещо тип екшън, а аз дори не гледам такъв тип филми или чета такъв тип книги, за да ми повлияят по някакъв начин на подсъзнанието. Усещането е абсолютно нормално. Все едно винаги съм била мъж и изпълнявах задълженията си да спасявам някаква богаташка дъщеря, която беше отвлечена или да се гоним с моторници в една екзотична река с някакъв бандит....