mimike

Благодаря Ви много за мнението! Ще се опитам да го убедя, че психотерапията ще му е от полза като съпътстващо лечение. За съжаление за момента няма как сам да стигне до решението да потърси такава помощ. Може ли да ми препоръчате специалист психотерапевт от София, ако може да е медик?

Здравейте, не знам точно откъде да започна, така че ще опитам да представя нещата в хронологичен ред. Преди около година съпругът ми се разболя от някаква стомашна инфекция (може би бактериална), която не лекува навреме и вследвие получи синдром на дразнимото черво. И преди тази инфекция е имал епизоди на коремни проблеми, но са отшумявали бързо и без сериозни последствия. През тази една година направи много изследвания (кръвни, посявки на фецес, колоноскопия, туморни маркери - като кръвни и фецес пуска през 1-2 месеца) и всички са в норма. Лекарите му казват, че е здрав и не знаят на какво се дължи този синдром. През цялото време е на строга диета и избягва всякакви храни, които могат да дразнят червата. Отслабна с 6кг и това много го депресира. Всяка вечер се мери на кантар и отчита колко е отслабнал или наддал. През последните два месеца избягва да го прави често, защото се страхува от резултата, който може да е отрицателен. Когато се почувства болен си мери температурата през 15 мин, понякога просто за да разбере, че е нормална. Той е човек, който обръща огромно внимание на детайлите и се дразни, когато нещата не са както трябва. Твърди, че не е стресиран на работа, но често се оплаква, че шефовете му го занимават с ненужни неща и организацията не е както трябва (използва и думата "лудница" за да определи ситуацията понякога). Никога не почива, винаги си намира какво да работи. Почива само, когато спи, а през последната година спи лошо. В момента се лекува с билкови отвари и пробиотици като няма особен резултат. Аз му предложих да се консултира и с психотерапевт, но това е далече от него и даже се чувства леко обиден, че не му вярвам, че е болен. Тук идва и въпросът ми. В тази ситуация трябва ли да настоявам за такава консултация от негова страна или той има право, че проблемът му не е психичен? Цялата ситуация се отразява не особено добре на семейството ни и забелязвам, че и голямото ни дете е започнало да се вглежда в себе си и да се чуди къде и защо изпитва болка. Благодаря предварително!

Преместих въпроса и не знам как да го изтрия тук. Простете!