Jump to content
Порталът към съзнателен живот

chocholinka

Участници
  • Общо Съдържание

    7
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Профил Информация

  • Пол
    Жена

Последни Посещения

744 посещения на профила

chocholinka's Achievements

  1. Благодаря! Днес взех решение да напусна мъжа си. Викането му става все по-често и безразборно. Страхувам се. Тази нощ извиках полиция, защото не преставаше да вика, аз плача, детето плаче в мен. Полицията не свърши особено работа, според тях викането по жена и малко бебе си е въпрос между съпрузи. Явно трябва да се стигне до физическо насилие. Търсих помощ, ходих на психиатър. Но не мисля, че ще си реша проблемите, докато мъжът ми налага своите върху мен. Не искам детето ми да живее без баща. Но дали е по-добре да живее с гневен баща и да се научи, че това е правилният начин да се държи с жените. А и днес съм аз, утре детето ще му е все виновно за нещо.
  2. Бебето се появи и предполагам, че както при всяка жена, то се превърна в най-важното нещо за мен. Обичам го и искам най-доброто за него. Но е вярно, че нещата вкъщи се влошиха! Заедно със стреса и недоспиването. А мъжът ми започна да си позволява да се държи по-лошо с мен- страхувам се от него. Имам нужда от помощ. Отчаяно. Но нямам време да отида дори до тоалетна (извинявам се за битовизма). Не съм ходила дори на гинеколог след раждането, какво остава за психотерапевт... Имам чувството, че ще свърша в лудница или два метра под земята...
  3. Здравейте, Бих искала да благодаря на всички, които изпитаха съпричастност и желание да ми помогнат с проблема ми. Оценявам го и се извинявам за закъснелия си отговор. Точно когато реших да пиша тук, нещата вкъщи достигнаха някаква своеобразна кулминация и имах нужда да помисля добре. Е, за момента нямам голямо развитие, а по-скоро лутания. Обърнах се и към психолог, но без особен ефект. Все пак, не съм се отказала и ако може да ми препоръчате психолог, терапевт или психиатър в Пловдив, ще съм благодарна, защото чувствам, че не мога да се справя сама! Може и на лични. Сега по-конкретно как се развиха нещата. Четейки съветите тук, аз се опитах да проявя повече разбиране към мъжа си. Не даде резултат. Остана си все така безразличен към моите нужди. Аз обърнах внимание на неговите нужди като мъж, но той на моите като жена-не. Опитвах се да разговаряме, без да упреквам или изисквам, но да намерим решение. Една вечер след поредното избухване, аз си легнах разстроена и да си призная, поплаках си. На сутринта ми се наложи да използвам тоалетната (понеже нали съм бременна и не мога да стискам много) и прекъснах мъжа ми докато беше вътре. А там стоеше телефона му с отворено порно филмче. Не съм живяла с мисълта, че моят е последния мъж на земята, който не гледа порно. Но в онзи момент се почувствах съсипана. Значи при всичките ми усилия да оправим нещата, докато аз си блъскам главата как да бъдем щастливи заедно, на него му пука толкова, че да се самозадоволява. Уточнявам, че се старая да не занемарявам интимния ни живот, като едно важно условие за семейно щастие. Явно просто има нужда от разнообразие. Започнах обаче да си мисля, че това е причината да ме пренебрегва- да се усамотява с порното, вместо да прекарва време с мен. Обидно ми е. След първоначалния шок, реших да иницирам повече поводи за интимност- хубаво бельо, провокативни снимки и т.н. Той, като че ли, най-накрая осъзна, че има върху какво да поработи във връзката ни, а не само да прехвърля вината към мен. Само че... в мен остана едно остатъчно чувство, че съм предадена. Че когато съм очаквала от този човек да сме заедно и да се подкрепяме, на него не му е пукало. Имах много погрешна представа за бремеността ми. Мислех, че ще е прекрасно време в очакване и благодарност да се появи нещо хубаво, един живот създаден от любовта между двама души. Оказа се обаче, че всичко за мен се променя, тялото ми, приоритетите ми, разпределението на финансите, самостоятелността ми, невъзможността ми да продължа с хобито си и т.н., а мъжът до мен не може да ми даде необходимата подкрепа. А какво ще стане, когато дойде време за раждането и не мога да му давам всичко, от което има нужда? Пак ще се върне към порното и пренебрежението към мен, а аз да се оправям както мога с бебето...Някак си му нямам доверие. И не се чувствам обичана. И не очаквам появата на детето си като нещо хубаво. Да, само по себе си е прекрасна появата на нов живот. Но с това виждам как окончателно ще се разпаднат отношенията ни с мъжа ми. И честно казано, го приемам тежко. Защото и аз имам нужда от ласка и внимание, да получа цветя и комплимент, да бъда оценена и да виждам желание отсреща заедно да се развиваме.
  4. Благодаря за полезния отговор! Давате ми насока да размисля и преосмисля ситуацията. Надявам се на положителни резултати
  5. Не разбирам много добре какво цели въпросът, но се надявам след като отговоря, да получа някаква яснота. В случая говоря за обич и уважение най-общо в двойката, защото те биват малко по различни към друг тип хора (родители, деца, приятели, т.н.) Според мен, да обичаш означава да изпитваш привързаност, да се чувстваш комфортно с партньора си, да го харесваш като личност, да споделяте общи интереси и възгледи, да си пасвате в емоционален и интелектуален план, да изпитваш загриженост за него/нея, също както и да си привлечен от човека. Уважението показва, че зачиташ партньора си, неговите действия и постъпки. Уважаваш нещо, което одобряваш, няма как да уважаваш нещо грозно и пошло, според личните си разбирания. Разбира се, във всяка връзка има някакви несъответствия в характерите, а правим и грешки. Тогава на помощ идват разумния компромис и прошката. Някъде там, обичта и уважението се преплитат с доверието и сигурността.
  6. Здравейте, На 28 години съм, наскоро се омъжих, живеехме заедно от половин година, като 2 дни преди сватбата си открих, че съм бременна. Бременността е желана и от двамата и я приемам щастливо. Първа бременост ми е и имам някой опасения от неизвестните, които ми предстоят. Предполагам, че е нормално за всяка жена. Мъжът ми е добър човек- няма пороци, не пуши, не е хазартен тип, пие рядко и умерено, има добра работа, честен и почтен човек е, обича и уважава семейството си. Обичаме се и през повечето време се разбираме добре, грижим се един за друг. Проблемите идват от това, че понякога избухва, не може да се владее, става властен и си го изкарва върху мен. Случвало се е да ми се развика, просто защото не съм на едно мнение с него. Не понасям да ми викат, направо изпитвам ужас. Моля го да спре, но той не спира, казва, че аз съм виновна, че ми вика. Обикновено сценарият продължава като аз се разплаквам, той ми се кара, започвам и аз да викам и всичко излиза извън контрол. След това не ми се извинява, но се държи като гузен. Предполагам, че и аз донякъде провокирам подобно поведение, но отказвам да се съглася, че това е правилният начин да се решават проблемите. А когато ми се развика, аз изгубвам контрол и не мога да продължа спокойно в нормален разговор. Започвам да се чувствам потисната и смачкана- да не мога дори да изразя мнението си спокойно и за всичко ме изкарва виновна. Големият ми страх е, че това отношение ще се прехвърли към детето. Освен това, всички тези негативни емоции и стрес по време на бремеността, силно се притеснявам как се отразяват на бебчо. Освен всичко, чувствам се и пренебрегната от мъжа си. Наскоро имах прокървяване и той знаеше, но ме остави на работа и дори не ме попита имам ли нужда от лекар, от пари, да ме закара. Веднъж се изпусна, че само съм повтаряла, че съм бременна и какво съм искала, той да е бременен ли. Осъзнавам, че като мъж и жена имаме различни роли, но за мен е вълнуващо и искам да е съпричастен с преживяванията ми. Вече се старая да не говоря с него за това и макар да искам да имам подкрепа, не го моля да идва с мен на прегледи. След прокървяването, взех болничен и не ходя на работа. Вкъщи върша всичката домакинска работа. Но когато се върне мъжът ми от работа, вечеря (почти винаги го посрещам с хубава вечеря), стои един час в тоалетната и след това заспива. Разбирам и него, че е изморен и натоварен от работа. Но и аз имам нужда от внимание. Освен това, когато се роди бебчето (дай Боже всичко да е наред), ще имам нужда и да ми помага. Живеем сами. Не искам да се разделяме. Искам да изгладим проблемите във връзката си и да имаме хубаво семейство и силна връзка. Напоследък все повече ми тежат обвиненията и потискането. Моля, посъветвайте ме какво да направя!
  7. Здравейте, Моля да ме посъветвате какви действия да предприемем спрямо млад мъж (25-30г.) с алкохолна зависимост, който отказва да признае проблема и да потърси помощ. Ситуацията е следната- твърд алкохол от сутрин докато вече не може да ходи или гледа, придружен с агресивно поведение и самонараняване. Дни без алкохол почти няма. При намеци, че има проблем и е необходимо да потърси помощ отговаря "аз пия за удоволствие". Зависимият е роднина на моят мъж. Живее близо до София. Ние живеем в Пловдив. Ще съм благодарна да ме насочите към добър лекар, който се занимава със зависимости, за да се срещнем лично.
×
×
  • Добави...