DilianaD

Ох, че болна тема, болна защото ми е мъчно за всеки който бори това състояние с медикаменти. Яд ме е, че цели 18 години си пропилях изпивайки цялата "розова" серия на днешната фармация, ад ме е на психиатрите, които дори не споненават, че има алтернатива на тая гадост. Обче хора, вече има достъпна информация, има писано до безкрай из нета, има истински откровения на хора променили до неузнаваемост живота си , при това в правилната за тях посока, след спирането на хапчетата. Да, отковорения от истински, реални хора минали през десетте кръга на ада благодарение на това "лечение". Бавно и неусетно хаповете подкопават основите, рушат всичко. Може да изгонят временно един симптом, но скоро той се връща с още седем свой другарчета. Тези другарчета имат различни имена, с някои от тях вече се познавате, с други тепърва ще се срещате, но едно е сигурно те ще продължат да завземат нови територии. Дребните ежедневни удоволствия ще започват да стават все по-редки, всички мечти някак от самосебе си ще започнат да бледнеят, секс - о да, скоро и това ще се превърне в мъка, губиш се, просто се губиш, душата ти умира. Тези гадости така умело замазват съзнанието, че човек дори не може да допусне, че има алтернатива... А защо ли няма психиатър да ти каже и да те насочи към правилна терапия, аз не мога да го проумея, от човешка, от морална гледна точка... Неизвестността, страха те тласка да продължаваш в тази посока, но щом си в този форум, явно знаеш, че има и друг път, обаче щом не го виждаш, явно още не ти е дошло времето, не ги готов за него... Послушай Орлин, това е моят съвет!

Привет, би ли могла да разкажеш малко повече за съпругът ти? Какви хобита има, до колко се ангажира с домашините задължения, излиза ли с приятели, пие ли, пуши ли, играе ли карти, в този ред на мисли - каквото се сетиш? Променяли ли са се интересите му през годините, какви са били някога, какви са сега?

Ами как човек ще оцени изгрева и събуждащият се живот, ако не е минал преди това през тъмнината на нощта? Как ще оцени партньорът си ако не познава до болка самотата? Ако няма тъмнина, ако няма самота, ако няма болка, то всичко би се обезличило и не е добро подобно състояние... А върхът на планината, колкото по-нагоре се качваш, толкова по-красиво става всичко около теб. Тогава не обръщаш внимание на драките разранили краката ти, а се стремиш да стигнеш до горе, предусещайки замайващата гледка от високото. Обаче там ще видиш, че това е било само едно възвишение, ще видиш следващ връх, по-висок, ще поискаш да отидеш и на него защото вече вече усещаш, че колкото по-високо се изкачваш, толкова по-красиво става всичко около теб и всичко зад теб... Ще поискаш да качиш и следващият още по-висок връх. И не забравяй да си задаваш въпроси, защото те са първоизточника на всеки отговор...

Ще допълня още нещо към горното защото получих още някои въпроси по тази тема. "Напълно вярвам, че всичко казано до тук е провокирано от погрешно заложените ми модели на мислене, че трябва да мога да контролирам - всичко!!! Усетя ли, че губя почва под краката просто бягам. Сега съм в процес на наблюдение дали невъзможността ми за концентрация не се крие точно в това, в страха. При някаква трудност - учене, четене, дори и слушане на обикнвен разговор, нещо в което трябва да се съсредоча, аз просто се изключвам, влизам си в моя свят. Преди време заради тази невъзможност за концентрация и заради замайвания и причерняване обиколих куп невролози, като всеки един от тях се съмняваше за множествена склероза. Тогава изразих съмнение, предположих, че е от напрежение защото ми се бяха случили някои неприятности, но след като трима лекаря ме насочиха към ЯМР, аз бързичко повярвах. Направих си ЯМР, правих ЕЕГ. Нямаше ми нищо и ме пратиха на психиатър. При такъв вече нямаше да ми стъпи крака, така че оставих всичко в ръцете на съдбата... И като стана въпрос за кръвно - на моменти имах много високо кръвно, в някои случаи е стигало до 180-240. Топли и студени вълни, треперене. За последните месеци много от тези симтоми изчезнаха, не всички, но много от тях, но поне вече знам, че от прекаленото фокусиране в тях нищо няма да спечеля. Имам си път който искам да следвам, щастлива съм и благодарна, че има хора на които знам, че мога да разчитам и ще са до мен в трудните ми дни, защото трудности неминуемо ще има... Но въпреки, че ми помагат безрезервно и от сърце, то знам, че моето щастие зависи изцяло от мен, от моето желание, от моята воля, от моя труд."

Долното е част от един чат в който споделям моят опит с хроничната умора и тежестта в ръцете и краката. Може на някой и да му е полезно.. "Здрасти, хроничната ми умора я имах дълги години, повече от 7-8. Интензитетът й беше различен, но винаги я имаше като чувството - като парцал съм, непрекъснато ми се спеше, нямах желание за каквото и да било, ако не дремнех 30-40 мин на ден, не можех да свърша нищо... Това беше ежедневно. Имах периоди през които към всичко това се добавяше зверска тежест в краката, буквално с усилие се изправях. Тази умора обхващаше краката до колената, но най-вече я усещах в самите колена и глезените. Болеше ме гърба и кръста. След време започнаха да ми отмаляват и ръцете, на моменти имах чувството, че ме болят дори ноктите. След като тези периоди от епизодични станаха ежедневни, реших да потърся лекарско мнение. Лекарката ми обясни, че всеки човек си има слаби места, на мен явно са ми костите. Изписа ми куп добавки и витамини. Започнах да ги взимам - месец, два, три... нямаше подобрение. Правих си хормонални изследвания - нищо, минах незнам си какви изследвания - нищо. Казах си - явно съм си такава кекава и продължих да тъпча всякакви добавки. Един разговор проведен с личната обаче ме наведе на други разсъждения. Тя ми обясни, че трябва да избягвам продължително ходене, да прекратя туризма, никакъв физически натоварвания. Да, ама точно след този разговор имах няколко дни в планината. Много ходене, носене на дърва, катерене по баири и общо взето всичко което тя ми беше казала да не правя. И тогава за пръв път усетих, че умора пак има, но е много по-различна, нямаше я общата отпадналост, а болката беше насочена в конкретно натоварените мускули. Започнах да наблюдавам този "феномен" и се убедих, че винаги когато съм в планината, на вилата умората изчезва, буквално за един ден. Върна ли се в София, два-три дни съм добре и кипя от енергия, после всичко по старо му... Какви изводи си направих можеш и сама да се досетиш. Продължих да си живея така, защото личната бързо ме опроверга, явно я е мързяло да помисли какви връзки може да има с психилогическото ми състояние, а беше запозната с него защото ми изписваше зелени рецепти. Лятото на миналата година реших, че започвам отново терапия тогава започнах да чета и книгата на Орлин. А ти всъщност купи ли си книгата, не случайноо ти писах да си я намериш? В някакъв момент, тогава не направих връзка, но умората започна да намалява до почти незначителна. Месец по-късно започна и самата терапия - болка, умора, напрежение стопиха се, нищо не остана... И така вече четири месеца. Дали е случайност или не, сама ще си решиш, аз споделям само моята гледна точка. Сега имам дни в които излизам 9ч сутрин и се прибирам към 23ч - да, изморявам се много, но знам, че има причина, пък и умората е по-различна. Така че взимай се в ръце, не си генно предразположена към слаби стави. Не си губи времето, феята с вълшебната пръчица живее в теб, само трябва да я поразбудиш. Куп кожни проблеми си навлякох - дерматити, псоризични плаки, скапаха ми се зъбите, чакам всеки момент да започнат като бонбончета Тик Так да падат."

Изключително интересен и смел въпрос, който вярвам, че измъчва много хора. Ще изкажа моята гледна точка и опита ми с тези преживявания, които не са били малко... Влюбвала съм се в всеки проявил малко внимание към мен, във всеки проявил смелост, във всеки разкрил душата си пред мен и т.н. Влюбвала съм се в тези хора заради моите страхове... Тези влюбвания - всяко едно от тях винаги съм преживявала като истинската любов, но с времето все повече разбирам, че това е било една привързаност, нужда да бъдат запълнени основни душевни празнини. Ако не запълним сами тези празнини с цялостна промяна на отношението ни към самите себе си, то това търсене на запълване отвън се превръща в силна зависимост, излюзорно замазване и губене на време. Днес ще е един, друг път ще е терапевта защото той действително ни дава много, показваме пред него всичките си слабости, страхове и срам, които дали успешно или по-скоро неуспешно сме криели от света, от себе си дори.... И хоп - той ни приема с всичките ни несъвършенсва, приема всичките демони живеещи в нас - е как да не се влюбиш в такъв човек...? Ние имаме болезнена нужда точно от това - някой да приеме нас такива каквито сме - малки и слаби. Обаче ако в процеса на себепознание започнеш да анализираш, да преработваш и запълваш пукнатините в душевната си основа, вече нямаш нужда от това изкуствено повдигане на егото. Тогава си стъпил здраво на земята и започваш да правиш разлика между тези привързаности и да виждаш разликата между тях и любовта. Тогава любовта е навсякъде. Любовта е в семейството, насочена към половинката и се превръща в смисъл на цялото съществуване. Тогава виждаш, че любовта е и навсякъде около теб, но вече не е срамна, грешна и потисната, защото разбираш, че душата на всеки има жизнена нужда от любов, нужда каквато имаме към водата, към въздуха... Нима ни е срам да си поискаме вода когато сме жадни, нима ни е срам да си поемем дълбоко въздух...? Да, когато започнеш да познаваш чувствата си, да усещаш емоциите си, тогава ще си позволиш да обичаш на по-високо ниво, тогава любовта ще бъде толкова естествен процес, от който няма да бягаш, а ще го търсиш. Тогава дори и да не ви се пресекат отново пътищата с терапевата, то тази любов ще е жива, заради това което ти е дал, заради всичко на което те е научил, тогава ти няма да страдаш а ще благодариш.

Страховете не са просто едни плашещи маски, те са наши най-добри учители, стига да си позволим да ги чуем, да разберем това което се опитват да ни кажат.... Така че докато не усетиш във сърцето си искренна благодарност и обич към тях, то значи имаш още много път да извървиш. Когато дойде този момент, дори и за миг да е, то ще разбереш - повярвай ми Пожелавам ти успех, защото пътя си заслужава и след време когато се обърнеш и видиш малката партина която си оставил след себе си в снега ще видиш в хилядите предстоящи километри не ужаса от непознатото а даденият ти шанс да го извървиш...

Това е основна грешка, но от странични обяснения едва ли ще стане ясно защо е грешка. До извода всеки трябва сам да си стигне по собствен начин, като именно добрата терапия води до тези изводи без да налага собствено мнение. Да покажеш слабостта си пред всички, ето това е куража и силата която малцина владеят, но основни убеждения трябва да бъдат заменени с нови, за да се осъзнае това...

Да, Георги Балджиев е добър избор, не го познавам лично, но присъствието му в този форум познавам много добре От опита ми с няколко психолога и четирицифрени суми хвърлени на приниципа поставяне на терапевтите под общ знаменател, мога да твърдя, че проучването и избора е по-сложно от това да си купиш нови обувки. Аз харесвам кубинки, за мен те са перфектен избор за зимата, ти харесваш елегантните ботушки с токче... Силното присъствие и отличната, при това заслужена репутация не означава, че е универсален терапевт за всеки... Разгледай, прочети, сравни и ще усетиш кой е за теб, но лошото е, че ти незнаеш какво търсиш, нямаш база за сравнение, може би затова понякога остава просто да се довериш на някой който е повече в час...

Това животинския инстинкт за самосъхранение и временно обърканите ти мисловни възприятия са две различни работи. Довери се на първото и вярвай, че няма да те подведе. А за терапията Орлин е много прав, ако попаднеш на терапевт който да ти съчувства и трие сълзичките през цялото време - няма далеч да стигнеш. Достатчъно образно ти е показал какво да не четеш, защото така се случват нещата, а това дори е много малка част от пътя и тръгнеш ли по този път няма връщане назад, дори в един момент да осъзнаеш, че не си била готова, че не е било това момента...

Въпрос на избор или въпрос на гледна точка...? Преминах през подобен около десет годишен период. Едно време харесах мъжа ми именно заради директността, острия език и начина по който успяваше винаги да изкаже мнението си без да си прави сметка как ще го приемат околните. Странно за мен, но околните го приемаха изключително добре, имаше много приятели, търсиха го и го уважаваха, това продължава и ден днешен. Недоумявах как е възможно да се заяжда, да се кара с хората (тогава така го премах), да се шегува по най-нетактичния (груб) начин с всички и за всичко и те пак да го търсят и то защото имат нужда от него, защото го харесват. С мен се държеше по начина който и ти описваш. По време на бремеността ми ме отсвирваше за всичко, очкавания за помощ имах, но такава не получавах. Вместо съчувствие и подкрепа имах чувство, че умишлено ме подтиска и мачка. Поставях си цели с всичко да се справя блестящо, пазаруване, чистене, готвене, само и само да получа неговото удобрение, но той винаги намираше за какво да ме отреже. Същото отношение получавах следващите години. Обвинявах него, а не мен - та аз бях ангелчето което правеше всичко за него. Грешката беше в него, той имаше нужда от психолоог, но въпреки това мира не ми даваше факта за безкрайното уважение към него на всичките му прятели. На моменти се замислях дали проблема не е в мен, но тази мисъл бързо биваше избутана на някъде - аз се държах съвършенно, не може проблема да е в мен. На кратко ще спомена поведението което виждах аз - имах чувството, че му преча с моето присъствие, затваряше се в стаята си и работеше с часове, предпочиташе сам да си гледа телевизия, изглеждаше весел само в компания с приятелите си, критикуваше ме за всичко, непрекъснато около него имаше напрежение и аз треперех кога ли точно ще избухне. Следях всяко негово движение с огромните очи на покорна булонка. Моментите в които се опитвах да се противопоставя бяха катастрофални, опитите да му внуша вина за моето страдание се превръщаха в автогол... Живеех си в непрекъснато страдание и от черни по-черни мисли за бъдещето, моето и на детето... Наскоро по други причини започнах работа с психотерапевт, казвам други причини защото не съзнавах, че имам нужда да работим и по този въпрос. В процеса на терпията по една или друга причина изкристализира и този проблем. За мое учудване това се оказа първото препядствие което трябваше да преодолея. Изключително много, за да изясня ситуацията за себе си ми помогнаха методите на Орлин и по-точно работа с вътрешен диалог, но това беше само началото. Много плавно и полека започнах да допускам, че е възможно да има и друга гледна точка, различна от моята. Започнах да виждам умората, притесненията и нуждите на мъжа ми, видях, че зад цялото това напрежение се крие загриженост за нас с малкия. Започнах обаче да разбирам и моите чувства, но по един различен начин, започнах да си позволявам да не се държа съвършено, да си позволявам да допускам грешки... Промяната започна от мен, отначало плахо и с много страхове, но мисълта че хората са далеч по-толерантни отколкото си мислим ми даваше смелост да продължа. Сега с насмешка си спомням как една вечер събрах целият си кураж и си позволих да му кажа, че ходя при психотерапевт. Очакваното избухване и подигравки не се случи. Всъщност случи се, подмятания как ще се впиша в обстановката с други кукувци, как най-после ще намеря сродни души, но странно за мен очакваната ми реакция за потъване в дън земя не се случи, не приех това за подигравка, за обида, за незнам какво си... превърна се във весела ситуация, след ккоето тази тема вече не беше табу за мен. Подобни примери как проектирам всичките си страхове в него мога да дам с хиляди, но това го разбрах след наистина сериозна работа с терапевт. Започнах да променям себе си. Мъжа ми си е все същия, този който харесах преди години и този от който се страхувах много години. Моето променено приемане и разбиране обърна връзката ни на 180 градуса. Да на моменти усещам същата несигурност в мен, очаквам да избухне, но тъй като вече не откривам вина в себе си напрежението в мен изчезва за секунди ( вина затова, че съседите са пуснали силна музика, вина затова че в работата му е имал проблеми, вина за това че колата му се е развалила). Вече нямам нужда винаги да е мил и усмихнат, нямам нужда да успява да чете мислите ми, да разбира чувствата ми. Нямам очаквания - каквото искам си го казвам, едва сега разбрах, че той не може да чете моите мисли, че всеки има право да бъде нервен, уморен, весел, да показва а не да крие в себе си емоциите си (дори е задължително), всеки има право да греши, дори и аз... И след тази промяна в мен, която не мога да обясня като формулирано от психолог, но стана чудо сега той ме търси, помага ми, интересува се от какво имам нужда. Дори последните дни за някакви мои домашни задължение той каза - що пък аз да не го направя, върши си нещо друго (това дори и в най-смелите ми мечти не подозирах, че може да се случи)... Два месеца и половина вложени в себе си, разбира се с безценната помощ на Орлин, помощ без която нямаше да се справя... С ръка на сърцето мога да кажа, че след промяна на моята гледна точка разбрах, че мъжа ми е всичко което съм търсила и от което съм имала нужда, но съм била сляпа до сега... Дори разбрах и още нещо, аз съм това от което той има нужда, но вече го разбирам по един съвършено различен начин - начин изпълнен с дооверие, много уважение и любов. Аз съм само в начлото на този вълшебен път... Въпрос на гледна точка, променяйки нея променяш и себе си, променяйки себе си, променяш и околните, а написаното от мен е само една хилядите възможности...

"Животът е случващото се, смъртта е онова което не се случва. Миг след като нещо се е случило, то вече е мъртво. Всичко което ни се е случило като деца, в училище, с приятелите, в любовните връзки - каквото и да е било вярно преди тридесет години - вече не е вярно. Цялата ни лична история е мъртва, но ние сме толкова привързани, че извикваме призрака в ума си. Ние носим спомена за целия си живот, знаейки, че е мъртъв, че вече не е истина и въпреки това той въздейства върху всекидневието ни. Вярно е, че онова, което помним, се е случило, но вярно е също, че вече не се случва. Няма го, не е реално. Дори да е било реално, вече не е. В съня си поддържаме смъртта жива, защото се привързваме към мъртвото, но всъщност смъртта не съществува. Само Животът, само сътворението съществува. Миналото е само илюзия. Ангелът на смъртта ни учи да живеем в настоящия момент и всъщност само с него разполагаме истински. Когато се съпротиивляваме на промяната и искаме да живеем в миналото, ние пак живеем в настоящето, но сме съсредоточени върху минал сън. Като се фокусираме върху минал сън, вниманието ни не е в настоящото и ние не живеем пълноценно. ... Ангелът на смъртта малко по малко ни отнема всичко. Но за всяко нещо, което ангелът на смъртта ни отнема, Животът ни дава ново нещо. Ако сме толкова привързани към онова, което ангелът на смъртта ни отнема, не можем да получим дара на Живота. Онова, което толтеките наричат "капитулиране пред ангела на смътртта", може да се нарече "дистанциране". Дистанцирането не означава, че преставаме да обичаме някого или нещо. Означава само да приемем, че не можем да направим нищо, за да спрем преобразяването на Живота. Дистанцирането е толкова могъщо, защото когато се научим да се дистанцираме, ние уважаваме силите на природата, т.е. уважаваме и промените в собствения си живот." от "Още за четирите споразумения

Браво! Факта, че си публикувала този разказ е явна крачка напред Намерила си нещо ценно в написаното, а можеш ли да предадеш и тук, на нас това което си усетила, какви мисли и чувства е разръчкало в теб?

Прочети Хана целият пост от първа страница, в него няма нито една излишна думичка... Ако не можеш да го разбереш, не се притеснявай - супер нормално е да не схващаш. При първото му прочитане аз също не знаех за какво изобщо иде реч. Сега - месец по-късно мога само да кажа, че лекинко, обаче не всеки път, защото съм си още паленце, но започам да се ориентирам кое е ляво и кое дясно. Започвам да се ориентирам, защото получих такъв шамар, при това не един в хода на терапията, за да мога помалко да започна да разкъсвам пашкула който стрателно си оплитах и в който вярвах, че мога да се скрия от света. Айде сега малко за замайванията, дереализацията или там както му се казва... В цитираният пост от първа страница Диляна Колева много хубаво ти е обяснила, аз обаче ще добавя малко личен опит от моята практика. Миналата седмица за пръв път се появи мой спомен потискан много, много години. Била съм някъде между 13 - 14 години. Спомням си, че се возих в един автобус. Тогава за пръв път се случи да се замислям дали всичко около мен е реално, дали наистина съществува този свят, дали той не е просто моя илюзия, странни и разбъркани мисли и някакво усещане за абсолютна свобода. Много ми хареса, нещо като издигане над всичко земно. Исках да продължи, но то бързо се разми и всичко стана "както трябва". След време ми се е случвало на няколко пъти да усещам нещо като дежа ву докато пътувам в рейс. Много по-слабо, но много ми харесваше. Може би някой би го определил като някакъв вид транс. После изчезна това хубаво усещане и повече не се появи. След години замайването, чувството за изключване от релността се появи отново, но вече не го приемах така както едно време, не го исках, възпиемах го като нещо гадно. Напълно бях забравила, не си и правех връзка с тези отдавна отминали състояния които толкова ми бяха харесали. Наложен нов начин на мислене - да търсиш във всичко проблеми, да се страхуваш от случващото се, да се стремиш винаги да си в кондиция и всичко да е под контрол. Това промени начина ми на възприемането му, а иначе "симптомите" явно са били същите. Вътрешна неудовлетвореност, без да дори да я съзнавам. Просто в един момент насъбралата се енергия от противоречията, от подиснатите мисли и чувства се отприщва. Отговорите на тези въпроси обаче са прекалено променлива величина и за да можеш да ги разбереш не е нужно просто да можеш да ги прочетеш, трябва да ги почувстваш за да ги разбереш. Ей ей тук се появи моят терапевт раздаващ безкомпромисно "шамарчета". Пустото му приемане на "симптомите". Та за хапчетата, с тях или без тях, това явно си е част от мен и ако се потиска медикаментозно или чрез наблъскване на вътре и опити да го контролирам, явно е че пак ще си остане част от мен, но в един момент ще избухне с още по-голяма сила... Какво ли искат да ми кажат...? От както се сетих за детските ми възприятия на "симптомите", спомените за всички останали случай някак не са вече чак толкова черни, а не е като да нямам опит с тях... Ето един-два примера, може пък и да разпознаеш нещо като за теб... Мъжът ми ще заминава за няколко дни, като цяло нагласата ми е добра, ще си имам повече време за себе си, дори очаквам заминаването с нетърпение. Тръгва той сутринта и аз започвам нещо да си правя. В един момент силно ми се размаза погледа и цялата земя около мен започна да се люлее. Аз обаче имах опит с това и общо взето знаех, че ще си превключа на автопилот и реших да си продължа работата. Действах си по задачите без да обръщам много внимание на "земетресението", единствено отчетох, че доста време продължава. Минаваше ми на моменти мисълта да ходя да си полегна, но нямам спомени защо не го направих. И както си мислех, че е време всичко да приключва ме споходиха още екстри - чувство като в сън - нереалност. Влязох в някакъв много странен вътрешен диалог, аз всъщност в тази къща ли живея, семейството което имам съществува ли въобще, кое е истина и кое е нереално. Честно казано - гадничко си беше и не толкова самия световъртеж, а този вътрешен диалог който поставяше под съмнение най-ценните неща и хора. Процеса със замайването и диалога продъллжиха може би около час. Как мина незнам, но в следващите дни, дори не се и сетих че това се е случвало. Ще пътувам с влак. Отново чакано и желано събитие. Излизам аз от вкъщи и се започва всичко описано по-горе. Пак си казвам - то ще мине, няма да се връщам, ще си пътувам. Този път световъртежа не беше много силен, преобладаваше чувството за нереалност относно абсолютно всичко около мен, незнаех със сигурност къде отивам и какво правя, единствено знаех, че мога да се доверя на моя автопилот. На път за гарата, във влака - повече от два часа това не ме остави на спокойствие. И точно сега, докато вадя тези спомени от прашните кашони, започвам нещо да се замислям за това състояне което се е случвало в автобуса, във влака, имам някакъв луд страх от шофиране и недотам луд, но все пак присъства докато се возя в автомобил. Повечето случай е имало елемент на пътуване... Ти казваш, че нямаш травмиращи ситации от миналото, аз също вярвах в това (за мен)

Здравей, първо искам да те поздравя за това, че не се отказваш, а продължаваш да търсиш пътя. Това е начина, грешките ни учат, стига да не се откажеш, точно тези грешки (разбирай ги както го почувстваш, дали панически атаки, дали световъртежи, дали затваряне в себе си) ако имаш смелостта да ги погледнеш в очите ще те научат на много... Какво означава да приемеш страха...? Това състояние е провокирано от твойте подсъзнателни мисли, те на свой ред възприемат сигнали от заобикалящата ни среда и изпращат автоматичен, заучен отговор. Лошото в случая, че ние направилно сме ги програмирали. Но щом веднъж сме го направили, макар и да не можем за момента да си обясним как, значи ще можем отново да променим програмите. Може би трябва първо не просто да го прочетеш, а сама за себе си да го изясниш, с прости мисли, разбираеми за теб - реакцията (паническа атака, световъртеж, или каквото се сетиш още) е дело само и еднинствено на мислите ти. Продължи с работата си, започни от лесни задачки, великолепен пример е даден от Георги Балджиев в горния пост. Съзнателно избягвай да мислиш НЕ МОГА„ НЯМА ДА СТАНЕ и т.н. (всичко това замествай с положителните отговори). Излизай, разхождай се, срещай се с приятели, но винаги си повтаряй - мен не ме е страх, защото знам, че това са само мисли. Поне при мен това работи. Отначало насила си го повтарях дни, седмица..., но малко по малко усещам, че може би тази програма (нейната недоразработена все още версия) работи, разбира се, че има още бъгове да отстранявам и да я развивам, но за всичко си има време. И точно тук може би е удобен момент да дам някои скорошни примери... Крив, напрегнат гаден ден. Вие ми се свят, супер зле ми е, мисля, че ще повърна и ще припадна. Искам да си легна... Колкото и да ме е страх, решавам да се доверя не това което съм чела, че това са само усещания. С триста зора се усмелявам да изляза. Вървя в градинката и целият свят се клати, ръцете ми треперят, имам брутално сърцебиене. Продължавам да се напрягам и да търся някъде из мозъчните ми дебри какво съм чела, с какво да заменя тези мисли/чувства. Предствах си как припадам, виждах хората събрали се около мен супер притеснени, една баба плаче, друга лелка с къдрава червена коса дори припадна до мен. Тук вече ми стана смешно от всичките тези образни въображения и усетих как май ми просветлява пред погледа. Обаче аз реших да продължа с въображаемата история. Представих си, че вече са викнали линейка и аз съм в болница. Обаждат се на мъжът ми и той идва да ме види. Толкова притеснен и загрижен, че дори ми носи плюшено мече (което всъщност никога не би направил ) Чувствам се център на вниманието, това ми харесва... В този момент усещам, че вече не ми се вие свят, все едно някакво реле е превключило и усещането с което излязох беше заменено с истинско спокойствие в рамките на 5-10 мин. Тук пак ще отбележа, имам проблеми с доверието, не знам как реших да поема този риск. Случай от вчера. Много ми се спи, в неадекватно състояние съм, отново ръцете ми треперят неконтролируемо, имам адско сърцебиене, но няма начин - налага се да излизам. Вървя и си повтарям, това е заучена реакция, сещам се че почти винаги когато ми се спи се появяват тези усещания, установявам че наистна е заучена. Минава ми някаква мисъл, незнайно откъде се появи предвид мозъчната ми неадекватност в този момент, но се сетих за друго което бах чела - колкото повече се напрягам да контролирам треперенето, толкова по-зле ми става, установявам, че това е факт. Трудно ми беше да се отпусна в това състояние и да мисля за него като за нещо неутрално, мислите - напрегни се и стопирай всичко това бяха водещи. Съсредоточих се именно върху това, че всичко е заучена реакция, че няма друга причина, повтарях си го непрекъснато, тогава отпускането само се появи. Всичко това се случва в рамките на около час. Отивах на терапия, исках да споделя това с всичките му окраски като вляза в кабинета, но то се беше стопило, сега като се замсиля дори бях забравила за него, остана само усещането, че ми се спи...

Виж колко теми остават само с по един-два отговора, а в твоята има добро движение, има много добри съвети, но по една или друга причина не искаш да ги приемеш. Не е моя работа да ги синтезирам, това ти трябва да си го постигнеш. Хванала си се за пояса, но само от теб зависи дали ще се задържиш и докъде ще изплуваш.

МонтанаХана, ти можеш ли да отговориш на този въппрос сега, а след седмица, след две седмици пак? След още две седмици отново? За да излязат отговорите трябва да има въпроси, а за да има въпроси е нужно доста работа - четене, наблюдение, самонаблюдение. В момента моята роля е да се съобразявам със света, с изискванията и вижданията на другите, а не с това което би ме накарало да се чувствам добре. Чуждото мнение е прекалено важно и затова всичко трябва да направя по най-добрия начин. Най-добрият начин, който обаче е пречупен през една изкривена моя представа, че аз мога да знам какво е най-доброто за тези около мен. В новата ми роля ли...? Правя нещата не защото трябва , правя всичко не за да получа нечие одобрение, а защото искам да ги направя и то по начин удовлетворяващ мен, а не околните. В новата ми роля не искам от слуга на света да стана негов господар, а просто да получа нужната ми свобода за действия и избори. Да, тогава ще трябва да приема отговорности, да намеря своите цели... и може би заради това (което за момента ми се струва много трудно) все още не мога да се видя в друга роля.

Явно знаеш въпросите над които трябва да се замислиш и търсиш отговори. Защо ги избягваш? Наскоро беше писала за проблемите си свързани с болниците, та по този повод ще ти разкажа една друга част от моята история. В момента буквално като теб получавам "инфаркт" всеки път когато трябва да отида на зъболекар. Ще кажеш, че това е нормално, нали? Да, ама същото се случва когато трябва да отида и зъбни снмки, това вече не е нормално... Симптомите са едни и същи, някакъв неконтролируем ужас. Не е зле нали, преди всяка зъбна снимка 3-4 валерианчета Не търсех връзка, не търсех отговори защото не намирах смисъл, не смятах, че имат каквото и да било значение... Миналата седмица ми се случи нещо странно. Редовно чета на Орлин блога. Сигурно за десети път прочитах една статия - Пренареждане на матрицата. Няма да я преразказвам, ти ще прочетеш за девойката с хипохондрията. Изведнъж нещо ме жегна - това все едно за мен е писано... Бях го чела много пъти, никога не съм правила каквато и да било аналогия с нещо от миналото ми. За скекунда ми излезе спомен (явно дълбоко подтискат някъде), че като съм била малка, може би на 3-4 години съм лежала в болница. По някава причина сестрата е трябвало да ми подстриже косата и ми е порязала ухото. Започнала е да крещи - ми така ще стане щом не стоиш мирно (без да мърдаш). Много се изненадах от това просветление, още по-изненадващото беше, че ме споходи в маршрутката, а не в някоя дълбока хипноза... Тук вече започнах да навръзвам нещата. Защо преди години винаги треперех докато ме подстригват, защо се разтрепервам докато ми правят зъбна снимка, защо треперя докато съм на зъболекар? Това бяха първите въпроси които ми изникнаха и общото във всички беше - заставаш мирно (без да мърдаш). Последва осъзнаването, че в независимо каква ситуация аз чуя ли, застани така и не мърдай, включително снимка в студио следва неконтролируемо треперене... Изводи - незнам, все още не мога да си направя, но факт - преди няколко дни бях на зъболекар и нямаше грам напрежение. Аз също като теб не вярвах, че има нещо толкова травмиращо в миналото ми което да е провокирало сегашното ми състояние. Имам и друг интересен случай, по повод - няма какво да ме е трвмирало в миналото, но за него друг път. Поздрави Между другото, няма общо с темата, но от кой град си?

Здравей ХанаМонтана, искаш да излезеш от този сериал в който без да искаш си станала главна геройна. Аз също искам да изляза от моя... Обаче за да има край, то трябва да има някакво начало. Поправи ме, ако греша, но ми се струва, че се луташ из неясните си мисли, чувства и убеждения и още повече се окопаваш, защото незнаеш откъде да започнеш. Нормално е да незнаеш... Спред мен Галина е предложила една добра провокация. Опитай да напишеш нещо за себе си. Със сигурност в началото ще ти доста трудничко, но не се отказвай, ще се удивиш колко подтиснати мисли ще искат да се покажат, ще крещят за да ги чуеш, но не им запушвай гласчетата, остави ги да викат, да плачат, да се смеят, остави ги да излязат на воля, опиши ги. Не се срамувай, отпусни се и си позволи да признаеш пред самата теб, че не можеш да се справиш, че те е страх... и колкото повече го признаваш пред себе си ще започнеш да го осъзнаваш. Тогава няма да ти е трудно да ни запознаеш със себе си, може пък и да ти хареса Прави го от собствена егойстична гледна точка, прави го за себе си, със свойте думи и мисли, а не за мнението на тези които ще го прочетат. Беше писала, че не виждаш сламката за която да се хванеш. Не сламки, а спасителни пояси плуват около теб, но все още те е страх да ги осъзнаеш. Успех

Доверието няма как да се постигне дистанционно, а то е в основата на промяната (поне според мен). Доскоро не подозирах каква важна роля ще играе за вбъдеше. Терапевта ще ти помогне да повярваш в себе си, но това няма да се получи ако не му се довериш истински. Може ли да бъде изградено доверие на базата коментар във форум, на база публикувани материали или тв предаване - според мен трудно... Ако не застанеш пред човека - терапевта, ако не чуеш гласа му, ако не погледнеш в очите му, ако не усетиш топлината на протегната ръка, ако не усетиш енергията която извира от всяка пора на тялото му, ако не усетиш всичко това как би могло да му се довериш? Личният контакт дава една огромна мощ. Тук има и друг момент, терапевта води теб и твойте разбирания по един начин, на мен ще ми покаже пътя по друг начин, разбираш ли - едва ли има добре работещ универсален подход. Виж само колко образно го е написал Орлин “За малко се поизкуших да изсипя за пореден път една количка методи за самостоятелна работа, но когато липсва тласъка от терапевта, биха се превърнали в част от блъскането на мухата на невротичната психика в стъклото на невидимите собствени механизми...” Да, аз също съм чела книги как да си помогнем сами, всичко което ти не разбираш и на мен не ми е било ясно. Аз си ги четях повърхностно, само като някаки статии за замазване на цялата тревожност, вярвах си че правя нещо, но в един момент зациклях. Именно тук идва трапевта и доверието в него. Как ще повярваш, че това са изпитани и добре работещи методи, а не са само бла-бла-бла многословия, ако му нямаш доверие?

Хайде МонтанаХана следващите дни да не се занимаваме с глупости, тоест с неоснователни притеснения. Аз ще послушам съвета на д-р Тодор Първанов и още от утре се спасявам в планината. Разни форуми, неприятни мисли и чувства няма да присъстват в багажа ми Направи го и ти - успех

Явно не ти е писнало достъчно и затова панически се опитваш да стигнеш до брега и не виждаш плуващата до теб сламка за която да се хванеш... Не съм се справила, може ли сценарии които съм писала цели 30 години ей така, за нула време да ги залича. Вчера мислих, че съм намерила пътя, днес отново съм в дупка, но този спад е нормална долина по пътя към високия връх Пет поредни нощи не можех да спя. Пълчища от всякакви мисли, обезумели от ужас, че ще бъдат разобличени се блъскаха в главата ми. Успея ли да задрема се будех от ужасен задух, усещане, че не мога да дишам. Тук имах два варианта: Вариант 1 - сядам и започвам да чета по форумите какво ли чудо е това и какви ще бъдат последствията. Убеждавам се, че е ужасен симптом , нелечим, утре влизам в болница, а в другиден ми копаят гроба. Следват още безсънни нощи с още по-свиреп задух, всичко това обсебва не само нощите ми, а и дните ми, седмиците, месеците... Това ме повлича в един порочен кръг. Вариант 2 - всеки сам за себе си го създава. Аз оставих всичко това да излезе на воля, приех че ще продължи една нощ, една седмица... знаех източника им и затова не ме притесниха. Това бях аз, мойте мечти и страхове подтискани от десетилетия. Снощи чаках отново ордите орки, чакали, скорпиони, но ги нямаше... Във този форум може да се намери толкова много страдание. Колкото повече чета за страховете и мъката на хората, толкова повече всичко това се прехвърляше върху мен. В моменти когато съм под влиянието на някакъв стрес подсъзнателно се фокусирам във всичко негативно. Като суха гъба попивах от постовете всичко лошо което може да се случи и отричах всичко положително. Отново се връщаме на дъвканата дълго време тема - промяна начина на мислене, за да променим чувствата, да се отървем от симптомите. Как става тази промяна? Ех да знаех само... Не го мисли толкова, разсейвай се с по-леки четива, насочени отново в тази посока, но зареждащи се положителна енергия. Не мога да ти препоръчам книжка, но ако някой сподели ще се възползвам и аз

Специално по въпроса за тежестта в краката и умората мога да кажа, че при мен бяха много сериозни. Личната ми беше изписала някакви магнезиеви таблетки за стави и вит. В комплекс и ми препоръча да не се натоварвам. С времето обаче установих, че нямам проблеми със ставите, а всичко идва от психическото състояние. В дни на застой всичко започва с лека и постепенно увеличаваща се обща умора, физическа и психическа и съответно тежест и болки в краката. Обратното - когато съм на вилата или в планината (за повече от 2-3 дни и свързано с много градинска работа или ходене) и има за какво да усещам тези симптоми, то се чувствам в превъзходна форма и няма и следа от тях. Наблюдавай се и съвсем скоро ще рабереш, че и при теб е така. Не го мисли чак толкова и се отпусни лекинко

30 години опитвам да се справя сама. Не се справих, минах през всякакви апокалисиси. Висока цена платих за всичко това, но СЕГА не съжалявам за нито една минута, всичко това ми показа един път, даде ми едно знание, различно от академичното, но с изключителна стойност за мен... Паническо разстройство, социална фобия, социална тревожност и всякакви други диагнози са ми поставяни в последните 18 години. Все още пазя някъде амбулаторните листа. През това време съм гълтала всякакви хапове с розов нюанс - цели 18 години. Убеждаваха ме, че щом не е по-зле, значи хапчетата действат добре - нека си ги пия... Тогава нямаше интернет, нямаше ги тези форуми и сляпо се доверявах на психиатрите, а психолозите бяха непозната за времето порода. Бясно треперене на цялото тяло, пълен блокаж на мисълта и невъзможност за всякаква вербална комуникация към това се добавяха горещите вълни. Да не збравя да споделя и ЧУВСТВОТО как всички ме гледат и се превиват на земата от смях или пък ЧУВСТВОТО за съжаление към тая нещастница... Всичко това започна да се случва в най-ранните ми училищни години, много преди първата ми среща с психиатър. Не споделях това с нашите - именно защото ме беше срам. Не го споделях с никой, аз си го изживявах, това си беше моя съкровена тайна. Имаше периоди в който се чувствах по-добре, сега погледнато от 30 годишният ми опит, мога със сигрност да твърдя, че тези периоди бяха когато активно спортувах. Тогава не можех да осъзная, че именно заради спорта се чувствах по-добре. Отказах се от тренировките и състоянията се завърнаха с пълна сила, та дори и с повече екстри. Вече бях в пубертета, чувствах се отхвърлена, със завист гледах “кифлите” в училището и исках да съм като тях, но как... От едно активно спотруващо детенце с отличен успех в училище скочих в другата противоположност. Бягства от вкъщи, пипане в семейният бюджет, алкохол в огромни количества, всякакви психотропни таблетки, с трева, без трева, с алкохол или с много алкохол. Исках да съм “пич”, това се случваше след тяхната употреба. В компанията ми колкото повече можеш да изпиеш, толкова по-голям си. Пълна деградация! Логични последствия - с триста зора завърших “елитната” за годните трета-сменна гимназия. Опитах два пъти в университет, всичко си остана само с опита... Вече си имах още по-добре отгледани панически атаки, тревожности или както ще да се нарича, защото започна да се появява и световъртежа, дереализацията. Започна се ходене по психиатри, но това не ми пречеше да продължа да си пия алкохол. Един щастлив ден след брутално алкохолно натравяне и след три дневна агония просто спрях алкохола. Нещо в мен крещеше стига с тия глупости, вземи се в ръце, помогни си поне малко, за да ти помогне и Господ. Доверих се на този глас, на това усещане. Разбира се, че усилия трябваше да положа и то големи. Оказа се, че не било никак страшно, дори състоянието на трезвеност започваше все повече да ми харесва. Започнах да виждам света по друг начин, напълно подмених обкръжението си. Поисках промяна, но незнаех откъде да започна, незнаех кой да попитам, незнаех къде да потърся, интернета все още не беше това което е сега. Хора - нямате право да се оплаквате, специалистите и други участници тук на тепсия ви поднасят пътя към вашето щастие, дъвчат, предъвкват. С не мога и той не ми вдига телефона - няма да си решите проблемите. Вашата съдба е във вашите ръце, във вашия ум, във вашето желание за промяна. Дали ще са хапчета, дали ще е алкохол, дали ще е зависимост от страха, впрегете цялата си воля в търсене на решение, а не в оправдания. Търсих решение, търся го още, ще продължавам да го търся, но първо ще си изчистя ума от всички грешно заложени в годините предрасъдъци, заучени и неоснователни страхове, от самонараняването, ще се науча да ги разпознавам, пък по-натаък - времето ще покаже... Преди седем години тръгнах на терапия, тук не се получи, там не се получи и аз периодично се отказвах за по година-две. Няма смисъл, нестава, това беше лайтмотивът ми. До началото на тази година продъжавах като смирена булонка да си пия предписаните ми от псиатър хапченца с приятен бледорозов цвят. През времето опитвах да ги спирам, но симптомите - Бясно треперене на цялото тяло, пълен блокаж на мисълта и невъзможност за всякаква вербална комуникация към това се добавяха горещите вълни, виенето на свят, дереализацията се повишаваха и аз отново започвах да си пия лекарствата. Въпреки че не пропусках ден без да си взема дозичката започнаха да се появяват и още нечакани гости. Започна непрекъсната умора и тежест в краката. От ставането ми сутрин започвах да си мисля кога ще си полегна. Умора, апатия, отчаяние. Такава апатия, че вече ми беше все тая какво се случва и защо се случва. Времената вече бяха други, имах интернет, но ограничеието което сама несъзнателно, оставила се по течението си налагах не допускаше мисълта за промяна. Един ден, преди година може би попаднах на предаване за паническо разстойство. Не мога да не си призная, но терапевта ме граба на момента. Все още нямах смелостта да го потърся, но започнах да чета, да гледам негови предвания, купих си и прочетох някоя и друга книжка по темата. Преди 8-9 месеца спрях напълно всички хапчета. Имам си в шкафа 2 кутии ривотрил, нося си в портмонето 4 таблетки серопрам, отначало за всеки случай, а сега не ги махам, за да ми напомнят къде не бива да се връщам отново... Решението беше взето, за пореден път ще потърся помощ от психолог, продължих избора на специалист, като на база предишен опит вече знаех, че това е от огромно значение. Оставете кой колко е популярен и каква реклама има в нета, трябва друго да ви грабне, при мен се появи като чувство. Последва подготовка, която започна с категоричното отхърляне на “няма начин” и намирането на такъв. Започна се едно четене на препоръчана литература, започнаха се едни следвания на съвети - запознавне с този материал, преслушване на тези записи. Започнах да събирам и пари, защото нямам работа, пък исках да се чувствам по-сигурна като имам някакъв гръб. Не ме е срам да кажа, че нямам много пари, напротив гордея се, че успях да си осигуря нужното спокойствие. Всичко това се случва без да съм провела каквато и да било комуникация с терапевта. Вече чувствайки се по-уверена започнах да го търся по телефона. Звънях, звънях, звънях... Бях на ръба на отчаянието, но благодаря на себе си, че не се отказах. Исках го и го направих. За 30 години аз не успях да се справя сама, някои успяват - вярвам в това, но на каква ли цена, само те си знаят ... Махнете оправданията и за да не изглежда толкова плашещо това, не забравяйте, че и най-далечното пътуване започва с една малка крачка. Лични впечатления: - Не отлагайте и потърсете специалист. Инвестицията на време, на средства, на каквото се сетите си заслужава. - при възможност направете личен избор. За мен може един да е перфектен, за вас друг... - доверете му се, премете го дори и някои методи да ви се струват абсурдни на момента, те не са случайнии. В последствие много неща ще се изяснят - както много се е писало тук, така и аз от личен опит ще кажа,, че само и единствено хипноза не е достатъчно - много важно за мен разбиране е, че това не е лечение, тук трябва много да се учи. Терапевта ще покаже пътя, ще подаде ръка, но само от нас самите зависи до къде ще стигнем. - не чакайте постове и мнения в темите ви. В този форум има чудесни професионалисти, прочетете мненията на един, после на друг, вижте начина на изразяване, различните реакции почувствайте кой е за вас. - сериозно помислете по въпроса за спиране на лекарствата От две седмици ходя на терапия, аз съм само в началото на моя път, но чувсвото е уникално. П.С. Ще дам много дребен на вид пример, но с огромно значение за мен, а именно трансформацията на една мислъл. Имаме си дворче с много ябълкови дръвчета. На върха на едно дръвче виждам хубава червена ябълка - поисках да я имам. Ябълката беше много нависоко, взех дълъг клон, но пак не успях. Подскачах, катерих се по дървото - нестава. Седмица по-късно отивам да си погледна ябълката - все още беше там - на недостижима за мен височина. Взех по-дълъг клон - пак нестава. Отново се отказах... Още една седмица по-късно. Седя си аз на слънчице в дворчето и си мисля пак за тази ябълка. Като начало ми стана ясно, че щом две седмици една ябълка се оказва толкова значима за мен, явно не е случайно. Не мисъл, а по-скоро чувството се появи от само себе си. Какво ли ще се случи, ако подходя не с мисълта, че няма да я стигна, а с увереността, че ще бъде моя. Решенето е повече от елемнтарно - връзвам два дълги клона един за друг, отивам и свалям ябълката. Обаче докато стоя ограничена в мислите, че аз не мога, тотално изключвам всички други възможности. Две седмици за една ябълка срещу две минути за връзване на два клона... Прегръщам те големи Човеко, толкова силно те прегръщам - ребърцата ти ще счупя даже :) Благодаря ти Орлине! Прегръщам и всички вас! Благодаря, че ви има!

Здравей MontanaHana, тази вечер ще пиша съвсем накратко, за да вдъхна малко надежда, че темата ти няма да остане така празна, няма да останеш неизслушана, а понякога за човек това означава толкова много... Като начало ще ти кажа, че аз имам около 30 годишен стаж в тази област. Всички възможни страхове са минали през мен, не съм се справила с тях, но поне се появи вярата. Нещо което повярвай ми, че буквално до вчера бях изгубила. Тази вечер нямам възможност да пиша, но утре надявам се ще мога. Хубава и спокойна вечер ти желая!