DilianaD

С право те е страх и това не е опция в твоят случай, защото вместо да си опознаеш и решиш проблемите, то ще се закопаеш още по-дълбоко. Дори и да се почувстваш по-добре от медикаментите за някакъв момент, това ще е НЕ само отлагане във времето, а дори и загуба на важни за теб месеци/години... Страничните ефекти от листовката са най-малкото от което да се палшиш. Аз на около 20 г се плъзнах по тази пързалка, но това не реши проблемите ми, а ме доведе до едно състояние в което емоциите, чувствата и смисъла ставаха все по-непознати и далечни, а страховете не само не изчезнаха във времето, а набраха още повече сила. Това е страшното!

Д-р Първанов е дал напълно изчерпателен отговор, който явно не успяваш да разбереш. Незряла си и потърси специалист. Психолог е нужен, не за да ти каже какво и как да изрецитираш на приятелят си, а за да ти помогне в пътят към порастването. Как ще посъпиш е твое решение, време е да започнеш да поемаш отговорности с всичките им успех и ипровали. Успех!

Говориш с майки, слушаш роднини, четеш БГМама, това е кофти избор при положение, че си тревожна. Ако се довериш на себе си и на инстинкта си всичко ще се случи по най-добрия начин. Обаче дали си способна да разграничиш себе си във всичко наложено отвън... това е въпросът.

Чела ли си книгите на Сергей Лазарев "Опит в оцеляването"? Ако не си, то там ще научиш много по въпросите които те вълнуват.

А защо не вземеш да установяваш, че все по-често и за по-дълго болката отсъства? Аз едно време бях така с главоболието, исках да ме боли, за да избягам от разни ситуации, но после свикнах да ме боли глава и положението стана сериозно. Дълго време се наложи да си корегирам самовнушенията.

Е да, докато седиш и се чувстваш провалена няма да се случи кой знае какво в твоя полза. Знаеш ли, че тревожността обхваща огромна част от мисловните процеси и за концентрацията върху друга информация не остават почти никакви ресурси и желание. Иначе наистина много хора лесно помнят, това което те научават за два часа на теб са ти нужни дни. Ама това се получава не защото са по-умни или кой знае колко по-специални, а защото са си изградили навици, с времето са ставали все по-отговорни. Организирането на времето, конспектирането на учебните материали е нещо което се учи, то не е даденост... Видяла ми си мисълта за деня от началната страница на форума, точно като за теб е "И тъй, вие трябва да ликвидирате с всички наследствени прояви и мисли, които се зараждат в ума ви. Най-малко 50% от тези прояви са наследствени и по закона на внушението, вие можете да ги изхвърлите. Как? Запример, някой ден нямате разположение на духа и казвате: не ми се учи днес. Седни и учи! Настроението ще дойде. Седни пред масата си - нищо повече! Че не ти се учи, това е внушение, закон на повторение. Ти си отлагал много пъти и днес казваш: нямам настроение да уча. Не, ще седнеш да учиш, без да чакаш настроение! Срещу това внушение и вие употребете едно ваше внушение. Да кажем, че нямате разположение да отидете някъде. Какво трябва да направите? Повтаряйте цял час наред: ще отида, ще отида... Като повтаряте тези думи цял час наред, най-после ще отидете на това място... Колко пъти трябва да се повтори една дума? - Има известни числа: 100, 200, 300 и повече пъти. Това повторение представлява един цикъл около вас и с това се обраува една сила, която дава подтик да бъде вниманието ви за или против, т.е. в положителен или в отрицателен смисъл, което е за ваше добро." (Беинса Дуно) И като допълнение, седни сега и синтезирай написаното до сега. Напиши го тук

Привет Mermaid_, ще споделя и моята гледна точка на база дълги години изкарани в абсолютно същото състояние на непомнене и неразбиране. Опитвах да уча, да чета, но нищо не се получаваше. За книга която на пръв поглед ми е интересна, няма начин да успея да разкажа повече от две-три изречения от няколко стотин прочетени страници. История, събития, дори география - трагедия, за дати и години да не говорим... Времето минаваше, а аз продължавах да не помня и да не разбирам, въпреки желанието ми, въпреки опитите ми да успея, да мога... Вероятно си имала някакъв период през който учението не ти е вървяло много. Може да си била влюбена, може да си била тъжна, може просто да си искала да правиш нещо различно, нормално е в такива моменти да си разсеяна. Мислите се блъскат, скачат лудо във всяка възможна посока, и ловко отбягват коловозите в които се опитваш да ги вкараш. Съответно се проваляш на изпитите и това за теб е достатъчно, за да заживееш с грешното самовнушение, че нещо не е наред. Фокусирала си се в това без да го осъзнаваш. Първото нещо което научих, за да започне при мен да се случва промяната беше да разбера, че самовнушението е един много мощен инструмент. Неправилното самовнушение, че аз не мога, аз не помня, аз не разбирам, много бързо пусна своите корени. За щастие намерих приятел, който упорито и постъпателно променяше тази моя погрешна нагласа. Научих се, че когато задължението се замени с желанието, тогава нещата се получават, защото желанието събужда интереса, а интереса превръща всичко в игра която играеш не заради трябва, а защото обичаш да играеш. Когато никой на те изпитва, когато на никой не се доказваш, а се отпуснеш и четеш и учиш просто заради себе си, защото така искаш, защото така ти харесва, защото знаеш, че това ти помага, тогава информацията достига до теб по един по-различен начин, като на игра. Върни се сега и отново прочети моя пост и този на Орлин. Ако искаш можеш след това да си затвориш очите и ще видиш колко добре си спомняш всичко написано до тук. Повярвай в себе си, това ти е достатъчно.

Страх от живота или страх от смъртта, защо да живеем или защо да умираме? Може би заради смисъла в едното или в другото...? Живот без да е живян, любов без да си обичал, жадуващ за прегръдка без да си прегръщал... Имаш вариант да продължиш да се страхуваш и така животът ти напълно да се обезличи. Тогава смъртта наистина би била страшна, загубен цял живот, та и още повече... Имаш обаче и вариант да впрегнеш цялата тази енергия в нещо градивно, научи се да живееш от сърце и душа и тогава ще разбереш.

Д-р Първанов да не разбира за какво става дума...??? Това, че не те обсипва с розови сърчица и малки пухкави херувимчета, а те съветва да се изправиш срещу страховете си и начина по който ти не приемаш съветите му означава, че не си готов изобщо за истинска резултатна терапия. Наистина ли от хилядите им постове не ти е направило впечатление, че техните знания, обич и желание да помагат, се градят на базата лична съпреживелищност към теб, към нас...??? Успех с търсенето на терапевт който ще играе по твоята свирка и ще замазвате повърхностно напукания зид, без да искате да градите нова стена, защото и за двама ви това ще е по-лесно.

Ще си позволя да се включа в темата с пример от днес. Тръгах на шофьорски курсове, нещо което ме ужасява - катастрофични мисли недостижими за фантазията на един "нормален" човек. Във времето съм правила и други опити да започна да шофирам, но винаги бягството ми е било по-удобно и именно това доведе до едно добре отгледано страхче придобиващо все повече сила, трансформирало напоследък до неконтролируем ужас. От днес нова кола, нов инструктор, нов район на шофиране и толкова много неизвестни застрашаващи егото ми да се срине, да се изложа с неможенето си, да не мога да оправдая очакванията на света. Наскоро чух нещо което дълбоко ми се запечата - не е срамно да не можеш, срамно е да не опитваш... Това просто изречение противоречеше напълно с моите разбирания за света, разбирания в който нямах право на грешки. Та така - знаейки вече, че бягството не е решение на проблемите то аз скочих с двата крака в страха си. Цяла нощ не можах да спя, сутринта нервите ми бяха опънати до краен предел, сърцебиене с 300 км в час, треперене, пълен блокаж на всякакви мисловни процеси и недоспиването като една пикантна подправка. Обаче когато човек постъпателно е предизвиквал страховете си, започнал е да ги познава, да вижда как те се забавляват за негова сметка, тогава може да си позволи малко да си поиграе с тях. При мен виждането на тези страхове не е лесен процес, но пък и ако нещата ставаха лесно, то едва ли щях да науча достатъчно добре уроците си. Изхождайки от идеята, че аз ходя на курс защото не мога да шофирам, то лека - полека започнаха да се прокрадват еретичните мисли, че би могло да допусна някоя грешка, че ми е позволено да се поизложа и че именно грешките по време на курса ще ме научат. Насочвайки мислите си в тази посока - да си позволя да не мога, да си позволя да греша, да си позволя да се изложа, то страховете някак започнаха да губят силата си. Не мога да кажа, че изчезаха напълно, но пък отвориха място за другата "еретична" мисъл която беше да допусна, че едва ли някой очаква от мен да карам по-добре от тираджия с 40 годишен стаж... И така - вече имах идеята, че имам право да не мога, че никой не очаква чудеса от мен. Тези две идеи поизбутаха още малко страховете и се освободи място да видя, че колкото повече се напъвам, толкова повече се омазвам... И сигурно щях да продължа дебата със страховете си, ако не беше станало време да карам. Надявах се инструктора да се е разболял, колата да се е счупила, само и само да нямам час, но уви... Както и да е, качих се в колата, инструктора започна нещо да ми говори, но аз не го отразявах много, защото бях заета да се страхувам. Успях да хвана за гушата вече поутвърдилата се идея, че имам право на грешки, и че всъщност очакванията на инструктора са да не мога да го правя. Без много зор подкарах колата, нямаше никакво старание от моя страна да впечатля всички с уменията си... просто оставих нещата да се случват такива каквито са. И когато успях да вляза това което е сега, да не мисля за това което е било и да не гадая какво може да бъде, то всичко започна се случва с лекота, дори и бърках с кеф, защото вече знаех, че именно от грешките човек се учи най-добре. Сам го казваш, че бъде само в самото начало... Не бягството, а предизвикването на страховете е важно за теб, позволи си да грешиш, позволи си да се изложиш. "Приемам провала и затова съм готов за успеха!" Просто го направи!

Енергия имаш и то в изобилие, но за съжаления не е насочена в правилната посока. Знаеш ли, тази енергия от която си преизпълнена, включително и аз де, ако я впрегнем в нещо градивно няма да имаме равни

Човече, всеки решава за себе си докъде може сам да стигне и кога има нужда от помощ. Д-р Първанов ти е дал много добра посока, пробвай се, пък прецени... Някои хора успяват сами да издрапат, но какво им е коствало само те си знаят. Други нямат тази решителност, смелост, интелект или просто не искат сами да проправят пътека като успоредно до тях има добре отъпкан път.

Незнам какво биха прочели психолозите, аз не съм и затова не мога да разбирам нещата като тях, но мен много ми хареса осъзнатостта която усещам в поста ти, а си само на 19г. Сам си разбрал, че имаш много да учиш за себе си, разбрал си, че без помощ отвън ще ти е трудно да се справиш. Имаш амбиции да учиш в чужбина, да срещаш нови хора, да се развиваш, но по-важното е, че си учил упорито това да се случи и въпреки всичко не се отказваш и продължаваш напред. Много възможности имаш момче, много ти е дадено... Един мъдър човек от този форум беше казал, че човек сам прави късмета си, а ти много добре знаеш какво да направиш... Просто продължавай! Успех момко

Казваш, че си ходила на терапия, не работите ли по този проблем?

Чувството ще изчезне след известа работа по себе си, а по-сигурният начин е ако работиш с помощта на терапевт. Избора на психотерапевт е важен момент в живота ти, по-важен от избора на автомобил или смартфон, нямам предвид конкретно теб, но ми е направило впечатление, че хората отделят дни, седмици, за да си изберат колата, таблета, дивана дори, а за терапия, която би могла коренно да промени живота им - доверяват се на нещо написано от някакво виртуално присъствие. Това, че Пенка смята Самсунг за най-добрата марка, не означава, че е най-добра и за моите нужди... Във форума препоръки и мнения на професионалисти има много, но желание, мотивация, инициативност - без тях няма как да стане, дори и най-успеваемият терапевт сам да ти почука на вратата... В подфорума Психотерапия онлайн има много материал за избор на терапевт. Почети и сподели какво си решил, може да е полезно и за някой друг участник. Дори и не споменаваш от кой град си, по този стил мога да гадая, че си от София, но все пак...

Здравей, имаш някаква подтисната тревожност която е била отключена от марихуаната. Често се случва трева или алкохол да задействат тези механизми. Няма смисъл да си губиш времето с други изследвания и психиатри, потърси психотерапевт работещ с тревожности и съвсем скоро всичко това ще е само спомен. Продължаваш със спорта! Успех и бъди упорит

Привет, 25 години са чудесна възраст да започнеш работа по себе си. Порастнал си, добил си не малко опит в живота, осъзнал си доста за себе си. Тревата и алкохола само биха задълбочили тези състояния, но това вече сам си го разбрал, така че не се подхлъзвай по тази пътечка. Тъй като и аз имам богат опит с тези изживявания мога да те посъветвам да започнеш работа с терапевт. Обаче отдели време да се запозаеш със стила им на работа, да прецениш кой терапевт усещаш че е за теб. Има достатъчно информация из форума и нета. Важно е да имаш някаква представа какво представлява терапията, защото много хора имат погрешните разбирания, че за една-две срещи с психолог проблемите ми изчезват (има и такива, но те са тема на съвсем различен разговор). Варианти има, по-важното е ти доколко си готов да следваш пътеката която ще те отведе към съвсем различни изживявания. От една страна е хубаво, че имаш близък човек с подобни оплаквания, за да се замислиш има ли смисъл да отлагаш във времето. Това е много важна стъпка за теб, няма да те лъжа че е лесно, така че предизвикай се и създай живота си такъв какъвто ти би искал да го изживееш. Важното е да не се отказваш когато ти е трудно, когато не виждаш смисъла, когато те боли, защото останеш ли там където си сега болката ще става все по-силна. Следвайки мечтите си, продължавайки въпреки всичко, съвсем скоро ще бъдеш в приказката която с гордост би разказвал. И вярвай, че човек сам прави късмета си! Успех!

Миличка22, чета темата ти и се чудя, какво искаш да получиш като отговор? Да, интересно ще ми бъде какво очакваш да се случи, как да се случи, кога да се случи, какво направи ти, за да започне нещо да се случва? Или пишеш в очакване на съвет, но не по-сложен от това да се хвърлиш един-два пъти на леглото, съвет който да отговаря на разбиранията ти - искам нещо да се случи, ама аз да не се напрягам много и ако може да ми е приятничко докато го правя, но в никакъв случай трудничко... Три страници ти изписаха хората с ценни и работещи техники, а ти им сервираш - От вас това научих-хапче за страх няма. Браво Миличка 22! Един не можел да пее защото бебето спяло, друг не можел да изиграе припадне, някой нямал пари, четвърти пък искал хипнозката да му реши проблемите, пети мрънка, че терапевта не му вдигал телефона, шести не усетил да има промяна след две седмици терапия и затова се отказвал .... Щом това са непреодолими препядствия за вас, то гаранция, че след втората лична среща сами ще избягате. Факта, че пишете в този форум предполага, че сте се запознали с работата на отговарящите терапевти и търсите точно техните съвети. Защо тогава пренебрегвате труда им, времето което инвестират за да ви помогнат и то безвъзмездно докато си седите на диванчето? Всеки иска да бъде като студент, но ти замисляла ли си се той през какво е минал, за бъде там където е сега? Илюзия е, че е прочел една-две форумни странички, че е получил един-два готови съвета и хоп - вече е на шест... А и защо си мислиш, че щом нещо е работело при него, то ще е подходящо и за теб? Ти него ли си, с неговите проблеми и страхове, с неговите разбирания и готовност за промяна ли си? Едва ли...

Нека към това искане да се присъедини и безпощадно действие за промяната. Мислълта за детенце, мисълта да си подариш радост са много добър старт който би те накарал да започнеш в най-кратки срокове работа с терапевт. От личен опит, години наред комбинация на огромни количества алкохол с антидепресанти, знам че щом надеждата се е пробудила просто продължаваш да я следващ, продължаваш и не спираш... Терапевта ще ти помогне, мисълта ще те крепи, инстинкта ако му се довериш ще свърши чудеса. А после новият живот, такъв какъвто не си и подозирала че съществува, твоят нов живот - как ще го обичаш само...

Аз тръгнах на психотерапия преди няколко месеца, но се оказа, че това е нещо много по-различно от общо разпространеното й значение, поне при мен... Вече не ходя на терапия при психотерапевт, вече ходя да се уча при моят Учител, да се уча от неговите ученици. Да, наистина е странно, защото и аз си мислех, че това е процес с начало и край, с точно определени етапи и идва един ден в който си казваш, аз вече съм променен, добре съм значи приключвам с терапията. За мен това се превърна в едно преоткриване на знанието за себе си, за всичко съществуващо и несъществуващо... Иначе казано колкото повече учи човек, толкова повече разбира, че нищо незнае и продължава да се учи дори и след като завърши училището. Смисъл има, промяната се достига, но вече зависи кой от какво има нужда, до къде иска да стигне, какво е готов да даде.

О, да - оправдания винаги ще има и то много убедителни. Страх те е, че ще изгубиш сигурността на мъничката дупчица в която си живрукаш в момента, която макар и тъмна и влажна и да не мирише много добре, поне си е позната и сигурна. Извън нея е много страшно! С тази си нагласа няма да стигнеш далеч... И изпей тази песен, не утре, не след месец - изпей я днес! Пусни я на детенцето, попей му - какво по-хубаво от това?

А тези които не познаваме себе си можем да благодарим, че по един или друг начин ни е даден шанса да разберем, че явно нещо в нас куца и да се захванем за работа. Хубавото в случая е, че усещаш проблема в себе си, макар и все още да не можеш да го осъзнаеш. Ако започнеш работа по себе си ще разбереш какъв трамплин е това стига да се възползваш, а не да се оставиш на течението. Така можеш да се разиваш до наистина неочаквани нива за теб, докато хората които не могат да допуснат, че са несъвършени - за мен те са обречени да си останат в блатото. Винаги са ме изумявали жени които на пръв поглед изглеждат толкова обикновени, толкова никакви, но най-точните, най-търсените мъже са били винаги с тях и до тях, по всяко време, във всички случаи... Мъжете в един момент минават възрастта в която е въпрос на чест да се покажат с най-яката мацка (колкото и невероятно да звучи това) и започват да търсят под ламарината и се ориентират със завидна интуиция. За тях също е важно да намерят не само човек с който да съжителстват а спътник в живота, до края на живота. Спътник който мъжете искат да обгижват и обичат, но и да знаят че могат се доверят, да усещат, че това е техният трамплин, да усещат че тази жена ги мотивира и изпълва и всичко това се случва на едно различно ниво при което думите са излишни... Дори и да не знаеш от къде да започнеш, то вече си получила нужните напътствия, имаш силата, но ти е нужна малко помощ да излезеш от блатото, а езерото с кристалната вода е толкова близко...

Константина, в постовете ми прави впечатление, че много често се споменава красива, сексапилна, търсена от ухажори, обгрижвана. Дали сте се замисляла, това ли са основните инструменти за справяне с живота? Дали сте се замисляла, че атрактивната визия е нещо преходно и в един момент ще ще потърсите друг инструмент, за да продължите да живеете качествено? И изобщо си мисля, че познавате мъжете твърде повърхностно, да цени се красотата и сексапила, но за мъжете има и други много по-важни качества. А сега мога да препоръчам отново да прочетете постовете на Орлин и Стефан. Ако не ги разбирате, ги четете отново и отново, ако е нужно ден, седмица, докато услеете да видите ккакво ли се крие под ламарините...

Привет на всички съветващи, на мен обаче нещо ми липсва преди първата стъпка. Примерно имаме зависим, който знае, че е пристрастен. Той осъзнава това, но само в някаква степен, защото като един истински зависим той не може да погледне достатъчно трезво ситуацията. Винаги има хиляди доводи не търси търси промяна или да я отлага след като не е напълно убеден, че я иска. А не е напълно убеден, че иска тази промяна може би защото незнае какво ще се случи, старото може и да не му харесва, но пък си е свикнал с него. Зависимостта пречи, дори много пречи, това зависимият го вижда и усеща всеки ден и всеки час, но наложената в съзнанието на зависимите мисъл, колко трудна и непосилна задача е отказването, е друга достатъчна причина да не се тръгва в посока на отвикване. Нужна е воля и мотивация, нужно е човек да се погледне отстрани, нужно е да прелее чашата (което в някои случаи вярвам, че би било доста крайно), та какво би могъл да направи човек, за да не се удави в чашата преди тя да е преляла... Как човек да си изпроси сам шамара, за да се захване с вече описаните стъпки?

Диагнозата за теб наистина е без значение, през годините са ми поставяли диагнози като страхова тревожност, социална фобия, социална тревожност, страхова невроза, паническо разстройство, генерализирана тревожност и незнам си още какво, но това хич не ми помогна. Душата има нужда от учение, а не от това медикаментозно лечение и диагностициране. Да, душата нещо я боли и ти знаеш какво е породило тази болка, но точно това знание е някъде дълбоко натикано. За теб в момента това знание е заключено през девет тъмници в десетата и оковано с тежки вериги. Именно затова казвам учение, а не лечение. Учение как да освободиш себе си от наложените догми, мисли които не са твойте мисли, чувства които не са твоите чувства. Медикаментите биха потиснали съзнанието ти да се отвори към промяна, пихотерапията би помогнала да се освободиш от тези окови.