Jump to content
Порталът към съзнателен живот

MontanaHana

Участници
  • Общо Съдържание

    57
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Профил Информация

  • Пол
    Жена

Последни Посещения

525 посещения на профила
  1. Това за което пишете прилича на Сънна парализа. Има информация в интернет.
  2. Здравей Не знам дали е крачка напред, но определено усетих написаното в текста близко до мен. Нали и аз преминавам през същото.:-) Имаше един период в който постоянно в главата ми се въртеше мисълта , че искам да знам как ще бъде занапред, колко време ще продължава това състояние, какво ще се случи с живота ми оттук нататък. Все това ми беше в главата. Не знам на кой задавах въпроса. Може би на Бог. Но просто много държах да получа отговор. Като че ли само тогава ( с отговора) щях да получа поне малко вътрешен мир и да се успокоя. Един ден докато си разглеждах разни неща във фб видях заглавието на текста и го подминах. Помислих си че е поредната безсмислена глупост с някоя пресилена мъдрост накрая. Но нещо ме накара да се върна пак там и да прочета текста. Нещото беше думата от заглавието "страха". Нали сега присъства често в живота ми и сякаш самата дума ме привлече. Започнах да чета и много се учудих, че се разказа е за ПР. Не очаквах. Стана ми много интересно. Пък и нещата за които пишеше са ми толкова познати че все едно аз бях главната героиня.А когато стигнах до мястото където пише "И всеки път, когато ти стане страшно, че не знаеш, какво следва, аз ще съм до теб и ще ти нашепвам," Ще го бъде тъй, както аз не знам!" Направо се насълзих като го прочетох. И макар че не получих точно отговора който исках, почувствах че с този ми се отговаря на въпросите. "А всичко останало - ще го бъде тъй, както ти не знаеш" И се успокоих. Разбира се и сега има моменти в които се притеснявам за бъдещето. Не мога да задържа това спокойствие през цялото време. Иска ми се, ако мога всичко да контролирам , да предвидя, да избегна и т. н. :-) Но това като че ли ми помогна да не се страхувам толкова много от неизвестното. Това "защо" също много ме измъчва. Защо нещо се случва , защо не се случва, защо при някои така, а при други иначе.Особено, ако видя нещо лошо, тъжно или несправедливо много се разстройствам. Тогава губя вярата си в доброто, в хората. Не знам ти как се справяш с такива неща. Други мисли които предизвика в мен текста е че съм се "вкопчила" в миналото и все се надявам и чакам старият ми живот да се върне. Ей така, като някакво чудо, да се събудя и всичко да си е същото. Но може би няма да стане и трябва да приема този живот който имам в момента. Да се науча някак си отново да го живея. Макар, че все още си искам стария, защото си го харесвах. Определено имам проблем с приемането :-) Има дни в които се чувствам много добре. Чак се учудвам откъде ми идва тази сила и смелост. Има и такива в които пак се връщам назад. Имаше период от две седмици в които нямах никакви симптоми. Чувствах се много спокойна и бях запонала да следя кога получавам симптоми, при какви обстоятелства. Но не със страх, а с любопитство. И когато замених страха с любопитство (не знам как го постигнах) симптомите изчезнаха.
  3. Една изповед за страха от нищото и започването от нулата. Изповедта на един съвременен човек. Трак-трак-трак! Токчетата ми тракаха по плочките и звукът им вървеше два метра пред мен,съобщавайки на оня,който може да си помисли,че нещо не знам и не мога: ”Мога и магарето си в калта няма да оставя!”. И както се казва „И най-големите гъбари понякога се тровят с гъби”,та и на мен през последните години ми се наслучиха разни работи. Или май съм си ги наслучила, както по-късно щях да разбера. Та тези случки ме научиха, че не е зле да си оставя някой път магарето в калта. Особено, ако е част от нея, и може да ме завлече надолу в блатото. И да започна на чисто. Да си родя от стария хаос нов ред. Но...сега е няколко години преди да оставя това магаре в калта. Токчетата продължаваха да тракат. Трак-трак-трак! О-ох, уморена съм. Нооо, после ще почивам. Толкова неща имам на главата си - сметки, фирма, срещи, раздели. Емоционален батак отвсякъде. И това паническо, от къде се взе? Според терапевката ми, било ме страх от смъртта, разделите, страх ме било от паузата, почивката. Дрън-дрън! И тя е едно хахо. Седи на стола срещу мен и изнася речи. Ох, после ще мисля за това. Толкова неща имам да правя. И магарето ми чака от калта. А май всичко започна след смъртта на дядо.”Няма да се даваш!”, нахъсваше ме той. И това беше мантрата, която всеки път, когато ми замиришеше на провал, си повтарях. Няма да забравя как последната буца пръст тупна върху ковчега в онзи юлски ден преди две години. Тогава въздух не ми стигаше. От жегата ще да беше. Сякаш земята щеше да се разтвори и да ме погълне. Боже, дядо, колко ми липсваш! Трябва ми някой, който пак да ме нахъсва. Отиде си без да оставяш магарето си в калта. Реши да умре. И умря. За седмица. Не можех да повярвам, че отиде в Нищото. Това беше първата раздяла. Необратима. Неумолима. Но, преглътнах ужаса си, че е бил години болен от рак. И на никой не е казал. Стискал. До последно. Вярвал, че ще се справи. И аз вярвах, че ще се справя. А сега това паническо. Не вярвам,че нещо ще се получи от тази терапия, но и това да пробвам.А терапевтката все повтаря: ”Цаката не е в правенето, а в трансформирането. И сега можем да се втурнем да правим разни неща по посока справяне, но правенето не винаги е добър лек за хора, преживели смърт и раздели. Правенето лекува симптомите, но не и причините. Справянето поддържа живота такъв, какъвто го знаем, и често е насочено към действия по намиране на нов партньор, нова дейност, нов проект, които просто да заемат овакантеното място. За някои това може да е решение, но то прилича на превързване на рана, без да сме си направили труда да я дезинфекцираме и почистим.Трансформирането е активен вътрешен процес по преминаване ОТВЪД настоящата опитност и изкачване на ново ниво. Нужно е най-напред изораване на емоционалната ни нива, защото нова реколта едва ли ще покълне на необработена и непочистена нива. А ако случайно покълне, ще бъде хилава и нездрава.” Дълго и поучително. Как съм го запомнила? Ако е тука, терапевтката ехидно ще вметне: ”Запомнила си го, защото сигурно ти е важно.” Важно ми е. И още как. Нали аз съм с паническо, а не тя. А и сега резултатът беше: бивша отличничка в училище, бизнес, който вече не ми носи удоволствие, нов бизнес, който съм подхванала, зер в празното не мога да стоя, раздяла след раздяла - с хора, с очаквания, с проекти. Нееее. Ще се справя! В едно списание четох, че хората, които преживявали смърт и раздяла с близък били два типа: ентусиасти и мислители. Та, за ентусиастите. Те кипели в действието. Скачали в новото, нетърпеливи да случат нещата, водени от изначален оптимизъм към света и към себе си. Може би са от тези, на които в ранното детство е казвано: ”На изтекла вода бент не се слага!”. Може би са, ориентирани повече към бъдещето, отколкото към миналото. Ентусиастите изпробвали промени в дома, в тялото, в социалния си живот, ала без да осъзнават, че подобни чисто външни метаморфози може би временно запълват несигурности, запушват устата на страха от самота и изоставяне. Те опитвали едно, второ, трето... Те цъфтели в действието, но ако се случи да останат с празна програма, се усещали тъжни и депресирани. Тяхното предизвикателство било да смесят силните си страни: енергията и смелостта да рискуват - с истинското пътуване навътре в себе си. И да си позволят истинска интроспекция и самоопознаване. Е, да ентусиастка съм сега, но нали и през мислителството минах. Що книги за духовно развитие и самопознание изчетох. Мислителите били на другия полюс. За тях било важно да разберат обстоятелствата около миналото, настоящето и бъдещето. Може би в ранното детство постоянно им е внушавано: „Мисли преди да действаш!”. Обикновено те обмисляли дълго поведението си, проверявали надлежно своята и чуждата реалност, но понякога прекалявали с предъвкването на едни и същи неща, водени от неувереност и боязън да не сбъркат пак. Тяхната силна страна била да искат да се саморазберат - къде са били, къде са сега и накъде са се запътили. В крайна сметка си зададох въпроса:”Умуването придвижва ли ме напред или ме задържа в една сигурна несигурност?” И пак ентусиазирано скочих в новото правене. И сега ми звучат думите от един сеанс: „А можеш ли да останеш в нулата? В нищото. Да бъдеш тъгата, която си. Да не правиш нищо. Да не мислиш нищо. Да оставиш пространство след края и преди началото.” Е, как се прави това? Вярно е,че за да превключиш от една предавка на друга, шофирайки, винаги се минава през нулата. Лесно е да се каже за кола, ама за човешки ум, който скача от едно „Ако....то, Обаче, Дали.. или..., Да...но” на друго. Не е работа. Трак-трак-трак! Въздух не ми достига! Имам един час. Да платя сметките. Да се върна в офиса - новата фирма прохожда. Да....да.... толкова много неща .Точно сега не мога да спра. Сърцето ми ще се пръсне. Боли. От чувства.Тъга. Гняв. Изоставеност. Любов. Омраза. Ужас! Ще полудея! Не! Ще умра! Пак се почна! Паниката! Не, няма да умра. О, само да издържа! Вие ми се свят! Откакто тръгнах на терапия си дадох сметка, че все бързам. Бързам. Ами ако денят беше 28 часа, сигурно щях да успея. И пак според терапевтката ми бързала съм, защото ме било страх от смъртта. Пълни глупости! Карам със 150 км .в час. Скачам с бънджи. Ако ме беше страх, щях ли да се заигравам така със смъртта. Трак-трак-трак! Стегни се! Само още малко! Трак! От къде се взе тази шахта? Ще си счупя тока! Сега ли трябваше да се случи? Безчувственици! Минават и не виждат,че имам нужда от помощ. Ще се оправя сама! По-скоро ще отместя шахтата. Лошо ми е. Не не ми е! Ще потъна вдън земя,но няма да им се моля! И пак паниката! Ще припадна! Ужас, май този път наистина наистина пропадаааам..... Бааам....................!!! Къде съм? Всичко ме боли? Каква е тази скала? Плача ли? Лицето ми е мокро! Нее! Някакво куче стоеше над мен и ми лижеше лицето. Погледнах надолу - пропаст! И какъв е този хахо пред мен. С клоунски вид! Държеше розичка в ръка и ми се хилеше насреща. Май наистина полудявах. Исках да стана, но отново се сринах на земята. Чувствах се безпомощна като бебе, изоставено от майка си. Но нещо в мен ме караше да се правя ,че няма такова нещо. Аз съм силна. Поех дъх и изстрелях само: - Къде съм? - Вдън земя, нали това си пожела.Хахаааа. - Кой си ти? Не виждаш ли,че съм паднала? Дай ми ръка, да стана! - Не съм ти длъжен! Май не ти се отдава да се молиш, а? А и ти отдавна си паднала! Сама преди малко си помисли, че ни с мислене, ни с действие си се оправила. Повика ме и аз съм тук. Аз съм Глупакът и Мъдрецът. Аз съм Началото и Края. Аз съм нулата. Нищото. Яйцето, от което не знаеш какво ще се роди. Онова, от което те е страх. И не можеш да контролираш. - Ама ти наистина си много странен? Май ме будалкаш! Къде ми е часовника? Трябва да ставам. Имам сто неща за правене. -Тук няма да ти трябва. Ще пътуваш.Пеш, с ей тази торба. В нея има само толкова колкото ти трябва! Какво е - ще разбереш по-късно. Помни, че имаш интуиция. Слушаш ли я, ще имаш закрила Свише. И това ще ти дава смелост и кураж да скачаш в неизвестното. - Прав си. Все искам да контролирам. И неизвестното даже. - Ще се научиш да преживяваш края само като се научиш да скачаш в неизвестното. Да приемаш, че не несигурното създава тревожност, а мислите как да го предвидиш и контролираш. Но пък само то е сигурно. Ще се научиш да преживяваш нищото. По време на това пътуване ще се срещнеш и разделяш с много хора. Ще научиш доброзорно, това което толкова години не си научила доброволно. Ще трябва да спазиш една забрана. Ще мълчиш. Ще гледаш. Ще изпълняваш. Ще чуваш въпроси. Отговорите ще даваш на себе си. Това са твоите отговори. Помни – няма правилни и неправилни отговори. Те са за теб.За това не е нужно да ги произнасяш на глас. Бъди възприемчива. - Защо е всичко това ? - „Защо” само усложнява нещата. Преживей какво е и как е да заживееш без страх от неизвестното. Защото само онзи, който се страхува от него, се вкопчва в миналото. Не приема края. Но и така не приема новото начало. Страхува се от голямата смърт. Затова животът го среща с много раздели, за да се научи да пуска старото. Онзи , който се страхува от смъртта, умира като теб от страх всеки ден.Тръгни сега! Ще се срещнем с теб накрая на пътя. И всеки път, когато ти стане страшно, че не знаеш какво следва, аз ще съм до теб и ще ти нашепвам, „Ще го бъде тъй, както аз не знам! Ще го бъде тъй, както аз не знам! И в това е красотата на Пътя. Извървиш ли го, ще се върнеш отново в живота, който знаеш, но ще го живееш с умението да започваш всеки ден от нулата. Като да се раждаш отново. Като да не знаеш нищо. Ще разбереш,че няма край, а трансформация на едно нещо в друго.Че ако се разделяш с някого,то връзката не се е разпаднала, а е минала на нов етап. Че ако вървиш с интуицията си, незнаеща нищо. Ще се радваш като дете на всичко. И помни! Имаш всичко, което ти е необходимо. И то е в твоята душа. И в твоето тяло. А всичко останало - ще го бъде тъй, както ти не знаеш. Кремена Станилова
  4. Здравейте Преди време попаднах на този текст, а сега отново се сетих за него. Може да е интересен и полезен за някого. Ако прецените, че е така-публикувайте го. :-)
  5. А сега изобщо не мога да си отворя съобщенията. Мобилната ви версия на форума има нужда от поправка, защото работи зле! (това не знам точно към кого е адресирано)
  6. Здравей! — Ще я прочета отново (за трети път) дано вияд *видя нещо , което съм пропуснала и може да ми е от помощ. Чета и другите теми във форума. — И аз имам спомени със замайването и дереализацията преди ПР и също като теб ги възприемах като нещо много приятно. Първият път беше когато започвах * започнах да пуша цигари. Бях може би в осми клас. Тъй като пушех рядко, само вечер когато излизах , след първата цигара винаги ми се замайваше главата. Отпусках се и много се наслаждавах на замайването. Беше ми супер приятно, но след втората цигара вече не се случваше и много съжалявах, че е отминало това приятно усещане . Това се повтаряше всяка следваща вечер с първата цигара и нямах търпение да ми се случи. След седмица вече не се случваше, защото бях започнала да свиквам с цигарите и много съжалявах за загубеното "хубаво" чувство. Дереализацията - тогава не знаех какво е , също съм я изпитвала преди ПР и много ми харесваше. Не исках да свършва, но точно като при теб минаваше бързо и идваше все по рядко. Дори не все по рядко а само веднъж или два пъти годишно. През есента или пролетта.Само тогава! Когато има едни такива дни в които все едно времето е спряло. Слънцето пече и те затопля приятно, а в същото време подухва и много лек вятър който те освежава. Някъде след обяд е и навсякъде е тихо. Ако е през пролетта се чува само жужене на пчели. И точно тогава изведнъж изпадам в някакво състояние на полусън и блаженство , все едно излизам от тялото си и се сливам с всичко наоколо ( Сякаш не съществувам, но и в същото време съм там и наблюдавам всичко отстрани, слята с природата. Усещането беше точно чувство на блаженство. Но минаваше бързо. Може би за десет или най много двайсет минути. И се случваше само зедиа *един или два дни в годината. Беше най хубавото чувство което съм изпитвала, а сега ако се случи изпадам в ужас! — Нито чувствам блаженство, нито мога да се отпусна. Започва една силна паника. Дали ще премине,_ бързо? Ами ако остана в това състояние цял ден? Полудявам ли? Опитвам се по всякакъв начин да си наложа колкото се може по силен контрол и да го спра, а така само го засилвам ооще повече . Започва и замайване и става кошмар. —Точно така е! —Благодаря ти за примерите! Винаги ги чета с интерес. И ти се възхищавам колко си смела в тези ситуации Наистина! Аз не съм така :-) Може и да си права, че нещо от детството ми ме е травмирало, но ако има такова засега ми убягва и не мога да се сетя. P. S. Няколко пъти се опитах да ти пиша на лични и да го изпратя, но не можах и се отказах. Много често имам проблеми с писането във форума. Благодаря ти за това което пишеш във *в съобщението си.
  7. "Това състояние е провокирано от твойте подсъзнателни мисли, те на свой ред възприемат сигнали от заобикалящата ни среда и изпращат автоматичен, заучен отговор. Лошото в случая, че ние направилно сме ги програмирали. Но щом веднъж сме го направили, макар и да не можем за момента да си обясним как, значи ще можем отново да променим програмите. " Защо се случва така? Някъде може да е обяснено, но не съм го видяла. Защо човек, който години наред е имал един и същ мисловен модел и начин на живот, който му е помагал да преборва стреса и да не се поддава на страховете си, изведнъж изпада в такова състояние и не може да се справи по старият начин, който до тогава е работил добре ?
  8. -Какво са тогава, ако не симптоми. -И това ако може да разясните, ако ви се спами разбира се :-)
  9. Много ме разсмя с въображаме *въображаемата история за плачещите и припадащи бабички. Снощи я прочетох и днес докато се прибирах се сетих за нея. Не можа да ми избистри главата, но поне се разсмях, като си я припомнях. Много смелост се иска за да решиш да излезеш в такова състояние! Наистина ти се възхищавам. Благодаря за споделянето и на двете случки. Могат да бъдат от голяма полза при нужда.
  10. Здравейте Нямах възможност да отговоря по-рано. Написали сте много хубави неща. Галина и твоето виждане за новата ми роля ме устройва. :-) -Имам предвид всичко, което преди обичах и правех с лекота и удоволствие. Хоби, разходки, пазаруване, срещи с приятели, работа в градината. Но без притеснения и мисли за ПР и симптомите, които сега доста ме ограничават или по-точно аз си поставям ограничения заради страха ми от тях. Просто тогава правех всичко, както написах с лекота и удоволствие, а сега с притеснение и умора. -Опитавам се, но не винаги се получава.Ако можех да го постигна за постоянно тогава нямаше да имам ПР. Например днес. Колкото и да се опитвам да се почувствам добре не се получава. Главата ме стяга още от сутринта и никаво самовнушение не ми помага. Възможно е да е от мрачното време или от това, че много го мисля, но днес не намирам увереност и сила в себе си.
  11. И аз така Виждам се свободна от страха и изпълнена с радост и доволство. Как се събуждам сутрин без мисли за ПР и симптомите му. Скачам от леглото излизам навън спокойна и изпълнена с енергия. Наслаждавам се на времето, на сутрешното кафе, планирам деня си така както искам да се случи. Разхождам се с часове из улици или паркове без страх че може да ми стане лошо или че ще се изморя. Забравила съм за тези неща и съм щастлива както бях преди, но сега дори още по щастлива защото все едно ми е даден втори шанс за живот. Вече не обръщам внимание на дреболии и на нещата които са ме ядосвали преди и съм смятала за "важни". Просто ги подминавам с усмивка, защото съм осъзнала колко по страшни неща може да има. Срещам се с приятели и спокойно отивам навсякъде където поискам. Правя всички неща които обичам и докато ги правя мислите ми са заети само с тях. Вечер си лягам доволна и изпълнена с надежда за следващият ден. Няма страхове, няма ограничения, а свобода и спокойствие. Така се виждам в новата си роля. :-)
  12. Здравей Галина -Благодаря ти за милите думи! -Много си права че убежището което съм си изградила откакто съм с ПР е моят затвор. Точно така го чувствам. Все едно съм затворена в тялото си заедно със страховете мислите и чувствата . Изобщо не ми е уютно дори обратното. Некомфортно ми е, задушно и досадно на моменти, но страха ми ме държи там. А това че не знам как точно да се справя ме прави тревожна. -Това което пишеш е много окуражаващо. Понякога наистина ми се струва че всичко е много лесно и че съм намерила начин да се справя, задържам се в това положение известно време, но после пак се връщам назад :-)
  13. Предпочитам да не го пиша тук. Мога да ти отговоря на лични ако искаш. :-)
  14. Здравей Преди години още като ученичка с приятелката ми бяхме на някаква ненормална диета (2 препечени филийки на ден само) защото си бяхме въобразили, че сме дебели... И така след две три седмици , както си вървяхме ми причерня и припаднах, но точно до мен имаше стълби и с падането си ударих главата там. Прибрах се и нашите ме заведоха до болницата . Когато тръгнах да се качвам по стълбите към кабинета пак ми стана лошо и припаднах. При лекаря пак така ми прималя,но там не припаднах защото бях седнала вече. Не си спомням какво ми е казвал или изписвал тогава . Мисля че беше казал че имам мозъчно сътресение от удара. Както и да е прибрахме се в къщи, нашите казаха да си почивам и да започвам да се храня сериозно. Те не знаеха, че сме на такава диета. Когато бяхме в къщи лъжехме, че сме яли в приятелката ми, а когато бяхме в тях че сме яли в нас... По едно време ставам да отида до тоалетната и на връщане не можах да стигна до леглото пак ми прималя и седнах на земята. Така околко две седмици бях почти постоянно на легло.защото ми ставаше лошо или припадах. После се оправих постепенно, но не ми остана страх от припадане след тази случка.Живота ми си продължи нормално. Това си спомням като нещо което е било по травмиращо в детството ми. Но тогава бързо го преодолях. Сега когато преди няколко месеца започнах да развивам ПР имах два дни в които при събуждане получавах световъртеж. Не знам от какво. Но за мен световъртежа е много по страшен от замайването и тогава много се изплаших да не се повтори същото като онова от ученическите ми години. И от *след тези два дни като че ли нещата се задълбочиха. Изплаших се . Започна по често да ми се замайва главата, постоянно да съм на щрек *нащрек да не ми се замаи или да не получа световъртеж. Мисля че точно заради този симптом развих ПР дори. Този страх ми е най - труден за преодоляване. Страха от замайване и световъртеж. Това е нещото което мога да свържа с травмираща случка в детството. Но след онзи случай нямах такъв страх, сега се появи.
  15. За втори път много ме учудваш с това ! Не мога да ги видя. А ако наистина плуват не сламки, а цели пояси и тях не виждам значи страха направо ме е заслепил. :-)
×