НинаВ

Благодаря за насоките!

Орлин Баев, да, често мисля за това, питам се - не искаш да се оправиш ли? Защо? В такива моменти чувствам страх. Представям си пътя, усилията, успехите, паданията и как наближавам целта. И точно преди края се страхувам. Виждам успешния край като връх гол, ветровит, пуст, сив и си казвам Боже, а сега какво ще правя? Има някакво друго Аз в мен, което сякаш ми е неподвластно и което изпитва удоволствие да ме саботира. Не само с проблема с неврозата ми е така. С почти всяка цел. Боря се за нещо, полагам усилия, успявам и точно преди целта губя интерес. Става ми пусто. Казвам си - ето, мога да го постигна, вече не е важно. Краят ме плаши. Да, седи мисълта, че това може би не е същинския край и след него идват други непокорени върхове, и че винаги ще има такива, но това не отменя страха, досадата и чувството на празнота, които имам точно на крачка от целта.

Не живея в град с Психотерапевти. А и от 1-2 години не шофирам сама извън моето населено място. Единственото, което мога да направя е да Моля близките ми да ме карат до по- големия град. Още не се осмелявам. Преди години живеех в Пловдив. Ходих на терапия и много ми помагаше. Благодарение на нея загърби много болезнено преживяване. Тогава и мислих, че няма какво повече... години след това поглеждам за нещата, които научих от терапията. Давам си сметка, че има неща за довършване. Трудно е да ангажираш някой да те води насам натам, та дори и близък.

Понякога се чувствам на дъното ( тревожна, депресирана, паникьосана) и някой( не всеки обаче) с 2 -3 изречения може да ме извади от това състояние. Да се вдъхновя, мотивирам и продължа. Какво ми липсва та някой с няколко думи може да ме върне в пътя? Любов ли, внимание?.. Бях с паническо разстройство преди 15години. Сега получавам от време на време. От време на време съм тревожна и депресирана. Пия антидепресант, защото депресията ме плаши много. Един от най големите ми страхове е, че мога да се влоша така, че да не мога да се контролирам и да отида в болница. Затова и пия антидепресанта, но държа да отбележа, че отивам да ми го изпишат с чувството, че вече няма на къде, че съм почти на дъното, и още с първия, втори прием се успокоявам, стягам се и ...Т. н. Знам, че не е от хапчето. Не искам да съм такава. Как да си помогна?