Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Whatever

Участници
  • Общо Съдържание

    14
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Профил Информация

  • Пол
    Жена

Последни Посещения

732 посещения на профила
  1. Разбирам, д-р Първанов. Ще се опитам възможно най-скоро да се свържа с някой специалист в София. Между временно искам да ви попитам дали вие имате някакви други препоръки, различни от тези, които другите вече са ми дали. Може би има неща, които бихте ми препоръчали да правя преди посещението ми при психотерапевт. Благодаря предварително!
  2. Здравейте, д-р Първанов! Благодаря, че сте отделили време, за да се включите в моята тема Може би наистина трябваше в друг раздел да я напиша, но в началото не се бях ориентирала много във форума и не знаех къде точно трябва да пиша. Вече знам, че раздел "психотерапия онлайн" е много по-следен от професионалистите като вас, но пък реших, че няма смисъл да пускам същатата тема и там и само за спамя. За мое щастие и тук сте ме намерили Съгласна съм, че съветите на всички са добри и наистина само практикуването остава. Там малко ми буксуват нещата. Наясно съм, че ако сама се опитвам да си боря страховете и вътрешните терзания ще ми е трудничко. Осъзнавам нуждата от помощ и знам, че ако ходя на психолог/психотерапевт това може значително да ускори излизането ми от кризата. Въпреки това си мисля, че ще е дълъг процес и едва ли ще се оправя магически само от една сесия. И тук опираме и до финансовата част на нещата. Това е единственото, което ме възпира да отида на психотерапевт още сега. Дали е мит или не, не знам. Ако е мит, то едва ли е едиснтвения в главата ми Точно поради многото такива неверни митове, мисли, начини на поведение, съм стигнала до тук Между другото, тук сте споменали един от моите най-големи страхове, а именно колко малко живеем на тая земя и колко ценно е времето. То и затова аз се самообвинявам и се съдя толкова сурово за грешните избори в миналото Но както по-горе си говорехме, това няма да ми върне годините. Единствено мога да се опитвам да не повтарям грешките...
  3. Оф, права си...Трябваше да се сетя за морето Аз точно от Еверест в Марианската искам да цопна Тъй, че си права. Метафората не съм я ошлайфала... Затова в типично мой стил си поръсвам главата с пепел за самопорицание Мерси, bliss. Пак успя да ми вдъхнеш позитивизъм
  4. Александър, аз също много бих искала да отида на психолог/психотерапевт, за да ме нашамароса едно хубаво и да се оправя, ама за съжаление към момента това няма как да се случи. Затова и пиша тук Пределено ми е ясно, че не съм първата, нито последната изпаднала в дупка, мислеща черногледо или разочарована от самата себе си. Затова се опитвам да слушам какво казват другите, които са били в моето положение, или тези, които са им помогнали да излязат от него (демек психолози/психотерапевти и т.н.). Именно затова и бях казала: Пояснявам Чела съм, че когато си в депресия трябва да излизаш след природата, да не се затваряш в себе си и да споделяш с други хора, да спортуваш, да започнеш хоби и т.н. (Ето доказателство, че наистина се опитвам да се уча от опита на другите ) Само че всички неща, които преди имах за хобита вече не са ми така интересни и не ми се подхващат. Същевременно, не откривам други, които да ме запалят и да има да ги превърна в хоби. В такъв случай аз мога да започна нещо, но ще бъде само и само, за да изпълня поставената задачка. Започни нещо, за да си разсееш главата, или както ти каза ,, за лудо работи ,за лудо не стой ". Затова казвам, че ще е насила. Защото горивото да тръгна на даденото нещо (примерно карате) няма да е желанието ми да се отбранявам или да стана по-силна или каквото и да е друго, а ще е заръката на психолога/ психотерапевт Въпреки това, вече приех, че явно няма друг начин и ще трябва да почна нещо без да знам дали ще ми хареса и без да съм супер ентусиазирана за него. Това е толкова противно на моето желание да искам да знам всичко предварително и да мога да контролирам ситуацията, но се примирих . Осъзнах, че ако не пробвам, няма как да предвидя дали ще ми хареса. Туко виж пък намеря нещо, което наистина ми стане интересно. Така че в тази насока имам лек прогрес За това с пътя...и че не трябва да се оценава само целта...Бе знам го, ама ако целта ти е да покориш Еверест и по тоя път само задух, измръзнали крайници, недоспиване и прочие мъки...какво да им се радва на тях човек... Радваш се като се качиш горе и си кажеш всичките тези гадости си струваха, защото сега виждам тази готина гледка. Пък при мен какво става, мъча се, качвам се горе, виждам гледката и си викам "Аз май исках да покоря Олимп. Еверест не ме кефи вече..." В такъв случай какво да оценявам всичките тези усилия и пътя до сега? Най-много да се бия по главата, че не съм се отказала по-рано от Еверест и не съм си спестила всичките тези мъки. Аз общо взето точно това правя сега Аз ще трябва да се измъкна, но ще ми някой да ме освества от време на време. Затова благодаря на всички, които се изказват в темичката, защото ме карат да изляза от зацикления ми модел на мислене.
  5. "Всички знаем че животът на земята , .Не ...всичко в нашата вселена е относително ." Не съм напълно съгласна с това. Смятам, че повечето неща са относителни и като цяло съм доста широкосроен човек и обичам да чувам различни мнения. Например, дали някой е красив визуално е относително. Хората имат различни представи за красивото. Затова съм съгласна с теб по отношение примера с кривия нос НО... има едно голямо НО. Не мисля, че абсолютно всичко е относително. Не можеш да ме убедиш, че в насилието или във войните или в болестите има нещо хубаво. За мен просто има неща, които нямат друго тълкуване и не са относителни. Може би това е отговора на този твой въпрос: "Какво ти пречи да насочиш същия твой ум да мисли позитивно и го задържиш там по дълго." Просто има неща, които възприемам като мои грешки и не виждам нещо позитивно в тях. Съответно се самообвинявам и не се харесвам, защото съм ги допуснала. Същевременно не намирам нещо позитивно и достатъчно силно, което да противопоставя на огромното негативно чувство, което изпитвам към себе си. Да, знам, че тук-таме имам и някое положително качество в себе си, но то не е достатъчно да неотрализира вътрешното ми негудование към мен самата. Не съм напълно съгласна и с някои от нещата, които казват в клипчето. Човек може да има цели и въпреки това да не е успешен. Аз съм явен пример за това, защото просто целите, които съм гонила, а някои от тях съм и постигнала, не ми се струват правилните и вече не ги желая. Затова и сега изпитвам яд за загубеното време, обвинявам се и същевременно не знам какво да подхвана от тук насетне. В такъв случай не мисля, че човек може да се нарече успешен, въпреки че е имал цели, въпреки дори постигането им. Иначе съм съгласна, че човек става това, което мисли и че човек трябва да си контролира мислите. Наясно съм, че от негативното мислене не се печели, но въпросът е, че има неща, свързани с мен, в които аз позитивно не виждам. Затова и казах по-горе, че ми е по-лесно въобще да не мисля за тези случки.
  6. Здравей, Александър Съгласна съм, че умът е като лупа. Наясно съм и че когато човек е в депресия преувеличава и вижда всичко в черни краски, а реалността може да не е толкова трагична... Даже пак някъде четох, че човек когато е в депресия и изпадне пак в мрачни мисли трябва да си повтаря, че тези мисли не са негови, а на болеста. Един вид депресията ти замъглавя мисленето и те кара да мислиш неща, които реално може да не са така както ти ги виждаш. Това доста ми помогна и ме накара да осъзная, че не мисля трезво. Сега съзнавам, че черните мисли, грешките и вината, която изпитвам за тях, безизходицата, в която съм потънала, всички те са само в моята глава. Въпросът е какво правим от тук нататък. "Също не може да замениш едно нехаресване с безразличие . Неутралното идва после , когато си убедил себе си , че имаш хубости достойни за възхищение .А кой ги няма .Всеки човек има достойнства , на които може да изгради себеуважението си ." Тази част малко ме притеснява, поради простата причина, че е по-лесно да спреш да се вглъбяваш в себе си, отколкото да успееш да намериш достойнства в себе си. Дори и да кажеш нещо механично, например "имам красиви очи", докато не си повярваш ефект, едва ли ще има. Въпросът е как да повярваш на това, което ще си кажеш. Мисля, че за това същото попита и Zeirna ("А как става да заобичаш себе си?"). Благодаря за споделения метод. Може би с тези и подобни похвати аз и Zeirna бихме успели да започнем да мислим малко по-позитивно за себе си. Ако някой друг има други предложение и техники за заобичване на самите нас и приемането ни барабар с всичките грешки и кусури, ще съм благодарна да сподели
  7. Здравей отново Писах ти понеже и аз съм в същата дилема, не знам какво искам да правя, а в същото време това, което съм правила до сега, явно не ме удовлетворява. Затова и ти казах, че ще ми е интересно да кажеш какво си избрала на края, но не очаквам да стане тази седмица Така че, не се учудвам, че още не си решила. Дай си време и както ти е казал Божидар Цендов - опознай се. И аз се опитвам това да правя... От това, което си написала, разбирам, че явно харесваш музиката, но май не си я представяш като своя професионална сфера Казваш, че за призванието винаги ти е стоял въпроса за оказването на помощ на другите. С какво мислиш, че би могла да помагаш на другите? Може да стъпиш на правото, както ти е споменала Диляна Колева. Напълно съм съгласна с нея, че да даваш правни съвети и да решаваш правните казуси на твоите клиенти си е от всякъде показване на помощ на другите. А може и да направиш както ти е казала Izezaz, отваряш сайта на "Заедно в час" и пробваш някакъв друг, коренно различен, начин да помагаш на хората. Мисля, че събра доста идеи и сега сама трябва да прецениш кое най ти допада като вариант. Все пак ти най-добре се познаваш
  8. Здравей, edelvaispirin Твоят въпрос много ми напомня на моето собствено положение. Учих едно, изучих го, даже започнах и да работя в тази област и сега и аз се чудя дали е правилното нещо за мен и дали не съм сбъркала при избора ми на професия. От нещата, които си написала, следните две ми направиха най-силно впечатление: "Започнах да се занимавам с музика,започвах да свиря на пиано,да измислям мелодии на песни и текстове,да танцувам." "Например,родителите ми не искаха аз да се занимавам с музика,но това беше моя мечта и аз ,за да я осъществя отделях пари от дневните си джобни за закуска и така посещавах определени уроци и придобих определени умения в тази област,но не са професионални.Другото,което мога да правя до безкрай е да слушам музика." Струва ми се, че на теб в тази сфера ти е интересно. Аз самата също имам афинитет към музиката и е много вероятно да съм пристрастна, затова ще те попитам няколко въпроса, пък дано докато отговаряш на тях да може да решиш дали аз съм права или съм се заблудила: Как се чувстваше когато свиреше или мислеше мелодии? Мислиш ли, че ти се отдава свиренето, танцуването, писането на мелодии? Можеш ли да си се представиш на сцена или да преподаваш пиано, примерно? Мислиш ли, че това е твоето призвание и ще си щастлива да се занимаваш с музика, независимо от негативите на тази сфера (например: несигурни доходи, участия късно вечер и т.н.)? Надявам се да съм ти помогнала Ще ми е интересно да споделиш какво си избрала за своя професия (независимо дали е свързано с музика или не )
  9. Здравей, Александър! Мерси, че се включи в темата ми. Напълно си прав, самообвинение и самобичуване, тия двечките ме мъчат. Само не знам защо го нарече "лукс" Съзнавам, че така не трябва и се опитвам да се боря с тях, защото знам, че с нищо не ми помагат, но все още има дни, в които ме надвиват...Сега, като го написах това, се сетих, че бях чела някъде из форума (Izezaz също го е споменала по-горе), че човек не трябва да се бори със състоянието си, а да му се отдаде... Е мисля, че два месеца е повече от достатъчно отдаване на депресията и ми се иска вече да действам срещу това състояние. Иначе цитатът "Когато започнах да обичам себе си …", мисля, че някъде вече го бях мернала из форума. В последните два месеца изчетох доста мнения по теми повече или по-малко сходни с моята и затова си мисля, че не го чета за първи път. Много хубави са мислите, но и доста трудни за изпълнение...или поне за мен...Струва ми се някакъв твърде голям скок това "безрезервно и безгранично самообичане и самоуважаване". Затова за сега съм решила да се опитам да спра с нападките към себе си. Дори и това да постигна, пак ще е някакъв напредък...Да кажем, че ще е половината извървян път... След като стигна от ниво "нищо не харесвам в себе си в момента" (както бях казала по-рано) до ниво "нито се харесвам, нито не се харесвам" (т.е. някаква форма на неутралност), мога да вървя към заобичването. Поправи ме, ако твоето мнение е друго. П.С. Родена съм на един ден с Чарли Чаплин Дано и аз да достигна неговото ниво на обичане на себе си
  10. " Тези грешки и пропуски са причината за определени изживявания и следствия сега. Но ще ги оставя в миналото и ще се опитам да не ги повтарям при сходни ситуации. Ще живея с тях, защото те са нужни на личността ми. " Че грешките са причината за някакви изживявания съм съгласна, че ще се опитам да не ги повтарям също, но не мога да спра да се самообвинявам за тях и не смятам, че те са ми помогнали с нещо или че са били нужни на личността ми. Не се самосъжалявам, по-скоро изпитвам гняв към самата мен. Яд ме е, че съм ги направила и че сега трябва да се примирявам с последствията от тях... "че аз съм повече от няколко грешки и пропилени възможности." Аз реално само това виждам сега в себе си. Това и куп страхове. Нищо не харесвам в себе си в момента.
  11. Здравей, Izezaz! Мерси за отговора ти. Опитвам се да видя нещо положително от цялото положение, но ми е много трудно. В миналото виждам само грешки, които са ме довели до сегашното ми положение...Виждам пропилени едни от най-хубавите ми години...А за напред виждам само очакващата ме старост, загуба на близките ми и това е общо взето... В моментът гледам доста черногледо и съм наясно с това, но не знам как да го променя...
  12. Здравей, bliss! Нямаш си на идея колко ти се зарадвах И аз не срещам често човек, който може така добре да ми разбере лудата глава. Благодаря ти и за статията и за написаното. Накараме да се замисля. Аз винаги съм била много артистична. Обичах да рисувам, да танцувам, да пея...Но когато трябваше да кандидатства, сякаш разума надделя и реших да кандидатствам икономика, защото знаех, че с това винаги ще мога да си намеря работа. Освен това не знаех дали талантът ми е достатъчно голям, за да преуспея и да мога да се издържам с някакви артистични глупости...Сега си мисля, че може би сгреших тогава. Установих, че единствено когато пея съм радостна или ако не съм, то поне като си попея ми олеква. Изпитвам голяма вина за изгубеното време, усилия и средства. Другото, което ме тревожи е, че не знам дали не е прекалено късно за такава промяна... Сякаш съм изпуснала момента и вече няма как да стигна влака...Освен това, ако въобще се реша да сменя попрището, то промяната ще е рязка и ще има толкова много неяснота, а аз някак искам всичко да знам и да ми е сигурно. Може би затова и не посмях по-рано да се впусна в пеенето. Въобще аз съм някаква много странна смесица между творческа натура и човек, който планира, систематизира и иска всичко да му е сигурно. И този вътрешен конфликт между тези две особи вътре в мен просто много ми тежи. Притеснявам се, че ако започна да се занимавам професионално с музика, артистичното човече в мен ще ликува, но прагматикът ще му дудне, че "музикант къща не храни" и пак ще се упреквам... Ти имаш ли подобни терзания, свързани с писането? С какво се занимаваш сега, за да се издържаш - икономика или писане?
  13. Здравейте! Аз съм момиче на 27 години и от известно време сякаш съм загубила посоката си. От около месец се чувствам тъжна, често плача и нямам апетит. Ако не съм в това състояние, то съм апатична. Опитвах се да разбера защо съм в това състояние и как да изляза от него. Стигнах до някакви изводи, но не знам дали са правилни, а дори и да са, не знам как да променя положението. Затова ще ви разкажа малко повече за себе си и се надявам да можете да ми помогнете. Като цяло винаги съм знаела какво искам и съм си поставяла цели, като повечето от тях съм ги постигала. Завърших с отличен успех гимназията, след това завърших успешно и бакалавърската си степен. Започнах работа в престижна фирма и след като поработих 2-3 години и ежедневието ми стана сиво, реших, че ще запиша и магистратура. Амбицирах се и кандидатствах в чужбина като идеята ми беше да сменя и страната и средата, за да натрупам не само нови знания, но и впечатления и емоции. Приеха ме и с още амбиция успях да взема всички изпити. Единственото, което ми остава е да довърша магистърската си теза. До тук всичко изглежда идеално, но аз сякаш рухнах. Вече нямам интерес към тезата си, мъча се да я завърша, само защото осъзнавам колко пари и усилия съм хвърлила до сега в това начинание и колко безсмислено ще бъде ако не я довърша. Но това не е всичко, не знам какво искам да работя и нямам никакви цели за в бъдеще (нещо, което е изключително нетипично за мен). Безразлични са ми и всички неща, които преди съм има като хобита. Нямам желание и да намирам нови такива - не ми се учи нов език, не ми се спортува, не ми се излиза навън и т.н. Знам, че хобитата са начин човек да се разсее и да излезе от черногледството, но не искам да почвам нещо на сила само и само, за да изляза от дупката. Искам да правя нещата в живота си с хъс, желание и ентусиазъм. Преди си мислех, че проблемът е в това, че нямам цели, нямам нещо, към което да се стремя след това, но наскоро установих, че всичко, което съм постигнала до сега ме е радвало временно. Аз съм като спортист, който се радва на победата само докато е на церемонията по награждаването, след това изпада в депресия, докато не намери ново състезание, за което да се готви. Осъзнавам, че това не е правилен начин на мислене. Даже открих във форума и мнението, че свръх амбицията е проявлението на страх от провал. Тогава разбрах, че мен наистина ме е страх от провал. Когато съм от губещата страна, започвам да се обвинявам и да се упреквам. Но това не е единственото нещо, от което ме е страх. Страх ме е, че ще загубя близките си хора, когато починат, страх ме е и че ще остарея. Страх ме е и от отхвърляне, защото като бях в училище се сблъсках с лошо отношение, лицемерие и завист от страна на съучениците ми. От тогава съм по-резервирана и дистанцирана от хората. Не ми е комфортно да се запознавам с нови хора, а дори и да се случи, в повечето пъти не намирам общ език с хората. Ще дам пример, за да разберете какво имам предвид - винаги съм любезна и мога да водя разговор за времето, за някое предаване или друга неврежна тема, но това не ме кара да опозная хората, с които говоря, или да почувствам, че те ме разбират и имаме нещо общо. Затова често мога да оставя впечатлението у някого, че сме си допаднали, защото например сме говорили приятно по лежерна тема, но в същност да съм проявила просто толерантност и любезност, а в ума си да съм резервирана към същия човек, защото имаме различни гледни точки по други важни за мен въпроси. Но всички тези страхове ми се струват второстепенни и смятам, че до някаква степен се справям с тях. На мен сякаш най ми тежи тази апатия и липса на желание и смисъл за живот, които изпитвам, но не съм сигурна, че това е основната причина за моята тъга. Моите въпроси са следните: 1) Правилно ли съм определила това състояние като депресия и апатия? 2) Кое според вас е основната причина за състоянието ми? 3) Как смятате, че бих могла да изляза от тази дупка?
×