Jump to content
Порталът към съзнателен живот

dominion

Участници
  • Общо Съдържание

    13
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Профил Информация

  • Пол
    Мъж

Последни Посещения

The recent visitors block is disabled and is not being shown to other users.

  1. Здравейте, тъй като споменах за с.т, която имам, Орлин Баев, д-р Първанов, моля ви опишете подсъзнателния механизъм на това "какво мислият другите за мен", причината е, че факта, че споделих за нея и хората, които нямат този проблем смятат, че е абсурдно да отдавам такова значение на мнението на другите и дори някои смятат, че съм психично болен, моля ви обяснете как действа механизма на принципа на подсъзнанието, искрено ви моля за да им го покажа..Благодаря ви предварително, забравих да спомена, че тези хора нямат този проблем и им е чудни как отдавам такова значение на това какво мислят другите .
  2. Благодаря за отговорите. Взех окончателно решение да започна психотерапия и моята молба е да ми бъде препоръчан психотерапевт от София, който е добър в работата си с тревожни разтройства. Г-н Баев,писах Ви на лично,пиша го и тук-имам желание да започна психотерапия при Вас,в случай,че няма такава възможност,приемам препоръки за друг специалист.Благодаря предварително.
  3. Може ли да ми обясните какво точно имате предвид под думата "тръби"? Да,не сте писал конкретно за социофобията,но сте го писал в статията за п.р. и конкретно говоря за този страх от загуба на контрола и мнението на хората,в който пишете, че заявявайки паническите си атаки без да ги крием стопяваме страха от мнението на другите, а паник атаките в някой случаи се явяват "връхна точка"/следствие от натрупана тревожност,социална тревожност...Нека аз напиша какво точно съм разбрал,пък вие ще коригирате там където не съм разбрал правилно Вие ми препоръчахте освен прочитането на целия Ви раздел за социофобията,така и раздела за п.р и г.т.Ок, аз си направих следния извод: В статията си за п.р вие описвате видовете страхове.В тях попада и "страх от загуба на контрола и мнението на хората".Ок статията е за паническите атаки,но този вид страх е свързан именно с моя проблем |социофобия-страх "какво ще кажат хората" и отдолу давате описание на този страх и следователно, подход към него |да го приемем,че е част от нас,да спрем борбата,бягството и неговото отричане|,освен вътрешно да спрем да се борим/бягаме от него, аз под това разбирам съответно и да спрем да го крием/отричаме,а това означава да именно хората да знаят какво става с теб и въпреки това да не се притесняваме,да ти го натякват понякога,но без да се притесняваме да го обсъждаме,ако човек има панически атаки стимулирани от страха "какво ще кажат хората",това би значело че въпросния човек има социална тревожност,защотото ако човек го нямаше този страх,щеше ли да я има?Аз лично го разбирам по този начин.И щом при паническите атаки подхода е тяхното изкарване на бял свят,пред обществото следователно с това изкарваме на бял свят и социалната тревожност,нали целта е да обясним на хората че имаме п.а и да обясним механизма й,да разкажем какво представлява за да бъдат наясно наистина какво се случва с един човек,преживяващ п.а.Е в моя случай нямам п.а(всъщност да бъда честен съм имал,но рядко те не представляват чак такъв проблем за мен,щом не съм споменавал за тях,основноя проблем е самата тревожност,която изпитвам),но страха от мнението на хората си съществува в подсъзнанието ми или по-точно казано: страха е стимул на тревожността,а про случай на на тревожност+ п.а,самата натрупана тревожност вече от време прераства в п.а...нали така,не бъркам? Та искам да кажа,че какъвто и да беше вида на страха ми,към всички се подхожда по един начин -приемане,спиране на борба,бягство,отричане,така ли е? Значи някъде съм направил някаква смесица между п.а и социалната тревожност или някакво друго объркване,не знам,обяснете ми по подробно,защото от горния ви пост не можах да си направя извод на 100%. Значи,да разбирам ли,че това,че съм започнал публично да говоря за социофобията е било грешно?И все пак как бихте ме посъветвали да подхождам от тук нататък,спрямо хората,които знаят за нея?Още повече към манипулаторчетата? Др-Първанов, за да си спестя няколко реда писане ще ви питам,правейки следната аналогия: Ако коня ми изглежда като прасе,значи действително е кон,така ли да ви разбирам? П.с:след тези постове осъзнах нещо,че наистина има неща,които съм мислел,че разбирам,а всъщност не е така,а просто ги пишех за да се нагодя към правилна терапевтична посока,както написа Орлин (надявам се че съм го разтълкувал правилно) и реших,че трябва да напиша разбиранията си,дори те да противоречат на вашите като терапевтични такива,само така бихте могли да ме коригирате и тогава наистина да разбера за какво иде реч,а такива разбирания,имам доста и по-късно ще ги напиша,когато имам повече време.
  4. Здравейте.Понеже напоследък доста мисля по-този въпрос и реших направо да споделя тук. Орлин Баев е писал тук в темите не веднъж (както и в една от статиите си), че криенето на социофобията от хората и нейното отричане, единствено спомага за нейното поддържане или с други думи, социофобика за да се освободи окончателно от тревожността и страховете си,трябва да говори за тях без да се притеснява и без да му пука от това какво ще си помислят другите.За това и я споделих с няколко човека, други разбраха от тях и така се каже вече на доста хора им е известно,че я имам.Проблема ми обаче е,че повечето го приемат по друг начин, едва ли не като възможност да се възползват от това. Да вземем пример за историята, която ви разказах в първия си пост,за момчето, към което имах злоба и завист (умишлено казвам имах в минало време защото като се замисля вече не съм толкова озлобен към него,просто защотото този проблем е нищо пред тези,които имам сега да решавам)...Та да на него му споделих за проблема си и да кажем,че той го приеме като възможност да се възползва от това, възможност за манипулация,едва ли не да си каже "що не съм знаел по-рано,сега му знам слабите места".Разбира се, не казвам,че мисли по този начин, просто както казах давам пример.И тук идва въпроса-по-този начин човек със социофобоя,не предоставя ли наистина възможност на другите за манипулация,ето разбрал,какъв му е проблема на този, опа влиза в нета и чете какво е социофобия и вижда какви са механизмите й, лол страх от отхвърляне, търсене на одобрение??!И започва да си прави експерименти, "я сега да го накарам този да ми свърши една работа,знам че няма да ми откаже,сигурен съм,нали го е страх да ми откаже" г/д повечето хора, гледат по този начин, като прочетат за симптомите на социална тревожност и всичко приемат в буквалния смисъл.А всъщност напълно "еднакви" случаи няма,всеки случай е индивидуален и всеки си го преживява по различен начин.На мен не ми е основно това проблема,нека напъват, нека си мислят каквото искат по-въпроса,проблема е,че не мога да бъда с някой хора в същите отношения,че сега хора,на които споделих за проблема си, вече се държат по-друг начин с мен или ако мога да се изразя по-точно, ме гледат под тази светлина на тревожността,всички изводи,които си правят за мен е на базата на...социалната тревожност.А не бих искал да е така.Искам да бъдем в отношения,както си бяхме преди да разберат за проблема ми.А и честно казано,хора на които споделих и очаквах да ме разберат, го приеха по-съвсем друг начин,дори съжалявам,че го споделих на някои хора.Пак казвам,не ме е яд,толкова,че въобще знаят за проблема ми,а че това до голяма степен повлия на отношенията ни,защото така да се каже приятели са ми и съм прекарал доста време с тях и изведнъж сега изведнъж са разбрали някой неща за мен и всичко отива на кино.На мен ми изглежда поне така.И ако трябва да съм честен, наистина щях да съм по-добре ако имаше някой,с който да си споделя повече по този проблем,някой,на когото да споделя какво чувствам и преживявам и да ме разбере истински,адски гадно ми е,че няма с кого,този форум ми е единственото място,където мога да си изливам всичко,да се разкривам,защото все пак тук отговарят психотерапевти и още повече хора,които са преживявали тези неща,но едно е в интернет,съвсем друго е на живо, с човек,който очи в очи мога да говоря по този проблем без да се притеснявам,че ще ме обяви за луд,психопат,изперкал и че дрънкам някакви глупости...Защото истината е,че ако покажа тази тема на някой от обкръжението ми,изводът му ще е един - че съм луд,а всъщност аз просто споделям какво мисля и чувствам наистина...и единствената ми цел,с която пиша тук е да се справя с проблема си,да намеря пътя и най-накрая да си живея живота без никакви притеснения.С това искам искам да кажа,че тази злоба и критика към хората няма нищо общо с тях,това,че този или онзи е по-добър от мен в едно или друго нещо,ок нека.Но аз нямам за цел да променя този факт,нямам намерения да опитвам да го сваля от горе и аз да се кача над него,напротив,искам просто да се справя с мойте чувства спрямо тези неща,да променя начина,по който ги приемам и реагирам на тях,ето това ми се искаше да разберат хората.И да,ясно е,че не може всички хора ме разберат по-начина,който очаквам,но все пак щеше да е хубаво да намеря някой от когото да срещна някаква подкрепа и разбиране.Да знам,че ще ми кажете,че е най-важно човек сам да се подкрепя и да се оправя във всичко,но всеки човек знае,че е много по-лесно когато все пак има някого до себе си..някого,с когото да сподели болката си, да сподели преживяванията, мислите и чувствата си...Не съм вярвал,че ще го кажа,но за пръв път в живота си се чувствам толкова самотен ;((.Чувствам се толкова празен от вътре,като някаква мъртва плът,чувствам,че съм изгубил всичко и всички,че ако умра,ще е сякаш на никого няма да му пука за това,чувствам,че всеки се дистанцира максимално от мен все едно,че съм някаква измет...е добре кажете ми как да се мотивира човек при такова положение,за какво да се боря??Дори и да си поставя някакви цели,дори да изглеждат достижими,чувствам,че не си струва да ги постигам,чувствам,че няма никаква причина да живея,за какво? Не успях да си изживея детството пълноценно,нито тинейджърските години...Имах период в който някак си бях започнал да се съвземам,да си градя приятелства и да бъда способен да се сближавам повече с хората,но сега имам чувството,че този период си отива.Имам чувството,че след 50 години ще умра и няма да съм оставил нищо след себе си...
  5. Благодаря за отговорите. Всъщност скоро започнах да осъзнавам, че мотивацията и волята ми все се губят някъде.Имам впредвид,че например една сутрин като се събудя, мисля по един начин - всичко ми изглежда напълно възможно за постигане, изпълнен съм с оптимистична настройка към нещата и хората, а после сякаш всичко се обръща наопаки.Например тази сутрин станах и бях в добро настроение, започнах да си правя планове за деня, мислех си как не трябва да взимам нещата толкова на сериозно,че трябва да правя неща,които ми харесват, да си отделям повече внимание и че трябва да се развивам по някакъв начин.Така и започнах деня, подредих си гардероба, извадих някой стари дрехи,които вече не ползвам,направих си закуска и излязох да спортувам.Когато се прибрах вкъщи, полегнах и започнах да си размишлявам някой неща.Точно тогава настроението ми започна да се обръща в противоположната посока.Цялата мотивация, която имах на сутринта, сякаш се изпари.Започнах да си мисля "как съм се заблуждавал, че нещата могат да се оправят, защо изобщо ходих да се занимавам да тичам, трябва ми нещо друго,с което да се чувствам добре, но какво ли е то".И така от там започвам да се отчайвам, губя кураж и желание да правя каквото и да било, да говоря с хората, и така докато отново, настроението ми не се повдигне и така става един порочен кръг.Разбирате ли, просто тези неща, които ви изброих (че съм подреждал, приготвил закуска и спортувал) отстрани изглеждат едни напълно безобидни и нормални неща, но при мен проблемът е, че когато нямам настроение, когато съм се фиксирал в негативното,аз нямам желание да ги правя тези неща.И да ги правя, ми изглежда сякаш се насилвам, а когато съм позитивно настроен, когато се чувствам добре-нямам проблеми да ги правя.Още един пример, но от негативно към позитивно настройване: Ставам сутрин, чувствам едно оттегчение, че никой не се интересува от мен, никой не ми звъни за кафе, изоставен и напълно сам съм.След това, започнах да се замислям, че самия аз имам такива отношения към себе си,започнах да си мисля,че трябва просто да прегърна тези страхове от отхвърляне,изоставяне и мнението на хората,казах си, че просто трябва да се обичам и да се приема такъв,какъвто съм.Изпитах едно голямо облекчение,почувствах състрадание,любов и съпричастност към себе си.Настройката ми към нещата леко започна да преминава към един оптимизъм.И така не след много дълго пак така ме обзе едно мрачно настроение и сякаш пак се върнах отначало.С всичко това искам да кажа две неща: 1.До някаква степен се научих да преобразувам тревожността си и да заменям негативните чувства с позитивни и за това голям принос ми донесе вашия метод г-н Баев с поглед на страховете си отстранено с настройка на едно смирено любящо приемане.Разбира се не казвам, че съм го усвоил, а само казвам,че ми е по лесно донякъде да успокоявам тази тревожност, допипвал съм се до това чувство,когато прегърна страха си и му позволя да протече по цялото ми тяло докато не се превърне в една приятна възбуда,която разпръсква ентусиазъм и желание за живот в мен. 2.Проблемът е, че не мога да задържам тези чувства в мен за дълго,когато успея да преобразувам тревожността, всички възможности,които започвам да виждам, всички прозрения, които ми идват в главата не след дълго сякаш се изпаряват, целия хъс и мотивация, която съм ги имал изчезват и се връщам пак към старата гледна точка на нещата.Като цяло въпросът ми е когато се връщам в това състояние, как да подхождам, как да продължа напред и да намеря отново мотивацията си? Като отговор ми мина през ума следното - ами когато си преобразувал състоянието си и върнеш пак в старото, повтори го отново, преобразувай го пак.И на мен ми звучи логично като отговор, но както казах когато нямам мотивация, всичко ми изглежда като едно насилване и бягство от реалността.С мотивация си е друго-дори да съм тревожен и да изпитвам страхове, някак си въпреки всичко имам желание да се изправя лице в лице с тях, пак е трудно, но знаеш,че си способен да стигнеш от далеч още по далеч и още и още до безкрай.Казват,че човек трябва да открие мотивацията си вътре в себе си, но аз като чели я търся все някъде от вън, в някой или нещо, но искам да бъда независим от обстоятелствата и хората и не да видя първата по "екстремна" ситуация и да се отказвам.Искам просто когато реша да следвам някаква цел, да я следвам неотклонно докато не я постигна.Искам не само да се допипна до тази мотивация и утре да съм захвърлил всичко, а да я поддържам постоянно в мен.Ще св радвам да споделите мнение по въпроса.
  6. Здравейте скъпи съфорумници. Споделям текст, който бях изпратил на г-н Баев лично, но по негова молба го поставям тук в темата си. Здравейте, г-н Баев.Обръщам се към Вас със молба за помощ, по проблема си, който ще опиша в следващите редове.Умишлено не пиша в темата,която бях създал (Злоба, завист и критика към хората), защото вашето мнение по-въпроса ми е предостатъчно.По вашите постове във форума и статиите ви се убедих, че с всяко кътче на тялото и душата си познавате социалната тревожност и всички свързани с нея механизми.Искам да изразя хиляди,хиляди благодарности към вас, защото вашите текстове буквално промениха живота ми до някаква степен.Както написах в темата си изминах мноого път със социалната тревожност въпреки че досега не съм посещавал нито веднъж специалист(всъщност много бих искал Вие да бъдете моя психотеряпев, но запоследно гледах,че ви е запълнен графика).През тези 2 години (от както осъзнах какво се случва в мен) четях, размишлявах,опитвах,осъзнавах, прозрявах, може би това са основните думи,които описват този мой период до ден днешен.Отначалото на кратко описано, бях един потопен в огромното "черно блато" на страховете си, вярванията и заблужденята си за мен и света.Може би тогава съм си мислел,че такава ми е съдбата и няма как да се променят нещата,буквално слугувах безусловно на вярванията си, за загубеняк,олигофрен,глупак,срамежлив дървен маркуч (както ме беше нарекъл един приятел защото бях много срамежлив,че даже и повече,движенията ми бяха супер вдървени и бях неадекватен, заради цялото ми внимание бе навътре към мрачните и пълни със черни, негативни нагласи към всичко и всички,маркуч го изключваме, това ми го казаха защото съм много висок на ръст :D)Та така вярвайки на тези вярвания, които постоянно ми казваха "не говори с никого и никой не гледай в очите,ако ти говори няма да му обръщаш внимание, защото ние сега сме най-важни за теб и ще слушаш нас".И така и правих, когато бях сред компания, бях напълно незабелязан, мълчалив и плахлив, че даже и някой да ме потупа по рамото и да ме пита как съм, аз подрипвах сякаш че ми е извадил пистолет и ми го е опрял в челото.Просто исках да я няма тази тревожност да изчезне веднъж завинаги и правех всичко възможно-изолирах се, не говорех с никой за нищо,а дори и да го правех беше със 300 мъки, докато сглобя изречението, блокира ми мисълта, докато навържа нещо просто да кажа за да не се изложа, хоп я тези как ме гледат мислят че съм луд ужас мекотело такова знаеш че за нищо не ставаш и пак се опитваш и така тези мисли ме завладяват, прибирам се вкъщи депресиран и така до следващото излагане.Знаете за какви преживявания говоря.И така започнах да търся в инеренет за проблема си, намерих книги, вдъхновяващи текстове и статии, които много ми помогнаха, минах през сайта себепознание, където разбрах и ми се изисниха много,много неща и в последствие стигнах до този форум, където след изчетени теми, живота ми буквално се промени или по-точно начина ми на мислене се промени.Благодарение на това днес мога да си позволявам да излизам с приятели, да бъда сред компании,да си говоря с хората за различни теми и общо взето се опитвам колкото мога да не се изолирам и да градя връзки.Има страх, има тревожност, но сякаш се научих да издържам в присъствието им до някаква степен.От време на време и ми се случва да избягам от някоя ситуация ( най-често срещи със женския пол-за тази тема също ще напиша по надолу), а депресивните състояния мога да кажа че вече са истинска рядкост при мен.По-точно,казано се понаучих след излагане да се изправям бързо на крака, а не да седя с дни и да се отчайвам.Нека направо премина към темата и да ви кажа по същество какво ме подтикна да Ви пиша и да поискам помощта Ви.Като цяло доста изстрадах, анализирах, претръпвах на страховете си, но ето, че стигнах до тук и сега спокойно мога да кажа,че съм човек със силно притеснение ,но все пак някак си успявам до някъде да привиквам с обстановките и все пак нещо си намирам нещо да си бъбря с хората и да контактувам с тях,но....г-н Баев имам страхове,които някак си осъзнах,че ми е трудно да се изправя пред тях и най-вече ми е трудно да заявявам себе си пред непознати и на места където така да се каже не съм на моя земя.Ще бъда конкретен и ще ви изброя нещата,които в момента най-много ме мъчат: 1.Езика ми на тялото е във вид на неуверен, да мога да говоря с прителите си, да провеждам и поддържам разговори с тях, но самия ми поглед,мимики и стойка на тялото ми придават вид на един стеснителен човек.Когато гледам някого в очите, няма начин да не ми мине през главата пооне една негативна мисъл,но някак си минава като гръм от ясно небе.имам в предвид за кратко, но интензивно сякаш не го правя, а страхът си е научил тялото и погледа ми да реагират при контакт с хората.Например много често ми се случва да гледам някого я очите, просто ей така го гледам и в момента, в който ме погледне веднага на мига отвръщам погледа си и в този момент ми минава мисъл от сорта на "нещо май се отнесох, дали си помисли че отправям някакъв намек към него, май вече си мисли някакви работи за мен и от там всичко тръгва, в следващите минути ми е по-трудно да гледам този,човек в очите и от там започва една тревожност, един анализ на постъпката ми,а понякога след едно просто такова незначително нещо ми спада настроението и в следващите 1-2 часа имам тревожност.Разбирате ли, докато гледам някой в очите и той мен, не мога да насоча на 100 % вниманието си върху темата на разговор и въобще в настоящия момент.Независимо дали някой си е обърнал настрани или нагоре, дали ще ме гледа продължително или кратко, веднага си създавам някакви опасения че този човек го е направил всъщнот лично към мен и обратното когато аз гледам някого в oчите по-продължително и ми минава някаква мисъл,че прекалено съм се втренчил в него и се опасявам че той ще го приеме лично, ако пък го гледам и отклонявам поглед от време нa време от него, си мисля пък че съм му показал, че не го слушам или един вид не се интересувам от това, което говори и да сам не мога да си угодя и на мен и на него.Същия пример мога да дам и за стойката на тялото си-ако съм се обърнал лице в лице с него и съм се отпсуанал,си мисля,че той си мисли,че нещо прекалено много ми е припоовдигнато наатроението,че съм на някакъв алкохол и че не е типично за мен да бъда такъв, ако пък съм се обърнал напред и съм скръстил крака и ръце.ще си помисли отново, че нямам желание да говоря с него и че го засегвам по този начин.Искам просто да не се влиаия от първия остър или по-сериозен поглед към мен, искам да гледам хората в очите и да не се повлявам отт тези стрелкащи се мисли.Да сега седя вкъщи и си поятарям,че трябва да приема всичко, да не се прилепвам към тези мисли, да но в самия момент, в ситуацията, сякаш емоцията надделяяа и не мога да направия нищо.В каква посока бихте ме насочили, от къде трябва да започна първо? 2.болезненото ми привързване към хора от женския пол.Всъщност искам да се науча да разграничавам влюбването в едно момиче и болната мания да я имам на всяка цена.Защото аз го усещам така - една болна мания на всяка цена да съм с нея и постоянни фантазии за нея,които ме погубват, не ми дават мир и шанс да се радвам на живота. Ще ви разкажа една история: Преди около година и половина започнах да излизам с едно момче и неговото гадже.Те понеже си бяха свикнали все заедно да са на всякъде и се случваше рядко да съм само с него или с нея навън.Всъщност момчето беше мой съученик от 3 до 8 клас и с него сме си близки, а приятелката му я знаех по име и поо физиономия, но не се познавахме лично.Та отначалото само с него контактувах, а в последствие започнах и с нея малко по малко.Но аз нали бях един супер-тревожен и подтиснат и едвам сглобявах едно две изречения пред нея, а през останалото време докато я слушам само се блещех и се стараех да й се впиша в "списъка на симпатичните, добри и свестни момчета", защото тя е такава, не е като повечето кифли и фръцли и надувки в квартала.Започнахме да си подумваме от време на време, тя започна да се сближава с мен, а аз бях един стеснителен и ако можех нещо да сглобя пред нея,щеше да е чудо на чудесата.Бях едно невинно момче, което жадуваше за обич и внимание, а тя сякаш виждаше това. Тя е един уникален характер и сърцето й е толкова чисто, няма никакви лоши чувсвтва към хората и винаги говорейки с нея тя се усмихв, разказва свои случки и истории с такъв интерес, излъчва такава позитивна енергия и само като я погледнех в очите сърцето ми бе готово да изкочи.От този момент усетих,че я харесвам, да не казвам голяма дума, но дори се влюбвах в нея.Усмивката й, погледът й ме караха да се чудя дали ме харесва или си е просто така настроена към всички хора.Интересното бе,че колкото повече се влюбвах в нея,толкояа повече нарастваше притеснението ми към нея.Знаех,че има друго момче до нея, но също знаех и това,което той правеше зад гърба й (изневяри).Беше ми адски гадно да гледам отстрани и да си мълча, как тя бе толкова привързана към него,а той ходеше насам натам и сваляше други момичета, но какво да направя нали ми е приятел, нали ми е споделил...Скоро притеснението ми пред това момиче стана непоносимо, само като чувах името й или пък докато говорех по телефона с нея гласът ми трепереше, сърцето ми тик-такаше като за световно и се потех сякаш съм тичал 20 км на 30 градуса време.Скоро започнах и да преодолявам социалната си тревожност и се научих малко от малко да се отпускам пред хората, но пред нея така не успях да се отпусна, да проведа един пълноценен разговор без да ми блокира мисълта и да треперя.Започна да се настанява в мислите ми ежедневно, все си мислех, къде е , с кого е, какво прави и т.н.Вечер дори съм плакал за нея, все си представях как я гушкам,целувам,утешавам и защитавам безусловно,но всичко това бе във фантазията ми.Лошото е, че нищо не правех по-въпроса за да я спечеля,простио имах чувства към нея, дълбоко подтианати в мен и ме беше адски страх да ги споделя с нея заради страхът ми от излагане и отхвърляне,беше ме страх че ще гледа на мен вече с други очи, ако го бях направил.И сцената бе следната -излизам навън и когато тя е покрай мен я избягвам да говоря с нея, но мислите ми постоянно са нея, правя се на интересен уж възмъжал, променил се и станал по-общителен се надявах да види и забележи всичко това.Колкото повече я избягвах заради страха си, толкова повече ми ставаше мъчително и мислите за нея се повече ставаха.Излиза,че аз съм лудо влюбен в нея,а тя може би и не подозира това,защото досега не съм й намеквал нищо такова.Прикривам с пълна сила чувствата си към нея.Това продължава вече от година и половина до днес.Е питам,Ви г-н Баев това любов ли е? Любов ли е за такъв период от време да не съм и признал и една думичка,за това какво чувствам към нея и какво означава тя за мен,да я избягвам и в същото време непрестанно да мисля за нея и дори да плача за нея.Сега само като се сетя за миналото че съм могъл да реагирам по друг начин и че това е могло дори да се превърне във взаимна любоя, могъл съм да подходя по друг начин с нея, а не съм го направил -това ме убива,съсипва ме.И сега само като си припомня и момент с нея, ме удря една остра вина,пронизват ме угризения,че повече няма да имам 2ри шанс да й покажа какво чувствам.Как да се отърва от тази болка?Мислите, ли,че ако й призная всичко до сега, което съм чувствал и чувствам ще стане по-добре?Но ако не ми е писано да съм с нея, как да го приема?Много ще ви бъда благодарен,ако ми отговорите и споделите своето мнение като психотерапевт!
  7. Малко ми е странно като го чета сега това " общуваш с човек, който ежечасно те провокира да станеш смел". Тоест ако през тези години, които съм излизал с него, ако съм подхождал правилно, до сега да съм постигнал това, което искам - да имам самостойна себеоценка и увереност в себе си, без да позволявам на другите да ми влияят, че даже и да съм го надхвърлил.Обаче понякога самия аз не мога да разпозная дали се опитвам да се заявявам в здрав вид или просто без да съзнавам се опитвам отново да прикривам и да се боря със страховете ми.Постоянно ми минават едни мисли, въпроси, как да реагирам, дали е било по-правилния начин?Със същия този човек ви давам пример :Когато се опитва да си наложи неговото на мен, примерно в първия момент започвам изобщо да го игнорирам и да не слушам какво говори, в следващият момент започват да ми минават въпроси "Дали правилно постъпвам спрямо него?Хм ми да най-добре да не му обръщам внимание", после започва някак си да ме човърка от вътре, че съм подходил по този начин.В главата ми започва "Че защо да го игнорирам, нима ще му дам правото да налага неща, в които се заблуждава!?Нима ще го оставя да си мисли, че е прав и че той е велик?"И започвам да действам в обратната посока -започвам да му обяснявам, че не е така, че не е прав, или с метафора казано започвам "изправям се срещу него, сражавам се".И толкова се вманячавам в това да изляза прав от спора, да бъда признат и да ми се каже "сгреших, ти беше прав", че започвам несъзнателно да се гневя и да налагам моето.Тоест излиза, че той ме заразява и подсъзнателно (от части) започвам да практикувам неговото поведение.Не знам чудя се понякога дали умея да разграничавам здравата и болна агресия,егоизъм и граници.Как да бъда сигурен, че когато се заявявам пред хората, то е в здравия вид (не знам дали се изразявам правилно и дали фразата я пиша в правилния смисъл) или така да се каже да се науча на егоизъм и граници пред хората, но здрави?
  8. Не знам...Принципно аз самия си повтарям, че не съм като него - не съм високомерен и самовлюбен и някакъв самохвалко , повтарям си го, но понякога просто се замислям, че всъщност използвам някой негови черти с цел да му "отвърна на удара".Имам в предвид, че когато започне да ме манипулира или да ме злепостави, веднага в мен прониква един гняв, едно чувство за отмъщение да му докажа, че не е прав на всяка цена, че няма да се дам да ме смачка и от там, често изникват разногласия.Да видя дали съм разбрал поста ви.Вместо да реагирам с въпросния гняв, променям отношението си на обич, смирено приемане и от там нещата ще се променят, така ли?Ето например ми казва "Ти не умееш да комуникираш с хората" и вместо да се мъча да му доказвам това и онова, просто да игнорирам тази подхвърлена отрова и безусловно да приема вътрешното напрежение и негативни емоции?Така вътрешното напрежение се преобразува в самоувереност и здрава мотивация.И тогава когато имаме вътрешна самоувереност и мотивация, никой не може да ни нарани по какъвто и да било начин.На прав път ли съм?
  9. Здравейте отново. Понякога ми е трудно да бъда себе си пред някой определени хора. Искам да ви попитам, как бихте подхождали към човек, който постоянно се сравнява с вас, иска да е НАД вас и винаги омаловажава всеки ваш успех и обратното при всеки негов успех.Накратко ще ви разкажа една история за едно "приятелство".(нарочно го поставям в кавички, защото вече и аз се чудя дали е такова). Та имам един приятел, с когото от 2-3 години насам сме абсолютно всеки ден заедно.В първите месеци, в които излизахме всичко беше ОК.Уважавах го и ми беше приятно с него.Той преди не беше много общителен и повечето време си го прекарваше вкъщи пред компютъра. (както и аз).Едни момчета започнаха да му звънят често за кафе.След известно време започна и да пуши цигари и от време на време трева, така с него и аз започнах.Създаде си доста контакти с хора, започна да излиза все по често и така леко по леко и аз покрай него също започнах да излизам често водеше ме по различни компании.За съжаление тогава бях в периода, в който социалната тревожност и страховете ми ме контролираха НАПЪЛНО.Всъщност тогава дори не осъзнавах, че имам социална тревожност, не осъзнавах и че мога да се променя и да израстна, а просто проклинах съдбата си и човека, който бях без да правя нищо, само проклинах...И естествено на мен ми беше адски трудно да създавам приятелски отношения, да се запознавам с нови хора и да работя колективно.Почти цялото време си го прекарвах с него, защото просто бяхме свикнали заедно и с него така да се каже мога да си говоря на всякакви теми. Той се промени драстично, но заедно с това стана и ...отврат.Превърна се в един злобар, интригант и завистливец.Тъй като аз му бях един от най-близките, той започна един вид да ме ползва за изтривалка,за кладенец, в който да си излива цялата емоционална отрова.Започна да се прави едва ли не на Бог, на човек, който е недосегаем във всичко и на човек, който може да прави ВСИЧКО по-добре от мен.Започна да налага характера си върху мен.Дори повече, ако можеше да зачеркне моя характер и на негово място да започне да си гради неговия.Аз горкия безпомощен и неосъзнаващ нищичко просто му позволявах.Един вид той просто искаше да се превърна в негова сянка.И така вече като излизах с него нещата се промениха напълно.През почти цялото време, в което бяхме заедно той се опитваше да си налага неговите правила, неговите закони.Започна да ми говори постоянно, че благодарение на него си намерих повече приятели, че благодарение на него започнах да прекарвам повечко време отвън, че той е един от най-влятелните момчета в квартала и че трябва да се уча от него.Разбира се по-всичко личеше, че това, което говори не е така, но просто той стана толкова самовлюбен и самочувствието му порасна до облаците...самочувствие без покритие обаче, това ме най-изнервяше, че се мисли за такъв, какъвто не е.Но просто той искаше да бъда такъв, какъвто той иска да бъда.Градеше си щастието на моето нещастие.Когато ме види, че съм весел и в настроение и си говоря с хората, той не понасяше това.Искаше всички хора да обръщат вниманието си към него, а не към мен, да бъде по-харесван и по-привлекателен от мен. И разбира се когато това ставаше, той после ми се възхваляваше с това, подчертаваше го.Понякога когато сме повечко хора в компания и аз съм студен и мрачен, имах чувството, че това му харесва.Искаше да бъде признаван и едва ли не да му бъде връчен медал за всеки негов успех.Сега се сетих за един случай, който ще дам за пример:Седим в кафене аз, той и още едно момиче.С момичето завързах интересен разговор, той се опита няколко пъти да отклони вниманието й от мен и да го прехвърли към него, но не му се получи.Направи една такава намусена физиономия, извади си телефона, заби се в него и започна да мълчи.Целият беше обладан от напрежение, краката му трепереха без да седят на едно място, отправяше ми погледи с презрение и злоба.Когато момичето си тръгна и останах насаме с него, той започна да си говори неговите глупости.Каза ми "Тя си говореше с теб повече, защото мен нарочно ме избягва от срам".Намекна, че момичето го харесва, но я е срам да му го покаже, след което ми каза не мога да общувам хубаво с момичета и тряба да се науча от него.Това е само пример, винаги със всичко си слага оправдания.Накратко казано, този човек, който ужкем ми се пише приятел, иска винаги да дишам прахта му, да му призная, че той е по-велик от мен и да бъде винаги в центъра на вниманието вместо мен.Такъв е и до ден днешен, но с времето аз се промених и до голяма степен спрях да му отстъпвам и да му давам да ме мачка.Днес вече се чудя защо излизам с този човек.Той сякаш иска винаги да се конкурира с мен, иска да видя, че не мога да се сравнявам с него.Все опитвам да си говоря с него нормално, приятелски без никакви лоши чувства, но той сякаш прави точно обратното, съска, пуска още и още отрова.Когато изразявам моята гледна точка по даден въпрос, той това го приема за война, започва да налага неговата и на всяка цена трябва да призная, че той е прав.И не мога...пробвах всякакви начини да си говоря с него, да си създам по-добри отношения с него, но той винаги отклонява към неговото си.И сега когато съм с този човек, чувствам някакво отвращение, злоба, вина, че съм го оставил да си мисли, че е най-великия, всъщност понякога имам чувството, че започвам да ставам като него, сякаш ме е заразил с неговата отрова, но въпреки това продължавам да излизам с него.А и няма начин да не се засичаме всеки ден защото сме от едно училище и имаме общи приятели и познати.Според вас как е най-удачно да постъпя с такъв човек.въобще как да се имунизирам срещу такива хора без да ме засягат и нараняват?
  10. Много благодаря ! Искам леко да отклоня темата и да споделя проблем, който много ме измъчва.Както казах с близките си приятели (от моя пол) нямам много проблеми с общуването, с останалите ми е малко по-голямо предизвикателство, но все пак успявам да се приобщя.Но по отношение на общуването с противоположния пол - там работата е доста по зле.Адски трудно ми е да общувам с момичета.Там тревожността ми е 3 пъти по-голяма.Може би звучи странно за моята възраст, но до сега никога не съм си имал приятелка, не съм правил с**с, дори не съм се и целувал.Само като си помисля това и ми става толкова криво и се отчайвам, че момчета на моята възраст (а дори и по-малки) си имат приятелки и притежават такъв чар и харизма, че умеят без никакъв проблем да си приказват и да забавляват момичета, а аз...само когато срещна погледа на някое момиче и зациклям.Искам да кажа, че съм способен да говоря с тях само повърхностно, разговарям за някакви леки и ежедневни теми, но нищо повече.Нямам способност да изградя близки отношения с никоя.За това и нямам нито един близък човек от противоположния пол.Винаги когато тръгна да се сближавам с някоя, започвам да я избягвам.И дори най-малкият жест, който ми е направен го приемам навътре.Например в най-обикновена ситуация, докато едно момиче ми говори, а аз я слушам и в същия момент ако оттърве поглед от мен, приемам, че съм й неприятен или няма голямо желание да общува с мен, а често става и обратното - ако задържи по-дълго погледа си към мен пък решавам, че тя ме харесва, но дори и да е така, аз нямам смелостта да й отвърна. И започвам да се вкарвам в някакви филми и фантазии, че едва ли не тя е моето момиче, че съм нейния спасител и там подобно глупости...Дори вечер когато си лягам, започвам да си представям още по-абсурдни неща - как я утешавам, как заставам срещу целия свят заради нея, как я докосвам и т.н и започвам да си мисля, че съм се влюбил..И всичко това тръгва просто от една обикновена ситуация, в която съм разменил няколко думи с нея.После се заприказвам с друго момиче и от там става същата история.Надявам се, че сте ме разбрали.Мисля, че няма смисъл да продължавам да пиша...Какъв съвет бихте ми дали ?
  11. Благодаря ви за отговорите! Rwanda, точно така!Извода ти е напълно точен и верен.Точно сега се позамислих и напълно осъзнах, че аз търся одобрение от хората.Един вид аз съм се променил и сега търся похвала за това.Търся признание и имам желание за промяна на отношенията на хората към мен.Появяват се някакви очаквания в мен, че едва ли не хората ще станат на крака за мен и ще почнат да ми ръкопляскат за това, че съм се променил.И самото ми поведение често е на човек, който държи на всяка цена да му обръщат внимание и да го възхваляват.Например ако излизам с някой от близките си приятели (говоря за хора, с които прекарвам голяма част от времето си), не ме е срам да си говоря каквито и да било теми с тях и да общувам по-спокойно, защото при тях го няма това свръхжелание да ме харесат, да ме одобрят и т.н.При други хора обаче е точно обратното.Държа да им се харесам, да ме вземат на сериозно и да потвърдят, че съм се променил.И така например в една компания съм по-отпуснат, в друга съм леко притеснителен, в трета адски притеснителен и скован.Извода, до който стигнах е, че при всяка компания поведението ми зависи от това колко е голямо желанието ми за доказване пред хората, тяхното одобрение и желанието за контрол над нещата.Тоест когато не търся одобрение и харесване на всяка цена, то тогава съм по-спокоен и самоуверен, а когато това желание го има, става точно обратното.Тоест когато спра да търся всякакво одобрение от хората, тогава ще бъда по-успешен и положителната промяна ще се случи, така ли е?И да написаното от последния ми пост все още са опити да го приема в себе си.Или по точно на съзнателно ниво го разбирам (не знам дали се изразих правилно), но подсъзнанието ми все още го отхвърля.Така де, тези неща на теория ги знам, но както казвате, време е наистина да започна по-често и по-често да ги прилагам на практика.Признавам, че ми е доста трудно, имам дни, в които съм пълен със съмнения, за това дали съм тръгнал в правилна посока, дали има смисъл от всичко това, което правя, усещам една празнота от вътре, отчаяние и започвам да се питам "дали ще се случи тази промяна,заслужава ли си всичко това?".Не знам може би е от това, че тази промяна, която жадувам толкова, очаквам да се случи по-бързо от нормалното, нетърпелив съм, а може би това си е част от пътя ми към тази промяна, не знам...Вие какво ще кажете?
  12. Здравейте отново. Изчетох доста теми за социалната тревожност, както и статиите в блога на г-н Баев, които много ми помогнаха и осъзнах още доста неща от както писах първия си пост.Г-н Баев, искам да Ви благодаря за това, че отделяте от своето време за да помагате на хората в нужда и че със всеки ваш пост и статия можете да върнете желанието за живот и в най-загубилия надежда човек.Благодаря Ви искрено!Бих искал да напиша конкретно какво научих за работата със страха и как да подхождаме към него, а молбата ми към вас е да ми кажете дали съм на прав път и ако имам някои разминавания в разбиранията си, съответно да ги коригирате.Реших това, защото често в ситуации ми се появяват съмнения за това дали съм на прав път и дали подхождам правилно.Факт е, че имам още много нещо, които да науча и страхове, върху които да работя, но за целта трябва да съм сигурен, че използвам правилна стратегия. Научих, че колкото и да се боря със страха си или бягам от него, полза няма.Единственото решение е да го погледна право в очите, да го приема и да се сблъсквам с него умишлено, за да осъзная, че той е безмислен и че само той ме спира да израствам и да се развивам във всички сфери на живота.Тогава той се стапя и на негово място заживява любов и вдъхновение от живота.Например един от най-големите страхове, които имам е зрителен контакт с хората.Сега вместо да избягвам да гледам хората в очите,трябва умишлено да търся зрителен контакт с тях и да приема безусловно страха си, заедно със следващите го емоции и телесни усещания.Колкото повече го предизвиквам, толкова повече той отслабва докато не се стопи.Научих, че няма смисъл да се сравнявам с хората и да им завиждам за качествата, както и да ги виня за недостатъците им, научих, че няма смисъл да жадувам чужд живот и да притежавам всички положителни качества на света, защото няма такъв човек, който да е идеален и съвършен.Всеки си има недостатъци и не е нужно да се обвинявам, че и аз имам такива и не е нужно да страдам, че не съм се родил перфектен.И сега спирам да завиждам на хората, че са по-добри в нещо от мен и спирам да крия недостатъците си и ги приемам като път към израстване и превръщането им в предимство.Така хората,колкото и да плямпат, че съм слаб,притеснителен, луд,, неприятен и т.н., аз няма да се засягам защото вече съм се приел и АЗ знам най-добре какъв съм и какъв не съм.Спирам да си губя времето да преценявам кой какъв е и какво има, защото е безмислено да се фокусирам върху живота на някой друг, тъй като не мога да контролирам ничий живот освен моя.И така например няма да се притеснявам, че някой човек ще се опита да изтъкне някой мой недостатък и с това да ме накара да се чувствам виновен, защото знам, че той действа през проекцията на своите вярвания и че той както всеки човек има свои недостатъци и страхове, които вероятно се опитва да прикрие.Няма нужда да се доказвам на когото и да било и да очаквам да ме оцени, защото най-важното е човек да се докаже на себе си и да се цени сам.Няма нужда да се опитвам на всяка цена да покажа на хората, че съм прав, защото всеки си има своя гледна точка и е достатъчно самият аз да знам че съм прав и да вярвам на собствената си истина.Няма да се повлявам от мнението на хората за мен, защото никой не ме познава по-добре от самия мен и моето мнение за мен е най-важно, а другите нека си мислят и говорят каквото пожелаят.Няма нужда и да се притеснявам да изкажа мнението си, защото всеки си има мнение по даден въпрос и за това не е гаранция, че моето е правилно както и това на друг човек.Най-важното, което научих е, че проблемът ми не е някакъв рядък феномен, напротив, всеки човек си има страхове, свои лоши и добри чувства, и положителни и отрицателни черти.За това няма смисъл да прекарвам живота си в негодуване,обвинения,отчаяние и т.н, а просто смело да се хвърля на пред и да го изживея, да живея заради себе си, а не заради другите хора.Всичко това се случва когато промениш отношението си към страховете и осъзнаеш, че са нищо, освен едни плашещи те маски, които се опитват да контролират живота ти вместо теб, а тяхната стратегия за живот няма нищо общо с реалността.Какво мислите, на прав път ли съм ? Ако победиш един страх, всички негативни емоции, чувства,вярвания и телесни усещания свързани с този страх изчезват, така ли?
  13. Здравейте. аз съм момче на 18 години, ученик последен курс. Преди време осъзнах, че имам социална тревожност.Бях адски стеснителен, срамежлив, беше ми невъзможно да се впиша в някой колектив.Казвам БЯХ, защото днес мога да кажа, че положението ми е доста по-добро.В рамките на 1 година успях да осъзная страшно много неща за себе си и живота, успах да намаля страховете си, а от там и тревожността.Вече ми е по-лесно да общувам с хората и да се отпускам пред тях,защото започнах да се изправям срещу страховете си.Разбира се, все още имам навика от време на време да избягвам ситуации, които провокират тревожността.С това искам да кажа, че все още имам социална тревожност, но е сравнително по-лека от преди.Страхът си го има, понякога с голяма сила, понякога с малка, симптомите също.Но има едно нещо, което така и до днес не мога да променя в себе си - отношението си към хората.Завистта, злобата, агресията, която изпитвам към хората.Просто не мога да я контролирам.По-скоро този проблем го имам най-вече при по-близките ми приятели.Близки са ми и може би заради това си изкарвам всичко събрано в мен върху тях.Постоянно им завиждам за всичко.Ужасявам се от мисълта, че някой може да е постигнал нещо повече от мен.Ще ви разкажа как се развиха отношенията ми към един приятел, с който почти всеки сме заедно. Като цяло той е много общителен, интелигентен, умее да се разбира с хората, хората го харесват.А пък за момичетата да не говорим...Знае как да ги привлича.Просто това му е в природата.И разбира се в момента си има сериозна приятелка.Та точно заради тези качества адски му завиждам. Защото аз не притежавам тези качества.Както казах, социалната тревожност я сведох до степен, в която вече не се стеснявам толкова много пред хората и говоря по-свободно пред тях, нищо повече.Иначе като цяло не съм интересен с нищо, нямам какво толкова да разказвам на хората за себе си и живота си, нямам чар, с който да привличам момичетата.не знам как да се държа с тях.Навсякъде където и да сме заедно, в която и компания да сме - той е по-активния, по-общителния и по-интересния.Има си високо самочувствие и не му пука от мнението на хората.Та както казах, винаги когато ми сподели нещо, което е постигнал или е направил (например, че е свалил някоя мацка от квартала), от вътре направо се изяждам, иде ми да се закопам под земята, започват да ми се натрапват мисли, агресирам се, ставам пленник на злобата и завистта.Давам ви и един чист пример от преди няколко дни.Бяхме излезли двамат и той ми каза една негова тайна - че преди да тръгне с приятелката си, е правил с*кс с едно момиче, което между другото беше от моя клас.И от там целия се вцепених,започнаха от вътре да ме човъркат неспокойствие,дразнене, завист, злоба...Натрапливите мисли започнаха да се вливат в мен една след друга - "Сигурно в момента ми се присмива,каза ми това, защото иска да се побъркам от завист, харесва му да ме гледа как се гърча". И така леко по леко, започнах все повече да се озлобявам към него, побърквах се, от завист, От ден на ден започнах да се държа по-грубо с него, започнах много по-рядко да излизам с него.Той не след дълго усети, че се държа по-странно към него.Така един ден се засякохме и той ме пита дали му се сърдя за нещо, че се държа така към него.За момент се чудех и не знаех какво да му отговоря.Нямах намерение да му кажа ИСТИНАТА защото нямах смелост.Казах му, че се мисли за много голяма работа и че поведението му не ми харесва.Той ме пита, какво по-точно не ми харесва в поведението му, аз му отговорих много неща, след което му казах да не се мярка повече пред погледа ми и че не искам да го виждам, станах и си тръгнах.След станалото се почувствах виновен, съвестта ме гризеше, че така се отнесох с него и че не му казах наистина какъв ми е проблема, но в същото време не исках и да му кажа, защото представете си как щеше да звучи ако му бях казал "Не ми харесва, че си толкова интелигентен и общителен, не ми и харесва, че си имаш гадже".Знаех, че аз не съм правия и че поведението ми към него беше неуместно, за това на другия ден отидох при него и му се извиних.Отново си измислих нещо, което поне до някъде да ме оправдае - казах му, че е самонадеян и че се интересува само от себе си и, че понякога е непоносим.Разбира ли ме, тези неща му ги казах само и само да прикрия истината, да прикрия страховете си.Той така и не можа да разбере каква ми е била истинската основателна причина, но въпреки всичко се сдобрихме. Наистина, нуждая се от съвет на специалисти като вас.Как да се освободя от тази злоба, завист и критика към хората?Просто искам да бъда радостен, да бъда свободен и да не се интересувам толкова от това кой какво е направил и постигнал, кой какъв е и т.н
×