ChildInTime

Тези състояния познати ли са ви?
Нервни ли сте? Палите ли лесно? Имате ли проблеми със съня? Не ви достига енергия? Или пък се затруднявате със съсредоточаването, с фокусирането, с равновесието? Имате ли проблеми със сърцето? Схващат ли се/изтръпват крайниците? Имате ли познати с подозрения за епилепсия, МС? Имате ли познати, преживяващи тежка депресия и паник атаки? Вие, или ваши приятели неуспешно правят опити за забременяване от години, или са диагностицирани като безплодни? Навестяват ли ви натрапчиви негативни мисли? Или имате познато детенце диагностицирано с аутизъм, или някаква форма на парализа? Веган ли сте? Вегетарианец? Ядете ли месо? Ако отговорът е ДА дори на един въпрос, то продължете да четете нататък. 
Съвременната медицина е колкото напреднала, толкова и неука и некомпетентна. Къде умишлено, къде просто поради незнание. За радост обаче, все повече жизнено важна информация започва да излиза наяве. Ето такава информация взехме от една скорошна лекция на уважаемата д-р Мария Папазова от пролетното издание на фестивала “Свободата да бъдеш” 2016. И за улеснение и удобство на читателя, организирахме в писан текст. Инвестирайте в четене едни 5 минутки, те могат да се окажат животоспасяващи.
В модерният свят върлува епидемия. Скрита епидемия. Цяла лавина от погрешни диагнози – започвайки с безплодие, и свършвайки с инсулт и рак. Потайният убиец води до стотици хиляди здравословни провали в световен мащаб.
Ето няколко кратки примера – съвсем действителни случаи.
40 г репортер: постепенно губи баланс, координация, “полудява”. Диагноза: Алцхаймер 8 месечно бебе, което постепенно спира да издава звуци, да реагира, а накрая – не може и да седи само 20 г. жена внезапно изпада в тежка депресия и прави опит за самоубийство Млада балерина, която се озовава неподвижна в инвалидна количка след пластична операция (на нос) 69 г. жена с проблеми в равновесието пада и получава тежка фрактура 38 г. жена след операция също прикована към количка 54 г. жена с параноидни налудности и агресивни изблици, диагностицирана като МС 4 г. детенце диагностицирано като аутист Млада жена с първичен стерилитет 96 г. мъж грабва нож и в налуден пристъп намушква жена си. Без никакви индикации за психични проблеми Диагностицирането в медицината е голяма игра на предположения. Ние лекарите, се опитваме, ако нещо не ни прилича достатъчно убедително на определено заболяване, да го докараме така, че да заприлича. Гледаме в едни книги, за които вие не подозирате и броим симптоми. Има ли 5 от 6 симптома – значи тази е диагнозата. И от там насетне, подходът към т.нар. “лечение”(а то е медикаментозно въздействие), е стандартен. Вие вече не сте личност, индивидуалност, а сте “Алцхаймер”...
http://www.svoizbor.com/2016/07/could-it-be-b12/
 
Тъй като дефицитът на б12 участва в изграждането на ДНК, то логично участваа и в изграждането на нервни клетки. 
 
 
ПП: Моят ЛИЧЕН опит по темата. 
Сега съм на 25 години и преди приблизително 8 години получих първата паническа атака. Бях в училище, 11 клас в час по география мисля, че беше. Зави ми се свят, първоначално не усетих страх, направо изпаднах сякаш в друго измерение. Предшестващото състояние на тези атаки не беше никак добро. Спах по 1-2 часа, бях развила психоза отпреди това, че никой не ме обича истински и бях ужасно гневна на света затова, търсих причините у хората, обвинявах ги за всичко, лягах си и ставах с мисълта че не съм истински обичана, после си лягах и ставах с мисълта колко гневна съм на целия свят. Цялото общество, колко грешно е устроено, ядосвах се на страхливите хора. Как може да ги е страх, нали живота е кратък и те трябва да видят как стават жертви на злата конкуренция, на злите корпорации, на злите хора които управляват света, които правят войни, всяват страх и тн. Трябва само да спрат да се страхуват и да пожелаят да направят нещо в името на себе си, не на обществената машина, която ги смила и ги оставя без нищо за което да се захванат. Исках посвещението на хората да се промени, да не са такива подлизурковци и страхливци. Според моето аз тогава, тези проблеми трябваше да се решат за един ден и нямаше друг вариант, освен да си давам цялата енергия затова. И усещайки несправедливостите, правейки опити да ги разрешавам малко по малко забравих онова чувство, че никой не ме обича и на негово място се намести гневът. Вдигах скандали на учителите, държах се като млад революционер, когато ми се налагаше да имам какъвто и да е контакт с други хора. Държах се изпитателно, бях поставила бариера през която да не минава никой, без да е изпълнил условията за доверие. Имах нещо като вътрешен кодекс на доверието. Тогава не осъзнавах колко едностранчиво възприемам нещата, може би защото се чувствах като празен лист хартия, който се донаписва според ситуацията и условията се появяваше подходящо решение за каквото и да е. Както и да е въпреки това бях щастлива. Но този гняв отвътре в един момент стана неконтролируем за мен самата и започнах да се губя малко по малко. Чувствителността ми спрямо случващото се около мен намаляваше, безсънието ме побъркваше. Мислех си че съм напълно сама и никой никога няма да ме разбере, както ми се искаше. Толкова силно ме завладя, че в течение на времето както казах започнах да спя по час два.Имало е случаи в които забравям, че пресичам улицата. Поради грубото отношение, приятелките ми малко по малко се отдръпваха от мен, казвах им неща от които те се обиждаха и никой не смееше да ми каже нищо или да ми се противопостави, защото имах с какво да ги злепостява и засрамя.
Усещах че нещо в психиката ми не е наред и е на път да излезе от какъвто и да е контрол. Вътрешно знаех че ако продължа по същия начин да живея и да се държа, ще загубя себе си. Снижих се, изпаднах в минорно състояние за дълго време. Тогава започнаха паник атаките, които в течение на тези 8 години прераснаха в генерализирана тревожност. Ако имаше натраплива мисъл, която ме преследваше е че не заслужавам да бъда щастлива и че моето щастие минава през чуждото нещастие. Затова основната ми мисъл с която се хипнотизирах отново и отново е "не Трябва да съм щастлива" Не бих казала че вярвах на тази мисъл, по-скоро я приемах като знание. Което знание се превърна в неотменимо такова. Всеки Божи ден не си представях утрешния Божи ден. Исках да се отърва от себе си на практика, но в главата ми това изглеждаше просто като изрязване само онази част която ще направи някой нещастен. Напълно не осъзнавах колко е невъзможно това, но искрено се надявах че точно такъв ще е резултата. Мислех си че полудявам, че ще умра и че няма да има утре. Представях си психиатричните клиники и психиатрите като преизподнята в ада и определено не исках да си имам вземане даване с тях, за добро или за лошо. Опитвах се да прикрия това си състояние и да преглътна факта че ще полудея и ще умра. Или пък някак си със супер сили ще постигна наивната си цел. Че никой не трябва да е нещастен по какъвто и да е повод заради мен. И така ще се възстановя и всичко ще бъде цветя и рози. 
Истината е че се погребах жива, погребах всяка ценност за която ми копнееше сърцето и останах без абсолютно никакви инструменти с които да се справя. Търсих и изпробвах всякакви начини, които вярвах че са възможни да ми помогнат да се справя със състоянието си. Станах вегетарианка(и до ден днешен съм), станах веган суровояд, правих гладувания. Правих упражнения, йога по 2 часа на ден, фитнес и и излизах на няколко пъти от състоянието на паника. Но си връщах трвожоноста с тази първоначална нагласа, тя успяваше да надделее и аз отново си казвах "не трябва да бъда щастлива" и всичко отиваше по дяволите. И не потърсих помощ, вярвах наистина че съм сериозно ненормална(не че не бях) и неспасяема, та исках да се справя сама, а и мислех че лекарствата по никакъв начин няма да ми помогнат(но сега мисля, че е било твърде възможно ако бях пила успокоителни да видя колко прости мисли ми управляват живота и да се справя по-бързо) Тресях се от страх всеки път, всяка минута и секунда, когато имаше хора около мен. Правих ирационални неща. Отблъсквах хората, не бях способна да водя разговор. Не че не успях, да се справя без специализирана помощ, но определено не си заслужаваше този гърч. С твърде много жертви и на цената на твърде много ценни години. Последиците от толкова години панически страх са ужасни. Ужасни! Тъкмо когато идвах на себе си осъзнавах колко съм се повредила и допълнително се страхувах че няма да успея да намеря сили в себе си, да докарам живота си до такава важност от каквато се нуждае всеки един. И зъл и добър. От както чета форума мисля, че невежеството от всичко ми е изиграло най-лошата шега и че ако знаех за съществуването на такива специалисти, каквито са тези тук, щях да се справя много по-скоро. Но не съжалявам всъщност сега, какъв е смисъла. На ден днешен се чувствам прекрасно, след като осъзнах и извоювах обратно, но с повече мъдрост себе си. Все още имам лека несигурност относно бъдещето, но я преодолявам благодарение на мисълта, че временното ми тяло е само обител на моя дух, който има възможност да остане буден и неприкосновен.
Другото което е много важно, за да не си помислят хората че се справям сам сама. На 19 години срещнах любовта на живота си и мисълта за него ме е карала да поискам да променя живота си. Имахме трудности, бяхме разделени за дълго, но сега сме заедно и се подкрепяме. Сдобих се и с още по-ценни приятели от преди години, онези които ме изоставиха, защото вече не можех да правя това, което правих за тях. 
Витамин Б12 мускулни инжекции се оказаха моето успокоително и се чувствам все по-добре. Не казвам че той е единствената причината да съм добре, но усещам как организма ми работи все по-безпроблемно. Както надявам се да помогна и на други хора в такава ситуация и да алармирам психолозите да се запознаят по-добре с ролята на въпросния витамин. Имам още много неща за разказване разбира се, но щеше да стане мнооого много дълго

Тези състояния познати ли са ви?
Нервни ли сте? Палите ли лесно? Имате ли проблеми със съня? Не ви достига енергия? Или пък се затруднявате със съсредоточаването, с фокусирането, с равновесието? Имате ли проблеми със сърцето? Схващат ли се/изтръпват крайниците? Имате ли познати с подозрения за епилепсия, МС? Имате ли познати, преживяващи тежка депресия и паник атаки? Вие, или ваши приятели неуспешно правят опити за забременяване от години, или са диагностицирани като безплодни? Навестяват ли ви натрапчиви негативни мисли? Или имате познато детенце диагностицирано с аутизъм, или някаква форма на парализа? Веган ли сте? Вегетарианец? Ядете ли месо? Ако отговорът е ДА дори на един въпрос, то продължете да четете нататък. 
Съвременната медицина е колкото напреднала, толкова и неука и некомпетентна. Къде умишлено, къде просто поради незнание. За радост обаче, все повече жизнено важна информация започва да излиза наяве. Ето такава информация взехме от една скорошна лекция на уважаемата д-р Мария Папазова от пролетното издание на фестивала “Свободата да бъдеш” 2016. И за улеснение и удобство на читателя, организирахме в писан текст. Инвестирайте в четене едни 5 минутки, те могат да се окажат животоспасяващи.
В модерният свят върлува епидемия. Скрита епидемия. Цяла лавина от погрешни диагнози – започвайки с безплодие, и свършвайки с инсулт и рак. Потайният убиец води до стотици хиляди здравословни провали в световен мащаб.
Ето няколко кратки примера – съвсем действителни случаи.
40 г репортер: постепенно губи баланс, координация, “полудява”. Диагноза: Алцхаймер 8 месечно бебе, което постепенно спира да издава звуци, да реагира, а накрая – не може и да седи само 20 г. жена внезапно изпада в тежка депресия и прави опит за самоубийство Млада балерина, която се озовава неподвижна в инвалидна количка след пластична операция (на нос) 69 г. жена с проблеми в равновесието пада и получава тежка фрактура 38 г. жена след операция също прикована към количка 54 г. жена с параноидни налудности и агресивни изблици, диагностицирана като МС 4 г. детенце диагностицирано като аутист Млада жена с първичен стерилитет 96 г. мъж грабва нож и в налуден пристъп намушква жена си. Без никакви индикации за психични проблеми Диагностицирането в медицината е голяма игра на предположения. Ние лекарите, се опитваме, ако нещо не ни прилича достатъчно убедително на определено заболяване, да го докараме така, че да заприлича. Гледаме в едни книги, за които вие не подозирате и броим симптоми. Има ли 5 от 6 симптома – значи тази е диагнозата. И от там насетне, подходът към т.нар. “лечение”(а то е медикаментозно въздействие), е стандартен. Вие вече не сте личност, индивидуалност, а сте “Алцхаймер”...
http://www.svoizbor.com/2016/07/could-it-be-b12/
 
Тъй като дефицитът на б12 участва в изграждането на ДНК, то логично участваа и в изграждането на нервни клетки. 
 
 
ПП: Моят ЛИЧЕН опит по темата. 
Сега съм на 25 години и преди приблизително 8 години получих първата паническа атака. Бях в училище, 11 клас в час по география мисля, че беше. Зави ми се свят, първоначално не усетих страх, направо изпаднах сякаш в друго измерение. Предшестващото състояние на тези атаки не беше никак добро. Спах по 1-2 часа, бях развила психоза отпреди това, че никой не ме обича истински и бях ужасно гневна на света затова, търсих причините у хората, обвинявах ги за всичко, лягах си и ставах с мисълта че не съм истински обичана, после си лягах и ставах с мисълта колко гневна съм на целия свят. Цялото общество, колко грешно е устроено, ядосвах се на страхливите хора. Как може да ги е страх, нали живота е кратък и те трябва да видят как стават жертви на злата конкуренция, на злите корпорации, на злите хора които управляват света, които правят войни, всяват страх и тн. Трябва само да спрат да се страхуват и да пожелаят да направят нещо в името на себе си, не на обществената машина, която ги смила и ги оставя без нищо за което да се захванат. Исках посвещението на хората да се промени, да не са такива подлизурковци и страхливци. Според моето аз тогава, тези проблеми трябваше да се решат за един ден и нямаше друг вариант, освен да си давам цялата енергия затова. И усещайки несправедливостите, правейки опити да ги разрешавам малко по малко забравих онова чувство, че никой не ме обича и на негово място се намести гневът. Вдигах скандали на учителите, държах се като млад революционер, когато ми се налагаше да имам какъвто и да е контакт с други хора. Държах се изпитателно, бях поставила бариера през която да не минава никой, без да е изпълнил условията за доверие. Имах нещо като вътрешен кодекс на доверието. Тогава не осъзнавах колко едностранчиво възприемам нещата, може би защото се чувствах като празен лист хартия, който се донаписва според ситуацията и условията се появяваше подходящо решение за каквото и да е. Както и да е въпреки това бях щастлива. Но този гняв отвътре в един момент стана неконтролируем за мен самата и започнах да се губя малко по малко. Чувствителността ми спрямо случващото се около мен намаляваше, безсънието ме побъркваше. Мислех си че съм напълно сама и никой никога няма да ме разбере, както ми се искаше. Толкова силно ме завладя, че в течение на времето както казах започнах да спя по час два.Имало е случаи в които забравям, че пресичам улицата. Поради грубото отношение, приятелките ми малко по малко се отдръпваха от мен, казвах им неща от които те се обиждаха и никой не смееше да ми каже нищо или да ми се противопостави, защото имах с какво да ги злепостява и засрамя.
Усещах че нещо в психиката ми не е наред и е на път да излезе от какъвто и да е контрол. Вътрешно знаех че ако продължа по същия начин да живея и да се държа, ще загубя себе си. Снижих се, изпаднах в минорно състояние за дълго време. Тогава започнаха паник атаките, които в течение на тези 8 години прераснаха в генерализирана тревожност. Ако имаше натраплива мисъл, която ме преследваше е че не заслужавам да бъда щастлива и че моето щастие минава през чуждото нещастие. Затова основната ми мисъл с която се хипнотизирах отново и отново е "не Трябва да съм щастлива" Не бих казала че вярвах на тази мисъл, по-скоро я приемах като знание. Което знание се превърна в неотменимо такова. Всеки Божи ден не си представях утрешния Божи ден. Исках да се отърва от себе си на практика, но в главата ми това изглеждаше просто като изрязване само онази част която ще направи някой нещастен. Напълно не осъзнавах колко е невъзможно това, но искрено се надявах че точно такъв ще е резултата. Мислех си че полудявам, че ще умра и че няма да има утре. Представях си психиатричните клиники и психиатрите като преизподнята в ада и определено не исках да си имам вземане даване с тях, за добро или за лошо. Опитвах се да прикрия това си състояние и да преглътна факта че ще полудея и ще умра. Или пък някак си със супер сили ще постигна наивната си цел. Че никой не трябва да е нещастен по какъвто и да е повод заради мен. И така ще се възстановя и всичко ще бъде цветя и рози. 
Истината е че се погребах жива, погребах всяка ценност за която ми копнееше сърцето и останах без абсолютно никакви инструменти с които да се справя. Търсих и изпробвах всякакви начини, които вярвах че са възможни да ми помогнат да се справя със състоянието си. Станах вегетарианка(и до ден днешен съм), станах веган суровояд, правих гладувания. Правих упражнения, йога по 2 часа на ден, фитнес и и излизах на няколко пъти от състоянието на паника. Но си връщах трвожоноста с тази първоначална нагласа, тя успяваше да надделее и аз отново си казвах "не трябва да бъда щастлива" и всичко отиваше по дяволите. И не потърсих помощ, вярвах наистина че съм сериозно ненормална(не че не бях) и неспасяема, та исках да се справя сама, а и мислех че лекарствата по никакъв начин няма да ми помогнат(но сега мисля, че е било твърде възможно ако бях пила успокоителни да видя колко прости мисли ми управляват живота и да се справя по-бързо) Тресях се от страх всеки път, всяка минута и секунда, когато имаше хора около мен. Правих ирационални неща. Отблъсквах хората, не бях способна да водя разговор. Не че не успях, да се справя без специализирана помощ, но определено не си заслужаваше този гърч. С твърде много жертви и на цената на твърде много ценни години. Последиците от толкова години панически страх са ужасни. Ужасни! Тъкмо когато идвах на себе си осъзнавах колко съм се повредила и допълнително се страхувах че няма да успея да намеря сили в себе си, да докарам живота си до такава важност от каквато се нуждае всеки един. И зъл и добър. От както чета форума мисля, че невежеството от всичко ми е изиграло най-лошата шега и че ако знаех за съществуването на такива специалисти, каквито са тези тук, щях да се справя много по-скоро. Но не съжалявам всъщност сега, какъв е смисъла. На ден днешен се чувствам прекрасно, след като осъзнах и извоювах обратно, но с повече мъдрост себе си. Все още имам лека несигурност относно бъдещето, но я преодолявам благодарение на мисълта, че временното ми тяло е само обител на моя дух, който има възможност да остане буден и неприкосновен.
Другото което е много важно, за да не си помислят хората че се справям сам сама. На 19 години срещнах любовта на живота си и мисълта за него ме е карала да поискам да променя живота си. Имахме трудности, бяхме разделени за дълго, но сега сме заедно и се подкрепяме. Сдобих се и с още по-ценни приятели от преди години, онези които ме изоставиха, защото вече не можех да правя това, което правих за тях. 
Витамин Б12 мускулни инжекции се оказаха моето успокоително и се чувствам все по-добре. Не казвам че той е единствената причината да съм добре, но усещам как организма ми работи все по-безпроблемно. Както надявам се да помогна и на други хора в такава ситуация и да алармирам психолозите да се запознаят по-добре с ролята на въпросния витамин. Имам още много неща за разказване разбира се, но щеше да стане мнооого много дълго

Добре се ориентираш браво. Ако изобщо имаш нужда от помощ то отговорът не е в хапчетата а в психотерапия.
Същата може да се проведе по скайп с говорящ български.
Натрапливите мисли считам, че са реалност за преживяващия ги. За мен са чуждо присъствие . Освен това са ловък измамник. Номерът е да не се хванеш на стръвта им.
Разбира се има и други интерпретации, а именно - че са част от теб и трябва да ги приемеш с любов. За мен специално работи предходната...
Поздрави и успех!

Тези състояния познати ли са ви?
Нервни ли сте? Палите ли лесно? Имате ли проблеми със съня? Не ви достига енергия? Или пък се затруднявате със съсредоточаването, с фокусирането, с равновесието? Имате ли проблеми със сърцето? Схващат ли се/изтръпват крайниците? Имате ли познати с подозрения за епилепсия, МС? Имате ли познати, преживяващи тежка депресия и паник атаки? Вие, или ваши приятели неуспешно правят опити за забременяване от години, или са диагностицирани като безплодни? Навестяват ли ви натрапчиви негативни мисли? Или имате познато детенце диагностицирано с аутизъм, или някаква форма на парализа? Веган ли сте? Вегетарианец? Ядете ли месо? Ако отговорът е ДА дори на един въпрос, то продължете да четете нататък. 
Съвременната медицина е колкото напреднала, толкова и неука и некомпетентна. Къде умишлено, къде просто поради незнание. За радост обаче, все повече жизнено важна информация започва да излиза наяве. Ето такава информация взехме от една скорошна лекция на уважаемата д-р Мария Папазова от пролетното издание на фестивала “Свободата да бъдеш” 2016. И за улеснение и удобство на читателя, организирахме в писан текст. Инвестирайте в четене едни 5 минутки, те могат да се окажат животоспасяващи.
В модерният свят върлува епидемия. Скрита епидемия. Цяла лавина от погрешни диагнози – започвайки с безплодие, и свършвайки с инсулт и рак. Потайният убиец води до стотици хиляди здравословни провали в световен мащаб.
Ето няколко кратки примера – съвсем действителни случаи.
40 г репортер: постепенно губи баланс, координация, “полудява”. Диагноза: Алцхаймер 8 месечно бебе, което постепенно спира да издава звуци, да реагира, а накрая – не може и да седи само 20 г. жена внезапно изпада в тежка депресия и прави опит за самоубийство Млада балерина, която се озовава неподвижна в инвалидна количка след пластична операция (на нос) 69 г. жена с проблеми в равновесието пада и получава тежка фрактура 38 г. жена след операция също прикована към количка 54 г. жена с параноидни налудности и агресивни изблици, диагностицирана като МС 4 г. детенце диагностицирано като аутист Млада жена с първичен стерилитет 96 г. мъж грабва нож и в налуден пристъп намушква жена си. Без никакви индикации за психични проблеми Диагностицирането в медицината е голяма игра на предположения. Ние лекарите, се опитваме, ако нещо не ни прилича достатъчно убедително на определено заболяване, да го докараме така, че да заприлича. Гледаме в едни книги, за които вие не подозирате и броим симптоми. Има ли 5 от 6 симптома – значи тази е диагнозата. И от там насетне, подходът към т.нар. “лечение”(а то е медикаментозно въздействие), е стандартен. Вие вече не сте личност, индивидуалност, а сте “Алцхаймер”...
http://www.svoizbor.com/2016/07/could-it-be-b12/
 
Тъй като дефицитът на б12 участва в изграждането на ДНК, то логично участваа и в изграждането на нервни клетки. 
 
 
ПП: Моят ЛИЧЕН опит по темата. 
Сега съм на 25 години и преди приблизително 8 години получих първата паническа атака. Бях в училище, 11 клас в час по география мисля, че беше. Зави ми се свят, първоначално не усетих страх, направо изпаднах сякаш в друго измерение. Предшестващото състояние на тези атаки не беше никак добро. Спах по 1-2 часа, бях развила психоза отпреди това, че никой не ме обича истински и бях ужасно гневна на света затова, търсих причините у хората, обвинявах ги за всичко, лягах си и ставах с мисълта че не съм истински обичана, после си лягах и ставах с мисълта колко гневна съм на целия свят. Цялото общество, колко грешно е устроено, ядосвах се на страхливите хора. Как може да ги е страх, нали живота е кратък и те трябва да видят как стават жертви на злата конкуренция, на злите корпорации, на злите хора които управляват света, които правят войни, всяват страх и тн. Трябва само да спрат да се страхуват и да пожелаят да направят нещо в името на себе си, не на обществената машина, която ги смила и ги оставя без нищо за което да се захванат. Исках посвещението на хората да се промени, да не са такива подлизурковци и страхливци. Според моето аз тогава, тези проблеми трябваше да се решат за един ден и нямаше друг вариант, освен да си давам цялата енергия затова. И усещайки несправедливостите, правейки опити да ги разрешавам малко по малко забравих онова чувство, че никой не ме обича и на негово място се намести гневът. Вдигах скандали на учителите, държах се като млад революционер, когато ми се налагаше да имам какъвто и да е контакт с други хора. Държах се изпитателно, бях поставила бариера през която да не минава никой, без да е изпълнил условията за доверие. Имах нещо като вътрешен кодекс на доверието. Тогава не осъзнавах колко едностранчиво възприемам нещата, може би защото се чувствах като празен лист хартия, който се донаписва според ситуацията и условията се появяваше подходящо решение за каквото и да е. Както и да е въпреки това бях щастлива. Но този гняв отвътре в един момент стана неконтролируем за мен самата и започнах да се губя малко по малко. Чувствителността ми спрямо случващото се около мен намаляваше, безсънието ме побъркваше. Мислех си че съм напълно сама и никой никога няма да ме разбере, както ми се искаше. Толкова силно ме завладя, че в течение на времето както казах започнах да спя по час два.Имало е случаи в които забравям, че пресичам улицата. Поради грубото отношение, приятелките ми малко по малко се отдръпваха от мен, казвах им неща от които те се обиждаха и никой не смееше да ми каже нищо или да ми се противопостави, защото имах с какво да ги злепостява и засрамя.
Усещах че нещо в психиката ми не е наред и е на път да излезе от какъвто и да е контрол. Вътрешно знаех че ако продължа по същия начин да живея и да се държа, ще загубя себе си. Снижих се, изпаднах в минорно състояние за дълго време. Тогава започнаха паник атаките, които в течение на тези 8 години прераснаха в генерализирана тревожност. Ако имаше натраплива мисъл, която ме преследваше е че не заслужавам да бъда щастлива и че моето щастие минава през чуждото нещастие. Затова основната ми мисъл с която се хипнотизирах отново и отново е "не Трябва да съм щастлива" Не бих казала че вярвах на тази мисъл, по-скоро я приемах като знание. Което знание се превърна в неотменимо такова. Всеки Божи ден не си представях утрешния Божи ден. Исках да се отърва от себе си на практика, но в главата ми това изглеждаше просто като изрязване само онази част която ще направи някой нещастен. Напълно не осъзнавах колко е невъзможно това, но искрено се надявах че точно такъв ще е резултата. Мислех си че полудявам, че ще умра и че няма да има утре. Представях си психиатричните клиники и психиатрите като преизподнята в ада и определено не исках да си имам вземане даване с тях, за добро или за лошо. Опитвах се да прикрия това си състояние и да преглътна факта че ще полудея и ще умра. Или пък някак си със супер сили ще постигна наивната си цел. Че никой не трябва да е нещастен по какъвто и да е повод заради мен. И така ще се възстановя и всичко ще бъде цветя и рози. 
Истината е че се погребах жива, погребах всяка ценност за която ми копнееше сърцето и останах без абсолютно никакви инструменти с които да се справя. Търсих и изпробвах всякакви начини, които вярвах че са възможни да ми помогнат да се справя със състоянието си. Станах вегетарианка(и до ден днешен съм), станах веган суровояд, правих гладувания. Правих упражнения, йога по 2 часа на ден, фитнес и и излизах на няколко пъти от състоянието на паника. Но си връщах трвожоноста с тази първоначална нагласа, тя успяваше да надделее и аз отново си казвах "не трябва да бъда щастлива" и всичко отиваше по дяволите. И не потърсих помощ, вярвах наистина че съм сериозно ненормална(не че не бях) и неспасяема, та исках да се справя сама, а и мислех че лекарствата по никакъв начин няма да ми помогнат(но сега мисля, че е било твърде възможно ако бях пила успокоителни да видя колко прости мисли ми управляват живота и да се справя по-бързо) Тресях се от страх всеки път, всяка минута и секунда, когато имаше хора около мен. Правих ирационални неща. Отблъсквах хората, не бях способна да водя разговор. Не че не успях, да се справя без специализирана помощ, но определено не си заслужаваше този гърч. С твърде много жертви и на цената на твърде много ценни години. Последиците от толкова години панически страх са ужасни. Ужасни! Тъкмо когато идвах на себе си осъзнавах колко съм се повредила и допълнително се страхувах че няма да успея да намеря сили в себе си, да докарам живота си до такава важност от каквато се нуждае всеки един. И зъл и добър. От както чета форума мисля, че невежеството от всичко ми е изиграло най-лошата шега и че ако знаех за съществуването на такива специалисти, каквито са тези тук, щях да се справя много по-скоро. Но не съжалявам всъщност сега, какъв е смисъла. На ден днешен се чувствам прекрасно, след като осъзнах и извоювах обратно, но с повече мъдрост себе си. Все още имам лека несигурност относно бъдещето, но я преодолявам благодарение на мисълта, че временното ми тяло е само обител на моя дух, който има възможност да остане буден и неприкосновен.
Другото което е много важно, за да не си помислят хората че се справям сам сама. На 19 години срещнах любовта на живота си и мисълта за него ме е карала да поискам да променя живота си. Имахме трудности, бяхме разделени за дълго, но сега сме заедно и се подкрепяме. Сдобих се и с още по-ценни приятели от преди години, онези които ме изоставиха, защото вече не можех да правя това, което правих за тях. 
Витамин Б12 мускулни инжекции се оказаха моето успокоително и се чувствам все по-добре. Не казвам че той е единствената причината да съм добре, но усещам как организма ми работи все по-безпроблемно. Както надявам се да помогна и на други хора в такава ситуация и да алармирам психолозите да се запознаят по-добре с ролята на въпросния витамин. Имам още много неща за разказване разбира се, но щеше да стане мнооого много дълго

Децата наказват ли се заради греховете на техните родители?   Въпрос: Децата наказват ли се заради греховете на техните родители?

Отговор: Децата не се наказват заради греховете, извършени от техните родители; нито родителите са наказвани заради греховете на своите деца. Всеки един от нас е отговорен за своите собствени грехове. Езекиил 18:20 ни казва: „Душата, която греши, тя ще умре. Синът няма да понесе наказанието за бащиното беззаконие, нито бащата ще понесе наказанието за синовното беззаконие.” Този стих ясно показва, че всеки сам носи наказанието за своите собствени грехове.

Има стих, който кара някои хора да вярват, че Библията учи, че наказанието за греха преминава през поколенията, но това тълкуване е невярно. Въпросният стих е Изход 20:5, който казва по отношение на идолите: „да не им се кланяш, нито да им служиш, защото Аз, Господ, твоят Бог, съм Бог ревнив, Който въздавам беззаконието на бащите върху децата до третото и четвъртото поколение на онези, които Ме мразят.” Този стих не говори толкова много за наказанието, но за последствията. Той казва, че последиците от греховете на един човек може да бъдат изпитвани поколения наред. Бог казваше на израилтяните, че децата им щяха да чувстват последиците от непокорството и омразата към Бог на самите родители. Децата, възпитани в такава среда, ще практикуват подобно идолопоклонство, и така ще паднат в утвърдения модел на непокорство. Влиянието на непокорното поколение щеше да посее нечестието толкова дълбоко, че няколко поколения бяха необходими, за да се обърнат нещата. Както илюстрира Изход 20:5, Бог няма да ни държи отговорни за греховете на нашите родители, но понякога и ние ще страдаме в резултат на греховете, извършени от тях.

Както показва Езекиил 18:20, всеки от нас е отговорен за своите собствени грехове и трябва да носим наказанието за тях. Не можем да споделим нашата вина с друг, нито може друг да бъде считан отговорен за нея. Обаче има изключение на това правило, и то се отнася за цялото човечество. Един човек понесе греховете на другите и плати наказанието вместо тях, за да може грешниците да станат съвършено праведни и чисти пред Бога. Този човек е Исус Христос. Бог изпрати Исус в света, за да размени Своето съвършенство за нашия грях. „Който за нас направи грешен Онзи, Който не знаеше грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога” (2 Коринтяни 5:21). Исус Христос понесе наказанието за греха вместо тези хора, които отиват при Него с вяра.
https://www.gotquestions.org/Bulgarian/Bulgarian-parents-sin.html
 

Все пак той иска ли да говорите и да си разрешите проблемите като двойка? Ти няма как да го постигнеш сама. Не взимай цялата отговорност за бъдещето, защото не е по силите на една жена да бъде и мъжът и жената в едно семейство. 
 Бъди каквато си, а именно жената. Аз ти давам съвет да се пазиш. Много добри момичета не осъзнават къде е границата на това неглижирайки проблемите да опиташ да простиш( в случая пренебрежителното отношение) и да простиш, и да останеш разбрана истински от отсрещната страна. Второто е много трудно.  Но само то си заслужава, бори се за чувствата си!
 

Хайде едно мнение и от моята камбанария - Хомеопатията. Така наречените "енергийни" напитки вкл. кафето, особено тип Робуста, а и зеления и черен чай, не дават енергия. Те всъщност изваждат складираната ви резервна енергия за спешни случаи, например прединфарктно състояние, грип и др. под. и... вие си мислите че някой ви е дал външна енергия. Като храна, мн. добри при физическо изтощение са 1-во глюкозата, а също и истинския шоколад, но не онзи от Палмово масло, а този с високо 70% съдържание на какао.
 Най-доброто според нас е т.н. Хомеопатичен Симилимум или Конституционалното хомеопатично лекарство, което хармонизира като отпушва чакрите, премахвайки потисканията на соматично и психично ниво и така човек разполага с всичката си налична енергия!

Лъжата се отразява отрицателно не на другия, а на този, който лъже. Не става дума за целите, а за чистотата на психичното поле на човека. Лъжата раздвоява личния свят и отнема сериозен енергиен ресурс за създаване на паралелната реалност. Сигурно трицифрено число е броят на последиците от присъствието и вътре в структурата на личната истинска реалност. Всички са негативни. Ако само вземем факта, че истинската лична реалност е динамична и се приспособява към непрекъснато променящата се среда, а лъжливата е статична и е обвързана с определен човек, събитие и обстоятелства..... 

Тези състояния познати ли са ви?
Нервни ли сте? Палите ли лесно? Имате ли проблеми със съня? Не ви достига енергия? Или пък се затруднявате със съсредоточаването, с фокусирането, с равновесието? Имате ли проблеми със сърцето? Схващат ли се/изтръпват крайниците? Имате ли познати с подозрения за епилепсия, МС? Имате ли познати, преживяващи тежка депресия и паник атаки? Вие, или ваши приятели неуспешно правят опити за забременяване от години, или са диагностицирани като безплодни? Навестяват ли ви натрапчиви негативни мисли? Или имате познато детенце диагностицирано с аутизъм, или някаква форма на парализа? Веган ли сте? Вегетарианец? Ядете ли месо? Ако отговорът е ДА дори на един въпрос, то продължете да четете нататък. 
Съвременната медицина е колкото напреднала, толкова и неука и некомпетентна. Къде умишлено, къде просто поради незнание. За радост обаче, все повече жизнено важна информация започва да излиза наяве. Ето такава информация взехме от една скорошна лекция на уважаемата д-р Мария Папазова от пролетното издание на фестивала “Свободата да бъдеш” 2016. И за улеснение и удобство на читателя, организирахме в писан текст. Инвестирайте в четене едни 5 минутки, те могат да се окажат животоспасяващи.
В модерният свят върлува епидемия. Скрита епидемия. Цяла лавина от погрешни диагнози – започвайки с безплодие, и свършвайки с инсулт и рак. Потайният убиец води до стотици хиляди здравословни провали в световен мащаб.
Ето няколко кратки примера – съвсем действителни случаи.
40 г репортер: постепенно губи баланс, координация, “полудява”. Диагноза: Алцхаймер 8 месечно бебе, което постепенно спира да издава звуци, да реагира, а накрая – не може и да седи само 20 г. жена внезапно изпада в тежка депресия и прави опит за самоубийство Млада балерина, която се озовава неподвижна в инвалидна количка след пластична операция (на нос) 69 г. жена с проблеми в равновесието пада и получава тежка фрактура 38 г. жена след операция също прикована към количка 54 г. жена с параноидни налудности и агресивни изблици, диагностицирана като МС 4 г. детенце диагностицирано като аутист Млада жена с първичен стерилитет 96 г. мъж грабва нож и в налуден пристъп намушква жена си. Без никакви индикации за психични проблеми Диагностицирането в медицината е голяма игра на предположения. Ние лекарите, се опитваме, ако нещо не ни прилича достатъчно убедително на определено заболяване, да го докараме така, че да заприлича. Гледаме в едни книги, за които вие не подозирате и броим симптоми. Има ли 5 от 6 симптома – значи тази е диагнозата. И от там насетне, подходът към т.нар. “лечение”(а то е медикаментозно въздействие), е стандартен. Вие вече не сте личност, индивидуалност, а сте “Алцхаймер”...
http://www.svoizbor.com/2016/07/could-it-be-b12/
 
Тъй като дефицитът на б12 участва в изграждането на ДНК, то логично участваа и в изграждането на нервни клетки. 
 
 
ПП: Моят ЛИЧЕН опит по темата. 
Сега съм на 25 години и преди приблизително 8 години получих първата паническа атака. Бях в училище, 11 клас в час по география мисля, че беше. Зави ми се свят, първоначално не усетих страх, направо изпаднах сякаш в друго измерение. Предшестващото състояние на тези атаки не беше никак добро. Спах по 1-2 часа, бях развила психоза отпреди това, че никой не ме обича истински и бях ужасно гневна на света затова, търсих причините у хората, обвинявах ги за всичко, лягах си и ставах с мисълта че не съм истински обичана, после си лягах и ставах с мисълта колко гневна съм на целия свят. Цялото общество, колко грешно е устроено, ядосвах се на страхливите хора. Как може да ги е страх, нали живота е кратък и те трябва да видят как стават жертви на злата конкуренция, на злите корпорации, на злите хора които управляват света, които правят войни, всяват страх и тн. Трябва само да спрат да се страхуват и да пожелаят да направят нещо в името на себе си, не на обществената машина, която ги смила и ги оставя без нищо за което да се захванат. Исках посвещението на хората да се промени, да не са такива подлизурковци и страхливци. Според моето аз тогава, тези проблеми трябваше да се решат за един ден и нямаше друг вариант, освен да си давам цялата енергия затова. И усещайки несправедливостите, правейки опити да ги разрешавам малко по малко забравих онова чувство, че никой не ме обича и на негово място се намести гневът. Вдигах скандали на учителите, държах се като млад революционер, когато ми се налагаше да имам какъвто и да е контакт с други хора. Държах се изпитателно, бях поставила бариера през която да не минава никой, без да е изпълнил условията за доверие. Имах нещо като вътрешен кодекс на доверието. Тогава не осъзнавах колко едностранчиво възприемам нещата, може би защото се чувствах като празен лист хартия, който се донаписва според ситуацията и условията се появяваше подходящо решение за каквото и да е. Както и да е въпреки това бях щастлива. Но този гняв отвътре в един момент стана неконтролируем за мен самата и започнах да се губя малко по малко. Чувствителността ми спрямо случващото се около мен намаляваше, безсънието ме побъркваше. Мислех си че съм напълно сама и никой никога няма да ме разбере, както ми се искаше. Толкова силно ме завладя, че в течение на времето както казах започнах да спя по час два.Имало е случаи в които забравям, че пресичам улицата. Поради грубото отношение, приятелките ми малко по малко се отдръпваха от мен, казвах им неща от които те се обиждаха и никой не смееше да ми каже нищо или да ми се противопостави, защото имах с какво да ги злепостява и засрамя.
Усещах че нещо в психиката ми не е наред и е на път да излезе от какъвто и да е контрол. Вътрешно знаех че ако продължа по същия начин да живея и да се държа, ще загубя себе си. Снижих се, изпаднах в минорно състояние за дълго време. Тогава започнаха паник атаките, които в течение на тези 8 години прераснаха в генерализирана тревожност. Ако имаше натраплива мисъл, която ме преследваше е че не заслужавам да бъда щастлива и че моето щастие минава през чуждото нещастие. Затова основната ми мисъл с която се хипнотизирах отново и отново е "не Трябва да съм щастлива" Не бих казала че вярвах на тази мисъл, по-скоро я приемах като знание. Което знание се превърна в неотменимо такова. Всеки Божи ден не си представях утрешния Божи ден. Исках да се отърва от себе си на практика, но в главата ми това изглеждаше просто като изрязване само онази част която ще направи някой нещастен. Напълно не осъзнавах колко е невъзможно това, но искрено се надявах че точно такъв ще е резултата. Мислех си че полудявам, че ще умра и че няма да има утре. Представях си психиатричните клиники и психиатрите като преизподнята в ада и определено не исках да си имам вземане даване с тях, за добро или за лошо. Опитвах се да прикрия това си състояние и да преглътна факта че ще полудея и ще умра. Или пък някак си със супер сили ще постигна наивната си цел. Че никой не трябва да е нещастен по какъвто и да е повод заради мен. И така ще се възстановя и всичко ще бъде цветя и рози. 
Истината е че се погребах жива, погребах всяка ценност за която ми копнееше сърцето и останах без абсолютно никакви инструменти с които да се справя. Търсих и изпробвах всякакви начини, които вярвах че са възможни да ми помогнат да се справя със състоянието си. Станах вегетарианка(и до ден днешен съм), станах веган суровояд, правих гладувания. Правих упражнения, йога по 2 часа на ден, фитнес и и излизах на няколко пъти от състоянието на паника. Но си връщах трвожоноста с тази първоначална нагласа, тя успяваше да надделее и аз отново си казвах "не трябва да бъда щастлива" и всичко отиваше по дяволите. И не потърсих помощ, вярвах наистина че съм сериозно ненормална(не че не бях) и неспасяема, та исках да се справя сама, а и мислех че лекарствата по никакъв начин няма да ми помогнат(но сега мисля, че е било твърде възможно ако бях пила успокоителни да видя колко прости мисли ми управляват живота и да се справя по-бързо) Тресях се от страх всеки път, всяка минута и секунда, когато имаше хора около мен. Правих ирационални неща. Отблъсквах хората, не бях способна да водя разговор. Не че не успях, да се справя без специализирана помощ, но определено не си заслужаваше този гърч. С твърде много жертви и на цената на твърде много ценни години. Последиците от толкова години панически страх са ужасни. Ужасни! Тъкмо когато идвах на себе си осъзнавах колко съм се повредила и допълнително се страхувах че няма да успея да намеря сили в себе си, да докарам живота си до такава важност от каквато се нуждае всеки един. И зъл и добър. От както чета форума мисля, че невежеството от всичко ми е изиграло най-лошата шега и че ако знаех за съществуването на такива специалисти, каквито са тези тук, щях да се справя много по-скоро. Но не съжалявам всъщност сега, какъв е смисъла. На ден днешен се чувствам прекрасно, след като осъзнах и извоювах обратно, но с повече мъдрост себе си. Все още имам лека несигурност относно бъдещето, но я преодолявам благодарение на мисълта, че временното ми тяло е само обител на моя дух, който има възможност да остане буден и неприкосновен.
Другото което е много важно, за да не си помислят хората че се справям сам сама. На 19 години срещнах любовта на живота си и мисълта за него ме е карала да поискам да променя живота си. Имахме трудности, бяхме разделени за дълго, но сега сме заедно и се подкрепяме. Сдобих се и с още по-ценни приятели от преди години, онези които ме изоставиха, защото вече не можех да правя това, което правих за тях. 
Витамин Б12 мускулни инжекции се оказаха моето успокоително и се чувствам все по-добре. Не казвам че той е единствената причината да съм добре, но усещам как организма ми работи все по-безпроблемно. Както надявам се да помогна и на други хора в такава ситуация и да алармирам психолозите да се запознаят по-добре с ролята на въпросния витамин. Имам още много неща за разказване разбира се, но щеше да стане мнооого много дълго

Ако искаш бърза развръзка (хапче) , потърси сексолог ,Ако желаеш да разбереш какво става с тебе , има много писано  http://www.beinsadouno.com/board/search/?type=forums_topic&q=онанизъм

Здравейте! За първи път пиша в подобен сайт и нз дали е на точната тема, извинявам се ,ако не е така. На кратко на 25 години съм , завърших бакалавър , сега  тепърва ми предстои магистър, имам мн приятели , които държат на мен , нямам сериозна връзка , за момента и имам здравословен кожен проблем, поради което трудно допускам някой до себе си , комплекс ми е . Проблема , който ме мъчи от мн време обаче е предателство от приятел, знам , че за мн хора е детинско , но за мен тя ми е като сестра , познаваме се от 10 години , буквално винаги сме си помагали, един от малкото хора пред , които съм била себе си и не съм се срамувала да говоря за проблемите си , включително и болестта. Проблема е там , че тя почна да употребява наркотици от 7-8 години редовно трева, а от 5-6 амфетамини , метамфетамин , заобиколена е от хора само , които употребяват , др около нея които не употребяваме сме забравени . Историята е мн дълга и болезнена , накратко скандалите ни почнаха след като употребата на наркотици почна да става редовна , от подкрепящ приятел се превърна в егоист. Един ден просто си тръгна , спря да ми вдига , да ми пише , да ми отговаря , за последните 2 години се засякохме 10 пъти , но за мен продължава да е същото и не искам и аз да забравя , да си тръгна и да я оставя да пропада . Един път съм я вадила от тази " дупка" както тя сама я нарече , но сега тя просто не ми позволява , в малкото пъти, които сме се засекли , и говоря , без да викам , с часове и тя казва , че ме разбира , че ще спре , че държи на мен и после пак не я виждам с месеци , не ми вдига , само мълчание , каквото и да кажа . Последното , което ме накара да ви пиша е , че преди 2 месеца почина нейн близък приятел , който употребяваше наркотици , при катастрофа , аз разбрах от др хора и нз в продължение на часове , дали и тя не е била в колата . Бях като ударена от самолет 2 дни ... Слава на Бог не беше в колата , жива и здрава е , но това ме накара да простя и забравя всичкото досега безразличие и исках само да и помогна и пак да си бъдем близки както преди , защото имам чувството , че част от мен я няма . Писах и в продължение на месец и половина всеки ден , тя къде отговаряше , къде не , но ми споделяше и беше благодарна за куража , дойде време да се видим , пребрах се в нашия град , писах , звънях , молих , нищо. Само мълчание , без никаква причина, поне от моя страна. В града ни научих , че все още употребява наркотици , даже мн по - чести и с дни . Само притеснителни неща и нищо добро. Последно и написах , мн тежки думи и че не ме интересува какво ще става с нея от сега нататък, че бях с нея до тук. Казах го в яда си , тя разбира се не отговори , но на мен ми тежи , защото не го мисля в действителност. Въпросът  ми е как да и помогна ? Да се обърна ли към майка и ? Как да помогна след като тя ми мълчи ? И най- важното за мен , погледнато отстрани , има ли смисъл , от моите думи и дела , мн общи приятели ми казват да се откажа от нея и , че не и пука явно за мен вече,  но на мен ми е трудно . Нз грешката в мен ли е ? Нз дали не е време да се откажа ... , но знам , че мн ме боли и не искам да става така. Благодаря ви за отделеното време , нз колко добре успях да пресъздам ситуацията , имам нужда от съвет , защото търся грешката в себе си , че не съм я подкрепила достатъчно , че в началото я притисках и и поставих ултиматум и постоянно чувствам вина , а искам да продължа напред!!! 

Откъде накъде ще спреш да се виждаш с нея, за да чакаш да види, дали си подходящ за нея? Това са пълни глупости.
 Нали и ти имаш мнение и желания? Бъди по-директен. Виж дали ще стигнете до разбиране. 
Вместо да си потискаш желанията ги заявявай ясно, за да можеш да се ориентираш кой си и къде се котираш. Където не се котираш, ще имаш свои задължения за вършене. Не се страхувай, няма смисъл.
 Бъди напълно искрен от тук нататък, изтрий с гъбата сенките на миналото. То няма да се промени, но хубавото е че може да остане там където е и да не се повтори. От теб зависи

Здравей!
Гледал ли си филма "Плесен"? http://www.dokumentalni-bg.com/2014/03/plesen.html

Откъде накъде ще спреш да се виждаш с нея, за да чакаш да види, дали си подходящ за нея? Това са пълни глупости.
 Нали и ти имаш мнение и желания? Бъди по-директен. Виж дали ще стигнете до разбиране. 
Вместо да си потискаш желанията ги заявявай ясно, за да можеш да се ориентираш кой си и къде се котираш. Където не се котираш, ще имаш свои задължения за вършене. Не се страхувай, няма смисъл.
 Бъди напълно искрен от тук нататък, изтрий с гъбата сенките на миналото. То няма да се промени, но хубавото е че може да остане там където е и да не се повтори. От теб зависи

Whatever
    Съгласен съм че се върви на етапи.
Един бърз въпрос  . забелязала ли си че умът ни е като лупа ? Като го насоча към нещо , то сякаш израства пред мен до там , че скрива всичко на около .Ето пример :         Жената , ми говори за някаква своя приятелка .И аз , за да подчертая че съм съпричастен  , казвам . Даа , да , тази бузестата нали  . Другите черти на лицето не помня .И друго важно за момента е че умът работи  автоматично , по навик . Посещава все , познати места .За да види нещо ново , трябва да го насочваш . Той е като един старец , Ако го оставиш без въпроси , може цял ден да ти разказва за минали случки . ...?? Значи извинявай , ако знаеш това :----------------------------------------------------------------ти трябва само работа за промяна на навиците .Разликата м/у хората е в това , на което обръщат внимание . Да знаеш , колко черти и външни и вътрешни не си харасвам .Обаче интересното е че жената не харесва някои други .Това достатъчен пример ли е , защо не трябва да се вторачваш в нехаресваното . Умът ще ти показва все ,,истини " . Но важното е на кое даваш приоритет . Значи не може , вечно да съм недоволен от ниския си ръст .Каквото можах направих и вече в огледалото не го виждам .Избрах  и с упоритост наложих друг навик .Сега виждам в лицето си черти които харесвам . Също не може да замениш едно нехаресване с безразличие . Неутралното идва после , когато си убедил себе си , че имаш хубости достойни за възхищение .А кой ги няма .Всеки човек има достойнства , на които може да изгради себеуважението си .
Горе  се отказах да поставя един клип , Сигурно и него си виждала .Информация има достатъчно и е достъпна . Въпроса е човек като не харесва нещо , да работи за промяната му .Стъпка по стъпка , ежедневно . До къде ще стигне не е интересно , ама никак .Важно е да върви .Просто това е живота , движение .
ПП            Предположих че нямаш метод за работа .Ще опитам да обобщя моя ...Първо е истината . Кое е истина , на кое да стъпя за да градя мирогледа си ? Истините са на всякъде , но скрити в различни тълкуваня . Избирам авторитет за да съм до някъде сигурен в това , към което се насочвам . Второ е разбирането . Претегляне на отделните думи , значението им , Значението и различните аспекти на всяко твърдение .  И , значението и различни тълкувания на интересуващата ме  идея . Хубаво е всеки ден да има време за медитация върху смисъла , същността  . И трето може би най важното , действието . Истина е твърдението ,, за лудо работи ,за лудо не стой ".Само действието поражда резултати .Всеки ден работа по създаване на нови , по полезни навици . Ако не желая да си виждам  (ххх) . Създавам с упоритост рефлекс . При спомнянето за (ххх) , обръщам вниманието , към предварително подготвена картина , натоварена възможно с най противоположните емоции . Мисълта е водача ,емоцийте са силата .Те държат човека в конкретното преживяване .
 
 

Проблемът, за който разказах си е доста по-дълбок. Колкото и да се прави на сигурна, аз знам че малка част от нея иска да е с мен, виждам го. Търси физически контакт с мен и т.н. Със сигурност няма да ме зареже веднага щом се появи друг, по простата причина, че сме го говорили това и сме стигнали до извода - чрез тези отношения никой от двама ни не може да се отпусне и да си намери друг човек. Което ме успокоява от една страна, но е и голям проблем. Тя си държи на тезата, че иска да си намери мъж, но тя самата не е готова за това. Аз я виждам че трябва да порасне и доста от разбиранията й са объркани и хаотични. 
Относно доверието, въпреки че сме адски искрени един към друг, се е случвало в миналото по веднъж да се излъжем за нещо много съкровенно и това е създало съмнения и в двамата и си го прехвърляме малко или много. Вече всичко си казваме и всичко знаем един за друг. Друг е въпросът, че мен ме е страх да не бъда заменен, въпреки че е малко вероятно на този етап.
Опитвам се да й дам свободата, от която има нужда, но ми е адски трудно. Малко съм обсебващ и искам често да се виждаме, да ходим на различни места заедно, от друга страна тя е точно обратното - обича да остава сама, да си върши своите си неща и понякога няма нужда от никой. 
За сега изход от ситуацията е единствено да спрем да се виждаме за известно време, за да осъзнае дали аз съм човека за нея или съм наистина адски неподходящ. По нейни думи ако веднъж е спряла да чувства каквото и да било любовно чувство към мен, няма да се върне никога и иска да сме адски близки приятели. Задънена улица.

Не е задължително да е точно както казваш, iti. Може и двамата да търсят повече сигурност един в друг, отколкото си показват. Нещата много рядко се оказват такива каквито изглеждат на повърхността. И именно от този страх от повърхностност в отношенията, прибързваме с решенията, които взимаме.
Според мен няма нужда от много размисли в случая, а просто от доверие. Ако си склонен(и готов най-вече) да го дадеш и то без размисли, става ясно дали си в подходящата ситуация или си наистина безсилен да поддържаш връзката. Ако не си готов, може би няма достатъчно честни разговори помежду ви. Пълноценният човек е всеотдаен, опитва всичко, за да постигне желанията си.
Защо да не може да го постигне? Разбира се, че може. 
 Плюс това, може би за нея в момента е по-важно да знае, за него какво е важно. Тя е споделила каквото е искала. Но ако се чудиш и колебаеш, това винаги би объркало теб, а и една жена допълнително. 

Най-ключовия момент след като човек предъвква миналото и грешките е в един момент да сключи договор със себе си: грешките съм ги направила,провалила съм хиляди възможности и това е нещо, което не може да се промени. Стореното сторено. Тези грешки и пропуски са причината за определени изживявания и следствия сега. Но ще ги оставя в миналото и ще се опитам да не ги повтарям при сходни ситуации. Ще живея с тях, защото те са нужни на личността ми. Не трябва да ги забравям, но трябва да разбера, че аз съм повече от няколко грешки и пропилени възможности. Затова без да ги забравям, но и без д се оставям на съжалението ще продължа да живея и да видим какво още ме чака  

Момичета, пък аз искам да ви кажа, че много хора минават през тези състояния. Преди се плашех и си казвах- давай, трябва да намериш начин да излезеш от това състояние, да го загърбиш. Сега разбрах, че не е нужно да бързаш да се отървеш т него. Дискомфортно е, това много добре го знаем и вие и аз. Но е важно състояние, защото благодаение на него нещо в нас се променя. Все едно за известно време само утайка се натрупва и имаш чувството, че не можеш да издържиш повече, толкова ти е подтискащо.Пълниш се с нещо,но нищо не се излива, само се трупа. Знам какво е.
Но е нужно. В един момент като мине време и си стигнал някаква точка, се случва обрат. Сега например аз не съм си мислила че живея само един живот, понеже твърдо вярвам в прераждането. И виждаш, че това не ме опази от подобно състояние. Дори да вярваш в бог, да вярваш в прераждането и прочие,пак минаваш рез подобни периоди. Може да е заради някаква причина (болест особено), обаче може и да не разбереш точно за какво. Но е нужно. Нещо в теб има нужда от това натрупване вътре в теб. И вместо неистово да се опитваш да го преодолееш, вземи се вслушай какво иска да ти каже това състояние. Ще ти нашепне някои неща ако се оставиш да го усетиш.Исследвай точно как се чувстваш във всеки един момент,а понякога си позволявай и да опиташ нещо ново. 

ChildInTime
Странно ми е да свързваш бхастрика с дълбокото дишане .Не става ли  въпрос за интензивно диафрагмено дишане .Характерно с мощно , до край изтласкване  на въздуха , С последващо отпускане , което позволява въздуха да изпълни дробовете .Обикновенно се правят серия вдишвания след което има задържане .Ритъма и продължителноста на задържането са индивидуални .Предупреждават за внимателно напредване поради опастност от необратими белодробни поражения , Лично съм наранявал диафрагмата и половин месец имах болки .Получавал съм краткотрайно замайване . Но съм следвал съвета и винаги след бхастрика има ритмично алтернативно .
Дишането е мощен метод ,За това . внимателно и бавно със постоянно себе наблюдение .Съвременния живот е беден от двигатени натоварвания и практикуването само на дишане , за мен е прекалено едностранно .

Практикувам интензивно дишане с хора, които имат да разрешават тревожни проблематики. Не го правя самоцелно. При тревожностите симптомите са пряко свързани с подсъзнателни наличности, невротични програми. Обикновено дифолт реакцията на преживяващия симпатикотонични симптоми е силно негативна, отхвърляща ги ментално и като емоционално отношение, което дисоциира съзнание от подсъзнание, изтласква невротичните програми още по-дълбоко в подсъзнанието, откъдето действат още шп-спокойно и се проявяват през още по-устойчиви и силни симптоми. А тревожността се проявява неслучайно - следствие е на характерови изкривявания, на сривове в ценностите, начина на живот и мислене. Тревожните симптоматики са като пътепоказатели, сочещи към определени уроци, свързани с характеровите програми и движения, към които водят. Самата симпатикотонична симптоматика е проява на един зов на цялостната личност (Азът, Селфът) към разширение на съзнанието и акордирането му до пулса на целокупния живот. Същите симпатикови прояви на изток се наричат активност на кундалини енергията. Това, което така или иначе се случва при човека с тревожност, е нужно да бъде догонено от разбирането му, от разширяващото се съзнание, от отношението му на кооперация към неслучайното, синхронично и подканящо към развитие случване на състоянието му. 
Не правя интензивно дишане, въртене, психотеатър, травма освобождаване упражнения и т.н. самоцелно. Когато ги правя с човек, умишлено събуждам и свръхзасилвам симптомите, от които обикновено бяга, на принципа на парадоксалното намерение, докато се учим на променено отношение, на сприятеляване и свързване между съзнателното възприятие на умишлено засилените симптоми и несъзнаваните, все повече осъзнавани наличности и преработката им. Това е майсторски процес, който е добре да се води от терапевт. Затова препоръчвам самостоятелна практика с интензивни дишания само когато вече е работено с тях в лична терапия, когато има известно разширение на съзнанието, приемане на симптомите и вече протича наситен процес на преживелищно учене от извадените на бял свят характерови програми и преработката им до адаптивни. Както казах, не препоръчвам самоцелното правене на дишане. Ако някой го търси като помощен метод за духовното си себеосъзнаване, молитвата, медитацията, дисциплинираният живот, любящата доброта, плавните дишания, отдадеността на Бога в ежедневието са далеч по-добри помощници по пътя. 

Izezaz, когато подхождаш с недоверие, не можеш да довършиш работата си докрай и това е причината да не успяваш.
 Многото четене и многото опит се разказват, за да са пример, иначе самото им упоменаване не означава, че са достоверни. Все пак става дума за конкретна методика, която се развива спрямо личната конституция на човек. Тя сама по себе си не е законодател, ти си законодателят, който използва функциите на закона. За да си законодател, който прилага нов закон, трябва да можеш да прилагаш силата на закона, това означава освен да си информирана за него, да си видяла и изпитала на гърба си действието му. 

Ефектът от хипервентилиращото дишане е както при бавните йога дишания - докато тялото се насища с кислород, то поради интензивността на процеса, в кръвта се случва хипооксидация, както при другите дихателни практики. Тоест, изключително здравословно е.
Но е психически предизвикващо - това е целта му. Събужда както ресурс за справяне, но и експлицира подсъзнателни съдържания мощно и директно. В теб например събужда онова усещане за непрегърнатост, за необичане, за изоставена самота. Онова детенце, което дълбоко не си вярва и чака големия друг да го подкрепи - бил той пастор или някакъв външен Бог. При теб обаче тази динамика е хистрионно капсулирана - разсъждаваш за нея, но съзнателността ти някакси се върти наоколо ѝ, кръжи около това прегръщане, което имаш да правиш към самата себе си. Да се обикнеш. Ако щеш, да почувстваш Бога отвътре си. В последните години ти преработи много. Но имаш още доста и го знаеш. Никога не си идвала при мен на лична терапия, не знам дали ходиш при някого. Засега това детско усещане за необичаност има склонност хистерично да заграбва внимание, да го завърта около себе си. В основата на хипохондрията е същият хистеричен механизъм. С това ти казвам само, че фиксацията на ума ти в болести, която сега правиш, представлява изместване на вниманието ти от реалната работа, която имаш да вършиш - от запълването на празнината в себе си. Работа по дълбоко себеобикване и себедоверие.  Ходиш ли на добър психотерапевт, за да свършиш работата, която имаш да вършиш? Това, че едно дишане те е разчовъркало, показва, че има какво да се вади от теб и върху какво да се работи. Това му е и целта, както и на всяка добра психотерапия - не замазване, а цялостна преработка. Ако искаш да я правиш, намери своя човек и действай. Иначе влизаш в хистерично хипохондрични въртележки, заграбващи както твоя собствен живот, така и стремящи се да въртят невротично вниманието на другите наоколо си, така индиректно хранейки онази базисна празнота отвътре. На въпроса ти за дишането - за десет години, никога съм нямал случай на вреда от него, дори и при два и повече часа работа с него. Когато човекът е готов и терапевтът знае накъде води какво прави, умишлено търсеният ефект от изваждане на бял свят на страхуваното се ползва, за да бъде решавано. Това се прави обаче, когато човек ходи на лична и групова терапия. 
Когато намеря време, ще ти пиша още.
С уважение и обич, Орлин