smkndm

Сетих се за приказката за кучето и гвоздея. Определено този въпрос ме кара да мисля в друга насока и повече ме мотивира. Замислих се за всички пъти, в които съм отказвала да излизам или не съм правила нещо, оправдавайки се с килограмите. И живея доста по-фригиден живот отколкото ми се иска, просто защото не мисля, че заслужавам живота, който искам. А това определено си е достатъчно страдание.

Ясно. Честно казано се чувствам по-комфортно с мъж терапевт, сега разбирам защо Разбира се, в интернет има толкова много практики/семинари и т.н. за женственост, ще започна да посещавам и такива извън терапевтичната работа. Наистина трябва да помисля и поработя над думите ви, защото те ми звучат много добре, но не ги усещам в момента като свои, искам да намеря моята лична истина и мотивация. Също нещо много важно, което осъзнавам сега е, че човек може да отслабне само ако се обича и харесва, за да може да прави правилните избори за себе си. А по принцип витае стигмата, че като не се харесваш, тогава започваш да правиш действия да промениш, но според мен тази промяна е деструктивна. Така че първо ще трябва да се науча да се обичам и харесвам, другото ще дойде като второстепенен ефект.

Благодаря! Понеже споменахте "колежка" - смятате ли, че трябва да е жена, за да ми помогне в това начинание?

Определено имах нужда да прочета тези неща, безкрайно благодаря за което. В процеса на терапия, се научих да се заявявам като професионалист и наистина виждам как това работи и постигам страхотни успехи. Имам и увереност като човек, че както се изрази Орлин - че ставам. Липсва ми увереността ми като жена. И определено сега още повече виждам колко работа имам по това. Относно това дали заслужавам, ще дам един пример: може би няколко месеца се самонавивам да си купя скъпа дамска чанта и не го правя - в главата ми са мисли като “не е честно”, “майка ти не си е купувала нова чанта от години”, “има деца умиращи от глад, ти мислиш за скъпи вещи” и сякаш цялата световна икономика зависи от това дали аз ще имам красива, качествена, маркова чанта. Сякаш съм някакъв страшен егоист незачитащ другите. Аз наистина вярвам, че не заслужавам това, нищо че от над 15 години живея сама и се грижа сама за себе си. Просто вкъщи имам пример за жена (майка ми), която е толкова отдадена на работата си и децата си, че никога не е правила нищо за себе си като жена. И все едно когато 30 години си гледал едно поведение, изведнъж да го променя/сменя, ми предизвиква доста стрес. Объркана съм, не знам от къде да започна. Преанализирам и не правя нищо. Защото когато е нещо ново за теб, постоянно си задаваш въпроси: ама правилно ли е, ама сега какво ще стане, пък какво ще кажат другите. Наистина, време е да се сепарират и да имам доверие в себе си, че щом искам нещо и го постигам, то то е вярното за мен. Благодаря, че провокирахте тези мисли в мен!

Отговорите ви са толкова мъдри и изпълнени с истина във всяка дума, че се наложи да препрочитам коментарите над 10 пъти, за да осмисля всичко. Да, ходила съм на терапия, имах доста стабилни ПА, които са зад гърба ми. Израстнах доста (особено на база, на това, което бях). Също чета страшно много психологическа литература - от там научих за мазохизма като част от петте травми. И в него се припознавам точно заради срама. Препрочитайки коментарите, усетих в себе си следната истина: харесвам се. Харесвам се на едно по-дълбоко ниво тип “знам коя съм” или намерила съм своя център. Например, ако някой ме обиди, на по-повърхностно ниво мога да се изнервя, ядосам, разстроя и т.н., но след 10мин. ще успея да се върна към себе си и да се балансирам и да ми мине. По същия начин в момента, благодарение на коментарите ви, осъзнах, че аз вътрешно знам коя съм, как искам да изглеждам, какво да правя, как да се държа и т.н., но на едно по-повърхностно ниво, точно като дете си казвам: няма пък! и правя на инат. Сякаш колкото повече се опитвам да се променя, толкова повече съпротивата е по-голяма. Вътрешно усещам, че това е единственото нещо, което ме отделя да бъда себе си и сякаш затова ми е най-трудно. Не разказах за себе си, защото четейки тук, толкова добре разпознавате хората, че го сметнах за излишно. Както споменах, съм на 33, необвързана, с много добра реализация по професията ми. Харесвам живота си, но това е нещо, което ме тревожи и някак си вярвам, че ще ме освободи да бъда себе си на 100%, а не както сега на 50. Това, което ме притеснява от промяната, е това, че може би ще бъда себе си, ще бъда щастлива, ще повярвам, че заслужавам любов и ще я срещна. И това буди у мен мисъл: и какво?! и като я срещна какво?! Все едно това е единствената и последна цел на живота ми и тя като се случи, за какво ще мечтая? За какво ще копнея? Сега докато пиша ясно виждам, че просто ме е страх да бъда обичана, желана, забелязвана. Последното е доста парадоксално - понеже ме е страх да бъда забелязана за това, което съм, ще стана 100кг, да ме забелязват, но заради кг. и вместо положителни емоции, да будя съжаление. Относно терапевта, ходих, но това е твърде болезнена тема за мен и остана неизказана. Ще потърся терапевт да започна да ходя пак. Благодаря ви за отговорите, точно тях исках да намеря! Надявам се, ако някоя друга жена прочете моята тема, да намери смелост в себе си, да бъде себе си. Започвам и аз!

Благодаря за отговора! Точно тези въпроси вътрешно знаех, че трябва да си задам и точно от тях ме беше страх. Израстнах в много консервативно семейство, в което думата “секс” не се споменаваше дори и аз някак си израстнах с идеята, че това е нещо срамно. Вътрешно в себе си знам, че съм много активен човек, който иска да общува с хората, да се закача, да провокира, да бъде сексуален обект (както вярвам всяка жена), и килограмите ми пречат да бъда себе си. Защото ако например съм на плажа и харесам някой мъж, аз не бих му дала сигнал, защото първата ми мисъл е: “да бе, кой ще обърне внимание на дебелана като мен” и се свивам в себе си. Сякаш килограмите ми пречат да порастна, оставам си едно дете, което е “горкото то”. Страх ме е да порастна и да стана жена, да изразявам своята сексуалност и да бъда обект на желания. Просто защото в моята глава това е “срамно”. Това съм виждала и ми е трудно да се откъсна от този модел. Сякаш ако съм себе си, ще живея коренно различен живот от майка ми и все едно я предавам. А относно любовта, разбира се, ако се обичах, едва ли щях да бъда това. Да, честно казано не смятам, че заслужавам любов. Но мисля, че по-основно за мен е, че ме е страх, че няма да бъда приета. Когато бях дете, обичах да пиша и рисувам и това за семейството ми, което се занимава с точни науки, си беше странно. Не питаха от какво се интересувам, какво ми харесва. Някак си понеже бях по-различна от тях и от брат ми, те не се интересуваха от мен в контекста на това за какво мечтая, какво искам. И сега разбирам, че аз нямам тотално доверие на себе си, че това което аз искам и това, което съм, е окей. Че моята представа за мен си, е вярна и трябва да и се доверя и да постигна тази представа. Сякаш ако го направя, ще живея много щастлив и свободен живот, а родителите ми живеят бедно и скромно. Не мога да се откъсна от това, че аз трябва да съм като тях и изпитвам вина, че ще съм щастлива.

Здравейте! Жена на 33 години съм, с наднормено тегло. Изключително трудно ми е да отслабна и се надявам, че тук мога да получа съвети относно психологическата си нагласа към този процес. Нямам никаква мотивация да го направя - опитвам се да си отговоря на въпроса защо? Защо искам да го направя, и честно казано не мога да си дам отговор. Дори отговор като "заради здравето ти!" не ме мотивира. Никога не съм спортувала и като цяло за мен фитнесът например е страшно скучно и досадно занимание и мога да се насиля да ходя около месец. Разбира се, мога да пробвам с друга физическа активност, която ми е по-приятна, като йога или танци, или плуване, но тогава, в случай, че не действам по определена изготвена програма (знаете, те включват фитнес и хранителен режим) и някак си не мога да следя калориен дефицит, объркам се и сякаш нищо не правя. Хем искам да следвам някакъв режим, за да имам отчетност, хем намирам това за адски случно и се насилвам да го правя. Не зная кой е правилния подход и само се саботирам и нищо не правя. Моля да ми помогнете относно нагласата и начина, по който да започна. Вярвам, че тялото просто следва мозъка и затова се обръщам към Вас, т.к. вярвам, че проблемът ми е психологичен.