Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Eva33

Участници
  • Общо Съдържание

    5
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Профил Информация

  • Пол
    Жена

Последни Посещения

The recent visitors block is disabled and is not being shown to other users.

  1. Много те моля да ми разясниш защо се припознаваш в типажа на моя мъж и какво означава това за теб, какви са изводите? Ще ми е много полезно, ако отговориш. Мерси!
  2. Приятели, мечти, хоби, вълнения...ей такива неща!
  3. Много внимателно препрочитам всички мнения и осъзнавам, ще не искам някак да работя вече със силата на мисълта и упражнявайки любов под формата на даване и саможертва, защото аз това правих цели 10 години. Не твърдя, че съм се задълбочила в душевното, защото както някой каза по-горе, аз съм материално-физически човек и даването ми е на време, жестове, ласки, секс и тн, тоест на всичко , на което съм способна. Тогава не успях да сътворя някаква любов, не вярвам и сега да успея. Но пък има сливане и привързаност, която до голяма степен не ми харесва, тъй като се чувствам в капан. По-скоро трябва да си пренаредя живота, без да слагам в центъра тая пуста любов във формата, в която ми липсва! Но мога да го правя само временно, винаги идва денят, в който всичко започва отначало. А на въпросите относно съпруга ми : няма промяна в отношението му и поведението му, бих го определила като един добър мъж, много семеен тип, помага ми много във всичко, без ярка индивидуалност, не пуши, пие в компания, няма много приятели, спортува. След трудните разговори напоследък, той осъзна, че в този живот няма нищо свое и уж ще работи в тази посока. Да имам такъв кротък и "безопасен" мъж ми беше много важно преди, тъй като бях силно лабилна, то и сега съм явно, но под друга форма.
  4. Много ви благодаря за отговорите. Всичко, което прочетох е нещо, което аз знам, но не мога да приема като пътеводна светлина и на което не успявам да се уповавам и да ме води към душевен мир и покой. Сърцевината на всичко е фактът, че аз не харесвам физически моя съпруг ( колкото и да е хубав, строен и поддържан) или по-скоро не го приемам на някакво първично ниво , тъй като го оценявам като симпатичен и харесван мъж, но моментите на физическа близост винаги ме сковават и в миналото даже често са ме разплаквали. Докато в главата ми е пълно с образи на други мъже, които ме привличат, тоест аз нямам проблеми на сексуално равнище. Нося и огромна вина, че не го обичам, така както се обичат мъж и жена , а той продължава да е с мен, да ме обгрижва и да ми дава внимание и любов. Напоследък го наранявам особено много и жестоко с думи и дела, за което после изпитвам отново вина и болка. Сюжетът в моята глава е, че той е всичко, което една жена би искала, но аз не съм способна да го оценя и аз съм дефектната, страхувам се да го загубя и да търся несъществуващото другаде, но същевременно не мога да се преборя със себе си и да се отворя безрезервно към него, а осъзнавам че това трябва да направя. Много ми е трудно...съсипвам го с отношение, безразличие и отблъскване и съм на прага да се разделим, ако ще да страдам после, но това чувство за вина ме убива и яде непрестанно!
  5. Здравейте, намирам се в пълна душевна безизходица, обзета от апатия, и в неспособност да се радвам на нищо. За да опиша проблема и произхода му, ще трябва да дам доста факти и мои осъзнавания и за да не става безкраен и обяснителен пост, ще ги формулирам като отделни точки. Започвам по хронологичен ред: - възпитавана съм предимно в критика, с безкрайни сравнения между мен и останалите хора, касаещи външен вид, поведение, възпитание; родителите ми смятат саможертвата за един от най-големите човешки добродетели и път към щастието; И до момента имам чест контакт с тях, но отношенията с майка ми не са добри, винаги са били изпълнени са с взаимна критика и разговори, завършващи със сълзи и драма. Да приемем, че след многобройни разговори със психотерапевти, четене на книги и дълги размишления , аз съм наясно че в детството и семейството са корените на всичко, което преживявам. - в момента съм на 35 години. Срещнах съпруга си , когато бях на 18 - от самото начало не го харесах визуално, но той мен много и започнахме връзка, защото аз прецених, че той е подходящ и стойностен човек. Дори го оцених като хубаво момче, но някак по общовалидната скала, а не моята лична. - по него време бях влюбена силно в друг мъж, с когото имах контакти още 4 години , но не и връзка. Той по-скоро ме отхвърляше като избор, но пък не спирахме с писмата, разговорите, имали сме и няколко срещи, но без секс - от самото начало със моя съпруг не съм имала пълноценен секс и интимност, но въпреки че го знаех, не му отдавах никакво значение, тъй като в моя мироглед беше важно да имаш за съпруг отговорен, възпитан, умен и добър човек, а той е повече от това - цели 10 години от връзката ни минаха в постигане на доста социални и материални цели, имаме дете, винаги сме били добри приятели, голям тандем и живеем без особени дразги и скандали - през цялото време на връзката ни аз съм носила в себе си особена празнина, която успявах да туширам с разумни доводи от сорта на" ти си лигла, не знаеш какво искаш и ти е скучно, огледай се какво имаш и спри да хленчиш и тн" - бях се концентрирала върху позитивните неща, които имаме като семейство и са много, и въпреки че знаех за липсата на отдаденост в сексуалено-интимен план, продължавах да омаловажавам този факт , мислих, че обичам мъжа ми , казвах му го и се имах за по-скоро щастлив човек - когато станах на 30 в мен се отвори голяма и постоянна нужда аз да обичам мъж, да го желая истински, да имаме страст и онази особена интимност между мъж и жена. Не можех по никакъв начин да я проектирам върху моя мъж, опитвала съм безброй пъти. - понеже съм доста хубава жена, започнах да я запълвам с флиртове и нови запознанства, които обаче не ми помогнаха, тъй като разбрах, че нуждата ми не е просто от секс с друг мъж. - малко по малко започнах да живея в мой собствен свят, в който се влюбвам истински и развивам какви ли не сценарии , като същевременно започнах да участвам все по- малко в семейния живот и да намирам все по-малко удоволствия в обикновените неща. Прекарвам много , много време със съпруга ми, но то е някак празно и по инерцията. - през последните 2 години аз съм обсебена от мислите за любов и как аз съм я нямала в желания й вид. Появи се идеята за раздяла,започнах да чета езотерична литература,поддадох се на нюейдж мисленето, исках да си обясня защо стигнах до тук и защо не успях да се отворя към моя съпруг, въпреки 16 години, през които сме минали през какво ли не и той винаги се е отнасял към мен като към жената на живота си. - наскоро седнах и му казах всичко това, което и на вас и оттогава сме в непрестанен кръговрат между развод, оставане заедно, отворен брак, пробна раздяла и какво ли не , но нямаме крайно решение, нито пък цел или посока, в която да тръгнем Огромната ми болка е, че след всичко това, аз нямам нито хъс, нито муза за каквото и да било, едвам избутвам ежедневието. От една стана разбирам, че ако искам любов, аз трябва да се освободя, да поема отговорност и да я търся. Същевременно обаче дълбоката ми настройка е , че няма любов, че всичко се превръща в битовизми и приятелство и ако е така, аз по-добре да си стоя в моето семейство. Но и в това да останем заедно, не намирам смисъл, тъй като нямаме свързаност и обща цел, сякаш всичко е постигнато вече и оттук насетне ни остава да ходим на работа, да чистим , да гледаме детето и така докато живота мине. А сме само на 35 и двамата и мисълта за това ме отвращава. Освен това разбирам, че голяма част на проблема се дължина факта, че сме заедно от малки , нямали сме други връзки и нямам изградена система от ценности във една връзка, нито база за сравнение, един вид незрели сме в това отношение. Друга моя особеност е, че не се приемам и обичам напълно, което рефлектира и върху любовта ми към другите. Усещам, че за да обичам даден мъж, той трябва да е перфектен в моите очи, а зная че това е невъзможно и ненужно. В този ред на мисли откривам причината за нелюбовта ми съпруга в мен и раздялата безсмислена. Както виждате съм осъзнала много неща, но съм и безкрайно объркана и в безпътица. Чета отдавна този форум и зная, че хората тук са мъдри и ще ви помоля да се включите с мнение, съвет или просто каквото ви дойде наум. Аз трябва да направя някаква същинска крачка напред, и трябва да е сега, докато все още съм адекватна, защото още няколко месеца в тези размисли и гледане в една точка ще ми костват психическото ми здраве и цялост. Много ви благодаря!
×