Misha64

Участници
  • Общо Съдържание

    21
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

За Misha64

  • Рожден Ден

Профил Информация

  • Пол
    Жена
  1. Пример от личен опит - да речем направила съм нещо добро за себе си /свършила съм добре някоя работа, която е важна и ще ми донесе добри резултати/ и съм доволна от себе си. В този момент ми е така лесно да обичам хората, да съм мила с тях и да се радвам на техните радости....В друг момент знам, че съм сгафила, проявила съм небрежност, допуснала съм грешка и съм пострадала по някакъв начин /да реч съм се разболяла/. В този момент ми е трудничко да съм с хората, които изглеждат сякаш си нямат никакви проблеми докато аз страдам...мен ме боли, а те се разхождат бодро и свежо и нищо не ги боли....и се смеят и са щастливи....а аз страдам...не мога да ги понасям с тяхното щастие, искам да се затворя вкъщи и да не виждам и да не чувам никого....искам да ми се махнат всички от главата! И има и друг момент в който аз все пак решавам да потърся помвощ....и виждам, че много от хората са готови веднага да помогнат, да подадат ръка....и тогава съм благодарна....и разбирам, че връзката ми с хората е нещо ценно и нужно...и че без тях едва ли бих се справила. Това са три различни състояния, които аз съм преживяла, предполагам всички вие също. И трите започват първо от мен. От моите действия, от моята нагласа, от моето отношение първо към себе си, което се проектира върху другите.
  2. Да, разбира се, точно така е. Права сте! Ако претенцията и умственото усложняване не живееха у мен нямаше да ги забележа и у вас! Или най-малкото нямаше да се подразня така. Нещо повече, аз писах в друг пост, че...се разпознавам почти във всички пишещи.....Затова не приемайте лично това което написах, то не е срещу ВАС като личност, то е срещу явлението, което причинява много проблеми на хората. Явлението на умствената усложненост...което е възможно при един много добър интелектуален потенциал. Преди да успея да отделя явлението от личността си аз самата водех битка срещу това нещо, което най-общо ще нарека его. И което неправилно идентифицирах със себе си. Но после разбрах, че АЗ и умът /и егото като негов продукт/ не сме едно и също нещо. Аз нарочно ви предизвиках. За да мога да ви покажа идентификацията. И да ви накарам да се разграничите. И да разберете, че отношението ми към вас като човек, какъвто съм и аз, е напълно доброжелателно и ако има негодувание, дразнение то е срещу идентификацията с ума и егото, умът който в 99% от случаите ни води за носа и ни оплита в сложни драми и казуси...където губим време, сили и ентергия, а нещата са всъщност много прости. Прости като един оргазъм, нещо естествено за някои, но също така почти непостижимо за други. Мойте уважения и съжалявам ако съм ви причинила неприятни емоции.
  3. Там е работата, че нещата са наопаки. Не страхът ти е следствие на наранявания, а нараняванията са следствие от страха ти. Ако се приближиш до едно куче пълна със страх, то ще те ухапе, макар и да е нямало такива намерения. Страхът ти ще го предизвика. Страхът е негативна енергия, едно неравновесие, което моментално предизвиква ответната реакция. Ако ти се приближиш към хората /или кучето/ с вътрешна усмивка и приемане /дори и само на себе си/, никой няма да си помисли да те хапе, напада, наранява или да бяга от теб. Приемането, обичта /без значение към кого са насочени/ притеглят, защото те са хубава енергия. Затова се получава така, че когато си влюбен изведнъж всички започват да те харесват...защото твоето излъчване е любов. Към кого е насочена тя е без значение, важното е че тя е твоето излъчване в момента и създава приятна аура около теб в която хора /и животни/ се чувстват добре. И обратно - достатъчно е да си изпитал негативност към някого, или обида....в началото на деня и после през целият ден да ти върви на всякакви случки, които сякаш потвърждават първоначалната ти емоция. Тя се натрупва, влизаш в порочен кръг. Неправилно интерпретираш, че ето на - права си да мислиш, че хората не те искат...ето доказателствата. Пропускаш факта, че цялата черна серия е стартирана от твоята първоначална негативна емоция...А дали тази негативна емоция наистина е оправдана? Дали тя наистина има нещо общо с теб....или чисто и просто другият човек също е в черна серия....Почти в 100 % от случаите нагативната реакция на някого спрямо теб няма нищо общо с теб. Той си има своите вътрешни причини, ти се явяваш само една възможност да ги проектира....осъзнавайки това става абсурдно да реагираш на чуждите негативни прояви....те не те касаят...вместо да си мислиш "ето на, хората не ме харесват и ме нападат, защото съм такава или онакава" си помисляш "тоя човек очевидно си има някакъв сериозен проблем с който аз нямам нищо общо" и приключваш...това е. Просто е на теория, на практика не толкова защото в повечето случаи сме на автопилот и реагираме несъзнателно. Номерът е при всеки позив за негативна емоция да спираме и да се подсещаме че..."тоя човек си има проблем, но аз нямам нищо общо с това".
  4. Ех...и тук се разпознах...почти във всеки пост разпознавам себе си! За разлика от iti, мога да ти кажа, че с теб сме от една планета. Затова и си позволявам да пиша...значи първо според мен неправилно формулираш въпроса. Тук не става дума за неразпознаване или липса на връзка с потребностите ти. Тук става дума за приоритетни потребности...Потребността ти е много ясна, и ти чудесно си я разпознала. Тази потребност се нарича - нужда от сигурност. Просто тя е много по-голяма /може би преувеличена/ от другите, които изреждаш и ги доминира. Причината може да бъде само една - детството ти е преминало в недостатъчно сигурно, подкрепящи, поддържаща и утвърждаваща среда. Да прибавим тук и голяма чувствителност и умствен потенциал. Тези две неща, носочени към гонене на сигурността градят затвори. Веднъж съградили този затвор нищо не ни остава освен социалната мимикрия. Тя обаче прави невъзможно удевлетворяването на останалите жизнени потребности които изреди и именно това става причината да започнем да търсим. Да търсим начините да разбием този затвор. Iti e много прав/а като казва, че сме пропуснали важни етапи на идентификацията си, на трупането на истински житейски опит, а не само пунктирането на такъв....получава се един разкол между реалната ни възраст /зрялост/ и видимо предполагаемата, т.е. може да сме на 50, но като натрупан реален , истински житейски опит да сме на 15, ако не и още по-надолу....още непреминали пубертета , както много точно го каза iti. Вместо да се радваме на мъдростта на зрялата възраст, ние се чудим как да прикрием житейска незрялост. Положението никак не е леко...но аз мисля, че никога не е късно да се започне. да се излезе от затвора. Осъзнаване се нарича. Трябва да се осъзнае, че сигурността е една химера, такова нещо няма. Второ трябва да се осъзнае, че страхът който едно малко дете е изпитвало някога и който го е тласнал към криене не важи вече за един възрастен човек. Тази програма вече трябва да се апдейтва. Да се осъзнае, че много от страховете са безпочвени..да започнат да се правят малки стъпки към различно поведение...по нова, актуализирана програма...Старите програми действат когато сме включени на автопилот, когато действаме неосъзнато. Значи трябва да се стремим към осъзнати действия. Осъзнатостта може да се тренира...най-напред в малките, ежедневни неща...всичко това е работа. Трябва да се разбие стената, тухла по тухла....за да оживеем. Тук има нещо много...особено. Хората се страхуват от смъртта, а дефакто те изобщо не живеят ..в истинския смисъл на думата. Докато сме в този наш затвор ние не жевеем...и именно това е страшното, а ние се струхумаве от ....нещо си дето щяло да ни нарани. Че какво по-наранявощо от това да ти минава времето без да си истински жив??!! Какво по-страшно?! Та най-страшното вече ни се е случило...от какво има тепърва да се стрехуваме??!!
  5. Аз всъщност не разбрах каква точно грешка е допуснал приятелят ти? Изневяра?
  6. Ревността винаги показва, че човек си има доста работа със себе си...и донякъде, че не е готов за връзка. Ревността е симптом на незрялост. Нещо като личностно заболяване. И трябва да се лекува. Само дето...това си е работа за цял живот.
  7. Ми най-вероятно е точно така. Той не я е преодолял още и ти няма как да не реагираш и да не се афектираш от това. Всеки на твое място би. Мисля, че си права и имаш пълно основание. И че това наистина е нещо като състезание, в което ще победи тази, която е по-търпеливата, която може да чака и която има по-здрава психика. На него му трябва време и постепенно ще свикне с теб и ако ти се овладееш и го оставиш да си го изживява без да го приемаш лично, ще спечелиш. Но като гледам май клониш към това да загубиш. И не очаквай невъзможното - че заради теб той като с магическа пръчка ще отреже емоциите си към нея. Това така не става. Иска се време. Става постепенно.
  8. Положих усилия да изчета всичко...но честно казано ми беше бая трудничко...леле що думи, леле що...умуване и що чоплене и нищене...и прилагателни и съществителни....а твърде малко, почти никакви глаголи. И не знаене кога се пише И и кога Й! Също така пълен и кратък член. При цялата претенция за изтънченост на изразяването...изведнъж виждаш, че не се познават елементарни граматически правила! И това го казвам съвсем не за да критикувам, а за да демонстрирам нещо, което се набива на очи. И то е че се избягват прости неща, а се забива вниманието в сложни, оплетени, претенциозни...мисловни конструкции. 100% съм сигурна, че имаш проблеми с оргазма. Че не можеш да достигнеш до оргазъм. Защото вместо да се отпусне ума и да остави тялото да изживее своята част от нещата, той през цялото време наблюдава и анализира и отнема това, дето се полага на тялото....чат пат оставя тялото да изпита нещо само и само после да го заглозга като гладно куче кокал....и да се наслаждава....и неизпитаното, неизживяното от тялото става повод за търсене, търсене, което пак е в услега на ума. Нужен е ОРГАЗЪМ. Съвсем материален и съвсем телесен. И повечето, да не кажа всички въпроси ще отпаднат автоматично е ще стане ясно като бял ден цялата илюзорност на подобен род търсене.
  9. Има една много банална и всеизвестна максима, която съм сигурна, че си чувала. За гледането не един в друг, а в една посока. Пак се употребява за любовните връзки, но важи за всички връзки. Което значи, че трябва да се намери ПОСОКА най-напред. Която и посока /път, занимание/ да избереш - абсолютно без никакво изключение по него ще има и други и общата посока ще ви свързва. Щото ако тръгнеш да търсиш хора /приятели/ преди да имаш посока своя си....тогава неминуемо ще се вторачваш в тях , ще дебнеш за отношението им към теб, ще се опитваш да се харесаш, няма да можеш да общуваш естествено. Най-веротно ще се присламчиш към някого, който да те влачи по неговия път и рано или късно ще ти писне. А когато избираш посоката - довери се на сърцето единствено. Избери път със сърце /дон Хуан/. Между другото докато се опитвам да ти помогна по проблема всъщност май помагам основно на себе си, защото нещата, които ти казвам на теб се отнасят и за мен. Тъй, че благодаря ти, че сподели...макар, че да прочета цялото ти писание ми костваше известно усилие, но не съжалявам...
  10. Чудесно е това!!! Благодаря!
  11. Тежък ти е проблема мойто момиче, разбирам те напълно. Това са последствията от семейната атмосфера в която си израснала и липсата на адекватно отношение от родителите ти. Аз бях същата като теб...по същите причини. Битката да се самвоизградиш е жестока. Няма да можеш да реализираш потенциала си поради склонността към зависимост. Ти търсиш това, от което си била лишена. Търсиш родителската обич, подкрепа и безусловна любов, които са ти липсвали. Става объркване на отношения с партньор и отношения с родител. Искаш от партньора това, което по принцип е трябвало да получиш от родителя. Не познаваш собствените си граници. При такова положение връзка с друг човек е невъзможно, не само любовна, всякаква. При наличие на зависимост любовта е невъзможна. Зависимосимият човек рано или късно намразва този, от когото е зависим без човекът да има каквато и да е вина. Но за съжаление аз не знам кой е верният път, макар вече много години да се боря с подобно нещо. Хубавото е че ти се наблюдаваш, анализираш и стигаш до верни изводи за себе си. Ти сама си осъзнала зависимостта си. Трябва да отклониш внимание от момчето с което си и да търсиш собствено поле, някакви групи...да се включиш в някака група като част от екипа. Група, която върши нещо...да се почувстваш част от общност и че от теб зависи нещо в нея. Но да бъде група, не индивидуално занимание. Ти имаш нужда да тренираш отношения, да опознаеш границите си ...в началото ще бъркаш, но лека полека ще почнеш да ги усещаш, хората с ясни граници ще ти ги покажат. Каза, че нямаш свои приятелки. Задължителто трябва да намериш такива...все някакви интереси имаш предполагам, йога, танци, фитнес..... поемай инициатива, предложи на колежка да отидете след лекции /или работа да се разходите или да пиете кафе някъде/. Търси хората, учи се да влизаш и излизаш от отношения. Да не се вторачваш кой как те погледнал и какво казал. През цялото време дръж в съзнанието си мисълта, че ти тренираш, учиш се на общуване и е нормално да има и засечки, но какво от това, продъжавай....търси хората, не бягай от тях, само хората ще те научат....и..не приемай нищо лично. Ние сме тука на тоя свят да се учим и да бъркаме и поправяме грешките си. Ако бяхме научени нямаше да сме тук. И азбери, че хората не могат да заместят родителите ти и да запълнят дефицита ти. Ти ще го запълниш като обърнеш вниманието си от теб към света...а не обратното. Виж го тоя свят...има и други интересни неща извън теб и връзката ти и момчето ти.
  12. Това е уловка на ума. Точно съзнанието ти няма да изчезне, но ще изчезне индивидуалното аз, егото, което е свързано с ума. Съзнание и ум са две различни неща. Ако съзнанието е океан, умът е капчица, която претендира да шефът на парада. Не, не е. И не само не е, ами ...дори точно обратното, именно това малко аз ни ограничава в разни измислени схеми и не ни позволява да проявим силата и могъществото си, които са ни заложение. Така, че от неговото изчезване само ще стане по-добре. Не случайно говорят за блаженство при разни състояния близки до смъртта, хора, които са се върнали. Нали и при наркотиците това се случва но по неестествен начин. А при смъртта се случва по естествен. Така, че ...изглежда е голям кеф, а ние си скапваме целия живот поради страх....
  13. ОСЪЗНАВАНЕ. Първо си задай въпроса ТОЧНО от каво те е страх. "Смъртта" е нещо, което ние не познаваме и гледаме само отстрани и повърхронстно. Значи от какво точно? От неизвестността? От болката при самото умиране? От раздялата с близките? От мислъта за КРАЙ? Отговори си първо на този въпрос и след това нататък. Ако е от болката, ми то и раждането боли,ама всички раждаме нали? Ако е от неизвестността, та тя е непрестанно с нас! Нима знаеш какво ще стане след малко, или утре или догодина? Не, не знаеш, защото колкото и да си мислиш че контролираш нещата винаги се случват неочаквани неща. И слава Богу иначе щяхме да пукнем от скука. Ако е от раздяла с близките - откъде си сигурна, че е така? Не знаеш какво има после и не знаеш дали с още по-близки няма да се срещнеш. От края? Абсолютно всички духовни учения казват, че смъртта не е край, а само етап, промяна, времнна смяна на "агрегатното" състояние. Има народи при които смъртта се празнува, защото душата си отива у дома. Учила каквото учила, работила каквото работила тук и се прибира у дома си. Има обаче едно наистина страшно нещо. И то не е как, кога и от какво ще умреш /не казвам дали щото този въпрос е излишен/, а как и дали живееш! Как минава животът? Дали изобщо може да се каже че си жив, ако се носиш на автопилот из пространството и се чудиш аз що щя тъка изобщо. То няма никаква гаранция че живеем /в истинския смисъл на думата/ а сме тръгнали да се плашими че ще умрем!! Влачим жалко съществуване...без радост, без вдъхновение, без страст, без любов.....окопали се в някакви уж сигурни убежища, които наричаме "работата ми" или семейството ми"., или "вкъщи".....а ни е страх че това жалко съществуване може да приключи....живи ли сме изобщо та да ни е страх че ще мрем?! И тука има един прадокс. Точна тези хора, които ЖИВЕЯТ истниски - с любов, с вдъхновение, с радост - тях не ги е страх от смъртта. Страх ги е тези, които смътно осъзнават че не живеят и все отлагат живота за понататък.....първо да се подсигурим...па после ще живеем за удоволствие....точно тях ги е страх, щото усещат че пропиляват времето, което им е дадено на тая земя. Един студент ако е учил през годината със страст и желание не само не го е страх от сесията и изпитите, ами дори им се радва, защото знае че е дал от себе си, знае че е свършил работа и сега се радва да изрази това. Кой го е страх от сесията и изпита?! Страх го тоя дето през цялото година е драмел....и знае, че нищо не е свършил, че не е работил и че не е научил нищо. Щото знае, че ще го скъсат и ще трябва да повтаря /друг е въпросът че сега не е баш така в университетите но това е друга тема/. така, че разчопкай го тоя СТРАХ и го определи точно какъв е ...като за начало.
  14. Да, психиката дава възможност да се отработи проблемът преди да е слязъл в материята, това е ясно. Но все си мисля, че всичките тези наши търсения...са търсене под вола теле. Защото колкото повече търсиш толкова повече неща за търсене изникват. Това търсене е умствено инициирано...а има едно друго ..намиране без търсне, когато живееш прост и заземен живот, но честен живот, и го живееш с чувствителност....и научаваш непрекъснато неща от всичко - от вятъра, от въздуха, от земята, от дърветата, от животните, от хората....и не търсиш нищо защото и без друго непрастанно научаваш, та няма какво сам да ходиш да търсиш.