mariag

Уважаеми, 
писала съм Ви преди и с доста подобни теми се запознах. Оставам очарована от ефекта, който имате върху хората, и то само чрез този форум. Благодарността и признателността към Вас винаги ще я имам. 
Моето "настояще" започна преди броени дни, когато дядо ми почина. Връзката ни беше повече от специална за мен, и когато разбрахме за смъртта му - рухнахме. 
(Този човек малко преди това стоеше с мен да ме успокоява след сериозно ПТП, в което участвах. А сега го няма...)
Тази година не е лесна за много хора, които познавам, а и които не познавам. Чувам, виждам и ридая от това, което се случва. 
Обзе ме чувство на паника, когато казаха, че е имал коронавирус, и че слагат и нас под карантина... в дом, който той обитава до последно.
Затворена толкова време на това място не ми се отрази добре. И то меко казано. Изгубихме обонянието си малко след това и се започна.
Паника.
До сега, по време на цялата пандемия бях добре, обнадеждена и спокойна, че всичко ще приключи, и че всичко ще е наред.
Болката по дядо, в комбинация със смразяващия страх, който започнах да изпитвам ме погубват.
Може би беше грешка, че четох какви ли не неща за вируса - до какво води (че влияе на психиката), ваксините (че не трябва да си го причиняваме, защото всичко е конспирация) и т.н... останах без всякаква надежда за изход от ситуацията, но не се сдържах. Нямах обяснение и причина за случващото се.
Защо? Защо се случва? Ще спре ли? Кога?
Главата ми тежи от страшни мисли – че нямаме бъдеще, че света свършва, и други подобни.
Страх ме е. Страх ме е от смъртта, страх ме е, че ще изгубя още близки хора, страх ме е, че няма да имам деца, а дори и да имам... какво ни чака?
Едва издържам и не намирам успокоение. Мисълта за самоубийство дори ми минава от време на време през главата. И тя ме плаши, но и ме провокира.
Параноята изведнъж стана част от ежедневието ми.
Не намирам сили да се изкъпя дори...
Как да се справя с това всичкото в главата си?!
Как да знам, че има за какво още да живея?!
Как да съм спокойна, че такова страшно нещо като тази година няма да се повтори?!

А има ли вариант чрез изпращане на SMS-и, или нещо подобно, да си заплащаме ние - потребителите? 
Мисля, че всеки, който има нужда от форума (особено в такива времена) би бил склонен да заплати дори и нещо символично. Най-малкото, защото освен "Благодаря! Много ми помогнахте!" нямаме други начини да Ви отдаваме благодарност и признателност.
Какъв по-добър жест от поддържането на форума?
Иначе и банков превод съм готова да направя.
Извинявам се за предложението, ако е неуместно.

Уважаеми, 
писала съм Ви преди и с доста подобни теми се запознах. Оставам очарована от ефекта, който имате върху хората, и то само чрез този форум. Благодарността и признателността към Вас винаги ще я имам. 
Моето "настояще" започна преди броени дни, когато дядо ми почина. Връзката ни беше повече от специална за мен, и когато разбрахме за смъртта му - рухнахме. 
(Този човек малко преди това стоеше с мен да ме успокоява след сериозно ПТП, в което участвах. А сега го няма...)
Тази година не е лесна за много хора, които познавам, а и които не познавам. Чувам, виждам и ридая от това, което се случва. 
Обзе ме чувство на паника, когато казаха, че е имал коронавирус, и че слагат и нас под карантина... в дом, който той обитава до последно.
Затворена толкова време на това място не ми се отрази добре. И то меко казано. Изгубихме обонянието си малко след това и се започна.
Паника.
До сега, по време на цялата пандемия бях добре, обнадеждена и спокойна, че всичко ще приключи, и че всичко ще е наред.
Болката по дядо, в комбинация със смразяващия страх, който започнах да изпитвам ме погубват.
Може би беше грешка, че четох какви ли не неща за вируса - до какво води (че влияе на психиката), ваксините (че не трябва да си го причиняваме, защото всичко е конспирация) и т.н... останах без всякаква надежда за изход от ситуацията, но не се сдържах. Нямах обяснение и причина за случващото се.
Защо? Защо се случва? Ще спре ли? Кога?
Главата ми тежи от страшни мисли – че нямаме бъдеще, че света свършва, и други подобни.
Страх ме е. Страх ме е от смъртта, страх ме е, че ще изгубя още близки хора, страх ме е, че няма да имам деца, а дори и да имам... какво ни чака?
Едва издържам и не намирам успокоение. Мисълта за самоубийство дори ми минава от време на време през главата. И тя ме плаши, но и ме провокира.
Параноята изведнъж стана част от ежедневието ми.
Не намирам сили да се изкъпя дори...
Как да се справя с това всичкото в главата си?!
Как да знам, че има за какво още да живея?!
Как да съм спокойна, че такова страшно нещо като тази година няма да се повтори?!

А има ли вариант чрез изпращане на SMS-и, или нещо подобно, да си заплащаме ние - потребителите? 
Мисля, че всеки, който има нужда от форума (особено в такива времена) би бил склонен да заплати дори и нещо символично. Най-малкото, защото освен "Благодаря! Много ми помогнахте!" нямаме други начини да Ви отдаваме благодарност и признателност.
Какъв по-добър жест от поддържането на форума?
Иначе и банков превод съм готова да направя.
Извинявам се за предложението, ако е неуместно.

Да ме извинява Донка  . До към 25 г. темата Бог старателно я заобикалях ,за да не сбъркам нещо .Това бе далечното непознато , от разказите на баба ми . В скалата на ценностите си бях сложил на върха , Духа .Тогава се говореше за величието на човшкия дух и бях приел . че Духа е този който ни ръководи . Стига да се вслушваме в напътствията му .За някой младеж е истинска благодат , да притихне и потърси здравия смисъл на някоя случка от деня . Сега го казвам така . А тогава просто превъртах случките по някоко пъти , за да свикна как да се държа . Иначе от притеснение ,не че блокирах , но бърках . Разумното поведение се учи на саме със себе  си , като ежедневно правиш нещо , като медитация на тема ,, как да постъпя още по добре " . Медитативното състояние почти изключва емоцийте ---това е важно условие .

Здравей Мария  Добре дошла в нашия форум.
Според скромното ми мнение, твоето тяло съвсем навреме и на място те спасява от далеч по-неприятни изживявания и разочарования. Ако влезеш във връзка с комплексите си заедно, те ще я разрушат, колкото и да е красива, колкото и добър човек да с срещнала, колкото и да се стараеш... Вместо да търсиш вниманието на мъжете като "лекарство" за комплексите си, мисля, че е далеч по-разумно да се научиш да обичаш и харесваш себе си такава, каквато те е създал Бог и не заради някакви свои качества или вид, а защото Бог те обича. Така ще започнеш да привличаш по естествен начин приятели и ще виждаш в тях не хора с конкретни качества, които ти харесват или не, а божии деца същите такива като теб . Тогава щастието във връзката ти  ще бъде естествено и трайно. Казвам го от опит. 
Успех!

Преди всичко трябва да знаеш , че подобни притеснения има всеки . Независимо кой е той . И уелския принц ги е имал .То е защото сме социални същества и общуването е важно за съществуането ни. Няма значение кой какво мисли за себе си , кой какъв е  . От значение е да има комуникация , толкоз ... В течение на комуникацията поведението се доуточнява .Комплекса за малоценност или др. подобни са неприятни защото пречат да виждаш реално какво е отношението на другите . Може и да те харесват , но предварителната настройка ще изкриви възприятието и връзката не може да стане .
https://www.edna.bg/svobodno-vreme/syveti/10-snimki-koito-dokazvat-che-ne-biva-da-viarvame-na-vsichko-koeto-vizhdame-4649524
https://www.vesti.bg/lyubopitno/shoubiznes/triabva-li-zheni-s-nadnormeno-teglo-da-defilirat-po-banski-6072293