AnnaNas

DilianaD, безкрайно благодаря за тези думи! Обикновено търпя критики всякакви, стига да не са нахални и безочливи, но още по-се радвам на положителен и разбиращ събеседник. Благодаря ти! Аз не сикам да те притеснявам, но ако имаш време и желание, да пишем на лични. Интересно ми е какво се е случило с теб. И отново ти благодаря! А и настъпващите празниците сега са дни на пост и размисъл. Не постя, но много размишлявам. А трябва действие.

Благодаря ти Диляна, Благодаря на Орлин! Изобщо, че обърнахте внимание, въпреки заетостта си. И за вниманието! Разбира се, че съм съгласна с вас. Ходила съм на много психиатри, психотерапевти, без успех. Може и причината да е в мен. Нали всичко зависи от мен, "уж". Но понякога човек има нужда от здрава ръка, то е ясно, че всеки е сам във всяко събитие, но нали за това е търсената помощ. Първият психиатър ме хвана в период на 22 годишна възраст, изпадах в жестоки кризи, той беше от старата генерация, тогава тези лекари се брояха на ръка, където беше задължително да те натъпче с всички възможни лекарства, "за да се излекуваш". И така се блъсках с голяма шепа лекарства, не знаех къде се намирам и се радвах, че страховитите симптоми изчезваха. А аз само съм ги потискала. И за това реших да замина и да се боря без лекарства на 22 в чужда държава, без език. Но успях. Обаче мисля, че търчейки там като изоглавен да си решиш статута и обучението, и работата, да се издържаш и справяш сам, мислейки, че решаваш проблема, се оказа, че всъщност отново съм бягала от него. И там ходих на психотерапевт, доста сеанси, но не се сработихме. Имах чувството, че тъпча на едно място. Историята е дълга, няма да задълбавам. Върнах се в БГ и разбира се веднага потърсих психотерапевт. Но нищо. Реших, че нещо не ми е наред, и спрях. И само се обръщах когато не издържах, а човек трябва да е последователен. Искам да ви благодаря за точните думи, всичко съм си го повтаряла, но точните думи в точния момент са много важни. И благодаря. Като, че ли на човек наистина му трябва малко, но това "малко" крие зад себе си много труд и работа, за да прескочиш летвата. Орлин, може ли контакт, искам психотерапия. Имам инструктор от две седмици с хранителен режим и упражнения, но не съм сериозна. (предвид обстоятелствата). Знам, че идват празници, много бих се радвала да започна колкото се може по-бързо (ако е възможно, разбира се). Много чета тук във форума, на твоя сайт, понякога много се обърквам, просто се заплитам във всички мисли, мнения, и в моите собствени, и става страшно, като паяжина. Как да открия бивш алкохолик, в АА ли? Кой ще води терапията? Предложиха ми детоксикация тук под наблюдение и лекарства, но ме е страх да влизам в болница. Ако трябва ще го направя. Знам, че трябва да предприема нещо, защото чак се страхувам от себе си. Дори медузата има по-координирани движения и "мисли" от мен. Опитвам се сама, но е много трудно и безмислено, като се има предвид, че има такива специалсити. Благодаря ви отново! А, за детето, ме е страх, че ще му дам цялата обич, ще се фиксирам върху него, и моят проблем пак ще се отключи след време. Дали не е егоистично, не сикам да прехвърлям слабостите си върху невинно същество. Слава Богу има още останал ресурс за любов в мен, и то благодарение на един отец, който като, че ли Господ го изпрати на поклонението на баща ми. От време на време разговарям и с него.

Здравейте, много бих искала да се свържа с Орлин Баев и д-р Първанов. Със сигурност имам нужда от психотерапия. Жена, На 43г. Нямам семейство, нямам деца, 1-2 приятели и малко познати, което само по себе си си е чист повод за негативно ежедневие. Преди 2 години загубих баща си след дълга битка с рака, беше тежко, защото борбата продължй 9 месеца, аз никога не се отказвах да губя надежда, и не искам и да се оплаквам от всички ужаси които преживяхме, защото се възхищавам на баща си, че въпреки всички мъки които изживя, никога не се оплака. На следващата година сестра ми получи инсулт (а е на 47), беше в кома 2 седмици, в изключително опасно състояние. Не знаех къде се намирам, автоматично се придвижвах отново от работа до болницата, или само в болницата, чакайки последващите операции (по 9 часа). Слава Богу тя е добре, но благодаряние на екипа който й спасй живота, а и на грижите на близките, които неотлъчно бяхме денонощно в болницата с безброй задачи и преспиване там. (беше с гастростома, трахиостома и т.н). След 3 месеца се възстановй и благодаря на Господ, че чу молитвите ни. След 6 месеца, майка ми влезе в болница със съсмнения за най-тежката диагноза, и тогава мислех, че няма да издържа. Аз пиех диазепами и алкохол. Близки познати казваха да не пия диазепам, личния лекар даваше само по 10мг на ден. И така започнах да пия, от начало по малко, после по повечко и сега изпивам по 500г твърд алкохол всеки ден, или по две бутилки вино. И така от 3 години. И преди съм упортебявала алкохол доста често, но сега чак ме е страх от себе си. Преди година и половина си взех коте, колкото и да не исках, защото все си представях последния момент, когато се стигне до сбогуване, понеже съм имала куче и много тежко го преживях. Това животинче беше най-добрият ми приятел, само с поглед се разбирахме. Обаче падна от балкона и то фатално. И това като, че ли беше капакът на всичко. Колкото и да се отвращавах от живота, да пиех, да се негативизирам допълнително, все се радвах на някои неща. Тамън човек се зарадва на нещо и то изчезва като дим. Много трудно го преживях, но това събитие отключи всичките ми страхове, таени и потискани до сега изобщо, наистина изпаднах в жестока криза, със смяна на настроенията, невъзможност да се концентрирам, никакво спане през нощта, вълни всякакви, високо кръвно, треперене. Изплаших се, че ще си отивам от този свят, но въпреки това пак най-безочливо продължвавам да пия. Говорих с психиатър за евентуален престой в клиника за детоксикация за една седмица, но не мога да издържам и 5 мин. в болница. И все го отлагам, както и всички неща които съм искала до сега. Преди обожавах да ходя на планина, за мен това е най-вълшебното място където може човек да поговори и със себе си и с природата. Търсех някой да идва с мен за компания, но все нямаше кой и тръгнах сама. Но сам е скучно. Нали силата е в групата. И така сега дори не мога и една стълба да изкача от този алкохолизъм, защото съм и пушач. За съжаление мога да работя от вкъщи и това допълнително допринася за обездвижването и обездушаването. Вече никъде не излизам, защото дори пред блока да изляза и ми става лошо, да не говорим за градски транспорт. Докато баща ми беше болен, аз хвърчах по всички възможни лекари, болници, за лекарства, направления и всякакви безумия, ходех и на работа, защото ни трябваха пари. Виеше ми се свят по улиците, не можех да пресичам по светофарите, докато нкяолко пъти ме предупреждаваха лекарите да си видя хемоглобина, ама аз не обръщах внимание, защото тичах и бързах да спасявам баща си (като, че ли от мен е зависело). Накрая го проверих и се оказа, че съм с хемоглобин 60. Изплашиха ме и влязох в болница, после операция на матката защото имах много тежки кръвоизливи от година и то си е дошло времето. Искаха да правят тотална хистеректомия, но отказах, тогава бях на 39, с надежда, че все нещо ще се случи. Преди това за около 6 години имах още две операции заради тези миоми. Живяла съм в друга държава 9 години (заминах като студент на 22) и от стреса там се стигна до премахване на щитовидната жлеза. Там се оправях съвсем сама, с всичко, с работа, за да се издържам, университет, всичко. Имах несполучливи връзки, те също стоят в основата на цялата ми нагласа към живота. И така все се самосъжалявах, ядосвах се, че на другите как пък им върви, а все на мен се случват такива ужаси. Имам и голям проблем със сестра си, тя след смъртта на баща ми започна много агресивно да окупира апартамента където той живееше и аз останах да живея при майка си. Тя има семейство с две големи деца (на 18 и на 30) и мъж, които винаги й помагат, а тя все ми казваше че как така ще си почивам (докато ми ставаше лошо и тичах по лекарите за баща ми и бях с нисък хемоглобин) и, че аз трябва да го гледам, защото съм нямала семейство, а тя има. И те помагаха, но си разпределяха задълженията все пак, а аз хвърчах като финикиец. Баща ми като почина изведнъж цялото семейство намери време всеки ден да чисти апартамента (въпреки, че той се падаше на мен по смейни договорки). После се случи това с инсулта при нея и си обещах повече никога да не се озлобявам, само да оздравее. А аз съм много гневна и това ми пречи, не искам да изпитвам такива чувства, изтощават ме. Тя оздравя и започна да се държи още по агресивно. Цял живот сме се събирали всички заедно, помагали сме й за децата, за всичко, тя никога не можеше сама да се справи. И сега когато вече не сме й нужни, се окупираха в група (което е нормално), и тотално ни игнорираха от живота с майка ми. Много ми е болно, но не мога да се моля за внимание. И престанах да звъня, а те съвсем не се сещат. Докато майка ми беше в болница, аз им казах, че имам нужда от почивка поне 5 дни да отида на море, а те отказаха и си заминаха всички на почивка, а аз трябваше да остана тук, заради майка си, всеки ден ходих до болницата и чакахме прословутите изследвания. Много ми е болно, че имам такава сестра, не знам дали е здравословен егоизъм това, но е болно такова отношение. Концентрирах се изцяло върху работата си, без нито един почивка, но усещам, че няма да издържа дълго, особено с тези количества алкохол. И най много ме е страх и ми е тъжно, че няма на кого да разчитам. Zero. Още преди 3 години се бях замислила за осиновяване на дете, обаче се случи това с баща ми, после сестра ми и т.н. И сега, когато не успях да отида на море, докато майка ми беше в болница, реших поне да си използвам отпуската и тичах за документи. После изкарах курсовете за осиновители, после минах всички проверки и така след 4 месеца ме вписаха в регистъра. Сега чакаме да се обадят. Аз обаче в момента съм толкова нестабилна, изнервена, неотпочинала, озлобена, гневна, негативна, че не знам дали съм готова за такава стъпка, нали човек трябва да дарява обич. А мен в това ме бива, това го знам със сигурност, просто я давам винаги и 100% и нищо не остава за мен. Извинявам се за дългия разказ. Просто искам психотерапия и ако доживея, дано не съм развила някакви болести с този алкохол, цигари и затваряне, да си подаря радост. Всички казват, на 43 си загубен, особено като жена, която не е родила. А самотата е жестока.