Mirela

Кипензов, уби комара с чук Не знам защо така... сигурно си анализирал от коя част на твоето Себе идва това ...кипене ) Това е форум за езотерика, темата е и философска, можеше да не затъваме в психологизми.... Разбирам, че напират в теб тези анализи, но ако исках анализ на моята инфантилност, щях да пиша в Психотерапевтични насоки оналйн. Даже мисля скоро да го направя. Там на воля можеш да ме размазваш и "режеш" Виждам, че с втория си пост се опитваш да смекчиш ефекта от първия. Благодаря все пак, оценявам го

Добре, може да има елементи на такива страхове. Но всички, които изпитват състрадание, изхождат само от страха за себе си ли? Тези, които се трогват само когато нещо лошо се случва с тях може би са стъпка нагоре в еволюцията... Да не би поне като си бил малък да не ти се е късало сърцето при гледката на мършавите, болни, изгладнели, наритани кучета по улиците.. Дехуманизация не е това, което имах предвид, но не е важно. Реално ще се побъркаме, ако се разтърсваме при всяка ужасна новина и затова малко претръпваме просто. Няколко пъти казах, че съденето на някакви хора изобщо не е въпросът тук или да се фокусираме в това. Но спирам, каквото исках, съм написала. Цитатът от Епикур и аз мислех да го дам. Всъщност се стига до неразрешимо противоречие, когато се постави въпросът за злото. Няма дори задоволителна хипотеза. Много преди администрацията, маските и корпорациите и то много по-брутално и масово хората са се клали, изнасилвали, измъчвали, изгаряли и тн. Знаем колко кървава е историята на човечеството. За черния пиар. Ок, ясно е това, което казваш, че е така. Идеята обаче е, че е по-добре да не се смекчават новините понякога, за да не бъдат подминати, а хората наистина малко да се шокират, да добият реална представа и както казваш, да се задействат механизмите за натиск. Кажи го това на милярдите животни, които не са имали светъл ден в живота си, наблъскани в клетки, болни, агонизиращи, одрани живи .. схващаш мисълта ми. Или на милионите хора по света, които нямат възможност за "гъвкави движения" или дори да ги направят, пак ще са абсолютно окаяни. Айде стига съм зацикляла Прави сте, че доникъде не водят такива умувания.

Благодаря за насоките Но идеята на написаното от мен ( а ми се струва и на самата HolyValentine) не е да се търсят психологически обяснения защо точно на някой тези или онези престъпления му въздействат, а търсене на отговори или поне гледни точки по темата за злото. И разбира се, че не само педофилите са "зли". Но понеже педофилските престъпления имат особено тежка природа, някак е лесно да бъдат давани като особено крещящ пример за зло. (А по въпроса за черния пр, не съм съгласна. Хората трябва да знаят, че тези неща се случват). Аз пък друг феномен забелязвам често (сигурно ти ще знаеш как се нарича, сещам се само по смисъл). Понеже постоянно сме заливани с новини за убийства, насилие и всякакви човешки и животински мъки, в един момент престава да ни прави впечатление. И можем да подминем без особена реакция нещо, което принципно е доста разтърсващо. Просто отбелязвам. Понеже гледането на кадрите или присъствието на брутален престъпен акт или понасянето му, биха дали вероятно съвсем друга перспектива на човек. Тезата ти за "потока" и за това, че е пряк резултат "изродът" от разрастването на администрацията, системата и тн мен лично ми седи малко неубедително. Сигурно е фактор. Но всички сме в системата, почти с всеки са злоупотребявали по някакъв начин и е усещал безсилие пред несправедливия силен, проблемът за сблъсъка индивид-общество винаги е съществувал. Но само някои хора стават "изверги", нали (Това, което Станимир написа като хипотеза за извращението, което при някои става с натрупване през преражданията, ми звучи също като доста вероятно). Да отбележа, че абсолютно съчувствам и на тези, които са минали през ада и са станали садисти впоследствие. Онези, които са просто по рождение психопати, пък не можем да съдим... Или социопатите от гетата примерно. Но да оставим това. Тук въпросът, който човърка е, как е възможно Вселенският разум, който поддържа, балансира и обгръща с любовта си всичко, да оставя хората да причиняват степени на болката, които са обезчовечаващи. И не само хора. Толкова живи същества са сякаш захвърлени в един зъл хаотичен произвол. Аз също съм за това да сме практични. Някои от нас сме погалени от живота, облагодетелствани да имаме възможност да се насочваме към доброто и към различни перспективи към живота. Тук обаче става дума за тези, които нямат тази възможност и за които няма изход. Или след изхода са осакатени. Трудно е да се приеме, че "всичко съществуващо носи полза" след като толкова голяма част от земното съществуващо е просто един агонизиращ писък. Който води само до ступор от болка и толкова. Имаше преди време случай на индиец, който беше съдил родителите си, че са го родили. И наистина често акт на любов би било да не родиш някого. Затова често си мисля за Нищото И още една малко наивна, но все пак често срещана асоциация. Нали сме божии чеда. А как се държим с детето? Ние оставяме децата да се развиват, не ги предпазваме излишно от трудностите, паданията и разочарованията в живота. Но същевременно пазим другите и самите тях от неумелите им движения и имаме предвид тяхната незрялост, когато им подаваме ножица или да погалят коте примерно. Е, явно не работят така нещата в този свят на по-високо ниво .

С това съм съгласна. Водещо при тези които осъждат подобни издевателства, е състраданието към жертвите, а не желанието за издаване на лични присъди. Поне при мен. Физически ми призлява, когато мисля за това. В суетната ми поза съм когато се възмущавям от дебелите майки пушачки примерно.

И аз често си мисля, че това е така. Обаче има нещо в степените на ада, през който преминават различните души, което пак те кара да се замислиш. Защото когато страданието е прекалено, когато преживяването е силно травматично или продължава твърде дълго, дори да се освободиш от него в някакъв момент, вече си пречупен и всъщност не можеш да бъдеш "щастлив". Ето тези деца примерно. Един ден някои от тях ще бъдат спасени от насилниците. И после какво? Товарът на това което са преживели ги е смазал и деформирал необратимо. За какво щастие говорим. И всъщност на каквато и да е възраст когато болката е непосилна или прекрачи някакви твои граници на способността ти да се справиш, се пречупваш. Затова и нихилизмът е в известен смисъл валидна позиция. Аз лично често съм се питала, ако ще е толкова ужасно, не е ли по-добре просто да няма нищо? Сигурна съм, че много живи същества на тази планета, биха се молили отчаяно просто да умрат и да се разтворят в нищото. И никакви оферти тип, чакай после ще дойде хубавото, няма да могат да ги убедят, че болката си струва. Нима няма болка, която никакво благо, получено и дори извоювано след това, не могже да изкупи и да оправдае? Дори само физическата болка може да бъде такава.

Преекспониране в случая не просто няма, а точно обратното. Проблемът с педофилията е много по-голям отколкото си представяме. Мащабът е невъобразим и смразяващ. Политици и изобщо влиятелни личности на топ ниво, католици (колко скандала с педофилски гаври имаше само за последните години, със замесени хиляди случаи на свещеници, злоупотребяващи сексуално ), случаят Телфорд, където масово и необезпокоявано, години наред сутеньори подлагат момичета на 14-15-16 години на ужасяващ тормоз, групови изнасилвания, умишено пристрастяване към наркотици, всички отрепки, които изнасилват децата си като посоченият тук, които са ужасно много, независимо дали ни харесва да мислим за това или не. Всички изоставени деца, които напълно легитимно са давани за осиновяване от педофили (случат от западен берлин, това е продължавало в продължение на 30 години) или на хора, които са издевателствали над тях по всякакви начини (имаше разкрития за масови практики 60те години от Швеция, Австралия, Англия, Канада...). А в третия свят, там какво ли става? Да, казваме, не съдете. Гледайте това, което зависи от вас. Но когато става дума за такава осакатяваща шокираща жестокост... На тези деца може ли някой да им каже: Всичко в тази вселена е на мястото си. Всичко се случва, защото така е трябвало. Можем ли да им го кажем? Можем ли да застанем пред тях и да пофилософстваме по темата за злото в света. Разбирам, че свободният избор е част от обяснението. За да можем да летим, трябва да можем и да пропадаме. Но все пак е прекален този ужас. А човек би казал, че дори само болката на животните, които ползваме за нашите цели е достатъчна, за да прелее чашата на страданието Изобщо има ли смисъл да се казва каквото и да е в лицето на толкова болка. Като пиша това нямам предвид да се заяждам или да споря. Просто винаги въпросът с жесткостта на хората винаги ме е вълнувал. Защото идеята за божествената същност на всичко, която е Добро как се съчетава с този бяс на злото

Да, но в много от случаите не става дума за чисто сексуални отношения, а и за харесване на човека. Захласване дори. Все пак хората, които ни привличат, нерядко имат и доста други качества, които ни пленяват и очароват. Колко пъти съм била свидетел на ситуации, в които обвързани хора (и аз включително) попадат на място, на което неочаквано срещу тях застава някой толкова привлекателен, че просто са безсилни да не се захласнат по него. И ако и те предизвикат интерес в него, става голяма тръпка. В привличането може да има възхищение, нежност, любопитство към личността... А малко ли са прекрасните интересни хора, които лесно предизвикват подобни чувства? Но да кажем, че е просто силно привличане, което се задоволява само с еднократен секс или със секс отвреме навреме ( и пак рядко е такъв случаят, защото за да пожелаеш някого сексуално, трябва да не те отблъсква и след като си отвори устата, както беше споменал Александър ). Бихме могли да заключим, че това би следвало да се приема като проявление на свободата на партньора, която ти не искаш да му отнемаш, защото го уважаваш и обичаш. И че болезнените чувства при евентуална физическа интимност (и харесване) с друг на партньора, са индикация за това, че имаш собственически претенции към него, не го уважаваш истински и най-вероятно не си открил любовта в себе си. Неслучайно в ада на ревността и изневерите е заключен огормен потенциал за развитие и себепознание. Една интересна статия по въпроса: https://espirited.com/the-eternal-triangle/ "Интензитетът на преживяванията – особено на страната на предадения, изоставен или пренебрегнат партньор, е с огромен интензитет, защото са въвлечени по-дълбоките пластове на психиката му. Това е светът на архетипите и най-примитивните слоеве на човешката психика – същите, които в най-чист вид наблюдаваме при емоционалните реакции на малките деца (и чийто митологичен еквивалент можем да открием в историята за похищението на Персефона в подземния свят на Плутон/Хадес). Става разбираемо защо предизвикателството на архетипен модел е от такава важност. При това проблемът не е толкова в това, че чувствата на човека са силно негативни и с крайна степен на интензитет, а в това, че той не може да ги спре по силата на личната си воля и съзнателното си намерение. Има един единствен начин за излизане от ада и той се нарича духовна трансформация. Става дума за радикална вътрешна промяна, след която вече не сме същите." Но отвъд драмата на предателството и двигателната й за развитието функция, когато става дума за двойка от относително зрели индивиди, верността е ценна до голяма степен, защото поставя необходимите ни граници Но отново, има едно НО, защото дори при най-стриктно спазващите даден хранителен режим примерно (колкото и да ми е противна аналогията на взаимоотношенията с яденето), хапването на нещо от забранения списък понякога не само не вреди, а даже има позитивен ефект.

е проекция на Привързване, зад която ,,се крие" Страхът от Самотата. Не е задължително. Обикновено дори да си сигурен, че човекът обича само теб и че ще остане с теб, не искаш да прави секс с други.

Да, това имах предвид и аз, но не достатъчно ясно съм се изразила. Затова написах изискването за вярност, а не верността. Интересна констатация. Доста далеч от мъжката перспектива Задължително в такъв случай трябва да се отбележи разликата в основата на сексуалното желание. Като основа е инстинктът за размножаване, но проявлението при мъжете е ,,оформено" от целта ,,семето да се посее" на възможно най-много места, а при жените - да ,,отсее" най-качественото семе. Повечето зрели хора са на ,,ти" с предното, но това, което често им убягва е ,,собственическото чувство". Не трябва да се бърка верността с привързаността! Е, добре, каква е мъжката перспектива (чувала съм разни, но ще се радвам да споделиш и твоята :)? И къде е границата на зрялото отношение към сексуалното (и емоционално, защото все пак нерядко вървят заедно) желание партньора към други и собственическото чувство? Едва ли може да се прокара съвсем ясна такава, разбира се. Но мисля, че ако хората, които са е достатъчно зрели и харесващи се, биха били съвсем спокойни с чисто сексуалните изневери на любимия човек, ако са сигурни, че са обичани и ценени от него и те не биха повлияли на връзката им. На общия фон обаче, такива хора все пак са малко. Явно обикновено е замесено собственическото чувство и привързаност. Какъв всъщност е проблемът в това мъжът ти да спи с някоя млада тигрица веднъж месечно. Ей така, за разнообразие, за кеф и само за секс? И за някои жени няма проблем. Жените наистина повече търсим качеството в мъжа. Но мисля, че женската сексуалност (особено с възрастта) добива елементи от мъжката. Статистиките от изследването, което цитира сигурно са верни. Но аз имам наблюдения, че жените стават по-разкрепостени и склонни да правят нещо близо до "просто секс" след първата си младост. Особено ако чувстват, че са желани от "качествен" мъж. А понякога си е чист освободен нагон и само физическото привличане е достатъчно, но този тип жени и на 20 са си такива :).

Абсолютно съм съгласна. Както когато ядеш каквото ти се яде, следвайки само насладата, ставаш дебел, състаряваш се преждевременно и се чувстваш зле. А когато си поставиш ограничения и си наложиш такъв режим на хранене и движение, който изисква опредлени усилия и воля, макар и в известно ограничение, си здрав, жизнен и силен. Историята с деколтето много ми хареса Само не разбрах, сега вече като се познаваш и знаеш, че големите деколтета предизвикват възклицание в теб, си по-подготвен и си казваш ехаа само наум ли :)? Иначе в този въпрос е заключена голяма част от темата за верността наистина. Защото както отбеляза kipenzov, изискването за вярност е всъщност - бъди ми верен, защото на теб и твоята вярност разчитам, за да се чувствам ценен и достоен за обич. Но мисля, че макар и трудни, много от ревнивите си ги поставят рано или късно.

Затова и при много хора (и при мен) връзката с партньора се чувства нещо като свещена. Тя е такава в известен смисъл и по други причини, но явно понякога и заради инфантилизма на проекцията върху любимия на родителя, който те обича безусловно, задоволява всичките и нужди и дъгло е бил целият ти свят. Ти много добре разви темата, погледна я от разлини перспективи и ми е много интересно да чета това което пишете ти, Александър и Донка. Да не свалям нивото с моите разсъждения, но за мен верността може би основно затова е измамна и безсъдържателна, защото при всяко положение е борба с желанието към друг. А това веднага опорочава всичко като че ли. Ако не спя с други, защото искам само теб, бих я приела за нещо реално. Но като знам само какви сценарии са се разигравали в собствената ми глава с други мъже... И то такива, върху които буквално нямам контрол. За мен, дори само като вътрешно преживяване те са били изневери. А представям си при мъжете какви филми се прожектират Как така се обичаме нежно и страстно, толкова сме близки, "една плът", пък ти искаш съседката и умираш да я видиш гола. И се втренчваш във всяка красива жена с разширени зеници, дори когато сме заедно. Усещането ми винаги е било, че това някак цапа любовта и обижда тялото ми и мен като жена (това тяло, което все не е достатъчно). Сега ясно, че в това има много незрялост и неизлекувани травми и аз дори не го мисля точно така с главата си, но една част от мен чувства точно това, особено като бях по-млада. И ми се струва, че по принцип има такъв елемент в преживяването и на много други жени, но просто те са го преработили по-добре, по-бързо и съвсем не е толкова интензивно като усещане. Всъщност (да поясня все пак, така и така подхванах темата ) заради тази моя свръхранимост в любовта, в един момент просто си казах, е няма пък само да страдам и да следя тревожно неговия поглед, чувствайки се отвратително. Аз също имам очи, нали? И оттам се отприщиха едни страсти...

Точно! Забелязала съм, че това явление е особено добре проявено, когато човекът подсъзнателно усеща призивите за промяна и развитие на егото, но няма нагласа за предприемане на такива промени (по всякакви причини - осъзнато или не). Тогава се включва огледалото на партньора - аз съм си ок и така, но партньорът ми вече не ме удовлетворява и е време за промяна и развитие Да, това е горе долу моят случай. Само че не си мисля, че аз съм си ок, а партньорът е проблемът. Винаги има достатъчно непоноспимост, и за мен и за горикия партньор :). Все пак интересното е, че когато смених партньора последния път, определено имаше промяна и в начина, по който се чувствах със себе си и меко казано не съжалявам, че го направих. Някои партньори са по-добри за нас от други и направо сменят измерението, в което се намираме (или може би съвпадат донякъде с промяната, която вече е била назряла в края на предишната връзка). А призивите за развитие наистина ми е много трудно да ги следвам по причини, че съм (както една гледачка, на която бях попаднала преди време без много да се натискам), "душевно смачкана". Доста ме порази това нейно изказване, защото тогава бях млада, красива и с изработен маниер на спокойна увереност за пред тези, които не намирах за "опасни". Имам напредък през годините, но има някаква хватка за врата ми, която все още не мога да преодолея. Но за мен интересни са тези, които имат задоволителна представа за себе си и все пак им е голяма тръпка да изневеряват. Всъщност по този въпрос вече се написа доста в тази тема. А по отношение на порното. Мъжете в живота ми винаги са били фенове на порното, а за мен порното винаги е било само нещо, което е в рамките на страстната любов (като на главната героиня в сапунката . Никога не съм искала да правя секс с мъж, който не ме привлича цялостно и фатално Интересното е, че във връзките ми досега мъжете са продължавали да ме желаят до края, а аз тях не.

Благодаря ти и аз за добрите думи! Хубаво е да чуеш, че и хубавото в теб е усезаемо и то от някой, който е по-напред в процеса на овладяване на хаоса на основни нива в живота си. Напълно съм съгласна. И за мен, дори в самото начало на връзката красотата от самата близост с друга душа, е водеща. Въпреки, че любовта в началото е до голяма степен илюзия, това сближаване и дълбоко навлизане в света на някой, който те вижда като нещо прекрасно, като същевременно и ти го виждаш така, е нещо, което в твърде хубаво, за да не го уважим . Това медитативно свързване с друг човек може да даде силен тласък на собствения ти стремеж към разгръщане на потенциала ти. Защото, се виждаш в нова светлина, отразен в очите на някой, който те гледа с цялата нежност и интерес на света. Случвало ми се е след хлъване по някой да прочета книги, които знам, че го интересуват, да започна да спортувам, да променя себе си по начини, които знам че не просто биха му харесали, а които ще ме накарат да харесвам повече себе си. Тръпката като че ли може да те разтърси, да ти даде нова свежа перспектива към себе си и живота и ако бъде изполвана градивно, наистина да те остави по-добър. Това, с което се сблъсквам като трудност при връзките е, че след 4-тата година (понякога и малко по-рано) започвам да виждам мъжа просто като приятел. Преставам да съм привлечена от него като мъж и не ми се прави секс с него (това винаги много ме измъчва). Ясно, че не може да е като в началото, но все пак чувствам, че не е каквото трябва да бъде. И мисля, че при много хора става това сприятеляване, което убива привличането. Има явно някаква психична динамика, която се разиграва и води до това замиране. Защото все пак има и двойки, които остават и любовници наред с приятелската връзка. А понякога може да става дума и за неподходящ партньор. Защото колкото и хората да са все несъвършени и пълни със слабости, които приземяват любовта, все пак се различават. Не с всеки може да се получи дълготрайна и удовлетворяваща връзка. А може би когато не си поживееш (както ти по времето на Спартакус :)), също не стигаш по пътя на опита до отдръпване от това, хвърляне в ръцете на всеки, с който се привлечете. Аз понеже бях срамежлива и ранима и се дърпах от възможностите за близост с повечето мъже, които ми харесваха. Този процес наистина тече и на мен не ми харесва това омъжстваване на жената. Но по отношение на въпроса за ценността на верността, поне така както аз си го задавам, не виждам връзка с това явление (може нещо да ми е убягнало). Защото имам предвид явление, което е заложено в базисно човешкото, което не е свързано с дадено време или култура. Проблемът с моногамията и полигамията го е имало винаги и няма еднозначен отговор на него. Затова и както всички противоречия всъщност се разрешава на индивидуално ниво. Нещо, което се опитвам да направя от много време, но явно индивидуалното ми ниво трябва още малко да се вдигне

Аз по-скоро имах предвид когато имаш един постоянен партньор и просто отвреме навреме му изневеряваш. Както споменах, нещо, което доста мои познати правят без това да има негативни последствия за тях или за връзките им. Даже в такава доза и форма, изневярата има обогатяващо и разведряващо действие. Тогава просто премерено приемаш благините и на други потоци. Но все пак явно е въпрос на натура, на тип двойка... Аз със сигурност не бих могла да бъда в такъв филм.

Благодаря и аз за споделеното! Аз също понякога звуча по-остро отколкото съм имала вътрешно предвид. И даже ме хвана яд за коментара ми с месцата, защото всъщност чисто сексуалното желание на мъжете към жените е доста голяма тема и винаги е било едно от нещата, които са ме карали да страдам и да се оттеглям емоционално от мъжа. Анимусът ми наистина не е интегриран и склонен да е обсебващ, но понеже все пак съм до известна степен съзнателна и търсеща, работя върху това съзнателно и не стигам до крайната грозота на тези ми наклонности. Вече. Дано някой ден успея да прегърна и аз моя анимус и да се сдобрим Благодаря и за съветите и за линковете. Малко се отклоняваме от темата в личната ми история. При мен явно махалото на полярностите се люлее твърде силно и сценарият страстна любов, нежност, близост, пълно отдаване (явно насочени към иделазирания образ) преминава бавно но неотменно в студенина, дори ненавист и накрая в безразличие. Затова и искреното желание няма как да се зароди. Въпреки че в сегашната ми връзка може би все още има шанс да успея да го поискам искрено. В мен просто живее една гневна жена с една голяма сопа, която накрая опустошава всичко И не я харесвам, но когато се ядосам ( а мъжете ми са ме ме ядосвали много :)), тя просто става твърде силна и прави каквото си иска. Троши всичко наред! Ще направя нова тема може би с моя случай, защото най-малкото сигурно има и други жени с подобен проблем и вътрешна ситуация. А и тук наистина качеството на мненията е високо и ще бъде от полза.

Там точно е проблемът според мен. Защото удоволствието от интимността, от секса с един партньор губи силата и интензивността си с времето. И тогава си спомняш за несравнимо по-голямата наслада, което би изпитал от близостта с някой нов за теб обект на желанието ти (дори да си съвсем наясно, че проектираш прекрасни качества върху него и не виждаш реалния човек). И това мисля, че е проблем на много двойки и изобщо причината с времето партньорът да остава някой, който е почти като роднина, а нуждата от страст или просто тръпка да се задоволява навън с други хора. И това се прави повсеместно. Макар че разбира се, има доста разнообразни случаи. Просто този вариант не може да го подминем, защото е твърде разпространен. И често е приемлив за всички замесени. Но може би по-развитите духовно или стрмемящите се към по-осъзнат живот виждат ценността на това да си отдаден само на един партньор. Моногамията явно има своя смисъл на по-високите нива. На по-ниските обаче се разиграват всякакви варианти на полигамията, които понякога сработват добре.

А зарядът не се ли освобождава просто в това, в което е сублимиран? Как става така, че зарядът, генериран от влечението към другите жени да се освободи в партньорските отношения? От написаното от теб си давам сметка, че при мен не се е стигало май до човешка обич, а само до човешка любов. Иначе имам точно това усещане, което си описал тук - да разпределяш на място извън теб, връщането на страстта от партньор и т.н. Но това се случва винаги в рамките на страстната любов (до 4-тата година от връзката някъде). След това просто чувствам непреодолимо желание да споделя себе си с някой нов мъж. Като че ли става изчерпване на енергията със стария и става измъчено да седя с него.

Така е, но понякога това, което стандартно се смята за неприемливо и нараняващо другите хора, се оказва, че не е такова. Много хора не изпитват терзания от факта, че не са единствени за любимия или от собствените си забежки. Но наистина е индивидуално.

Да, "ангажимент". А дивата, страстната част от нас, която има нужда от нещо непознато и разтърсващо отвреме навреме? Ангажименти, готвене, миене, тичане след децата... един партньор, който вече е до болка познат. И някой, който вълнува и вдъхновява по неустоим начин. Аз поне нямах предвид дупенцата и месцата, все пак съм жена Имах предвид когато един човек, в комплект с красотата си, те привлече цялостно и неудържимо. Интересно е и че много велики творци, худижници, писатели, философи, поети са се отдавали на такива страсти и са черпили вдъхновение от тях. Те нали сублимират нагона? Или май предпочитат да изживяват страстта вместо само да я сублимират. А ти, kipenzov желан ли си от жените например? Защото едно е да говориш как сублимираш желанието да грабнеш някоя млада красива жена, когато тя не те иска и когато генерално знаш, че вече не си в играта. И съвсем различен е случаят, когато знаеш, че си предизвикал бурен поток от емоции и страст в една трудно устоима за теб жена. Благодаря ти за сериозните отговори. Когато имам време, че ги прочета по-внимателно. И дали е временно увлечението? Повечето хора са винаги привлечени от даден колега или колежка или познат. Просто не действат по въпроса. И вероятно, ако го направят, биха изживели страстна авантюра, може би тя би прерастнала в обич дори. А често тя има усещането за обич от самото начало. Може да се окаже, че колегата е дори по-добър партньор от собствения. Донка, мисля, че "хормонално увлечение" е доста принизяващо явлението и най-малкото не всеки случай на привличане е непременно само това. Привличането е мистерия и често включва и други пластове от човека освен чисто животнинския. Любовната страст, макар и нетрайна във вида в който възниква, е двигател (не единствен, разбира се) на стремежа към прекрасното. Изобщо понякога е обръщане на погледа към прекрасното, когато то отдавна е било забравено. Случаят с жената, който описваш, сигурно е случаят на много от верните партньори и това е чудесно. Но наистина сме много различни в този план. Holyvalentine, и аз съм възпитана в този дух, но и на мен не ми помага особено. Не мога да намеря за себе си мира по този въпрос все още. Вероятно е пряко свързан с "крехкостта на чувството ми за самодостатъчност"

Да, с дете вече става сериозно и се искат сериозни хора, готови и свикнали да нарушават комфорта си, когато се налага и да устояват в ситуации, които те изкарват от кожата. Извинявай Дива роза, но мисля, че просто си се прецакала с мъж-лигльо . Изобщо се чудя как в такива взаимоотношения хората продължават да изпитвт още някакви чувства различни от презрение или поне безразличие към подобни партньори. Сигурно има някаква възможност да се осъзнае и да преосмисли цялостната си нагласа в живота. Случва се и това, трябва да имаме вяра в хората, особено когато става дума за бащата на детето ти. Но ако видиш, че няма отлепване от това инертно и недостойно живеене, има ли смисъл да си го причиняваш? Наистина явно трябва да поработиш върху самооценката си и самата ти се видиш по друг начин. Със сигурност трябва да видиш терапевт, убедена съм, че ще ти е много полезно. И отношението му към детето... какво по-грозно от това?? Сигурна съм, че можеш да намериш много по-достоен мъж и баща на детето си. Някой, чието отсъствие няма да бъде облекчение.

Здравейте, от доста време насам се замислям по въпроса защо всъщност да си верен на партньора е ценност. Нали ревността и желанието да си нещо специално за партньора са по-скоро плод на раздуто его или несигурност, или инстикт на притежание... Не става дума за разпад на семейството. Повечето хора, а и обществото, децата естествено имат нужда от сигурността и предимствата на това да имаш дългогодишен партньор. Обаче. Повечето хора също така започват силно да желаят други хора по пътя. Толкова силно, че започваш да се чудиш дали е добре да се потиска този порив. Особено в случаите, когато става дума за чисто сексуално емоционално привличане. Познавам не един и двама мъже и жени (всъщност сред най-щастливите и добре реализирани в света), които имат семейства, съвсем удовлетворяващи отношения с партньора си, но са доста отворени за тръпката от общуването с други мъже и жени. Отвреме навреме се стига и до секс естествено. Партньорите им не са ревниви, те пък са и дискретни и ... всички са доволни. И то доста по-доволни от много други, които не изневеряват. Така като че ли взимат това, което искат, дозирано, премерено, без това да пречи на сериозната им връзка. Просто не потискат желанието си да опитат и някой друг, да усетят тръпката, страстта от това да докоснеш някой нов и вълнуващ мъж или жена, които съвсем естествено вече ги няма във връзките им. Понеже ми прави впечатление, че този тип хора, са сред тези, които в най-голяма степен "живеят живота", се замислям дали това не е и най-здравословната форма на партньорство. Обичаме се, свободни сме. Ценим се, подкрепяме се, но не се лишаваме от удовослствието отвреме навреме да пофлиртуваме и споделим страстта с някой, който я е събудил в нас. Така, да отпускаме напрежението, вместо да потискаме привличането. Сублимирането не винаги върши работа. Цялата тази красота, младост, чар, талант наоколо - как да им устоиш? И всъщност ако хората са уверени и развити личности, може би не биха имали нищо против факта, че партньорът им желае и е привлечен и от други хора и се случва на премине границата с тех понякога. И ако това се прави ненатрапчиво и не твърде често, какъв всъщност е проблемът? И каква е ценността на това да си верен, когато вътрешно си привлечен силно от някой друг (което се случва на повечето от нас. И особено на тези, които често стават обект на желание от други хора). Темата е доста обсъждана тук, сигурно повтарям нещо, което някой друг вече е написал, но все пак

Здравей! Аз не съм специалист, но ми се струва, че терапевт или литература в случая няма да задействат промяна в мъжа ти. Та той дори не вижда проблем! Изобщо ситиацията, която описваш, е направо абсурдна, и е интересно как той гледа на нея. На такова пълно абдикиране от всякаква отговорност не всеки е способен без да почувства вина или поне без да се опита да го извини с болест или някаква друга причина, която да изглежда основателна в очите му. А как са стояли нещата преди детето? Нямаше ли наченки на това поведение и изобщо как си се излъгала да го вземеш такъв мъж :)? Изобщо къде е обичта към теб тук? Ти самата би ли могла да гледаш така спокойно как някой, който обичаш изнемогва и то поради твоето бездейсвие? Отделно ти също си дала позволение това да се случи все пак. Много жени биха го стегнали и биха поставили нещата ребром много преди да се стигне до изтощението, което описваш. Дори да става дума за тежка внезапна депресия, би трябвало той сам да потърси помощ и да си даде сметка, че е легнал с цялата си тежест върху теб и детето ви, и това е огромен проблем.

Добавеният отвън тироксин дали ще реши проблема? Нали истинското лечение е да възстановим жлезата, така че тя да започне да си върши работата отново и да го произвежда сама. Всичко друго е само внасяне на смут в системата.

Непременно отиди при д-р Атанас Михайлов. Конвенционалната медицина е безсилна при този тип заболявания.

Iti, що за глупости. Думи като "свързване", "висш", "нужен" защо реши, че непременно означават търсенето на нещо външно? Да бъдеш не минава ли през свързването? Ти не усещаш ли висшето и нисшето в себе си? Не знаеш ли какво ти е нужно и не го ли назоваваш точно с тази дума? Мен пък "искам да бъда добър човек" ми звучи като безсъдържателна заготовка. Какво значи "добър човек"?