Здравейте!
Обръщам се към г-н Орлин Баев. Ще Ви разкажа възможно най-изчерпателно и същевременно сбито предисторията на моя въпрос. Преди години получих паническо разстройство - внезапна силна паник атака, уплаших се, че страдам от нещо друго и се вкарах в порочния кръг. Винаги съм била плашлива, още от дете. Мина месец, не издържах, тъй като се уплаших, че ще полудея, защото всичко ми изглеждаше странно, нереално (дереализация и деперсонализация следва да са термините), дори страшно, което вече преля чашата. Допитах се до специалистите тук, получих мнение, че мога да се справя самостоятелно и така и стана. Гордо мога да заявя, че паниките не са част от живота ми от онзи момент нататък.
Това, което ме накара да Ви пиша (освен доверието във Вашия професионализъм) е, че искам да изясня този въпрос с дереализацията. Както се казва - да затворя тази страница. Мисля, че разбирам нейния механизъм - мозъкът изолира външната среда, дава сигнал за нужда от промяна и презареждане. Нещо като дистанциране от действителността, предизвикано от нуждата от психическа почивка. Вероятно ще попитате защо пиша отново след толкова време, след като твърдя, че съм надживяла тези неща. Пиша, защото след продължителен стрес и напрежение (наистина травмиращи събития, свързани със здраве и живот на обичани хора) получих в много по-слаб вариант и без паника, а с лека тревожност, нещо като напомняне за онова чувство за дереализация. Справих се много по-бързо от преди с това усещане, още повече, че не беше и с такъв интензитет. За няколко дни си отшумя без да се отразява на битието и способността ми да се радвам на живота. Осъзнавам, че понякога съм прекомерно тревожна. Чувствителна натура съм, обичам силно, радвам се от сърце на всичко хубаво в живота. Но сякаш имам нужда да изгладя този въпрос, само той остана като притеснение у мен, което ми пречи да се отпусна съвсем (понякога). Искам да добавя, че странните мисли не са се появявали като убеждения, а като страх да не повярвам в тях и да загубя разсъдък (вероятно е много характерно за хората склонни към тревожност да се страхуват от полудяване и да си приписват състояния). Осъзнавам, че съм създала мисловен навик, пътека, която ме връща към този страх (за щастие много рядко и за кратко). Имам желание да елиминирам обаче напълно това съмнение, макар и то вече да не представлява такъв фактор. Трябва да се стремим да бъдем най-добрата версия на себе си. Затова ще съм Ви благодарна, ако хвърлите малко светлина по отношение на дереализацията в този случай и дали говорим за такава. Бих желала да чуя Вашето мнение. Благодаря Ви предварително!
Поздрави,
А. Н.
