Hopeful

Днес намерих първата книга. От утре стартирам... Поздрави и на Вас!

Благодаря Ви, Донка! Както казах: работя по въпроса. В резултат на което да получа искрените Ви поздравления. Понякога е нужно да се наваксва... В това е моята беда и уви - моята вина... Дано случи детето на добър и разбран педагог като вас Поздрави!

Здравейте, Благодаря Ви! Имах нужда... Това е първия и единствен отговор откакто пуснах темата - съмнявам се, че колегите Ви ще индикират отношение по въпроса. Това, което ме съветвате е напълно резонно и вече работя по въпроса. Още преди седмица споделих всичко това с баща му в спокойна атмосфера, спазвайки добрия тон в името на общата "кауза". Осъзнах, че това е единствения правилен подход за момента и оттук насетне... И виждам, че вече има резултат Детето има мъжкото рамо, което е по крепко от моето. Освен това има режим и контрол и върши смислени и полезни неща, с които се справя и много се радвам за него. Обнадеждаващо е и се надявам да продължи така и нещата да се нормализират. Но ще прочета и книгите. Ще ми бъдат полезни. И със сигурност ще помогнат. Радвам се, че получих Вашето мнение и подкрепа И аз си пожелавам успех...

Здравейте! Опитвам отново да публикувам моята болка, с надежда за помощ. Не знам от къде да започна и как да формулирам проблема си... Напоследък изпитвам огромни затруднения в общуването и възпитанието на дванадесетгодишния ми син. Струва ми се, че го губя с всяка изминала минута, а не мога да намеря правилния подход към него и поведението му спрямо мен, моите родители, както отговорността му към училище и нормалните задължения за едно дете на неговата възраст. Струва ми се безотговорен в степен от която вече ме боли, незаинтересован, своенравен и без никакъв респект и грижа. Тотално му е объркана представата за задълженията му и начина на подготовка в училище /не само на него, а и на повечето връстници, с които контактува/. Не поглежда и не учи, отлага и отказва да се подготвя, започна да пропуска и домашни – счита това за не толкова важно и е достатъчно да мине между капките… В къщи не поглежда нищо друго освен: компютър, таблет, конзола или смартфон. Всичко останало – дори и елементарна помощ като купуване на хляб и хвърляне на боклук- приема на нож, като досадно, излишно натоварване и губене на време. Отговаря троснато, не комуникира спокойно – особено ако бъде помолен да свърши нещо за дома или за училище. Отказва да се прибира навреме. Не спазва елементарна хигиена от мързел и не се грижи за дрехите си и външния си вид. НЕ СПАЗВА ПОЕТИТЕ ОБЕЩАНИЯ! Лъже, за да спести критика и забележки. В споровете между нас винаги изтъква това, че вечно съм недоволна от него, това което прави и не прави. Защото го санкционирам с това, с което смятам, че ще постигна някакъв контрол /забрана за компютър и др. подобни/. Но уви – дори напротив L Опитах приятелски в началото. После с приказки, наказания, забрани, спорове, скандали… Сега почти не ме отразява. И не се впечатлява от това дали го моля, заповядвам, ограничавам, поставям ултиматум или викам дори – юнака просто прави каквото си е решил. И обикновено е точно обратното. Може и да е нарочно и напук. Обстоятелствата при нас са специфични: - С баща му сме разведени от близо десет години - С баща му не се разбираме добре - Двама със сина ми живеем при родителите ми /по финансови причини/, като делим една стая /пак по същите причини/. - Под един покрив сме три поколение, което неизменно води до конфронтации помежду ни. Родителите ми са пенсионери, а баща ми е в напреднал стадий на онкологично заболяване. - Финансово не мога да обезпеча сина си така, както може би са други деца около него. - Аз съм един доста взискателен перфекционист, което направо ме побърква като гледам и слушам собственото си дете и съзнавам, че вече съм една от „отровните родители“ както наскоро прочетох в откъс от една книга… Не зная дали основно проблема е в мен или в него – т.е. не зная с кого трябва да се работи повече. И то час по-скоро. Но трябва да се случи! Защото той вече заплашва, че ще се „изнесе“ при баща си, че не може да ме понася и пр., изпадаме периодично в нервни кризи, като се редуваме двамата с него в „окото“ на грандиозни скандали, в които си казваме „тежки“ думи и дори си посягаме… И защото косите ми интензивно побеляват, макар и на 41, а времето в което се чувствам подтисната, ненужна и използвана личност, провалила живота си и невиждаща бъдеще в нищо и никой, преобладава. И яде. Бавно, но славно. Много бих желала да чуя професионално мнение от специалист. И се надявам да получа такова. Предварително Ви благодаря! Поздрави!