georgievaaa

Много ви благодаря Д-р Първанов и Д-р Баев за отделеното внимание. Напълно сте прави, че имам доста да работя в тази насока. Д-р Баев бих желала да работя в тази насока с вас,ако разбира се вашият график го позволява.

Здравейте, бих искала и аз да споделя своята история. Преди почти 4 месеца станах майка на едно прекрасно и здраво момченце.Бременността ми премина доста леко, раждането не толкова , но в момента , в който прегърнах моето момче забравих всичко. От 2016г. при мен се отключи една тревожност по-скоро -придружена от цял букет физически симптоми + паник атаки. За кратко приемах антидепресанти ,но осъзнах че те не са решение на проблема. Ходих при психотерапевт , с когото започнахме терапия,но след време трябваше да прекратим ,тъй като той преустанови практика за известно време. Препоръча ми свой колега .За известно време се чувствах доста добре.Сгодих се , предстоеше ми к сватба. Но натрапливите ми мисли се завърнаха с пълна сила. Страхувах се от това да не се нараня по някакъв начин.Ужасяващи картини се развиваха в съЗнанието ми-в мен се надигаше един силен импулс , една тревожност , че всеки момент ще се хвърля през терсата, или че ще се нараня с нож.Знаех ,че не бих го направила ,защото обичам семейството си и съпруга си и не бих им го причинила,но този страх бе така силен. Потърсих к другият терапевт ,с когото започнах отново да се срещам. Чувствах се много добре , започнахме да тълкуваме сънищата ми и да обсъждаме същността ми, характера.. по това време вече бях и бременна. През по-голямата част от бременността си бях спокойна ,знаейки че трябва да съм така и заради бебчо. Но натрапливите мисли все още си присъстваха е ежедневието ми. В един момент реших ,че съм ги разбрала . Защо се появяват -че може би са знак на някакво неразбиране или несигурност. Опитвах се да ги продължавам , когато се появят и да видя какво ще се случи. Мислих си, че когато бебчо се появи всичко това ще изчезне ,защото ще съм толкова заета с него. И ето сега имам най-прекрасното дете, случи ми се най-голямото щастие да бъда майка. Моите мисли се завърнаха с пълна сила, като вече освен към мен са насочени към бебо.Развиват се ужасяващи картини как мога да го нараня . Да го изхвърля през балкона, или да го удуша. Понякога треожността ми е толкова голяма ,че поставям ръката си на гушката му , знаейки че никога не бих го наранила и в същото време чудейки се ,защо и как може да го правя. Плача , мъка ми е... страхувам се . Толкова много обичам моето съкровище, а тези мисли че мога да Го нараня не ми дават мира. Знам че любовта ми е безгранична и че тези мисли най-вероятно са точно знак за тази голяма любов и свръх протекция към него. Полудявам ли и може ли да изгубя контрол и да го нараня ...:( как бихте коментирали случващото се и това поставяне на ръката ми на гушката му все едно всеки момент ще Го стисна...моля за съвет и се извинявам за дългия пост

Мисля, че временно няма да има кабинет.. Да прав сте и го разбирам, просто в моменти доста се отчайвам и изгубвам вяра,че всичко ще се подреди, потъвайки в страх от полудяване и самонараняване.. Благодаря ви за отговора

Здравейте, Доктор Баев. Отново съм аз, почти година по-късно. През тази година започнах терапия посещавах психотерапевт, в чиито ръце се чувствах доста сигурна. Повярвах и на себе си, някак се успокоих.Видях голям напредък в себе си. Натрапливите мисли все още се появяваха, но сякаш силата им вече не беше същата и бях намерила начин, по който да ги заменям автоматично с положителни и весели такива. Посещавах терапевта го до скоро, когато на него се наложи за някакво време да премести кабинета си. Той ми предложи да ме пренасочи към негов колега, но аз се чувствах вече доста по сигурна в себе си, след 6 месеца терапия и реших да пробвам да продължа сама. Но уви, от едно известно време тези натрапливи мисли, или по скоро импулси се завърнаха. Този страх да не се нараня било то с нож; страх от балкони.В мен се поражда един ужасен страх , че тези мисли изобщо минават през главата ми и дали те биха се осъществили! Все по -често ме застигат и бих ги определила като депресивни епизоди , но не и точно такива. Имам желание да съм сред хора, излизам навън , спортувам , събирам се с приятели, но има някакви моменти ,в които се чувствам доста тъжна точно от този страх, който ме обвзема. Става ми сиво, все едно нищо няма смисъл. Това адски ме плаши. Буквално в такива моменти не мога място да си намеря, най-често се появяват докато съм сама у дома. Случва се за секунда, без дори да си мисля за това и да го предизвикам , все едно едно копченце в клавата ми прецъква и просто ми става сиво и тягостно. Просто се страхувам да не изгубя контрол и нещо да се случи. Моля споделете вашето мнение.. Благодаря ви!!!

Прав сте да. Ще се замисля над съвета , който ми дадохте по нагоре в отговорите и ще работя върху това с помощта на някой специалист, като няма да оставям и спорта.

Благодаря ви за отговора. Тогава и аз не знам, защо повече не посетих психотерапевта. А сега се замислям , иска ми се ако е възможно сама да се преборя. Дали е възможно? Тоест натрапчивите ми мисли са не реални? А относно спорта от един месец насам ходя на йога и от нея се чувствам доста добре.

Здравейте г-н Баев,Не знам дали тук трябва да публикувам, но и аз като всички хора в този форум бих искала да се допитам до вас като специалист. Ето я и моята история.Имам много силна връзка със семейството си.Когато бях на 9 години загубих един много важен човек за мен- моят вуйчо, с когото имах много силна връзка. Мисля че, това беше голям стрес за мен. От този момент все съм бях притеснена за семейството си, дали са добре. Родителите ми са разделени и аз живея със майка ми, баба ми и дядо ми. Винаги съм била много самостоятелна и енергична. Завърших гимназия и се преместих в дръг град, където да следвам висшето си образование. Няколко години ходих на студентски бригади. Последната година се запознах с едно момче, с което съм и сега. Преместих се в София при него, всичко беше страхотно, много бързо си намерих работа, която ми харесва и заживяхме заедно с него и майка му. Така една година. Но аз се чувствах доста подтисната от това, че не живеем самостоятелно , чувствах се на гости и така и не успях да се отпусна. Майка му ме харесва, но винаги съм усещала,че между нас е имало някаква бариера. Докато един ден седях на работа ми прилоша. Отидох до близката поликлиника да ми премерят кръвното и всичко беше наред. Така се случи няколко пъти. Направих си кръвни изследвания и там всичко беше наред. Но се появи едно треперене на цялото тяло, започнах да избягвам хората, ставаше ми лошо докато се возех в метрото. Дните ми на работа се оказаха мъчителни, доста често просто исках да избягам и да си тръгна. Постоянно бях в контакт с родителите си по телефона за да ме успокояват. Отидох на невролог- тревожност. Започнах да чета по форуми. Опитах се да слушам релаксираща музика на работа, но нищо. Реших да отиде да психотерапевт- изкарахме един сеанс- поплаках доста. И започнах да си водя дневник.Във всеки един момент как се чувствам и защо. Но повече не отидох при него. Заедно със това се появиха и натрапчиви мисли- че ще си причиня нещо. Страхувах се от балкони и от ножове. Имах постоянната подкрепа на семейството си и на приятеля ми. Отидох и при психолог, който ми каза , че единствено може да ми изпише хапчета. И така с приятеля ми предприехме стъпката да се изнесем само двамата на квартира. Чувствах се по спокойна. Посетих и друх психолог, в моят роден град. Тя ми каза, че имам по скоро панико подобна тревожност, и че не съм луда и нищо няма да си направя. Изписа ми леки антидепресанти, които пих в рамките на 6 месеца, също така започнах да спортувам активно. Натрапчивите мисли изчезнаха, някак се успокоих.Дойде момент , в който реших да ги спра, те бяха в много малки дози така чв това не беше проблем. Заместих ги с билкови хапчета. Но продължавам да се чувствам сякаш друга, променена. От няколко дни натрапчивите мисли се появиха отново, и тази подтиснатост и страх, че мога да си причиня нещо. И постоянно се чудя някога ще бъда ли същата енергична каквато бях преди. Наскоро се сгодих, ще планирам и сватба, но тези мисли много ме притесняват. Моля споделете вашето мнение и ме посъветвайте.Благодаря ви.