Desy_V

Здравейте, уважаеми специалисти на Светлината, искам да споделя Пътя си. Сега живея добре. Спортувам ежедневно, тичам по 4 км на ден и съм пристрастена към усещането от спорта върху себе си. Всяка сутрин деня ми започва с кратка медитация и понякога и молитва. Различно е. Благодаря за Живота, за близките си, за това, че мога да се движа, че мога да дишам, да виждам, да живея... Отдадох се на любими занимания - гледане на филми, фотография, книги... Е, винаги има и лоши моменти, но аз не се захващам за тях, приемам ги. Даже се смея, радвам, забавлявам, вярвам... И така в този ритъм се справям с паническото разстройство. То сякаш ме видя такава и си тръгна... Започнах междувременно да харесвам определен човек, да искам да случа нещо между нас, да мечтая за взаимност и споделена любов. И това много ме радва, защото от години не съм забелязвал никого, а сега се чувствам жива. Днес например изпратих съобщение до човека, но се развълнувах много. Та си докарах и паник атака. Не бях имала от месеци. Усетих как се вдига нивото на енергия в мен, усетих пулса си, усетих менгемето на главата си. Е, измерих си кръвното с апарат, беше скочило до 129/89 с пулс 119. Но не се стреснах. Казах си, е, паник атака, ще мине. Вътрешното ми аз беше непоколебимо. Все си го представям като малко дето, което е в средата на тълпата, хората бързат, тичат, но то е центрирано и спокойно. Та след това вълнение, чаша студена вода и около 10 мин. медтитация и успокояването ми, се питам дали вълнението от флиртуването, дори влюбването, биха могли да ми върнат тези усещания на паник атаката. Или просто симптомите са същите на влюбването? И дали тази симптоматика не би ме отблъснала от това да се влюбя, да искам да имам спокойствие и да бягам от вълненията около една любов? Моля, ви за съвет! С уважение,

Здравейте, напълно съм съгласна с Вас! Явно напомняне трябва да има, за да не се отпускаме...Нещо като реле, което се включва при натягане... Опитвам се да пиша и пиша, даже съм си дала и време за напускане на работената от мен работа, която е в тотален разрез с мен самата..Може би след година, когато синът ми завърши. Искам да напиша книга и да направя филм за човек преживял паническото разстройство. Искам да е роман и игрален филм. Много съм ровила за такъв филм, но освен един с Матю Пери в който има повече ОКР, няма правен подобен. А Светът е пълен с такива като нас, те имат нужда да знаят, да могат, да са подкрепени...И ще го направя..Някой ден, ако е рекъл Бог!!! Много благодаря за подкрепата на всички ви, без вас нямаше да съм аз и тук!!! Благодаря!

Здравейте и благодаря... Надявах се да ми дадете Лъч...Точно сега явно имах нужда от "Ти можеш!" и вие ми го дадохте! Благодаря Ви! Продължавам напред. Искам да споделя, че тези състояния ми донесоха и много добри и изгодни ползи, намалих драстично цигарите, алкохол почти не пия - чаша вино ми е тавана, медитирам, разорах хората около мен и останаха малко, започнах да се уча да казвам НЕ, движа се повече, искам повече, създадох по-верни и правилни преоритети ...Иначе щах доволно да си дрема на дивана! Така, че тенкс паник атаки! Това което осъзнавам, че ми липсва е Любов, от мен към мен и външна споделена...Но когато науча себе си да се обича, може и друг да се появи... Много благодаря, сега имам повече Вяра в себе си!

Здравейте. мина повече от половин година, от както съм писала тук. Аз претърпях сериозна промяна. От повече от година медитирам, разхождам се ежедневно, гледам по позитивно на Живота. Започнах да не се плаша от паник атаките, познавам ги, изписах над 100 страници за преживяванията си по време и преди и след паник атака....Да споделя, че загубих междувременно баща си, понесох го, а толкова обичах този човек и бях безкрайно привързана към него. Преживях ситуацията със непозната за мен сила, просто се справих! От тогава минаха 4 месеца и не бях имала паник атака, Живота някак започна да се нарежда, тревожността изчезна, Денят започна да става и усмихнат и хубав, смеех се, излизах, някак Живота се върна! Е, имаше моменти на тревога, на приближаване на усещане за паник атака, но аз знаех, че е тя и не и обръщах много внимание. Просто вървях Напред! До преди два дни, когато тя ме връхлетя с мощна и пълна сила, просто така от нищото, както си седях и работех ме разклати, усетих сърцебиене, главата ми стегна, ама много мощно...Няма да описвам целия цикъл от симптоми, но беше цялата палитра. Но нямах тревога и страх, беше просто физическо усещане. Ето какво написах вчера и днес: "Усетих как се изпотявам. Хукнах към тоалетната, започнах да си мия лицето с ледено студена вода и да пия студена вода. Взех от чантата си един валидол и го засмучах. Започнах да се опитвам да дишам 4-7-8, но трудно ми се получаваше. Миех се, опитвах се да дишам, успокоявах се…Измерих отново, вече падаше, но не бързо…В момента още ми е зле. Става ми горещо! Тресна ме отново, ама многоооо многооооо силно?! Леле, как ме тресна два пъти!!! Не беше ми се случвало ма много отдавна….Едва дишах, едва виждах…Извиках на колегите, че ми е зле…Колегата ми стана, отидохма в стаята за почивка, донесе ми вода, пита ме дали да вика бърза помощ…Взех половинка хапче бизогама. Сега си помислих, че вярно получавам инфаркт или инсулт, следях всеки симптом, но не позволявах страха да ме завладее яростно, и това не го правех с умисъл, а съвсем инстинктивно. Излязох навън, дишах въздух, гледах слънцето, пиех вода. Колегата седеше до мен! Мълчеше. Усещах че се посъвземам отново. Какво става с мен? Не съм се нито тревожила, нито ядосвала, нито нещо лошо днес ми е минавало през главата. Просто така от нищото…Стана два пъти, с много яка сила. Ама с много яка…Измерихме отново кръвното, беше нормално, пулса беше леко завишен. Но всичко беше нормално. Май само аз не съм! Или съм си! Просто съм чувствителна! Прекалено! Но сега нямаше от какво?! След което усетих че се разтрепервам, стана ми студено…Както обикновено, а по тялото ми изби студена пот. Но се владеех, един вътрешен център в мен се владееше…Вярваше, че всичко е наред! Усещах го! Днес съм добре! Минаха 120 дни от смъртта на баща ми, 4 месеца, кога?! Тате, вчера много силно ме удари паник атаката, още ме държи усещането и вкуса от нея. Въпреки че сега съм добре, усещам лапите й по тялото си. Както вчера ме беше хванала в дълбока прегръдка, още стоят белезите от ръцете и ноктите по тялото ми?! Още усещам дъха й върху кожата си, още знам че вчера е била тук. И някак ми тръпно и страхливо. Да не се появи и днес?! А нали бях се научила да я познавам?! Но вчера се издъних, това е истината, вчера бях забравила симптомите й и тя ме връхлетя с адска сила. Все една е чакала да се поуспокоя и да позабравя за нея, и се втурна със неудържима мощ върху мене. Чакала ме е била да се отпусна и да съм разсеяна, да си мисля, че си тръгнала от мен и се върна по-силна и мощна от всякога. Може би 3-4 пъти е била с такава сила. Докара ме до безсилие и ме остави опостушена. Днес съм добре, всичко е наред, работя си, но знам за нея, знам че може да дойде когато си поиска да прави с мен каквото си поиска. И това е плашещо?! Нейният контрол върху мен е плашещ! И днес съм притихнала, в готовност, отдавна не бях усещала това чувство в себе си. Отдавна не бях идвала на работа притаена и в готовност. А си мислех че я познавам до болка, симптомите й, влиянието й върху мен, нищо не познавам, бях неподготвено за вчерашното й завръщане…И защо??? Този въпрос Защо не ми се маха от главата, защо тя се върна, какво каза вчера??? Защо се случи отново с такава сила??? Какво не съм разбрала от срещите си с нея, та тя така пожела да напомни за себе си??? Защо??? Днес мисля след работа да отида до кардиолог, отново ме хваща страх за живота ми, искам да се прегледам, да видя как е сърцето ми, всичко. Пак влизам в онзи цикъл на мисли в тази посока. А исках просто да се отпусна в Живота и да продължа научила уроците си от срещите си с нея! Но явно има още!!! За учене! За нея! За мен! Какво? Защо???" Та, уважаеми специалисти, какво се случи според вас? Защо се появява ремисия? Или е имало временно затишие? Как се справям и да продължавам ли в този дух??? Напред с Вяра, че и това ще мине, че няма да е все така, че учим, че трябва да приемаме Живота такъв и да вървим напред...Просто ми е любопитно какво мислите?!

Благодаря и на г-н Баев и на г-н Балджиев! г-н Балджиев напипа една основна съставка от мен - да съм необикновена?! От желание за необикновеност, се превърнах в странна птица?! И вече окончателно съм с инакомислене и живот. Нещата, които аз харесвам не са нещата, които генерално харесват на хората?! От малка съм си представяла как ставам известна, велика, Майка Тераза, Буда, Буковски, поет, писател, миротворец, спасявам света, света ми благодари...И в същото това време съм сама, така съм го виждала от малка, виждала съм величието като самота, като самотност, като самотна място без съмишленици и придружители. Странно, но факт. В главата си се виждах как печеля Нобел за Мир или Оскар за най-добър сценарий, но от позицията си на величие, даже не отивам да си получа наградата. Днес знам, че нямам нужда от това величие, то е илюзорно. може би съм искала просто да съм значима?! И ако ви хрумва, че съм била незначима за близките си, не, не е така, напротив, отдаваха ми и повече от необходимата значимост. Заемах доста специално място в семейството си, но и някак тежащо място, с очаквания за проявяване на the best of the best. Сигурно съм останала с впечатление, че само ако съм такава, ще получа любов?! И някак ми се наложи, че Любовта е за слабите. Днес знам, че е за силните, но бога ми, колко трудно е да разчупиш вече закоравял мироглед. А у мен бушуват много силни емоции, неизразени, непоказани, неизявили се. Има и гняв към бивши, има самота, има тъга, има кръстопът, има неизразена любов...Даже към собственото си дете не знам дали съм успяла да покажа искрената си любов. А наистина я изпитвам към него искрена и неподправена. Често се улявам, че съм сурова и прекалено откровена към него. Говоря с него за всичко, знае за тревожността ми, за странностите ми, за ПА, за преминал етап на зависимост към алкохол, пороци, откровена съм към него и това ме плаши. Той натрупа мъдрост в собствения си живот от свидетелството му за моя. Той е този, което е повече родител, повече мъдър, повече истински. Моля, съм по-малко да съм му навредила. Даже често го майтапя, че един ден, ако посещава терапевт е достатъчно да покаже снимка на майка си, хахах. Но съм направила най-доброто, на което съм способна. И това, което г-н Баев определи, че съм в криза на смисъла, е много вярно. "Необикновен човек" в криза на смисъла с ПА и ПР, ето го ефекта УАУ!!! Едно знам със сигурност, това е част от Пътя ми, от Уроците, от Смисъла, не е случайно, има божествена частица в него, просто трябва да се въоража с търпение, време, учене, смисъл... Отново ви благодаря, невероятни сте, с това което правите, усмихвате, успокоявате... Браво!

Хм, отсвирих ги...но после Другата в мен надви и се обадих, написах мейл, уредих всичко...както обикновено?! Защото не можех да седя просто така... Моля Ви, г-н Баев, дайте някой насоки към мен. Нещо от което да се възползвам като патерица. Ок, наясно съм, че ПА няма да ме убие или??? Супер се опасявам, че високата тревожност ще разруши тялото ми. Постоянно се страхувам за Живота си в следствие на ПА и тревожността. Как да успокоя Аз-а и Себе си, че не се убивам!? И този убийствен, да не кажа ужасяващ страх от Смъртта?! Как се бори, как се привиква, как се научаваш да живееш с него?! Имам ли нужда от терапия, дайте мнение..Да започна ли? Искам да си помогна?! И искам и трябва?! Искам да живея, за Бога?! Благодаря и поздрави!

Прочетох отговора ви г-н Баев многократно?! Между другото, изчела съм всичко, което сте написали, да, точно вие. Допада ми Пътя Ви и погледа върху Живота. От написаното останах с впечатление, че не толкова тревожността и ПА са акцентите у мен, колкото харектеровата настройка за Живота!? Възможно е и е така, по дяволите?! Но защо?! Толкова "ровя" в себе си, че чак съм разранила душата и сърцевината си. Толкова опознаване, че чак непознаване. В живота съм водила много и всякакви битки, имала съм спадове и възходи, но някак все нещо не ми е достигало да съм ефекта УАУ!!! Даже в миговете на щастие, нещо ме спира, не достига, не разрешава, да се отпусна. Знам, че съм супер самоконтролиращ се човек, поставам високи граници и норми, но това не го правя нарочно, нито задоволявам нечие очакване, просто е като инстинкт. Така с натрупване във времето, се е появила и тази перманентна тревожност и ПА. Аз нямам големи материални изисквания към живота, само искам Мир и Свобода за Душата и Тялото си. Много пъти си задавам въпроса, на правилното място ли съм, но знам, че и на Луната да ида, ще нося със себе си - себе си?! После мисълта ми поема другаде. Хаотична съм, разпиляна в мислите. А се опитвам, Бог ми е свидетел, опитвам се - медитирам, спортувам, ям немесни храни, нямам агресия за навън, дишам, опитвам се да вярвам в Бог, Вселената, Енергията. Но отново нещо не ми достига?! Ето и днес, наложи ми се да пътувам с колата си на около 100 км, бях сама, по време на пътя ме обзе онази нишка на тревога, в главата заваляха ирационалните ми мисли - ако ми стане лошо, ако припадна, ако получа инфаркт, инсулт, ако катастрофирам. Бях като в кофти филм на Хичкок, карах, радиото пръщеше, звучеше нехаресвана от мен музика, не успявах да хвана друга станция, тирове ме задминаваха отпред, отзад, отгоре...И пиех вода, супер ми е спасителна водата в такива моменти. Та изконтролирах състоянието си, не ме люсна огромна ПА, казвах си, 1е съм по-силна отколкото си мисля, мога повече, че този филм вече съм го гледала, после започвам с мантрата "Една маргаритка тра-ла-ла...". И стигнах, справих се, имаше и доза гордост?! Но и умора, безразличие, отегчение, с вечние въпрос "Пак ли? Докога така ще я караш?" Страхувам се да не намразя себе си. Страхувам се всъщност от себе си! А в момента нямам резон за отстъпление, имам отговорности към дете, родители, работа?! Трябва и им го дължа?! А често си мисля, ами ако не съм най-добрата майка, дъщеря, служител, приятел?! Ето още един пример. От 01/07 трябваше да замина на почивка в чужбина, но поради форсмажорни обстоятелства не заминах. Групата от приятели, с които трябваше да ходя, след като аз бях организирала всичко, изпадна в отчаяние, как ще се оправят без мен. И даже и в момента, ми пишат имейли, какво им е необходимо, за да контактувам аз със собственичката на вилата. И ми писна, в момента имам грижи и им писах, ще не ми е до това. За първи път пиша подобно нещо, защитавам себе си, отстоявам правото си на "не ми е до това". Отсреща естествено ще се разсърдят, но знаете ли какво - НА МЕН НЕ МИ ПУКА?! Та, г-н Баев, как да продължа, дайте сламка, дъска, кораб?! Напътете ме! Свикнах с ПА, не мога с тревожността, и искам Свобода, по дяволите?! Помагайте!!! П.С. За книгата все пак съм решена...Ако имате интерес и време, мога да ви изпратя страници за мнение.... Много тенкс!? За времете, за думите, за реакцията! Нека Силата бъде с вас!

И още нещо...Искам да изпратя на терапевт да прочете записките ми за книгата ми...Искам профи мнение, моля! Книгата искам да е за другите, за тези, който са в началото, за тези, който искат да знаят...Книгата е за да успокои и даде увереност на просто един минаващ през същия Път?!

Здравейте, и аз да се "тагна" в темата. Носител съм на тревожност от 41 години, но същата се генерализира от миналото лято. Всичко започна, когато излязох в отпуск, отпочинах си, видях се с приятели, пътувах. И тогава ме "удари" мощната ударна вълна на силна и унищожителна ПА, с цялата палитра от симптоми. И хайде в спешното. Няма да описвам цикъла от прегледи, изследвания и т.н., който минах. Всичко е ок и слава на Бог?! Но в мен се гнезди недоверието, че това не е съвсем така. Все се питам как е възможно мисълта ми да накара сърцето ми така да бие и стойностите на апарата за кръвно налягане да скачат?! Но уви възможно Е?! Та от миналото лято съжителствам и съм в "любовни и партниорски взаимоотношения" с моята тревожност и ПА. Нека да опиша себе си с няколко думи - странна птица съм, хм, жена на 41 години, със син на 17 години, отгледала съм го сама. Аз самата съм само дете, отгледана от родители, които не забелязах да се обичат, в постоянно противоборство. Работа на корпоративна позиция, но това не е това, което искам или обичам да правя, аз отвътре съм творец, писател, сценарист. Но се лави, както казват французите, такъв е Живота?! През целия си Живот съм била много отговорен човек, както казва майка ми родила съм се мъдра. Каквито и грешки на растежа да съм правила, са били в границите на разум и обмислена тънка червена линия. Не помня някой да е слагал граници за мен, аз сама съм си ги поставала?! Нямам обяснения защо? Притежавам убийствена съвест и морал, не мога да наранявам нито емоционално, нито духовно някого. Страхувам се даже да изпитам "лоша" мисъл към някого/нещо. Имам доста татуировки по тялото, повечето са надписи, цитати - синът ми казва по този повод, че съм комплексирана снобарка. Той ме определя най-добре! Объркан човек съм, вегетарианка съм от 5 години и не знам защо, може би отново да навирам на хората в очите, че съм по-добра от тях. От как се помня на тази земя съм била вълк-единак, трудно е да намериш съмишленици и група, интересите ми са разнородни от квантовата физика до "Кой съм аз? Защо съм дошъл? Каква е мисията ми?" през будизъм, анархизъм, испанско кино, брит музика, сюреализъм в рисуването и архитектурата, Фройд, повече Юнг та чак до абсолютната физика и математика...Имам високо IQ, няма да казвам колко. Винаги съм страдала от едно вътрешно самочувствие, което е поставяло граница между мен и хората. Винаги съм слагала маската на силния самоуверен човек. Да, знам че не съм, но тази роля някак най ми прилегна и останах в нея. Знам че съм ригиден характер, но от друга страна съм много контактен и екстровертен човек, или по-скоро интровертен човек с екстроверно поведение?! Не знам дали истински съм обичала, себе си, едва ли...друг човек, не знам. Имала съм две силни връзки с мъже, от едната имам син, и двете провалени и невъзможни. Аз плаша мъжете?! Оцелявала съм финансово и устойчиво много пъти в Живота си, построих си сама къща, отгледах сама дете, посадих и дърво. Научих и видях много неща?! И сега постоянно си задавам тежкия Въпрос: "А сега накъде?"...Този въпрос стой като неонова реклама в главата ми! И много мисля за Смъртта, изпитвам ужас от нея, от Прехода, от Неизвестното, от това, че ще липсвам, че няма да ме има?! Чета много на тези тема и някак ми убягва вярата и доверието в Живота и Смъртта?! Затова и не живея. В момента просто съществувам! И така ПА и тревожността станаха мой постоянни спътници и аз се свих на кълбо и живея...Пиша книга за преживяването ПА, за мислите, чувствата и усещането, когато си във връзка с ПА. Знам и усещам, че това състояние в следствие и посока, но е трудно. Медитирам и о, бога ми, тогава се чувствам идеално, опитвам се да запомня нирваната, която медитацията ми носи. Спортувам всеки ден. Дишам по схеми, 4-7-8. От известно време като ми махне главата мощна ПА, не се панирам, а я изчаквам и тя минава през и после ме оставя упостошена и безсилна. Не се притеснявам, 1е имам ПА и ПР, сина ми знае, майка ми знае, приятели и колеги знаят. Не ми пика кой какво мисли. Даже имам самочувствието на специална и избрана?! Но съм уморена и съсипана, това състояние ме изсмука, отне ми някак радостта от пътуването, от вълнението, от емоциите. Все си казвам, че даже и от положителна емоция мога да получа ПА и се отказвам. А пътувах много... Ходила съм на терапевт, правих и хипноза, посъвзех се, но някак терапевта беше "слаб и млад" за цялата ми палитра...Иначе живея, работя, но искам Повече и Всичко, егоцентричка ли съм, цинична ли съм...Защо съм такава??? Кой съм аз? Кажете!!!