Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Евтерпа

Участници
  • Общо Съдържание

    13
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  • Days Won

    2

Всичко добавено от Евтерпа

  1. Благодаря Ви за отговора :) ... В началото на януари беше последната ми среща с терапевт. Бях малко по-силна и по-уверена, не толкова уплашена... но в рамките на две седмици, върху мен се стовариха толкова много неща (които усетих чрез горе написаното), които ме върнаха в изходна позиция... Съответно, реших да пиша тук... именно поради липсата на въпросните преобразувания в начина ми на мислене... Няма сега...няма днес...Фокусът ми е изместен от толкова неприятната за мен дереализация, която е в пика си. Но основната причина да се включа отново във форума, освен лекото отчаяние, е неистовото желание за информация, как да започна да Я игнорирам, за да я премахна по-бързо от ежедневието си. Много съм слушала за опцията да я приемам, при мен не работи, не мога да приема, нещо което обуславя такива терзания...
  2. Здравейте, извинявам се за новата тема, която отварям, знам че има подобни и ако представлява проблем, ще я изтрия. Писах тук преди две години, когато за първи път се сблъсках със стреса, паниката и тревожността. През първата година, за кратко се виждах с терапевт, но за съжаление - нередовно, поради редица фактори. Не бях и особено постоянна при поставените ми задачки, заради всички ангажименти, които тогава считах за приоритет, пред това да съм здрава. За това време обаче, научих много... Научих, че в моментите, в които съм напълно сигурна, че нямам контрол над мислите си, съм единствената, която може да ги контролира. Научих, че адреналиновата реакция продължава известно време, но след края й, винаги оцелявам. Разбрах че силното сърцебиене, треперене, изтръпването на крайниците, задушаването и абсолютната невъзможност да дишам, свитият стомах, студената пот, световъртежът и причерняването, могат да бъдат провокирани само от мисъл. Мисъл на страх. Ирационален страх. Несъщестуваща заплаха, която стои дълбоко в мозъка ми, държа я здраво и допускам да ме превъзхожда. Научих, че докато се съмнявам дали полудявам, със сигурност, не полудявам. Научих, че имам проблем. Научих, че от мен зависи решението му, а не от спасителните хапчета, които така и не опитах. Научих, че имам нужда от промяна... Научих, че смисълът се създава. Разбрах го, след като два пъти усетих "безсмислието"... "То" ме удари доста сериозно. Най-мрачното, студено и нежелано място, на което душата ми кацна... Там нямаше нищо и никой, освен натрапчивите въпроси, за които отговори липсваха...какво става с мен, защо живея, какво правя, коя съм... За щастие, след тези две отвратителни кацания, не се приземих повече там. Остана само паниката, с невероятното си чувство за хумор. След 7-8 месеца, я превърнах в приятелка. Спечелих доверието й, чрез манията си за контрол, но не съм сигурна, доколко ми помогна това. Това, което не успях да разбера обаче, е причината да съм специална. Непрестанната и дълговременна дереализация, се появяла в редки случаи при тревожните разтройства. Но, поради факта, че съм толкова специална, откакто дойде при мен, Тя не си е тръгвала. Не ме е оставяла дори за ден. Имаше толкова много места, които видях през тези две години. Красиви залези на различни континенти, красиви погледи на красиви хора, красиви сцени, на които имах възможност да се кача, но и да гледам с различни очи, обаче. Докато изброените се случваха пред тези очи, аз не можех да ги видя. Толкова много пъти, стисках здраво очите си и се молех - след като ги отворя, само за минута, Тя да ме остави, за да им се насладя, проглеждайки нормално. Само за минута, да не се чувствам толкова неадекватна и мъглива. Не се случи. Научих се да я степенувам. Когато бях най-спокойна и около мен имаше много светлина, стигаше 2 от 10, но никога не е изчезвала. Терапевтът ме посъветва да я приема, да си представя, че ще живеем заедно до края на живота си. Не успях, не се справих, не мога да я приема. Мразя я, обърква ме, страхувам се от нея и не я харесвам. Промених живота си напълно. Намерих си нов дом. Напуснах регулярната работа, като преподавател, за да се фокусирам върху това, да бъда просто артист. Но след като спестяванията намаляваха главоломно и участията ми намаляха.. артиста в мен, трябваше да се храни и да плаща наем и се наложи да намеря друга регулярна работа. Вселената ме изпрати на ново и интересно място, отново музикално разбира се, но този път, в студио. Там срещнах изумителен човек. Докато връзката ми преминаваше през седмата си критична година, дълбоко в съзнанието си, усещах как трябва да я прекратя. Усещах го, много месеци, преди въпросната седма година. Толкова много пъти се поглеждах в огледалото и се питах... - аз наистина ли съм този ужасен, агресивен и лош човек, който той визира... Другият човек обаче, ми помогна да взема решението, да напусна токсичните си отношения. Влюбих се. За два месеца посетихме толкова места, колкото за 7 години с предишния ми приятел, дори не съм си представяла. Приключенствахме постоянно. Бяхме като магнити. Усещах странното привличане от разстояние, а когато разстоянието липсваше, секса беше тантричен. Бях забравила, колко вълнуващо може да е. Бях забравила, какво е да те обгрижват. Той ме подсети и ми припомни коя съм и коя мога да бъда, повтаряйки ми ежедневно, че съм красива, умна и талантлива, според него. Започнах да харесвам човека в огледалото. Чувствах се отново забавна и мила. Не ми пукаше и за дереализацията. Не исках да съсипвам тези моменти, като мисля за нея. Не усещах страх и не й обръщах внимание, но тя разбира се, ме подсещаше за себе си и не ме остави, дори за миг. Случи се неизбежното обаче. Нещото, което знаехме и двамата. Той заминаваше. Беше предвидил всичко, месеци преди да се запознаем. И преди да напусне работа, трябваше да си намери заместник, аз бях този заместник. Знаехме, че ще е тежко към края, но въпреки това избрахме да живеем за моментите, без да мислим за заминаването. Еее, заминаването се случи. Поддържаме комуникация, но и за двама ни е ясно, че е обречена от разстояние. Междувременно започнах и да случвам идеята си за бизнес... мечта, която две години визуализирам. След смелото решение да прецакам личния си живот, вселената ми изпрати обаждане за съвместно партньорство и с големи крачки, се напъхах там, където отдавна исках, но не знаех как. Сега... ситуацията е следната... Дереализацията е 10 от 10. Стресът ескалира. Работя много. На няколко места. На това, в което станах заместник дългосрочно. На онова, което ми е ново и за което мечтаех.. всеки ден му отделям време, чрез имейли, проучване и срещи. Деля все още едно пространство с бившия си приятел, за щастие в отделни стаи. Постоянно мисля за онзи изумителен човек, който ме спаси от мен самата. Притеснявам се жестоко да шофирам, защото главата ми се върти, като самостоятелна единица. А това да бъда действащ артист, знаейки че е мисията на появата ми на този свят, е останало на заден план. Пия гинкобилоба с омега 3 от около седмица, но не усещам да помага за световъртежа. Пак от около седмица започнах с кардио всеки ден. Започнах да усещам адско стягане и болка в задната част на главата. Минават ми мисли дали да не започна с ходенето по лекари, невролози, ендокринолози и всички други *лози, които биха били от помощ. Но понеже този път е досаден, дълъг и неясен, реших да разкажа историята си първо тук...
  3. Съжалявам, че отново се включвам в може би затворена тема, но има дни до срещата ми с терапевт, а аз никак не се чувствам добре. Можете ли да ми отговорите, как да преборя световъртежа и това, че съм адски отпаднала, нямам сили да стоя права. Това част от симтомите на този адреналинов приток ли са ? И ужасно стягане в тила, там където може би се намира гръбначния мозък... от дете имам болка в един от вратните прешлени,които е леко кривнал от редицата, възможно ли е той да е причина за всичко? На какъв лекар да отида ? Ужасно съм объркана вече, а имам хиляди въпроси. Страх ме е да тичам, защото не знам как ще издържа на това натоварване, наистина нямам сили.
  4. В последната седмица, бях намерила сама някакъв път към равновесие, преди да срещна тази жена. Наистина се чувствах, сякаш съм просто една уплашена банкнота за нея. Прибрах се и се чувствах болна. Започнах да си мисля, как няма да мога да пея и да работя, защото трябва да се лекувам, а ми е трудно да се концентрирам. Или колко много пари трябва да й дам, а не съм сигурна дали ще ги имам, защото дори не ми е споменала, колко време може да продължи лечението. Обмислям да се запиша на йога, след 2 дни ще имам възжможност и да тичам, не пия алкохол от две седмици, а и цигарите, с които се боря от години, ги загърбих набързо. Най-основното е, да разбера върху какво да мисля, за да се успокоя и да имам контрол. Да се разсейвам и просто да приема, че съм тревожна или панирана и това с дереализицията и объркването, е просто период. Да свикна с тях ? Толкова е страшно, когато се връщаш назад, във вторник ти няма нищо, а в сряда се чувстваш луд и уплашен. Бих се радвала, ако ми препоръчате и добър терапевт в София, тък като виждам, че и двамата не практикувате тук. Аз не неглижирам проблемите си и искам да ги реша трайно.
  5. Благодаря Ви, Диляна и Тодор ! Вие сте изчели дебелите томове и знаете как с малко думи да успокоите тези състояния. Проблемът е, че не го усетих при първата си консултация и не мисля да продължавам. Тя ми причини безсъние, вместо малко повече разбиране. Можете ли да ми отговорите, дали и страха да не оставам и излизам сама, е част от играта ?
  6. Не съм сигурна, какво ми донесе посещението и дали това беше моя човек. Тя просто ми изслуша историята (която съм написала по-горе), но не ми даде никаква информация. А след като си плащам не малка сума, която не изкарвам лесно, не би ли трябвало поне да ми каже, какво да правя до следващата ни среща. В резултат на което, цяла вечер имам сърцебиене, отново страх, спала съм не повече от 2 часа, а това не ми се беше случвало една седмица. Мисля, че колкото повече задълбавам и гледам на това, като на проблем, толкова по-зле става. Чудя се дали въобще съм имала нужда от тази среща и от терапия, като цяло.
  7. Здравейте отново. Днес отидох за първи път при психотерапевт. И някои неща ми се сториха странни. Нищо не спомена за антистрес програма или спорт, просто ме изслуша внимателно и заключи, че имам паническо разтройство. Спомена също, че работи с Бахова терапия и приготвя спрямо човека - бахови капки, за които никога не съм чувала и ми звучи леко шамански. Можете ли да ми помогнете с информация за това. Не се обвърза и с време, а просто спомена, че трябва да се срещаме веднъж седмично. Изглеждаше много приятна жена, просто не знам дали мога да се доверя, притеснено ми е.
  8. Не знам как да подходя, затова писах тук. Ако не живея живота си като преди, въпреки страха и сърцебиенето и филма, в който ме вкарва дереализацията, ми остава да се затворя в апартамента си. Може би, душата ми страда и трябва да излекувам първо нея, за да освободя съзнанието си, но наистина се страхувам, процеса да не продължи години. Голяма грешка беше да изчета целия информационен поток в нета, дори за състояния, много по-сериозни от моето...които ме наплашиха още повече.
  9. Умишлено се обърнах към психотерапевт, въпреки че първоначално ме насочиха към психиатър (споменавам причините в дългия си разказ). Но поради факта, че никога не съм се сблъсквала с което и да е от двете, не бях сигурна, че терапевта не използва медикаменти. Но вие успяхте да затвърдите предположението ми, което ме прави малко по-спокойна.
  10. Благодаря д-р Първанов, беше ми нужно едно изречение явно. Днес е и първия ми час при психотерапевт, надявам се всичко да мине добре и да не попадна на "онези, които предписват хапчета". Предполагам знаят как да ми изготвят такава антистрес програма, защото въпреки вътрешния си ресурс, с който вярвам, че мога да преборя всичко, в момента се чувствам доста объркана, именно как да започна промяната.
  11. Благодаря ви за отговора, но определено не разбирам, какво се опитвате да ми кажете. Да се чувствам напушена, неадекватна и объркана, докато е необходимо да върша ежедневните си задължения, е приятно? Докато преподавам пеене на деца и не съм сигурна, дали аз им говоря, е приятно? Не мога да се концентрирам за повече от минута, не мога и да пея, а когато опитам, се колебая дали гласа излиза от мен. А и когато искаш да се забавляваш и да опиташ нещо различно - пушиш трева или изпиваш няколко чаши вино, но на сутринта, ефекта е отминал. Повече би ми харесала опцията за контрол. И да изпадам в това състояние, когато искам, а не постоянно. Ако сте прочел целия ми разказ, може би щяхте да видите, че това е съпроводено и с безсъние и страх, с който се опитвам да се боря и дори не знам дали съм на прав път.
  12. Здравейте, реших да се регистрирам, за да ви разкажа своята история, която все още продължава. Надявам се, с нея да успея да помогна и на други четящи, така както, други теми тук - помогнаха на мен... Този форум е единственото виртуално местенце, което успя да ми донесе малко спокойствие в моментите, в които главата ми буквално щеше да се пръсне. Реших да превърна историята си в разказ. Благодаря ви предварително че отделихте от личното си време, за да стигнете до края на вербалното ми излияние. Всичко започна преди 2 месеца с нещо, което бих дефинирала като „Бях сигурна, че умирам“. Отидох в парка с приятеля ми. Имахме среща с наши приятели, гледахме филм на открито. Имаше страшно много хора. Бяхме правостоящи, но това не ни пречеше... след около час, усетих как цялото ми тяло изтръпва и не ми достига въздух. Странно чувство на неразположение и тотална паника, каквато не бях изпитвала никога, за всичките си 25 години. Обърнах се към приятеля си и му казах, че незабавно трябва да седна. В рамките на няколко секунди, вървейки към пейката (или по-точно – понасяйки ме към пейката), краката ми отмаляха, коленeтe ми бяха повече от омекнали, сърцето ми заби с 240 удара в минута, лицето ми беше направо мокро от студената пот, дробовете ми сякаш не работеха, лявата ми ръка изтръпна, давех се от недостиг на въздух, стомаха ми се сви на топка, очите ми бяха отворени, но не виждах... имаше само черно пред тях... Стигнах..седнах...и промълвих - обади се на линейка, умирам! След около пет минути на пейката и поливане с малкото останала вода, реших че мога да стана и да вървя към мястото, където щеше да ни чака линейката. Успях...Най-трудния 3-минутен преход в живота ми. След около половин час чакане и тъй като живеем точно до парка, реших да ги чакам вкъщи...Стана ми гузно, че можех да вървя, а занимавах медиците със себе си, при положение, че вероятно имат по-спешни случаи. Отказах я по телефона. Казаха ми, че вероятно е кръвна захар или кръвно и ако ми стане по-зле, да отида в спешното. Наспах се и на сутринта ми нямаше нищо. И така мина месец. Отидох до морето с приятели, седнахме да хапваме на място с много хора и отново започнах да го усещам „онова чувство“, но в по-лека форма.. казах им, че трябва да се прибера, те обаче се притесниха и не ме оставиха. Решиха да ме заведат в спешното в Созопол, където една мила лелка, просто ми премери кръвното и констатира, че при 120/80, просто трябва да изпия един валериан. И в двата случая не бях пила алкохол, не взимам наркотици, а марихуана съм пушила 20тина пъти като тийнейджър и толкова... След още 2 седмици, се качих в метрото, заради ангажимент и трябваше да си попътувам доста...Няколко спирки, много хора, отново недостиг на въздух, пак започнах да усещам „онова чувство“, но за първи път се замислих, дали мога да го контролирам. Опитах, но от мисленето ставаше по-зле. Уплаших се, че съм сама и слязох няколко спирки преди моята. И така започна всичко, само преди две седмици... Прибрах се и цяла вечер не можех да спя. Сърцето ми отново биеше неконтролируемо, пак недостиг на въздух, студена пот, стомашни спазми, топли и студени вълни, страаах, много страх! ...Страх, че съм ненужна и безполезна. Страх, че няма за какво да живея. Страх, че полудявам и развивам някаква форма на шизофрения и ще прекарам остатъка от живота си в психиатрия. Страх от смъртта. Страх от загубата на близките ми. Страх от самото ми състояние. Страх от това, колко време ще продължи всичко и кога ще се оправя... Но черешката на тортата пристигна на сутринта и продължава и до днес – майката на обърканото ми съзнание - дереализацията. Това продължи три дни, с около 2 часа сън на вечер... Никакъв апетит, насилвах се да ям препечени филии и да пия вода, защото не исках да развия нещо по-сериозно. Имах неблагоразумието да се обадя на майка ми, за да не мъча повече приятеля си с паниката в главата ми. Тя - мама, като истински рационален човек, веднага ме заведе при GPто. Още тогава усещах, че проблема ми не е физически, но исках да спя, просто мечтаех за сън. Последва пълна кръвна картина, захар, щитовидна жлеза, ЕКГ, кръвно... докато чаках изследванията, се молех да ми има нещо, за да реша проблема набързо с някое хапче. Резултатите пристигнаха... не просто ми нямаше нищо – бях здрава като олимпийски състезател. Личната, спомена нещо за психиатър. Погледнах я сериозно и реагирах остро. Казах й че и двете знаем, че състоянието ми не е за антидепресанти, ако проблема е емоционален и е в главата ми. Да не говорим, че тя добре знаеше негативното ми отношение към традиционната медицина. След малко спорене, ми предписа капки за сън, билкови, изцяло органичен продукт. Споменах че, ако това продължи повече от седмица, ще си плащам, колкото е нужно за психотерапевт, но на психиатър няма да отида. Същата вечер, успях да спя около 4 часа непробудно - слава на капките. И така.. изчетох интернет, влогове на няколко американеца, които ми разказваха как две години се лекуват от дереализацията и още четири години от други разтройства, което разбира се, ме панира още повече. Пропуснах да спомена, че съм певица. Не страдам и от липса на самочувствие. Нито пък си спомням някога да съм била тревожна. На 17 години, излекувах сама сценичната си треска, като един ден просто си казах, че ако аз не се забавлявам на сцената, то и хората няма да успеят. Живата музика, на първо място е комуникация и обмен на енергия. Разпитвайки повечето музиканти около себе си и споделяйки проблема си, установих че при хората на изкуството – депресията, паник атаките и тревожните разтройства, са често срещан синдром. Някои се пристрастяват към вдъхновението, когато създават музика. Случвало ми се е. И когато усетиш липсата му – си крайно демотивиран. Спрях капките за сън, защото бях сигурна че са плацебо ефект. Реших че трябва да се предизвиквам ежедневно, най-вече към нещата, от които изпитвам панически страх. Едно от тях – да остана сама. Отидох до Пловдив и се върнах сама, с автобус до София. Получих две паник атаки по пътя (сама ги диагностицирам като такива, без да съм сигурна). На втората си казах, че съм по-силна от собствения си страх, че това е просто проекция на мозъка ми, който приема всяка мисъл за реалност, а половината мисли в главата ми, не са истинни. Казах си също, че ако припадна и автобуса спре на магистралата и всички хора ме гледат – няма проблем, какво толкова, хора припадат всеки ден. И така моментално, сърцебиенето и потенето спряха. Издържах ! Продължавам да го правя, ходя на любимите си шумни места, пълни с хора, става ми лошо, но го овладявам някак. Просто отказвам да се прибера в зоната си на комфорт. Спя по около 4-5 часа, без никакви добавки. И се опитвам да открия причината. Запазих си и час при психотерапевт. Спомних си, че се почувствах сякаш съм загубила посоката в живота си и вървя по друг път, малко преди да започне всичко. И нагласата ми сега е – може и да е за хубаво. Може би, ако го приемам просто като период, който ще ме направи по-устойчива и силна, не е за лошо. Може би, това е начин да реша проблемите си и да взема най-адекватното решение за мен самата. И все пак, имам въпрос.. Смятате ли, че настройката ми към проблема е удачна ии случвало ли се е в практиката ви, дереализацията, която буквално замъглява нормалното ежедневие, да изчезне за по кратък период от време? Визирам по-малко от месец...Мисълта, че може да продължи години, е другата причина да се лутам в главата си. Още веднъж - Благодаря на всички задаващи въпроси и на всички отговарящи. В моменти на чудовищна паника, ми дадохте душевна хармония !
  13. Здравейте, реших да се регистрирам, за да ви разкажа своята история, която все още продължава. Надявам се, с нея да успея да помогна и на други четящи, така както, други теми тук - помогнаха на мен... Този форум е единственото виртуално местенце, което успя да ми донесе малко спокойствие в моментите, в които главата ми буквално щеше да се пръсне. Реших да превърна историята си в разказ. Благодаря ви предварително че отделихте от личното си време, за да стигнете до края на вербалното ми излияние. Всичко започна преди 2 месеца с нещо, което бих дефинирала като „Бях сигурна, че умирам“. Отидох в парка с приятеля ми. Имахме среща с наши приятели, гледахме филм на открито. Имаше страшно много хора. Бяхме правостоящи, но това не ни пречеше... след около час, усетих как цялото ми тяло изтръпва и не ми достига въздух. Странно чувство на неразположение и тотална паника, каквато не бях изпитвала никога, за всичките си 25 години. Обърнах се към приятеля си и му казах, че незабавно трябва да седна. В рамките на няколко секунди, вървейки към пейката (или по-точно – понасяйки ме към пейката), краката ми отмаляха, коленeтe ми бяха повече от омекнали, сърцето ми заби с 240 удара в минута, лицето ми беше направо мокро от студената пот, дробовете ми сякаш не работеха, лявата ми ръка изтръпна, давех се от недостиг на въздух, стомаха ми се сви на топка, очите ми бяха отворени, но не виждах... имаше само черно пред тях... Стигнах..седнах...и промълвих - обади се на линейка, умирам! След около пет минути на пейката и поливане с малкото останала вода, реших че мога да стана и да вървя към мястото, където щеше да ни чака линейката. Успях...Най-трудния 3-минутен преход в живота ми. След около половин час чакане и тъй като живеем точно до парка, реших да ги чакам вкъщи...Стана ми гузно, че можех да вървя, а занимавах медиците със себе си, при положение, че вероятно имат по-спешни случаи. Отказах я по телефона. Казаха ми, че вероятно е кръвна захар или кръвно, и ако ми стане по-зле, да отида в спешното. Наспах се и на сутринта ми нямаше нищо. И така мина месец. Отидох до морето с приятели, седнахме да хапваме на място с много хора и отново започнах да го усещам „онова чувство“, но в по-лека форма.. казах им, че трябва да се прибера, те обаче се притесниха и не ме оставиха, решиха да ме заведат в спешното в Созопол, където една мила лелка просто ми премери кръвното и констатира, че при 120/80, просто трябва да изпия един валериан. И в двата случая не бях пила алкохол, не взимам наркотици, а марихуана съм пушила 20тина пъти като тийнейджър и толкова... След още 2 седмици, се качих в метрото, заради ангажимент и трябваше да си попътувам доста...Няколко спирки, много хора, отново недостиг на въздух, пак започнах да усещам „онова чувство“, но за първи път се замислих, дали мога да го контролирам. Опитах, но от мисленето ставаше по-зле. Уплаших се, че съм сама и слязох няколко спирки преди моята. И така започна всичко, само преди две седмици... Прибрах се и цяла вечер не можех да спя. Сърцето ми отново биеше неконтролируемо, пак недостиг на въздух, студена пот, стомашни спазми, топли и студени вълни, страаах, много страх! ...Страх, че съм ненужна и безполезна. Страх, че няма за какво да живея. Страх, че полудявам и развивам някаква форма на шизофрения и ще прекарам остатъка от живота си в психиатрия. Страх от смъртта. Страх от загубата на близките ми. Страх от самото ми състояние. Страх от това, колко време ще продължи всичко и кога ще се оправя... Но черешката на тортата пристигна на сутринта и продължава и до днес – майката на обърканото ми съзнание - дереализацията. Това продължи три дни, с около 2 часа сън на вечер... Никакъв апетит, насилвах се да ям препечени филии и да пия вода, защото не исках да развия нещо по-сериозно. Имах неблагоразумието да се обадя на майка ми, за да не мъча повече приятеля си с паниката в главата ми. Тя - мама, като истински рационален човек, веднага ме заведе при GPто. Още тогава усещах, че проблема ми не е физически, но исках да спя, просто мечтаех за сън. Последва пълна кръвна картина, захар, щитовидна жлеза, ЕКГ, кръвно... докато чаках изследванията, се молех да ми има нещо, за да реша проблема набързо с някое хапче. Резултатите пристигнаха... не просто ми нямаше нищо – бях здрава като олимпийски състезател. Личната, спомена нещо за психиатър. Погледнах я сериозно и реагирах остро. Казах й че и двете знаем, че състоянието ми не е за антидепресанти, ако проблема е емоционален и е в главата ми. Да не говорим, че тя добре знаеше негативното ми отношение към традиционната медицина. След малко спорене, ми предписа капки за сън, билкови, изцяло органичен продукт. Споменах че, ако това продължи още седмица, ще си плащам, колкото е нужно за психотерапевт, но на психиатър няма да отида. Същата вечер, успях да спя около 4 часа непробудно - слава на капките. И така.. изчетох интернет, влогове на няколко американеца, които ми разказваха как две години се лекуват от дереализацията и още четири години от други разтройства, което разбира се, ме панира още повече. Забравих да спомена, че съм певица. Не страдам и от липса на самочувствие. Нито пък си спомням някога да съм била тревожна. На 17 години, излекувах сама сценичната си треска, като един ден просто си казах, че ако аз не се забавлявам на сцената, то и хората няма да успеят. Живата музика, на първо място е комуникация и обмен на енергия. Разпитвайки повечето музиканти около себе си и споделяйки проблема си, установих че при хората на изкуството – депресията, паник атаките и тревожните разтройства, са често срещан синдром. Някои се пристрастяват към вдъхновението, когато създават музика. Случвало ми се е. И когато усетиш липсата му – си крайно демотивиран. Спрях капките за сън, защото бях сигурна че са плацебо ефект. Реших че трябва да се предизвиквам ежедневно, най-вече към нещата, от които изпитвам панически страх. Едно от тях – да остана сама. Отидох до Пловдив и се върнах сама, с автобус до София. Получих две паник атаки по пътя (сама ги диагностицирам като такива). На втората си казах, че съм по-силна от собствения си страх, че това е просто проекция на мозъка ми, който приема всяка мисъл за реалност, а половината мисли в главата ми, не са истинни. Казах си също, че ако припадна и автобуса спре на магистралата и всички хора ме гледат – няма проблем, какво толкова, хора припадат всеки ден. И така моментално, сърцебиенето и потенето спряха. Издържах ! Продължавам да го правя, ходя на любимите си шумни места, пълни с хора, става ми лошо, но го овладявам някак. Просто отказвам да се прибера в зоната си на комфорт. Спя по около 4-5 часа, без никакви добавки. И се опитвам да открия причината. Запазих си и час при психотерапевт. Спомних си, че се почувствах сякаш съм загубила посоката в живота си и вървя по друг път, малко преди да започне всичко. И нагласата ми сега е – може и да е за хубаво. Може би, ако го приемам просто като период, който ще ме направи по-устойчива и силна, не е за лошо. Може би, това е начин да реша проблемите си и да взема най-адекватното решение за мен самата. И все пак, имам въпрос.. Смятате ли, че настройката ми към проблема е удачна ии случвало ли се е в практиката ви, дереализацията, която буквално замъглява нормалното ежедневие, да изчезне за по кратък период от време? Визирам по-малко от месец... Още веднъж - Благодаря на всички задаващи въпроси и на всички отговарящи. В моменти на чудовищна паника, ми дадохте душевна хармония !
×
×
  • Добави...