Jump to content
Порталът към съзнателен живот

chezal

Участници
  • Общо Съдържание

    66
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Метод за Връзка

  • Website URL
    http://mesatl.wordpress.com/

Профил Информация

  • Пол
    Мъж
  1. Сънувам, че съм приет да живея в дворец. Аз съм малък, с родителите си съм и с по-малката си сестра. Моя първа грижа е не да се нанеса, а да огледам. Минавам през обширни стаи, пресичам салони, слизам по стълбища, изкачвам стълбища. Никъде-няма-никой. Озовавам се в спалня, мисля в самия край на двореца. В средата на леглото има кукла, сравнително голяма, някак тържествена, но и спокойна. Улавям в себе си пренебрежение – сякаш търсех нещо, а в самия край на двореца попаднах на човешко подобие. Тогава забелязвам, че една от стените на спалнята – а това може би е крайната стена на двореца – е стъклена. От другата страна на стъклената стена виждам двор; двор, подобен на дворовете в благородническите училища. Понеже имам самоусещането, че съм дете, там, в двора, забелязвам много млади мъже с изумително висок ръст. Казвам си – “това е училище за богове”. Те спортуват, мълчаливо и съсредоточено. Уверен съм, че никой от тях не може да ме види. Боговете са дотолкова хармонични, че не се нуждаят от интелигентност, това ги прави слепи за мен. Тогава се питам, ако на мен ми е позволено да огледам двореца, позволено ли ми е да прекрача границите му? В стъклената стена, виждам стъклена врата. Често в сънищата си съм осъзнат и в него момент си давам сметка, че появата на тая врата е мое дело. Понеже сънят е ясен и непосредствен, започвам да изпитвам угризения. От опит знам, че съм извършил неправомерна намеса в съновното действие и съществува възможността да го прекъсна или най-малкото да предизвикам изменение, което ще придаде бутафорен вид на целия сън. Притаявам дъх. Естественият поток на случващото се запазва. Преминавам през стъклената врата. Заниманията на великаните са толкова концентрирани, че никой не ме забелязва. Изведнъж се озовавам от двора в самото училище. За разлика от двореца, който е изпълнен с необятни стаи, в училището има възтесни коридори, които завиват при всяка възможност, остро се спускат или издигат. Знам, че ако учениците “благородници” може и да не ме забележат, то учителите ще го сторят с лекота. В тях е Мефистофел, а той е достатъчно по-интелигентен от мен. Една врата се отваря и оттам излиза учител. Аз притихвам и се снишавам иззад един от безбройните обли ъгли в коридорите. Учителят ми прилича на един от водещите английски футболни треньори – почти плешив, с живи и откриващи очи, сякаш е човек, отрекъл се от всяка интровертност. Ако бъда открит, веднага ще бъда натирен. Аз нито съм великан, а и не съм благородник(не познавам порядките в благородническите училища), което значи, че бог няма да стана. Предпазлив, аз оставам скрит и за очите на учителя. Опасявам се, че това няма да продължи дълго. Тогава желанието ми да опозная училището за богове се превръща в желание за бунт спрямо влиянието на учителите над благородните им ученици. Връщам се на двора. Съвсем смело доближавам един от учениците-богове, който почива на една пейка. Макар да идвам насреща му, той едва-едва ме забелязва. За да привлека вниманието му, силно и направо питам – “Какво е това място”. Вместо отговор, от ръцете на ученика изниква хармоника и той започва да свири на нея. Мелодията е бавна, с отчетливи нюанси, сякаш извънвремева. Чувствам, че все едно съм получил отговор на въпроса си – “Това е семинария.” Когато се събудих, се усетих, че отговорът по-скоро е значел “Това е консерватория”. И макар да съм постигнал известно общуване с ученика, аз съм си наумил да го предизвикам да говори. И питам – “Кой си ти”. Моят нов познат сякаш прави опит да изнамери още един иносказателен начин да ми отвърне. Но не успява. И проговоря! Но това не е говор, а ломотене, мъка, тотална нечленоразделност. Започват да текат лиги от устата на ученика. Изненадан съм. Може би не доста, но достатъчно. И погнусен. Чувствам този “бог” все едно е инвалид. Реших, че съм прекалил с намесите си. Обръщам се и се връщам в стаята-със-стъклената-стена. Куклата върху спалнята е паднала и обърната на една страна. Виждам, че един от “боговете” влиза след мен и пие вода от чешма, която изневиделица се е появила в спалнята. Видимо е, че “богът” не си дава сметка, как е пресякъл някаква граница и вече не се намира в двора на своето училище. Въпреки това се връща отново там. През стъклената врата! Аз побягвам към родителите си, през всичките красиви, но лишени от човешко присъствие салони. Но преди да ги достигна, се събуждам.
  2. Ние, хората, все повече започваме да чувстваме и все по-малко мислим. Някой демон шета в душите ни и ни убеждава, че чувството е дотам по-добро от мисленето, че докато чувстваме, може и да не мислим. Синхроничността е удар по “чувстващия” човек! Синхроничността е окото на интуицията, тя може да надникне иззад ъгъла и да прозре идещото. Въпросът е – защо синхроничността си противоречи с напъните на “чувстващия” човек? Ами защото демонът на Чувстващия е Доброто! Ако Чувстващият трябва да избира между доброто и синхроничността, е повече от ясно какъв ще бъде избора му. А точно този избор е изборът на днешния ден! Доброто е религията на Деня ни, трудно се намира такъв, дето не изповядва тая религия. Доброто е догмата на нашия свят. А интуицията винаги е била крайна, дълбока и радикална опозиция на догмата. Чувстващият е прегърнал догмата, вестители на доброто пъплят из дните ни, те са повече от скакалци. Интуицията не търпи такава доминанта и при всяка възможност я рути. Синхроничността е такава необяснима и трудно смилаема връзка между две събития, която забива чук в мутрата на догмата. Иззад ъгъла винаги иде зло, щото твърде много сърца се кланят на доброто отсам. Не един Чувстващ се е чудил отде се е взела злината в живота му, кой го е прокълнал, щото друг начин няма, нали Чувстващият е дотам добър, че би било несправедливо да му се въздава зло, затова и прокълнат ще да е. Причините за злото са винаги неясни, забулени в мъгла пред очите на Чувстващите. Синхроничността е поглед отвъд доминантата, да се понесе тая гледка е по силите на най-малко погълнатите от догмата. И пак – царят на днешната догма е “да се обичаме”, “чувството”. Синхроничността е чудното разбиране за абдикацията на текущия цар. Ето да вземем един пример, думите на Shelter: В същото време Shelter изпраща писмо на свой познат, където се обръща към него с думата “колега”. Тук съвпадението е може би някак незначително, самата Shelter казва, че припокриването(в случая на колежка и колега) е изцяло въпрос на нейно внимание и ако вниманието й е нямало нагласата да открива такива неща, не би ги открило. Но точно това внимание е един синхроничен стремеж да се надмогнат доминиращите разбирания, били те в обществото или пък в нея като личност. Но да погледнем по отблизо съвпадението. Да си колега с някого значи да си в една общност с него, да делите един свят(поне докато сте на работа). Да поздравиш колегата си(когато го срещнеш на улицата) е да потвърдиш общността ви, да си я припомниш. Тези разбирания са обичайните за света ни днес. Това е догмата. Обидената колежка – сигурно защото е много чувствителна – не разбира съображения от типа: “не виждам добре”, или “често се отнасям”. Не се знае поради каква причина Shelter се е обърнала към познатия си с думата “колега”, но едва ли го е направила, защото са от едно “звено”. Явно той е “колега” от друг вид, не от същия като обидената колежка. Тази нова, друга колегиалност е опозиционна на обичайната местоработна колегиалност. Двете събития с колежката и колегата не се намират в причинно-следствена връзка, те са независими една от друга в каузален смисъл. Но връзката им е синхронична. Интуицията на Shelter се е впуснала в значението на думата “колега”. Но какво по-точно е това значение? Следващата синхроничност на пръв поглед няма нищо общо с вече разказаната, но това не е така. Тук възрастният човек съветва, че е по-добре да се върви по мек път, нещо, което Shelter и без това прави. Получава се нещо като единомислие, като съгласие между непознати. Това е като поздрав, като спонтанна форма на уважение, макар едва ли Shelter и възрастния човек са от едно “звено”. Синхроничното събитие, при което Shelter си мисли, че ходилата са неизтриваемите подметки, навява мисълта, че това е така, защото ходилата са опазени от обувките, в които са обути. Тоест обувката е мекият път на ходилото. Само една крачка ни дели от идеята за колегиалност, която си прокрадва път в душата на Shelter. “Мекият път” е отнесеността, а одобрението в думите на възрастният мъж звучи като: “аз и ти вървим по един и същ начин, в мекия път, така пазим най-свидното си, подметките, тоест способността ни да вървим”. Да си отнесен е да те няма тук, където царуват доминантите(формалното уважение между формалните колеги). Тук е мястото да повторя думите на Инатари: Да научиш нещо не директно, а отвлечено, значи да го научиш не по обикновения начин, не по доминиращия начин. Според мен това себе и тази конкретност са закърнелия досегашен фокус на доминантното виждане. На въпроса кое е добро, не трябва да се отговаря “добро е да се обичаме”. Това е теорията на обидените колежки. Не, просто питаме кое е добро и чакаме съдбата да ни зашлеви с него. Ама да ни зашлеви яката…
  3. Виждам, че мисленето ти се изчерпва с въпроса за собственото ти полудяване. Кажи бе, човек, като ти се случи някоя дивотия, защо ти се е случила? Ако това не те интересува, кое те интересува?
  4. Аз най-често заключавам, когато срещна човекът-пророк, че е диване. Той не може да се оправи със слуха и обонянието си, но гледа в след-малкото, все едно гледа в телескоп. Но още повече се удивлявам на ония делнични пророци, на които им се случват странности - поне ги твърдят - а в резултат или въобще не мислят, защо така, или обясненията им са карикатурни на фона на претенцията в случилата им се странност. То е като да си любител на изкуството, да идеш на театър и наместо да гледаш и вникваш в пиесата, да си чоплиш носа или дунапрена под седалката. Сетне, като се прибереш, да направиш пространен анализ на драматургията изпод поклоническия поглед на съседа си. Синхроничността е скучна работа, откак мисленето се превърна в загуба на време, а чудатостите в аристократично занимание.
  5. Има едно разбиране, че всичко е енергия, че навсякъде протича енергия. Е, според Юнг, синхроничността не е енергетичен процес. Тоест между едното синхронично събитие и другото синхронично събитие няма връзка от енергиен характер; или всяка енергийна връзка е каузална. Това виждане доста обърква. За нашите умове, колкото и езотерични да са понякога, може и да има някакви фини връзки, които не са материални, не са – как да кажа – тривиални, но в крайна сметка, си остават енергийно обусловени. Синхроничната връзка, фина или не, чудодейна или не, си е една неенергетична връзка. Знам, че обикновено езотерикът много прилича на влюбения, в него има влечение с главно “В”. Той прозира флуиди, трудно осезаеми неща, говори за свят, не дотам познат. Енергията струи от и покрай езотерика. Ето проста синхроничност: бях сънувал една стара съученичка, която съм виждал веднъж, два пъти, откак завърших средното си образование и досега не бях я сънувал. Видях я в съня си усмихната от това, че ме среща. Аз също й се зарадвах. На другия ден наистина я видях(а тя не е от града), но я видях гърбом, заплесната и далеч не усмихната. Понеже бързо съобразявам такива ситуации, но пък и съм доста мнителен към всякакви сензитивности, в първия момент, виждайки съвсем бегло лицето й изотзад, се сетих за съня си и реших, че съм се припознал. Скоро разбрах, че не е така. Бях леко стреснат от контраста между сънуваното нейно поведение и дневното такова. Не й се обадих. Впоследствие се сетих – то не е трудно – че нейното име е същото като на приятелката ми(която не само на сън ми се усмихва). Всичко в тоя случай подлежи на тълкуване, но как да разбера, кое е направило така да срещна някой, който отдавна не съм срещал, точно след като съм го сънувал? А ако вярвам на Юнг, не някаква неведома енергия ме свързва с тая моя съученичка.
  6. Преходният обект е преди всичко съчетание от частично вътрешен, неотграничен от субектността на детето обект и в същото време частично външен обект. Да, обикновено преходният обект е детето на детето и може би по-рядко родител на детето. Фантазиите, които детето разиграва със своя преходен обект са основа на бъдещите му взаимоотношение с всички хора. Основно правило е, пред детето да не се поставя въпроса за реалността на събитията свързани с преходния обект. Родителите най-често спазват по инстинкт това правило. Ако неукрепналата детска психика бъде атакувана с въпроси кое е истина и кое не, то детето би се отдръпнало в себе си и би загубило интерес към външния свят. Ако ти си Матилда, а професор Снагълс е могулския воин от съня ти, то това може да съотнесем към Калисто и Зевс. Матилда е на дъното, нали е Bottom, тъй както Калисто е превърната в мечка, което значи, че е отхвърлена от Хера, заради това, че се е отдала на Зевс. Когато Аркад, сина на Калисто, неразпознавайки я, се опитва да я убие, Зевс се намесва и изпраща майката и сина на небето като съзвездия. Зевс е бог и приютява(Snuggle) Калисто(Bottom) в най-високото, което е целта на съновидението ти. Явно твоят ник Shelter е пресечната точка на сънищата ти, а може би на цялата ти психология. Самият ти въпрос дали преходният обект е и дете, и родител значи, че ти се стремиш и да бъдеш приютена, и да приютиш.
  7. Shelter, в съня ти има една поредица от трансформации, тя е следната – балони-робот-съзвездие(изобразяващо воин)-съзвездие(куче-момченце-мечка). Обикновено във всяка сцена от едно съновидение има един елемент, който е само привидно част от общата картина на съня. Този елемент е преди всичко отвор към друга сцена, към следващ сън. В изобразителното изкуство май има нещо подобно, нарича се “перспектива на рисунъка”. Задачата на художника е да динамизира статичността на своята картина. Такъв елемент-отвор в твоя сън са “балоните”. Кастанеда ги нарича “скаути”, защото те превеждат в други светове. Аз обикновено съм скептичен към “другите светове”. Балоните се насочват нагоре, капителите от своя страна също са горе, както и съзвездията. Споменаваш, че капителите са свързани; за съзвездията казваш същото. Балоните имат естествено влечение към височините, стига да не бъдат задържани. Капителите винаги са позиционирани горе, а съзвездията просто са високо. Да проследим какво се случва с трансформационната линия на елемента-отвор. Балонът става робот, неговият овал се превръщава в човешки вид, макар не на човек. В психоанализата има едно понятие “преходен обект”. Много малките деца обикновено се привързват към една определена своя играчка в изключителна степен. Тази играчка има значението на жив човек, с нея се общува, тя получава грижи, от които само човекът има нужда. Психологическото значение на една такава играчка е, че тя осигурява връзката между вътрешния свят на детето и външния свят на родителите и всички околни. Детето се доверява най-много и най-вече именно на своята избрана играчка(плюшеното мече е най-често срещания пример), и още по-важно, доверява се посредством своята играчка, тя е като инструмент или път, чрез който детето се общува. Тази играчка се нарича преходен обект и много напомня на елемента-отвор от сънищата. Преходният обект, както и елементът-отвор, приемат често най-различни образи от психичния свят на човека, това са майката, бащата, самия човек, друг човек или дете… Мястото, на което се озоваваш е ефектът от насоченото ти либидо в елемента-отвор, той те е пренесъл. В тия неща дори и да има нещо свръхестествено, според мен е по-добре то да се разглежда като обичайната работа на съня. Градината с колоните изразяват средината на твоята личност. Формите на капителите винаги са вълнуващи, тъй както формите на отделните съзвездия. Театърът е признак за другостта на света, която е вътрешността на твоята душевност за разлика от външния тривиален свят. Могулският воин в своята архаичност е бащиният или божественият образ. Положението на неговия меч изразява монолитността на духа му, вътрешният му мир. Може би имаш несъзнаваната фантазия, че починалото момиченце е там, при този Баща и вече е умиротворено от силата на духа му. За теб душата на това момиченце е балонът, който се е впуснал нагоре, заприличал е на играчката, с която сина ти и момиченцето са играли, а накрая душата му е намерила дом в съзвездията. Съзвездията са материален израз на боговете(на колективното несъзнавано). Ти си Калисто, която иска да бъде изпратена на небето като съзвездие от Зевс(могулския воин). “Да видиш с какво е пълно непрогледното небе” е да черпиш от истинността и богатствата на несъзнаваното или по-скоро да имаш яснота и сигурност за символите, които дохождат при теб оттам. Светлината, която ти служи да прогледнеш в тъмното небе е една ”преходност”, една човешкост(душата на малкото момиченце, с която се идентифицираш), която сякаш би могла да те транслира от земята на небето. Явно имаш силен духовен заряд, който те връхлита, а ти се чудиш как да го контролираш.
  8. Струва ми се, че балийската приказка показва как жената е поставена пред екзистенциален избор, той е определящ женската съдба: да пробуди човекът-мъж или звярът-мъж! Shelter, интересни са двата глагола, които използваш: убийство/на звяра/ и опитомяване/пак на звяра/. Макар звярът обикновено да умира в приказките, това не е убийство. Мисля си, че някак съжаляваш за смъртта му, чувстваш вина. В приказките звярът е преди всичко победен. Що се отнася до опитомяването, вижда се, сама не си сигурна, че това е правилната дума и почти си я заменила с “приемане на звяра като част от жената”. Доколкото знам няма разлика между това звярът в жената да бъде победен и в същото време да бъде приет като част от нея. Психологически се побеждава не някой обективно съществуващ, който в резултат на това страда и умира, а се надмогва едно отношение на жената към този някой, към нейния анимус, към мъжете по принцип. Побеждава се разбирането, че мъжко значи зверско. Постигне ли се това в женската психика, анимусът веднага се отплаща. Той превръща природно сътворената жена в истински одухотворена жена. Победата над едно отношение към анимуса/анимата, сянката и т.н./ е лицевата страна на приемането на ново, по-благотворно отношение към тях.
  9. Сънят е особено интересен. Изпращам малко смело тълкуване, като за яснота съм добавил теория. Осъзнатото намерение да се сънува пътеводен сън е желание да се смени обичайния фокус на световъзприемане: наличните перспективи не са желани, търси се алтернатива. Апартаментът като място за живеене изобразява тялото като материална форма на живот; апартаментът е собственото тяло. Обособеността на апартамента, както и ясните очертания на тялото, са желанието нашата психика и нашето бъдеще да са също така явни и докосними. Хазяйката е собственик на апартамента, тя го държи и се разпорежда с него. Това напомня на майката, която сякаш притежава детското тяло. Изразът, който се използва, е “въвежда в апартамента”, това е както майката дарява тяло на детето си както го въвежда в живота и го учи да се грижи и най-добре да използва вече дареното тяло. Забелязал съм, че всяка жена изпитва къде съзнаван, къде несъзнаван страх да не би майка й в един момент да предяви старите си права върху нейното тяло. Когато една жена се омъжва, тя предава тялото си на своя съпруг. В часът преди това събитие в женската психика се поражда едно колебание, осъществява се един таен съвет. Жената си казва, няма как да предам тялото си на мъж, без да съм се допитала до предишния собственик на своето тяло, моята майка. За да бъдат още по-сложни нещата, жената продължава своите мисли така: както аз съм била собственост на майка ми, така и моят съпруг е бил притежание на своята. Ами ако майка му предяви права върху него? Ще мога ли да се противопоставя на една такава претенция? Все пак той вече ще е предал своето тяло на мен, а аз моето на него. В съновидението не се знае кой е съпругът, знае се кой е бившият приятел, но той не присъства, единствено хазяйката е тук, налична, дейна, въвеждаща. Дали апартаментът е същият, в който е живял бившия приятел? В психологически смисъл, да. Поради една или друга причина любимият е друг, но страхът от майките, които дават под наем, а сетне или търсят отплата, или си вземат обратно даденото, е неизменно тук. Да имаш ясно разбиране коя е хазяйката, но да е неясен образът на бъдещия съпруг, е признание, че всеки съпруг е оформян от майка си. Апартаментът е от три стаи. Съпруг-съпруга-свекърва. Или съпруг-съпруга-тъща. Или съпруг-съпруга-съперница. Или съпруг-съпруга-любовник. Или съпруг-съпруга-дете. Две от стаите са сходни, третата е различна. Може би ненужна. Може би опасна. Но тук трябва да се припомни, че съновидението е сънувано с намерението за алтернатива, а тя обикновено е отвъд границата на безобидното. Две чисти стаи с идеално запазен, лъснат дървен паркет. Апартаментът със сигурност не е нов, защото е запазен. Някой се е грижил за него! Ех, тая майка, която превръща синът в добър съпруг тъй, както собственикът прави имотът си годен за живеене. Но може би “лъснат” значи користно подържан в отлично състояние или това, на което се вика “добър търговски вид”. Сякаш се казва, елате и сложете в празните стаи каквото пожелаете, макар хазяйка, аз съм освободила вашите стаи от своите мебели. Но ние все още не сме видели третата стая. Наречена е “странна”. “Странно” е онова, което както и да се описва, няма как да се предаде силното му сетивно и емоционално въздействие. С тази трета стая, според мен, съновидението оправдава възложените му очаквания. Този апартамент напомня максимата – колкото повече се грижиш за лицето, толкова повече вехне сърцето. Мръсна, недовършена, забравена; третата стая е Пепеляшка – третото дете, Белла/Красавицата и Звяра/ – третата дъщеря. Мащеха е онази майка, която иска да властва над детето си, отнема му свободата. Третата стая, освен мръсна и недовършена, е и необитавана. Тя е лишена от човешкото присъствие, нещо повече, третата стая е отказ от човещина. Мащехата въвежда детето в прекрасен дом, но крие стаята с мъчения; това е женски вариант на приказката за Синята брада. Изведнъж дъщерята попада не на обичайния любящ образ на майката, а на нейния страшен и зъл вид/ най-често срещана е проекцията в свекървата и в съперницата/. Двете странни птици, синя и зелена, са две затворени деца, две приказности, които тривиалният живот на майката-собственица не търпи. Ако една жена не си даде сметка какъв страх таи от майка си, тя ще възпроизведе нейното поведение. Няма да бъде далеч денят, в който тя ще стори на дъщеря си това, което на нея и е сторено – ще предяви власт и послушание. Ще постави в клетка. Краставицата, с която са нахранени птиците, има фалична стойност, тя дарява живот. Това е краставицата, която в момента “въведената” жена яде. И тук се явява въпросът за женския анимус/мъжкия образ в нея/. Анимусът е колоната в женската психика, той е опора и основание, посредством който жената се превръща в истинска жена. Ако анимусът в една жена е неразвит, примитивен, нейната женственост, ако я има, е само привидна. Страхът на жената от “хазяйството” на своята майка и от претенциите на всички други жени е, че във физически смисъл те искат да наложат/възвърнат/ властта си над тялото й, а в психологически да изземат нейния анимус. Анимусът е свободата на жената, той е умението й да живее, увереността, че вътре в нея има кой да я подкрепи. Тигърът-бебе от съновидението е този анимус. Ако двете птици са затворени поради жестокост и свободата им не би заплашила никого, то тигърът-бебе е може би основателно затворен. Той е дотам опасен, че макар още бебе и дори затворен в клетка, се опитва да докопа едно коте. Тук се намесва въпросът за женската емоционалност и сексуалност. Двете птици и котето изразяват женския пол, тигърът – мъжкият. Крехкостта и миловидността на птиците е женската сексуалност, полетът им е оргазмът/най-вече емоционален/. Затворените птици са същества, лишени от оргазъм, затова и храненето с фаличната краставица. Кой е затворил птиците? В по-късната психоанализа се твърди, че между майката и дъщерята има негласно споразумение дъщерята да не получава оргазъм/отново както в сексуален, така и в емоционален смисъл/. Причината за това е, че някакси те делят един фалос, този на бащата. Единственият начин дъщерята да се сдобие със собствен фалос/анимус, апартамент/ по законен път е да роди дете. Но детето винаги предполага оргазъм. Затворен кръг?! И тук майката помага на дъщерята, казва й, възможно е да имаш дете без оргазъм, това ти позволявам. Това развитие на нещата най-личи при анорексичните момичета, които не се хранят, защото отказват да приемат/преглътнат/ майчини закони. Но защо майката налага подобни правила, реалистични ли са те? Не, те са психологически обосновани. Това не се случва с всички майки, но всяка женска психика преживява този сблъсък/в същността си това е женската едипова ситуация, която се нарича комплексът на Електра/. Ако една майка има неразвит анимус, това значи, че тя е развила в душата си не онова подпомагащо мъжко виждане, което момичетата дължат на бащите, дядовците и братята си, а закостенял и инфантилен мъжки светоглед. Това най-силно личи при красивите жени, които парадират с женственост, но при по-близка среща дяволът в тях изскача на преден план. Такава майка с неразвит анимус е жена, която не обича мъжете, счита ги за облагодетелствани. Това е, което в анализата се нарича “завист към пениса”. Ако подобна майка разглежда себе си като ощетена, ако тя е имала дете без оргазъм/тоест не е обичала истински съпруга си и е спазвала скришното споразумение със собствената си майка/, то нейното дете е изображение на анимуса й, то е неин фалос, нейна собственост. Тя се превръща в хазяйка, дава само в наем, никога в дар. Всяка женска душевност, най-вече на несъзнавано ниво, изживява тези събития. Тигърът-бебе от съня е детето-бебе, родено без оргазъм, тоест то е майчина собственост. Затова е и затворено. Свекървата така държи любимия, съперницата така го съблазнява, майката така не пуска своята дъщеря. Тигърът-бебе е мъжката претенция в недостатъчно женствената жена. Агресивният фалос. Той атакува котето, за да го изяде. А то е женската половост. Една такава агресия е изнасилване. Изнасилването, освен насилие, е и тотална липса на оргазъм. Ще направя разбор на съновидението и ще му придам по-непосредствен вид: целта на съня е да открие решение на сложен и изпълнен с вътрешни противоречия проблем. Сякаш в личността има спирачка, която налага множество табута. Има желания, които са под ключ. Ето, все се случва да бъда въвеждана на ново място, но пък винаги изникват препятствия. Има някакво зло/хазяйството/, което ми пречи. Пък нормално е да се помисли, че е половинчато решение само да се нахранят птиците. Защо да не се освободят? В една жена винаги се борят вещицата и феята! Веднага се вижда опасността от порасналия тигър. И тук още един може би очевиден отговор – като порасне, ще го пусна извън апартамента. Но вещицата в жената не иска това, тя иска затворен, омагьосан тигър, тя има страх, че анимусът й ще се еманципира. Без да съм чак особено уверен, си мисля, че “тя си ляга с мисълта да сънува сън, който да й покаже кой е съпругът й”! Да изчисти образът му, да се убеди, че това е съпругът/един може би настоящ мъж, но не бившият/! Сънят търси начин, който да разкрие как тя да се доверява, и то при условие, че доверениците по принцип са зависими/от нещо си, от майките си/. Как се обича приел затворничеството си човек? Сънят дава своят отговор. И той е свободата! Без условия, без страхове. Жената трябва да заложи на феята в себе си, а не вещицата, да дарява, а не да контролира. Жена с развит анимус не се страхува от хищните и свободни тигри/ Звярът в “Красавицата и Звяра” става човек след като получава обич и доверие и става звяр щом е пренебрегван, а и по презумпция разпознаван като звяр/. Така е и с анимуса, така е и с тигъра. Освободиш ли тигъра, ще освободиш и птиците, те вървят заедно. Храненето с краставица е временно решение, то напомня на привидното съчувствие на майката-вещица, което оплита, наместо да освобождава. Обикновено възелът, който трябва да се разплита, е вътре в нас, а не в другите.
  10. chezal

    Религията - за или против

    Онова, което в съвременния свят се търси в езотериката е всъщност автентичното религиозно чувство. Езотерикът разпознава в религията нейната закостеняла институционалност, догматиката й, както и опасението, че зад готическите и православни крепости се крие отровният дух на манипулацията. Църквата и ортодоксалните вярващи недоумяват откъде идва самомнението на езотериците да продуцират “откровения”. Как така всеки човек се предоверява на вътрешните си импулси и не взема предвид опасността от дяволското шепнене изпод сърцето. Макар в езотериката да се прокрадва наукоподобен характер, тя пренебрегва основното правило на науката: точност(повтаряне на резултатите при безкраен брой опити), както и трезва интерпретация(отказ от всяка спекулативна, емоционална настройка при тълкуването на получените резултати). Религията почти откровено противоречи на науката. Тя счита, че добива своето знание непосредствено, докато и най-извисената и проникновена наука добива своето опосредствано. Религиозният човек често се оказва този-който-не-иска-да-мисли, или този-който-се-е-пристрастил-към-старото. Езотерикът обикновено е онзи-който-иска-свободата-на-атеизма, но и онзи-който-се-страхува-от-такава-свобода. Ученият най-често е човекът-самота, човекът-резултати. Психологически, за него науката е майка, която не би трябвало да поражда загадки – ученият желае майката да е предсказуема. Нито религиозният човек, нито езотерикът, нито ученият в тяхната конкретност ще помогнат да разберем що е религия и в какво се изразява усилието й за “свързаност”, що е езотерика и как постига тя “скритостта”, какво е наука и как тя “вниква” в нещата от живота. Според мен винаги е било нужно първо да повярваш, а сетне да разбереш! Или моята вяра е винаги с щипка повече от моето разбиране.
  11. chezal

    За прераждането

    Споменът е единственото нещо, което може да ме свърже с вчерашния ден, с миналогодишните събития и евентуално с предишния ми живот. Но ако способността да си спомням е дотам слаба, че забравеното царува в мен, то кой се преражда? Духът ми? Душата? Но тези думи остават за мен абстракции, щом не са подкрепени от спомена. Възможно е да има изблик на припомняне, което да ме запрати през животите! Но често той е по-блед от сън, по-изплъзним от видение. Ако се иска сензитивност, за да подсиля паметта си, как да я различавам от щуравите приумици на човешкия ум? Та всеки втори заявява, че знае какво му се е случвало преди стотици години, по какво се различавам аз от него?
  12. chezal

    За прераждането

    В отговор на въпроса на Инатари, който малко късно видях - Историите за "Синята луна" са поредица ситуации, които разкриват различно от обичайното поведение. Замислих ги наскоро, но понеже пиша няколко неща едновременно, завършвам по една на седмица. Може би ще ги предложа за публикуване във "Портала". Инак мисля, че ако прераждането е възможно, то не е дотам естествен процес, а въпрос на усилие.
  13. Според мен въпросът е чудесен. В него има много заряд. "Най-езотеричен" значи, кое е най-истинното знание, това, което стига до същността на битието. "Най" звучи смело, то не е толкова градация, колкото мисъл за далечина, чувство за дълбочина. Възможно ли е да има езотерична наука? Защо не. Така ще си спестим лудориите на някои езотеристи. Науката е преди всичко малко дисциплина. В шиизма има едно разбиране за "гайб", това е окултацията на една същина. Разбира се същността по природа си е скрита, но "гайб" е очарованието на скритостта. Философията на шиизма се състои в един копнеж по откриване на езотеричното/батин/. Но разбулването не е просто движение по премахване на воала на екзотеричното, под което се крие езотеричното. Не, разбулването/парусия/ е търсене на езотеричното в езотерично в езотеричното... Според мен най-езотеричната наука е умението да не спускаме по плоскостта на безчетните отговори. По-полека, с търпение. Най-езотеричното е дъно, под което има пространство, което пък си има свое дъно, под което пък ново пространство, то на свой ред...
  14. Това звучи толкова ницшеански, че почти не ме хваща сън след него. Някои ги влече да колят, те усилват писъците. Защото обичат тишината след това. Обикновено една цивилизация жертвопринася, за да не жертвопринесе самата себе си. Може би в моя сън-гробница, аз съм жертвал един лъв, за да съм по-цивилизован, а на другия ден виждам ацтекски нож, който ми напомня убийството и в същия момент, плочката под краката ми поддава. Но тогава май аз съм убиецът и грешка няма? Синхроничността е привлечена от "лъвското", еманципира го спрямо моето "цивилизационно" живеене. Синхроничността усилва ревът на лъва, от който съм се разграничил. То и абитуриентксия бал е като жертвопринасяне. Ставаш възрастничък и твърде цивилизовано гладък...
  15. Съвсем бегло познавам гещалт-психолозите, както и разбирането, че по конкретното поведение може да съдим за изградените модели на поведение. Когато малко знам, по детински ми хубаво да си измислям. И се сещам, че един от героите на Достоевски казва, че е неморално 2 и 2 да прави 4, то винаги прави 5. Възможно ли е към сбора на 2 и 2 да се прибавя един гещалт, и съвсем условно, да се получава нов отговор - 5? Но ти, Shelter, ще ни осветлиш с частица от знанието си за гещалта. За насока, а и за основа?
×