Jump to content
Порталът към съзнателен живот

kijush

Участници
  • Общо Съдържание

    2
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

Профил Информация

  • Пол
    Жена

Последни Посещения

The recent visitors block is disabled and is not being shown to other users.

kijush's Achievements

  1. Здравейте, Георги! Първо да се извиня за късния отговор. Адски много ме разчувстваха нещата, които сте написал. Толкова е хубаво да прочетеш точно това, което знаеш дълбоко вътре в себе си, но имаш нужда да чуеш от някой друг, ей така за потвърждение. Знам, че няма нищо случайно. Смисъл... Да, смисъла е много важен, понякога мисълта, че всичко се случва поради някаква причина е единственото нещо, което може да ме утеши. Понякога обаче смисъла изчезва и тогава се губя. Задавам си въпроси защо? защо на мен? каква е целта на всичко това?... Мисля си - аз съм добър човек (може би), с всички се държа добре, позволявам много неща на много хора и накрая... С какво го предизвиках...С какво го заслужих. На моменти дори чувствам, че нищо не се случва на мен, а на някой друг. Сякаш съм извън тялото си. Страх, страх ме е от всичко, а не знам защо е обяснимо. Нали което не те убива те прави по-силен, а не по-страхлив... А при мен имам чувството, че всяка трудност ме завира още повече в земята. Страх ме е от живота ли? Не знам. Най-тъжното е, че съм сама в това пътуване, няма на кой да разчитам освен на разбитото си 'Аз' в момента. Около себе си напоследък имам хора на които не мога да разчитам по абсолютно никакъв начин и това ми тежи. Не знам защо го казвам, звучи като оплакване, а всичко си зависи от мен... Честно казано, знам че през форума няма как да ми помогнете, кой знае колко, но дори малко, написаното от Вас ми вдъхва надежда, че ще открия това, което търся. Благодаря! Здравейте и на Вас, Орлин! Много се радвам, че писахте. Знаете ли, за първи път добих някаква представа за състоянието си от вашата статия за генерализираното тревожно р-во. Бях толкова изумена, че някой е описал по толкова подробен начин как се чувствам, какво преживявам и как бих могла да се справя. Постоянно си пускам записите Ви на йога нидра, дори само от тях сте успявали да ми въздействате. Имам проблеми с гнева и агресията, когато практикувам дишане част от скритата ми болка излиза, но е трудно сама. Доверие. Нямам доверие на никого, на нищо, на себе си. А само как искам да усетя онова любящо доверие и приемане, за което говорите... Защо се получава така, защо когато даваш всичко от себе си, стремиш се да си максимално полезен и угаждащ, не получаваш същото. Изобщо хората които жадуват за тези неща могат ли да изпитват истинска любов?.. Не ми трябват диагнози, искам само да чувствам. И това ми е проблем интелектуализиране на всичко, всяка ситуация. Една мисъл без усещане. Сякаш не си позволявам... Може би тревожността ме учи на пускане на контрола в който така силно съм се вкопчила. Искам да контролирам и планирам всичко предварително, да знам какво се случва всеки един момент. Мисълта да се пусна по течението ме ужасява и плаши. Оставя ме в онова неизвестно в което аз нямам доверие... И пак идва страха. Мога ли да Ви питам, дали е възможна среща с Вас? Сама вече е ясно, че няма да мога да се справя, а трябва да действам, защото времето минава. Благодаря Ви за отговора!
  2. Здравейте, Честно казано нямам представа от къде да започна. Не знам дали има смисъл да обяснявам подробно всичко, което ми се случва или просто да започна директно от проблема. От 3-4 години насам в живота ми се случват предимно неприятни и доста болезнени неща. Неприятни меко казано. Времето някак си се размива, в някои моменти всичко се движи изключително бързо, а в други се влачи сякаш изживявам една и съща година непрекъснато отново и отново… През едно изречение правя дълга пауза за да се опитам да събера и подредя милиардите мисли, които хаотично се движат в главата ми. Трудно ми е да се фокусирам върху същественото, някак си се чувствам празна отвътре неспособна да се изразя… Ще се опитам да синтезирам най-важното. Казвам се Виктория. На 26. Преди около три години и половина дядо ми почина от рак. Седем години се борехме заедно с него – майка ми, аз и баба. През тези седем години прекарах изключително много време по болници, видях неща, които ми се изкаше да не бях. Хората буквално умираха покрай нас. Много трудно приех загубата на дядо, все още след толкова много време не мога да повярвам, че няма да го видя повече... Въпреки всичко продължих напред, когато три месеца по-късно майка ми се разболя от рак. Злокачествен, кошмара се повтори. Химиотерапия, болници, лекари, операция. Държах се, заради нея. Навсякъде с нея, през най-трудните моменти, не се предадох, не показах слабост, сълзи, въпреки че ми беше толкова трудно. Сякаш не се случва на мен, всичко е сън и онова разтягане на времето за което споменах по-горе ме преследва от тогава до сега. В момента майка ми е добре, но всеки път когато наближат профилактичните и прегледи имам чувството, че ще полудея. Миналата година изгубихме още един много близък човек за нас, отново от рак. Това беше поредния неочакван шок за мен. Паралелно с всичко това от 4 години и няколко месеца съм във връзка с човек с който не съм щастлива.Продължавам да стоя и да правя компромис, вече и аз не знам защо. Когато ми се случваше всичко това, той ме оставяше да се справям сама. От началото само скандали, грозни обиди, страх, болка. Живота ми се свежда то този човек и нищо повече, забравих за себе си, забравих какво е да си щастлив и да обичаш истински. Вече не знам мога ли да обичам изобщо със сърцето си. Превърнах се в изолиран затворник на себе си, на мислите си и на него… Чувствам се празна. Имам нужда от вяра, надежда и любов, а всичко което изпитвам е катастрофално чувство за безсилие, ад от който няма излизане. Естествено паник атаките не закъсняха. Преди около 6 месеца за година и половина някъде, посещавах психотерапевт, бих казала разбиращ от професията си. Беше помогнал на един важен за мен човек да се откъсне от много сериозна завсимост преди вече доста години. В началото знаех, защо искам да го посещавам, имах план, правех всичко, което ми каже. В последствие обаче отскачахме от тема в тема и аз усещах само моментно душевно успокоение. Липсваше обеснение на състоянието ми, само се дълбаеше в душата ми, а аз се губех още повече. Реших, че няма прогрес и вместо да ми помага, ходенето там по-скоро ми вреди. Човека при който ходех не беше много щастлив от това, че искам да се откажа, увери ме че имам нужда от много дълга терапия и прекъсването ми е грешка, но въпреки това реших да се откажа. Не от страх, а от това, че вместо да разбера себе си, моделите ми на мислене и поведение, аз се изгубих. Всичко, което знам за себе си и състоянието си предимно е не от психотерапевта, а от търсене на безкрайно много информация. Едва последните няколко пъти аз разбрах, че имам генерализирано тревожно р-во, също паническо р-во, придружено от паник атаки. Единственото, което психотерапевта ми ме научи беше, че имам орално – садистичен характер, което нищо не ми говореше разбира се. Катастрофално мислене, ниска себеоценка, целия този букет плюс хипоходндрия. Изпитвам симтомите на всичко това, вече по-осезателно от около година. Като се върна назад се е случвало, но само в определен момент и за кратко. А в момента се редуват симптом, след симптом. Последно получих силна паник атака преди два месеца и въпреки, че знаех какво е беше толкова силен задуха в слънчевия ми сплит, че за първи път стигнах до спешното. От тогава имам само отделни симптоми, онова задушаване в слънчевия сплит си стоеше, а сега от една-две седмици ми се повдига, апетита ми намаля и непрекъснато ми се вие свят… Живея в един непрекъснат страх от най-малките неща, които никога не са ми правили впечетление и не са ме плашели, до страха от това просто да не умра и всичко да приключи. Главата ми е каша непрекъснато имам мисли за смърт и болести. Лягам си с мисълта за смъртта и ставам с мисълта за същото. Мислите ми са черни, винаги най-лошия сценарий е в моята глава. Опитвам се да се справя сама, с дишане, когато мога правя физически упражнения, чета непрекъснато как бих могла да си помогна… В момента най-големия ми проблем е, че физическото ми здраве се е влошило, а страха от болести, лекари и игли е непреодолим. Имам физически симптоми на които трябва да обърна внимние, физически симптоми, които не са свързани с паническото ми р-во, а в момента в който ми се наложи да видя лекар паник атаката е на лице. Страх ме е и изпитвам ужас дори от апарата за кръвно. Трябва да отида на лекар, а ме е страх и отлагам. Проблема ми започва да става все по-голям и вече няма на къде с това не мога да се справя сама. Имам нужда от помощ. Страх ме е, че е нещо много сериозно. Страх ме е от всичко, толкова дълго бях силна и се пренебрегвах,а сега когато най-много и заради себе си трябва да съм силна, аз се страхувам. Сигурно има още толкова много неща, които не съм написала и са важни, но в момента всичко, което искам е да се преборя със страха ми. Част от паниката ми се дължи точно на това, толкова много ме е страх да се прегледам и да ми вземат кръв или нещо друго, че просто си стоя така без отговор. Мисля си, че е заради многото време, което прекарах по болници на тези години. Твърде рано всичко ми се случи и твърде рано силите ми са на предела. Благодаря на всички, които ще си направят труда да прочетат и отговорят на написаното. За първи път от както ми се случи всичко пиша във форум и търся помощ. Дано да намеря това, което търся.
×
×
  • Добави...