Jump to content
Порталът към съзнателен живот

SteveJobs

Участници
  • Общо Съдържание

    2
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  • Days Won

    1

SteveJobs last won the day on Януари 2

SteveJobs had the most liked content!

Профил Информация

  • Пол
    Мъж

Последни Посещения

The recent visitors block is disabled and is not being shown to other users.

  1. Здравей. Живея в София. Дълеч съм от мисълта, че всичко може да се нареди от 2-3 прочетени коментара тук. Иска ми се някой по-запознат като докторите тук, да сподели част от своя опит или поне мнение къде може да се крие проблема за да чувствам това безпокойство ежедневно. Какво имаше предвид тук?
  2. Здравейте, Първо се извинявам, че темата е в този раздел, но незнайно защо форумът ми позволява да отварям теми само тук, моля преместете я къде й е мястото. А сега да попиша малко... На кратко за себе си.. В момента съм на 26, смея да твърдя с мечтана професия необвързан и със сериозен според мен проблем - Постоянно безпокойство с паник атаки. Как се стигна до тук.. За моят живот мога да говоря дни наред и определено няма да ми стигне лимитът за символи в една тема, пък и може би не е редно всичко да се излее на едно място. Така че ще опитам кратко точно и ясно да опиша случващото се. Нормално семейство не съм имал никога, родителите ми са разделени и съм отгледан от баба си която вече не е между нас. Прекарах повечето си живот в учене и търсене на приятелка защото винаги съм бил отхвърлян било то като обикновен приятел, връзка и т.н. До заветната първа паническа атака се стигна след поредната ми раздяла с любим човек в който виждах моето бъдеще и бях заложил всичко. Отделно се намирах в най-тежкия си "материален" период, без жилище, без пари, с ужасно много заеми и т.н Тук е редно да вметна, че през целия си живот съм се намирал в депресия, но тя ескалира в този момент и дори започнаха да се появяват мисли за самоубийство. Самият момент беше меко казано "странен", не се бях хранил последните 3 дни и вземах сериозни дози кафе (5-6 за 12 часа) и цигари. Симптомите бяха подобни на високо кръвно - сърцебиене, изтръпване на врата и т.н. В интервал от 10-15 минути това прерастна в страх от припадане, сериозна паника и така се озовах в спешен медицински център. Кръвното ми наистина беше високо, но после осъзнах, че се е вдигнало заради страха а не заради проблеми със сърцето. На момента не си дадох сметка, че целия страх и ужас изчезна в мига в който влязох в спешното, но все пак си бях втълпил, че умирам. Целия преглед продължи, не повече от 10 минути като лекарят просто ми даде едно хапче Валидол и си поговорихме какво се случва с мен. И така си тръгнах с мислъта, че наистина съм прекалил с кафето на гладен стомах. Нещата се нормализираха, започнах да се храня (на сила) и намалих кафето до 2 на ден от страх (повече от 3 години пиех по 5-6 на ден без никакви проблеми). Но след 2 дни, една сутрин се събуждам със абсолютно същите симптоми и се изплаших още повече защото преди това бях чел, че инфаркт се получава най-често в ранните часове от деня (В последствие разбрах, че всичко прочетено в интернет ми влияе зле, но това е друга тема) и пак със същия страх и паника се озовах отново в спешното. Пребледнял пред умиране, лекарят ми слага апарата за кръвно.... И какво.. 120 на 80.. В този момент не знаех къде се намирам, полудявах.. Как може да чувствам, че умирам и всичко да е наред? И така лекарят който се оказа ужасно добър човек по характер а не поредният който иска да си вземе парите от здравната каса ме погледна и каза - Момче, това са елементи на паника, сърцето ти е здраво като на спортист, мисля че трябва да се видиш с психятър. Разбира се в първият момент се изплаших още повече и най-голямото притеснение идваше от общественото мнение, кой какво ще каже, дали няма да си изгубя работата и т.н затова той предложи първо да се видя с още едно медицинско лице а именно ендокринолог. Е.. Видях се, изследваха ми какви ли не хормони и т.н и през всичките лекари които минах за 2 месеца резултатът беше един и същ - клиничко здрав. Дойде и времето за психятър. Не знам защо но отидох при него с някаква надежда, че ще си поговорим и ще мога да разкажа всичко, да намеря разбиране ли.. Не знам и аз. Но не.. За 10 минутен разговор и само един въпрос от негова страна - Какво ти е? Той си измисли някаква диагноза и веднага извади зелената рецепта на която написа 3 вида лекарства + някакво което се дава свободно за сън. Не си спомням какви бяха, помня само че имаше Ксанакс. Дори не се стигна до там да кажа, че ми е минавало през ума да свърша със себе си. Общо взето за деня трябваше през 3 часа да вземам някакво лекарство. И последните му думи бяха - Не се притеснявай, сега ще ти е спокойно. Изплашен, че наистина ще полудея и ще загубя и последното което ми е останало а именно работата си, веднага тръгнах към аптеката. Оказа се че в нормална аптека такива лекарства не продават, до преди това не бях запознат по никакъв начин с медицина, фармация и нямах дори представа какво значи "зелена рецепта", защото през целия си живот съм бил здрав като бик, дори съм бил пред започване на професионален спорт (А сега се чувствам като боклук, но за това ще напиша по-надолу.) След излизане от аптеката се замислих, че щом тези лекарства не се продават току така реших, че има нещо странно и проверих за какво иде реч в интернет. Веднага след като прочетох "Лекарства с наркотични свойства" рухнах до последната си точка. След малко по-подробно четене в интернет и разговор с фармацевт разбрах, че точно тази комбинация която въпросният "лекар" ми беше изписал, трябваше да я употребявам месеци наред и че спирането й е почти невъзможно тъй като води до зависимост. Най-комичното нещо в моите мисли беше това, че в листовките на самите лекарства пишеше, че може да те докарат до депресия - нещото от което аз търсех изход.. Какво??? Как??? Защо??.... Така и не си купих лекарствата. Колебаех се между това дали "лекарят" просто си изми ръцете с мен или просто аз не разбирам достатъчно и трябва да му се доверя напълно, но така и не взех никакво хапче. След всичко изчетено в интернет реших да направя друго. Започнах работа с психолог. По моя преценка също много точен човек, на който си личи, че не му пука просто за парите а има човещинка в него. И така 6 месеца работа и срещи с него. Тук също мога да разказвам много, но ще бъде кратко. За целия този период от време разбрах, осъзнах и премислих ужасно много неща и случки стартирали още от периода ми в детската градина за които никога не си бях помислял, че може да са оставили някакъв белег в мен. Неговото главно заключение беше - Не съм важен за себе си, поставяйки всички останали на първо място с цел избягване на пренебрегване, нещо от което винаги съм се страхувал. Ретроспекцията от работата ми с този човек е повече от положителна. Успях да изляза от депресията, промених тотално начинът си на живот и мислене. И благодарение на това ми се случиха много хубави неща. В момента не се виждам с него защото мисля, че и двамата сме изчерпани и трябва да се справя сам от тук натам. И накрая главният проблем... След срещите си с психолога успях да изчистя всичко от себе си. Постоянните мисли за това да намеря жената на живота си уредяха изключително много. В момента чувствам, че сам съм си достатъчен и че сам мога да постигна всяка моя мечта. Все пак още ми става тъжно виждайки влюбени двойки по улиците и в интернет. Смелно заявявам, че това е най-голямата ми мечта - Да създам семейството и чувството за семейство което аз така и не усетих никога. Типична паник атака не съм получавал от почти 3 месеца (преди да започна работа с психолога, се случваше по 2-3 пъти на ден, сърцебиене, страх от смъртта който веднага ме просваше на леглото с валидол под езика и всичко разбира се отминаваше за 10 минути), но за сметка на това, последните 3 месеца са осеяни с едно ужасно вътрешно безпокойство което ме докарва до ужас. В момента не живея, в момента просто съществувам. Всичко започва още със събуждането. С влизането в банята започва едно ужасно чувство което дори не мога да опиша на 100% но все пак опивам. Не се чувствам добре в кожата си когато "не мисля", когато съм сам и няма какво да правя. Гледам постоянно да съм зает, най-вече с работа. На работа прекарвам доста повече време от необходимото само и само мозъкът ми да е зает и да не остава време да мисля за себе си. Страх ме е от абсолютно всичко. Дори едно елементарно схващане на ръката което е адски типично за човек с моята професия ме вкарва в напрежение да не би наистина да получа инфаркт. Всяка малка болка по тялото ме "спира" и ме стряска все едно някой ме е наръгал с нож. Започвам да губя съня си дори. Осъзнах, че колкото повече съм уморен, толкова по-лесно ми е да заспя и да не мисля за безпокойството. За съжаление в момента нямам възможност да започна какъвто и да е спорт който да ми изцежда силите, но и не мисля, че това ми е нужно... Има обикновени хора които не спортуват, не се уморяват и не са в позиция като моята. Най-страшно е в събота и неделя, или изобщо в ден който не съм на работа. Има адски много неща които искам да правя свързани с пътуване, лични хобита и т.н, но всичко цялото желание се губи в момента в който се изплаша, че не съм наред и че мога да припадна например в автобуса. Обикновено почивките си прекарвам в сън, а когато не мога да заспя, просто защото толкова много съм спал, че тялото ми няма нужда от грам сън, вземам хапче валидол което не отпуска и продължавам да чакам да стане Понеделник и да отида на работа. Обикновено вечер прибягвам до алкохол. Не напиване до неузнаваемост а просто до моментът в който се чувствам леко зашеметен и мога да си легна. Продължавам да искам да имам жена до себе си, понякога пак се прокарват и мислите за самоубийство. Смея да твърдя, че знам как да си живея живота, както казах има ужасно много неща които искам да направя със себе си, материално, професионално и т.н. Но в момента това е меко казано невъзможно. Не чувствам да се намирам в депресията в която бях преди време. Не плача, не се съжалявам, нито ми пука за мнението на обществото. Дори най-близките ми хора знаят в какво се намирам и доста от нещата през които съм минал. Не ме е страх да говоря за това и не се притеснявам. Дори понякога ми олеква когато споделям (точно затова реших да пиша на вас). Единственото нещо което искам в момента е съвет как да продължа напред. Питайки себе си, вътрешното ми Аз казва продължавай да опитваш. Но в момента чувствам че "цикля" на едно място, просто живея за това да се събудя утре и с надеждата, че утре няма да се чувствам така. Не чувствам, че живея пълноценно в момента и ако продължа така, вътрешно знаейки, че нищо ми няма, че няма да припадна утре в автобуса, че няма да получа инфаркт и т.н, това за мен не е живот. Това за мен е някакъв капан. В момента губя адски много време което никога няма да ми бъде върнато. И ако продължа така, на теория ще се събудя на 40 години преодолял всичко това, но какво после? Така наречените най-хубави години отминали в шок, паника и ужас. Искам съвет, помощ. Не желая да започвам лечение с каквито и да е лекарства които няма да мога да спра когато поискам или поне няма да ми отнеме година да отвикна сякаш съм наркоман който живее за дозата си. Извинявам се ако съм допуснал правописни грешки или по някакъв начин съм нарушил правилата на форума. Моля Ви за съдействие, защото наистина в момента не се понасям в "кожата" си. П.П - Нарочно не споменах никакви имена. За целия период в който тичах по лекари, психятри и психолози (хора които според интернет са с доста добро общесвено мнение) осъзнах че има някаква "война" между психятри, психолози и като цяло в медицината. Повечето психятри мислят, че психолога е загуба на пари и време и че е по-лесно да се пият лекарства които те превръщат в "наркоман", докато психолозите мислят обратното. С ръка на сърцето искам да Ви кажа, че докато Вие "воювате" коя професия е по-престижна, по-важна и по-правилна - Има хора които живеят в ад, които провалят живота си и дори умират. Не желая да обиждам и критикувам никой. Моля Ви да бъдете съвестни и най-вече да бъдете хора. На хартия се предполага, че вашата професия и като цяло вашия начин на мислене е най-правилен затова как би трябвало човек да живее живота си. Иска ми се да не го правите заради парите, пари ще има винаги, притеснявам се, че ще дойде момент в който няма да има къде и за какво да ги похарчим. Благодаря Ви предварително.
×