Archibald

Болестта е само кулминация, проблемите са отпреди това, трупани с години. Явно съм си мислил, че в един момент ще почнат да се решават (уж съм полагал усилия, но явно изцяло погрешни и напразни), но изведнъж хоризонта ми се рязко се приближи. Не ме плаши вероятността да не съм жив след няколко месеца или години, а фактът, че не съм постигнал нищо от нещата, към които съм се стремил, че не съм привлякъл никой, на който да дам нещо и който да има нужда от мен, заради който да имам желание да продължавам напред. Вероятно, въпреки всичко, картинката не е чак толкова мрачна все пак, ще опитам да изпълзя от дупката. Благодаря за съветите.

Благодаря за отговорите. Аз съм рационален човек, не вярвам в Съдбата или поне не в мистичните представи за нея, наясно съм, че всичко си има причина и всяко състояние е предшествано от нещо друго, понякога много неща, които с времето се натрупват и създават нещо друго. Примерно тумор или всеобщо усещане за празнота, както при мен. Никога не съм бил особено щастлив човек, но винаги съм продължавал напред - от упорство, от твърдоглавие, просто напук на всичко и всички, но сега... всичко ми е като на сън, нищо не носи удоволствие, правя каквото правя за да минава времето, не защото намирам някакъв смисъл в него. Наскоро почнах да се замислям сериозно за психолог, но не знам дали е удачно да започвам в момента, до месец може да ми се наложи да влизам отново в болница ако няма подобрение на състоянието ми (от няколко месеца съм на диети без много от нещата, които преди вземах без да се интересувам - захар, червено месо, прясно мляко и т.н., приемам различни хранителни добавки за прочистване на организма и какво ли не). От друга страна, ако се наложи подновяване на операциите, не искам да го правя в състоянието, в което съм сега - престоят в болница, особено продължителният въобще не допринася да гледаш на живота по-оптимистично, а в момента съм далеч от всякакъв оптимизъм...

Здравейте, На 31 години съм и за последните няколко от тях животът ми - или поне моето възприятие за него - върви само надолу. Смятам се за сравнително интелигентен човек, обичам да чета, имам добра работа, изкарвам доста прилични пари, но не мога да се похваля с много приятели или въобще с хора, които се интересуват от мен извън семейството ми. Миналата година се разделих с приятелката си - единствената сериозна връзка, която някога съм имал - и от тогава не съм имал връзка с жена, което все повече ми тежи. Преди около половин година, след изострящи се здравословни проблеми, ми направиха изследвания и откриха мозъчен тумор, който трябваше да се оперира в рамките на месеци, в противен случай сега нямаше да пиша дори това. Не можаха да го изрежат изцяло и според съответните специалисти са необходими още операции - поне две - като всяка следваща операция носи увеличен риск да нанесе трайни увреждания. Скоро ми предстоят нови изследвания и евентуално ново влизане в болницата, а дори всичко да мине перфектно ще се възстановявам с месеци. В момента целият ми бъдещ живот изглежда като серия от операции и "възстановявания", но все повече ми се губи смисълът от тях - нямам желание да се опитвам да се лекувам, ако ще продължавам да живея в самота. Напоследък ми е все по-трудно да спя, дразня се от дреболии, не мога да понасям дребните ежедневни разговори, карам се със семейството си (баща ми и майка ми), покрай празниците настроението ми се срина съвсем вместо малко да се пооправи и не искам да слушам шаблонни пожелания и въпроси как съм празнувал, защото просто нямам нищо за празнуване. Имам чувството, че накъдето и да се обърна, се удрям в стена и изход няма. В същото време напълно осъзнавам, че възприятията ми са силно изкривени и това ми пречи да разсъждавам правилно и да намеря някакво решение, но това с нищо не ми помага, продължавам да си мисля единствено как съм провалил живота си и ще го приключа сам. Въпросът сигурно е много наивен, но - какво се прави такива ситуации? Аз не знам...