Ines Raycheva

@kipenzov, благодаря за примерите. Добре си хванал самобичуването! @Станимир, да, спрямо днешните западни норми на възпитание е трудно, често недопустимо за един мъж (вече и жените все по-рядко си позволяват) да бъде слаб. Това е свързано и с един от базисните ни активни модели на поведение (писах тук и за тях) - този на подчинението. Когато човек умее да се подчинява (базирано на опита от детството), той умее и да бъде И слаб - защото това не е равностойно на провал, на унижение, отхвърляне и смачкване. Ако не умее - слабостта се преживява като голям ужас, като малка смърт. Слабостта не е проблем нито за жените, нито за мъжете, всъщност - въпросът е кой стои срещу теб и можеш ли наистина да се довериш (тук има и обективен и субективен фактор). Като жена мога да кажа, че съм истински възхитена и респектирана от мъже, които признават слабостта си и умеят да остават в нея. Когато се опитват да я прикриват, да бягат от нея - което има различни проявления - тогава ми е много трудно да ги усетя близки.

Моля заповядай, ще е ценно, сигурна съм!

Благодаря за включванията! @kipenzov, опасявам се че не съм компетентна да продължа в посоката, която си поел и, признавам си, не очаквах такова развитие на темата и в най-смелите си представи! Даваш ми храна за размисъл, благодаря! Но, ще бъда откровена, като напиша, че се питам защо изместваш фокуса от личното/индивидуалното? Тази скромна статия касае именно него - и е радостно за мен, че вече успя да срещне няколко човека с други персонажи на тяхната "вътрешната сцена". В този смисъл е дори интимна. Всъщност е много, много простичко напомняне за себелюбов и откритост, за една искрена, смирена слабост. Нека не го изтласкваме с толкова сложни интелектуализации и философизиране, макар че, държа да добавя, ми е приятно да чета нещата, които пишеш тук и съм впечатлена от твоя многопластов ум, наистина! Поне не и в статията. Затова и съм написала, че "оценяването" не е нито лошо, нито добро. П.п.: Ако не добавим уточненията/изясняванията, които предлагаш, как става ясно губенето на далновидността? _____________________ Подновявам питането си "съзнателни ли сте в отношението към самите себе си?", какви думи и определения ползвате, когато се обръщате към самите вас? Нека, който желае, остане в този първоначален и основен фокус на темата.

Ще се радвам да се включите с мненията по темата и да обсъдим този баланс между реалната, човешка стойност и добавената. Тук съм писала какво конкретно имам предвид - смятам, че темата е значима за всеки от нас и си струва размисъла. И друго - съзнателни ли сте в отношението към самите си себе си, към думите, които си казвате, етикетите, които сами си лепите? Нека който желае, сподели, сигурна съм, че ще е изключително ценно за всички четящи!

Спорът е изкуство още от древността, нека не се бърка с караница, например. :) Когато осъзнаем, че разковничето се крие в усвояване на хомеопатична доза от позицията на другия, тоест разширяване на собствения ни кръгозор, тогава и тропането с краче в стил "искам АЗ да съм прав!" постепенно се стопява. Има причина за всеки спор, а обикновено така чудно се получава, че точно онова, което ни "пали" никак не виждаме и не разпознаваме в себе си - а не е страшно, че е там, не е чудовище, което ще ни изяде. :) Във всеки спор и двете страни имат невероятния шанс да пораснат, да научат нови неща и да почувстват, че живеят заедно в една огрооомна кула с много различни, разноцветни прозорци и... Просто гледат през различни в момента. Такава ситуация може да е виждана и като беда, и обогатяващ обмен!

Здравей, @SelfKnowledge, Натрапливостите ти ще останат, дори да скъсаш с нея. Ако изобщо има "облекчение", ще е временно. Просто в случая са се "закачили" за взаимоотношенията ви, но и без тях ще се намерят поводи. Най-общо казано трудността е във и със самия теб и начина, по който се справяш (или съответно не се) с напрежението, което трупаш, как реагираш на стреса. Сега фокусът ти е навън в приятелката ти и връзката ви, вярваш, че възелът на проблема е там, но това няма да те доведе до пътеката към справяне с натрапливостите - потърси добър терапевт, който работи с такива, сам е доста по-трудно, не невъзможно, но значително по-времеемко. Успех!

Струва ми се, че задавате непосилни за отговаряне твърде общи въпроси. Пишете за своята заявка в терапията, каквато е тя според Вас, но каква е наистина, това се разбира същински в процеса. Освен това има много различни психотерапевтични подходи, а още повече - всеки терапевт присъства в терапията като себе си. Тоест личността му и собствените му умения са от голямо значение. Така че въпросът Ви е подобен на този: "Ходя на лекар, защото имам проблеми с гръбнака (примерно), какво да очаквам? Какво е да се ходи на лекар?" Разбирам, че сте объркана и търсите яснота, но това трябва да обсъдите със своя терапевт. Никой друг не може да отговори как мисли и планира да работи той с Вас. Мога да Ви насоча към един въпрос, на който да отговорите за себе си - дали тази липса на сигурност и доверие, които се разпознават във въпросите Ви, не са пряко свързани със затрудненията, които изпитвате във взаимоотношенията си? Както с терапевта, така и с партньора си. Успех!

Разбирам как се чувстваш и съм съпричастна към теб. Всеки, който е гледал или отглежда животинка чувства, че тя е част от семейството му, общува с нея, радва се и тъгува с нея. Моят съвет е - изстрадай си го. Пишеш, че си депресирана, но аз искам да ти дам едно обяснение за депресията. Тя "идва", когато не умеем да тъгуваме, така да се каже не успяваме да "изтъгуваме" - тоест да си позволим тъгата в нас да ни завладее, след което неминуемо да си отиде. Който не умее да тъгува, става депресиран - това не е съзнателно, разбира се, има си своите обяснения (като например е бил в среда, в която някой не му е позволявал да тъгува, а да скрие чувствата си, защото са "неприемливи"). Не бързай да я гониш (тъгата), признай пред себе си чувствата си, свържи се с тях - "да, тъжна съм, мъчно ми е, боли ме, естествено, че ме боли и изпитвам липса!" Сигурно си чувала за стадиите на скърбенето при загуба. Условно те са пет: 1. Отричане - при него има страх и шок, избягване на истината за случилото се. 2. Гняв - изпитване на тревожност, раздразнение и силен отбранителен гняв - той понякога сякаш ни дава "сили" и усещането, че няма да се разпаднем. 3. Договаряне - тук влизат и диалозите към себе си, в които се пазарим, с надеждата да се промени нещо, вярвайки, че онова, което обичаме ще се върне; или пък се упрекваме, че не сме направили нещо както "трябва ", което води до вина. 4. Депресия - условно е наречен така, заради силната тъга - не става дума за клинична депресия. В тази фаза може да изпитаме трудност да продължим живота си, да не ни се прави нищо, да сме като в мъгла. 5. Приемане - продължаване напред в живота - емоциите постепенно се стабилизират, което не означава, че не ни "пука", но по-скоро, че разбираме, че и с тази загуба се живее. Че ние все пак все още сме тук и има какво да дадем на света и на другите. След като преживеем смърт, има сякаш едно усещане на застиналост, все едно сме във вакуум и искаме или поне чувстваме, че светът е спрял. И това е нормално. Чувствата ти са нормални - приеми ги, говори за тях, обяснявай ги и ги верабилизирай пред самата себе си. Сподели и с други хора, които чувстваш близки, позволи си да си уязвима. Ултимативно това, до което е ценно да стигнеш, е дълбоката благодарност, че си имала такова прекрасно същество до себе си, което, по един или друг начин, винаги ще бъде част от теб. Емоциите, спомените, които сте споделили никой не може да ти отнеме. То те е научило на толкова много, а ти така добре си се грижила за него! Любовта не се губи, само се трансформира, помни това. Още повече - почувствай го в клетките си! Да, твоето животинче го няма вече, но е живяло един прекрасен и дълъг живот с теб - какво по-хубаво? Никой от нас няма да живее вечно, но да живееш обичан и обичащ - това е истинско богатство! Любовта остава, тя не се губи никога, а е във вечен обмен. Прегръдки!

Това е абсолютно вярно, не го отричам. Но не е свързано точно с натрапливостите ти, писали сме точно по тази тема тук из форума. Така нареченият "закон за привличането" не е това - мисля си нещо и то става. А убеждението ти, че това е така, е част механизма на ОКР и работи на принципа на "самоизпълняващото се пророчество". Да, можеш да свършиш много съзнателна работа, която е изключително важна в процеса. Това ми звучи външно - нещо да се задейства, за да ми помогне... Кой и как ще го задейства? Добрият терапевт е водач по пътя на справяне, той фасилитира промяната, но не я осъществява сам, не е най-важното колело в механизма - най-важното си ти в твоя собствен механизъм. Да, много важен момент - сама забелязваш, че не достигаш до богатството на емоциите си и не ги разпознаваш - ученето на това, след което усвояването на умения за емоционална саморегулация, са ключови за личността на всеки един човек.

Не, не са се сбъдвали. Това, че са се случили (случайно) същите събития, за които си си мислила, не означава, че е заради теб - не си всесилна. Понякога имаме интуиция и можем да предусещаме, но това далеч не значи, че управляваме времето и материята - не е толкова просто. Някъде не споделяш как се чувстваш ти самата, освен, че се чувстваш "безпомощна". Вероятно терапевтът ти не насочва и към това - да разпознаваш и споделяш, вербализираш емоциите си. Сега не е ненормално, ти не си "ненормална", просто си в процес на себепознание, което при някои от нас изисква повече усилия, идва след като започнем да преживяваме силна тревожност, натрапливости и/или паник атаки - все житейски опитности, които ни тласкат към това да си обърнем внимание, да подкрепим и обичаме себе си. Така че психотерапевтичната работата не касае "премахване", а напротив - трансформиране, преработване. Щом работиш с терапевт вярвам, че ще успееш!

Здравей, @VischkoShteSeOpravi, харесва ми никнеймът, който си си избрал! Разбирам, че искаш да помогнеш на брат си, че си загрижен и го обичаш. Моят въпрос е - дали си говорил с психиатъра, при който брат ти е ходил - ако да, какви са били неговите думи? Всъщност, когато говорим за ОКР, можем да наблюдаваме силно осъзнаване, че мислите са недействителни, но можем да наблюдаваме и слабо или дори отсъстващо. Това може да се прочете в DSM-5 (Диагностично-статистическо ръководство на психичните разстройства). Пиша го, защото е важно да се знае това допълнение от 2013-та година, което преди не е било известно. Понякога ОКР може да бъде много трудно за преработване, това да изисква немалко време и усилия, а когато самият човек няма желание и не съзнава дълбочината на своите проблеми, но едновременно с това поведението му не се разпознава като опасно за околните или за самия него, възможностите за действие са ограничени. Ако четеш на английски, виж това. Това не означава, че няма надежда - напротив, затова и сложих линка по-горе. Но истината е, че някои случаи на ОКР са по-тежки от други, авторката на тази статия пише от личен опит, нейният син е страдал от такова. Това е нейният блог, можеш да събереш още информация за себе си, има свободни материали, които е писала. В България има добри терапевти, които работят с ОКР, вероятно е добре да се срещнеш с такъв и да отработиш своите трудности в тези отношения, защото със сигурност е тежко и за теб това, което изживяваш и си изживял. Такъв специалист би могъл да ти обясни как можеш да си подкрепящ и помагащ брат по възможно най-подходящия начин. Наистина правиш много за брат си, но все пак помни, че не можеш да решиш неговите трудности изцяло и категорично - това не е в твой контрол, всъщност не е у твое право или товар, който да носиш! Успех!

Здравей, @MsDandellion! Виждаш ли нещо общо между двете? За пет сесии не е много вероятно да промениш коренно натрапливостите си. Директно да "бориш" натрапливите "лоши" мисли с "добри" е абсолютно неуспешна стратегия. Хората с шизофрения не се чудят дали имат шизофрения - ти нямаш шизофрения. Всички хора имат натрапливи мисли, дори децата , просто не при всички са толкова интензивни, чести, колкото при теб. Ако тези мисли се осъществяваха, вече отдавна човешката раса нямаше да съществува! : ))) Страхотно - довери ѝ се и работете! Психотерапевтичната работа е различна от онлайн съветите и насоките тук - ти имаш нужда от първото - това е цял процес, понякога дълъг. Успех!

@Jadapter, точно затова ти писах, че ти е нужен психотерапевт и редовен и стриктен прием на медикаментите, които са ти предписани от психиатър. Тук няма как да разрешим тези твои теми и опасения съвсем удачно. Само ще допълня, че вече говорихме за перспективата - че я избираш сама. Имаш в себе си способността да го правиш, да взимаш изборите си, понякога просто ти трябва подкрепа от човек, на когото вярваш, който е загрижен и обичащ - това може да е твой приятел или роднина. Което не отменя нуждата да потърсиш подкрепа и външна опора и в психотерапевт. Хората сме социални същества, не можем сам сами да се справим с всичко, имаме нужда от другите, така че това, че търсиш отговори и общуване, е чудесно! Но само в рамките на онлайн пространството такова търсене не е достатъчно, за да покрие потребностите ти.

Това, което другите виждат за нас, си е тяхно - така да се каже, въпрос на гледна точка е. За едни хора ще си прекрасен човек (аз също мисля, че си точно такъв), за други няма да си. Същото важи и по обратен път - някой е обожаван от нас, а от други не. Сигурно ти се е случвало да харесваш определена музикална група или актьор, книга, филм - а някой твой приятел да не споделя интереса ти или обратното. Това не означава, че ти спираш да харесваш въпросната книга, група, филм или актьор. Мнението на другите не може да те определи, ти си цял един човек, със своите чувства, преживявания, спомени, усещания, мисли, желания и така нататък. Ти си абсолютно уникален човек, няма друг същия като теб. Не е нужно да имаш същите качества като на друг - развивай с вдъхновение онези, които ти прецениш. Радвам се да прочета тези думи!

Радвам се, че виждам твой отговор! С това изречение визирам болката на твоята майка - спрямо страховете ѝ, трудностите, през които е преминала. Те са неините трудности, твоите са други, по-различни, и задача на всеки е да се погрижи за това, което преживява - понякога сам, понякога с подкрепа, това е процес - понякога дълъг.

Ще дам една метафора. Когато си на пътя и караш колата си, твоята отговорност касае САМО тази кола - която управляваш ти. Това не означава, че си САМ на пътя, не - един мой приятел често казва "на пътя няма Аз, има Ние" - и е прав. Заедно сме, не сме отделни, извън общата мрежа, и това е прекрасно по свой собствен начин... Но не можеш да мислиш кой как шофира и дали взима най-правилните решения във всеки момент - можеш да си въвлечен качествено в своите, така че да допринасяш както за своето, така и за чуждото благосъстояние. И да имаш доверие - недоверието подрива всяка основа бавно, но сигурно.

Вината и чувството, че сме жертви е оправдание за бездействие - те Не дават ход на действие, а на затъване в мрънкането. Новините са свършили отлично своята работа - да те въвлекат в усещане за безпомощност и безсмислие, което води до огромен страх, тоест ставаш лесно контролируемо човече, което е в матрицата. Как да продължиш? Ами, прави най-доброто на което си способна всеки ден. Бъди Човек - обичай, чувствай, давай, създавай... Истината е, че това е огромна тема и ти ще разрешаваш за себе си тези житейски дилеми, те са много отвъд въпросите ти и не са отвън, а вътре в самата теб - съветвам те да търсиш и творчески отдушници - рисуване, пеене, танци - каквото те влече, опциите са безкрайни. Почувствай и осъзнай, че ТИ твориш своя свят и своя смисъл ежедневно. Не Бойко Борисов, не съседът Кольо - ТИ.

Реших да публикувам тук този клип, като на 30-тата до 33 мин. има нелош пример как, според мен, е подходящо да се работи с някои личностови разстройства. Понеже при тях има силно изразена личностова незрялост, ученето на себеприемане и осъзнаване на собствената неизследвана цялост е ценно. Хората с ЛР са като деца в известен смисъл, нямащи съвсем цялостна представа за самите себе като отделни, нито как стоят в социалната обстановка, в контакта си с другите, тоест в контекст, но все пак имащи връзка с реалността (по дефиниция при някои ЛР се наблюдават и психотични преживявания). Терапевтът трябва да е зрелият, да е емоционално отзивчив, но и да умее да отстоява своите граници и да не падне в капана на задоволяването на печалбите, първични или вторични, на своите клиенти - разбира се не само в тези случаи, а и по принцип, иначе рискува да бъде въвлечен в неблагоприятни сценарии. _____________________ Това е изключително ценен диалог от въпросния клип: Therapist: I think it is very important for us to learn to talk THROUGH trouble. We are TOGETHER through trouble. (...) I want to be with you in your black side. Can you let me live with you in your black side? Patient: Are we having fun? T: Fun? Must your black side be fun? P: No, my black side must not be fun. T: No, it is not fun. "He doesn't believe someone can tolerate his truly miserable black SELF. I will counter him by showing him I want to stay with him." _____________________ Важно е да напиша, че никой подобен етикет или която и да е теория, не могат да дефинират достатъчно задоволително или абсолютно уникалния човек със съвсем живи емоции, опит, спомени, чувства, мисли и т.н. - човешката психика не е елементарно математическо уравнение с един правилен отговор - всеки човек е отделна Вселена. Споделям това тук с надеждата, че който има опит в работата с хора с личностови разстройства, би се включил както сметне за подходящо - сигурна съм, че ще е ценно не само за мен.

Здравей, Почувствах се сякаш съм в гимназията, докато четях... Влюбването ни подтиква към много симпатична детска наивност и това има и своите позитиви. Въпросът е по-скоро ти самата какво искаш? От прочетеното ми се струва, че ти харесва точно това, че има тайнство и липса на контрол, всъщност е много детско това състояние и вълнуващо, приказно, защото, както си писала не е съвсем в реалността - има известна фантазия и доизмисляне. Защо ти е връзка с него? Какво би искала още да ти даде, което сега липсва? Дали няма да се промени много онова, което имате, ако връзката ви стане "явна"? Отговори си на такива въпроси, за да изследваш какво се случва в теб. Ако стремежът ти не е да "притежаваш" човека и той да е само "твой", потенциално може да продължи да ви е хубаво заедно. Стига наистина да не се разминат много очакванията ви с реалността на другия - той е казал ясно какво иска на този етап, тъй че изборът ти е или да се съгласиш с него или да прекратиш отношенията ви във формата, в която са - може да останете и прекрасни приятели, но затова е нужно разбиране, приемане и непривързана обич. Всичките отношения в живота ни са ценни и ни учат и, обикновено, ако не държим твърде много да се прожектира точно "нашият сценарий", който си фантазираме, ние винаги, така да се каже, "печелим" от тях. То е като да наблюдаваш диво животно в саваната - ако е вкъщи в клетка, са́мо и са́мо да е до теб, не е същото - нито за теб, нито за него. Разбира се, това е твърде опростена метафора, но в случай, че единият не иска да бъде в моногамна връзка, вероятно е подходяща.

@Jadapter, говорехме за перспектива - кой ти забранява да имаш знания? Не говоря за образование, за знания. Кой ти забранява да четеш, да общуваш с хора (дори виртуално), да се обогатяваш и да опитваш нови неща (както ти дадох пример - да създаваш неща с ръцете си)? Кой забранява това? Имаше един човек, който свиреше на пробита с няколко дупки сламка, защото нямаше възможност да си купи духов инструмент - свиреше прекрасно. Границите си ги слагаме ние самите. Разбирам, че имаш заболяване, което те затруднява сериозно - да, така е. Но не е орязало всичките ти пътища, това е абсолютно сигурно. Самоусъвършенстването е лична задача. Убедих се в това - в сферите, в които се развивам аз самоусъвършенстването е ВСИЧКО. Буквално - образованието не ми осигурява дори необходимия минимум, за да бъда добра, в онова, което правя. И аз се радвам, че е така и съм благодарна - защото хоризонтите са огромни - чета, опитвам, провалям се, излагам се, разочаровам се и продължавам - и понякога ми се получава добре и се докосвам до своя смисъл. Това е - индивидуално е развитието, като теглиш чертата разбираш, че не зависи от никой друг, освен от теб! Като имаш стена срещу себе си вместо врата, ще си направиш врата - по-трудно е, но в никакъв случай не е невъзможно!

Здравей, @Denicafileva, Това, което можеш да направиш сама, за да преобразуваш погрешните (тази дума не е съвсем подходяща - грешки няма, но по-скоро са деструктивни) си убеждения е да ги записваш сама в някакво тефтерче или тетрадка - вариант е да ги записваш директно, след което да ги реструктурираш. Случаен пример: "Искам да нараня/мразя най-добрата си приятелка." > "Аз съм любяща и искрена приятелка и заслужавам да имам такива приятели също. Вярвам дълбоко на себе си и на тях." Приложи сама, което можеш, от работеното с твоя терапевт, спомни си хода на терапията, как е протичала тя, щом е била подходяща и работеща за теб. В терапевтичната работа една от целите е постепенно да станем сами терапевти на себе си - да умеем да бъдем самостоятелни и да приемем трудностите като неизбежни от житейския си път - когато ги видим дълбинно си даваме сметка, че те са много повече от гадни неприятности. Бременна си, предстои ти раждане - нормално е нивото на тревожност да е по-голямо, все пак ти предстои голяма промяна - хубава промяна! Можеш да запишеш и позитивни утвърждения, свързани с бременността, раждането, майчинството. Това не е толкова дълбок метод, според мен, но е работещ - щом си творческа натура, можеш да украсиш, нарисуваш, да превърнеш в естетическа наслада за себе си тези утвърждения и да ти е приятно да ги гледаш и четеш. Естествено е да се връщаш дори несъзнавано в своето детство и, вероятно, в преживените страхове, будещи опасенията, че може в твоя живот да се повтори отново подобен сценарий като този на родителите ти. Затова можеш да си запишеш и следното: Животът на родителите ми си е техен живот, а моят живот мой живот! Те са имали техни проблеми, но те остават за тях - не е нужно ти да ги носиш - не ги носи, не са твоя отговорност. ___________________________ Опитай и, ако желаеш, пиши тук как ти повлиява това писане. Успех!

Здравей, Истината е, че няма момент в живота, в който с убеденост да кажем "открих смисъла на живота, струва си да живея вече!" и този момент да остане завинаги непроменим в нас. Загубата на смисъла и неговото търсене са двигател за живот всъщност - този смисъл се мени постоянно и това е неизменна част от целия цикъл. Разбирам, че ти се струва, че си в безизходица, но това е защото си избрала определена гледна точка - а има и много други. Темата и питането са сериозни и само с писане във форум едва ли могат да бъдат разрешени такива житейски дилеми. Имаш ли добри приятели? Имаш ли от кого да получиш подкрепа? И работила ли си с психотерапевт - не психиатър, който ти е изписал медикаментите, а терапевт, с какъвто също ще е добре да се срещаш. Можеш да попиташ психиатъра си да ти препоръча такъв - с него ще можеш да говориш за всичко, което те кара да си объркана и несигурна. Понякога наистина друг фокус и подкрепа е всичко, от което имаме нужда. Има ли нещо, което ти харесва да правиш и би могла да създаваш - нещо с ръцете и въображението си? В този свят всякакви креативни идеи, които са създадени с добро сърце, са добре дошли - недей да лишаваш света от себе си и своите нюанси - има те неслучайно, тук си и от теб има смисъл!

Искам да добавя и друго, което ми направи впечатление от първия ти пост в този форум, @geshh - в друга тема, която си пуснал: "Страдам от силна чувствителност спрямо критика, като понякога мога да изживея един най-обикновен въпрос като такава." Сам разбираш, че търсиш да проектираш собствената си агресия в другите - ние не сме ти врагове, които искат да те съсипят или унищожат. Ако отвориш границите си и сам пожелаеш да поемеш и друга гледна точка - не като чиста монета, а като още едно парченце от пъзела ти, вярвам, че би постигнал по-цялостна себепредстава. Знам, че това е трудно и създава вътрешни конфликти (всъщност просто ги изважда на показ, те са си били там) - но не е невъзможно, а е изключително ценно. Всички имаме т.нар. "слепи петна" - затова другите могат да надникнат в нас, когато и както ние не умеем. Добрите и истински приятели също могат да са от голяма полза тук!

@geshh, не е нужно да си съгласен с каквото и да било. Тук си анонимен - спокойно можеш да почувстваш за себе си какво да вземеш и какво не от написаното. Поведението ти продължава да е като на сърдито дете - когато задаваш въпроси, бъди готов на всякакви отговори - а не само на такива, които ще задоволят очакванията ти - иначе по-добре не питай. Терапията и терапевтите нямат и не би трябвало да имат за цел да те задоволяват, колкото и да ги провокираш, а ти го правиш, макар да не е съзнателно. И все пак, това ли взе от всичко, всичко, което изписах? Това ли остава у теб - язвителност и тропане с краченце? Отношението ти, сякаш някой ти е длъжен, липсата на готовност за учене и тази на здрави граници, хленченето - те няма да ти помогнат да преработиш проблемите си, изграждайки характерова зрялост и цялостност. Които всъщност искаш ли да преработиш наистина? Ако го направиш, ако тръгнеш по този път, сладкото самосъжаление и оправданията отпадат, обаче. П.п.: Нека всички имаме предвид, че пишем във форум - тук липсва терапевтична рамка, а и каквато и да е друга рамка - това има както предимства, така и недостатъци, с които, ако пишем, се съгласяваме.

Макар темата да е стара, реших да отговоря, защото вярвам, че има смисъл. Самият ти въпрос е есенцията на затрудненията ти - липсата на решителност. Нуждата някой друг да управлява живота и решенията ти, което личи и по-късно от преносите, които правиш върху терапевтите си. Твоята заявка, както често става в терапията, всъщност е съвсем друга. Може да се проследи темата за предателството (дали не предавам терапевта си? Като тук не става дума за терапевта, ти, съвсем естествено (както се случва в терапията) правиш пренос към него - съдържанието на този пренос би трябвало да бъде разбрано от самия терапевт. Темите за разочарованието, неудовлетворението и липсата на сигурност също присъстват - сякаш са свързани пряко с терапевта, сякаш са провокирани от него, но всъщност са в живота ти много, много отдавна. Онова, което се е случило с баща ти е мъчно, тежко. Да се грижиш за онзи, който би трябвало да се грижи за теб, може да бъде непоносимо. Тогава на майка ти ѝ се е наложило да бъде и майка, и баща - поне за известен период от време. Нейните страхове и копнежи да те държи близо имат сякаш известна почва и личи, че влияят на отношенията помежду ви... Така се получава, че няма кой да сложи граница и да раздели тази прилепналост. Животът на майка ти е нейн живот, а твоят живот е твой. Можеш да уважаваш нейната болка, но не и да я износиш вместо нея. Дали това не се повтаря в твоя живот? Помниш ли кога преди това си се чувствал така? Имал ли си друг мъжки пример, активно присъствал в живота ти като дете? Мъж, който да отговоря на идеала ти за мъжественост, някой, който ти е идол? И има много общо с въпроса ти - "Дали да потърся друг терапевт?!" Тук също много ясно личи връзката с баща ти, твоето възприятие за него. И това, че енергийно си го заместил в един момент. Наложило се е да бъдеш баща на баща си. А там винаги го има и образа на жената - на майката. Надявам се, че с терапевта ти сте работили по отношенията ти с твоята майка, защото там е един много основен възел в твоя живот, който ще е ценно да видиш и разбереш по нов начин. Казваш, че не намираш опора в себе си - затова я търсиш отвън. Но отвън няма как да намериш дълготрайна и устойчива опора - дори напротив, това ще даде още ходове на безпомощността ти. Ценен е тук въпросът за флуидността, променливостта - препоръчвам ти книгата на Карл Роджърс "Израстването на личността". Той пише за умението да приемаш себе си в своята променливост и несигурност. Защото това е просто човешко - да си в живота е да си именно несигурен, но е изкуство да умееш да се доверяваш на тази си несигурност и неспирна промяна - на възходите и гръмките неуспехи. Най-важната промяна е вътре в теб, независима от външните промени. Същото е и със смисъла. Образът на твоите родители, образът на терапевта и всички останали образи - метафорично те са глина в твоите ръце, какво ще е крайното произведение, на което ще се любуваш, зависи от теб. Преди да промениш живота си, трябва да промениш креативността и спонтанността си, да разбереш, че си създател. Да умееш да търсиш нови решения на стари проблеми. Докато търсиш формули и кутийки, даже и "хапчета", които да очертаят пътя ти, да са ти подпори, вероятно ще останеш със същите нагласа и симптоматика. Надявам се да пишеш отново тук как се развиват нещата при теб! Успех!