Ines Raycheva

Здравей! Започнала си постепенно да разбираш повече за себе си, да се ориентираш в себе си, което е ценно, особено регистрирайки ролята на жертва. Но ми направиха впечатление и следните изрази, които ме карат да мисля, че не си се задвижила истински към излизането от тази роля: Само прочети думите си... Посланието, което даваш е - "аз съм безгласна буква, смачкай ме!" В ролята на жертвата има и т. нар. вторични печалби - несъзнавани печалби. Вместо да действаме, взимайки живота си в ръце, грижейки се качествено за себе си, което изисква опитване, усилия, провали също, откривателставане, промяна, която е почти винаги и болезнена - ние избираме да сме жертви, да се носим по течението на другите, да сме овчици - а те вълците. Така можем да сме автоагресивни (към себе си агресивни), както и навън - паисивно, обвинително, мрънкащо, язвително - сценарии много... Всъщност има известна доза удобство в това - познатото, старото наше си е, макар и "кофти"... Да, имаш потребност от изграждане на здраво отношение към самата себе си, оттам и към другите, към любовта, към приятелството, към света - взаимносвързани са всички тези аспекти. Но това става и с доста "орязване" на излишното. С умението да казваш "не", да избираш добруването си, за сметка на чуждите очаквания. Да дирижираш собствения си парад... А всички тези обяснения от негова страна, в комбинация с отношението, ти изглеждат като любов? Или обясненията отмахват/компенсират отношението? Всъщност можеш ли да отговориш на този въпрос - какво е за теб любовта? Имаш и на себе си да прощаваш, и на родителите си много имаш да прощаваш. Днес точно, на Сирни Заговезни, е много важно да си напомним нещо - да назовем болката си, онова, за което има да се прости - не така - общо, а с конкретни обстоятелства да работим, да ги извикаме в себе си и да имаме готовността да ги пуснем. Това е дълга тема и действително е добре да работиш с терапевт - груповата терапия също ще ти е от полза, наистина. Била си жертва съвсем наистина, мъничка и беззащитна - да, ужасно е баща ти да е алкохолик, който те тормози, едва ли някой мечтае да има такъв баща - или пък да е такъв баща... Но такъв е твоят баща, това е била твоята съдба! Вече си голям човек, осъзнат, умен - можеш да обгрижваш сама себе си! Вече можеш да си си и баща, и майка. В терапията е ценно да работиш с тези си образи - вътрешните си родители, вътрешното ти дете. Няма значение истинските какви са - онези в теб са същински важните! С тях можеш да общуваш здраво, качествено, да осъзнаеш, но и да почувстваш, че заслужаваш - и любов, и грижа, и радост, и хубави думи, моменти, наместо обиди и тормоз... Сега още не живееш това/така, обаче - затова и срещаш такива партньори, такива хора изобщо. Топката е в теб, имаш силата да изградиш живота си такъв, какъвто искаш да е!

Рени, имаш възможност да работиш онлайн с психотерапевт, който е българин - можеш да попиташ тук, за да ти препоръчат. Това, което описваш не е шизофрения, и ще ти дам елементарно обяснение - едно единствено и приключваме темата с шизофренията. Шизофрениците не се страхуват, че ще полудеят и не подлагат под съмнение халюцинациите или налудностите си - те за тях са абсолютно реални. За теб са натрапливи мисли, което е нещо различно. Различно е. Това не ми прилича на мечта, а на самосъжаление. В самосъжалението и в съжалението няма любов, има страх, няма действане, има застой. Какви са нормалните жени, Рени? Какви са нормалните хора? Какво означава "да си нормален"? Аз мисля, че няма човек, който може да даде точна дефиниция, точна рамка - ако има такъв, вероятно е много наивен. От къде знаеш другите как се чувстват, как живеят, какво мислят? Не знаеш. Но е много удобно да седим защитно в тази мисъл - те другите са супер, а аз горката - луда! Другите си живеят живота, а аз - жертва! Не си луда, а си тревожна и наистина горещо те съветвам да работиш с терапевт онлайн или да потърсиш българин терапевт там, където си. Това е в основата на твоята тревожност. Та ти нямаш социален живот, нямаш контакти, не общуваш. За нас хората това е от изключителна важност! Можеш да установиш такива, Рени, изборът е твой. Забелязвам често, че натрапливите мисли и изобщо тревожността, се увеличават при хора, които, така да се каже, скучаят. Седят сякаш в една тинясала вода, в едно блато. Умът ни си иска своята "храна" и ако нито му я даваме, нито умеем да го владеем, да го подчиняваме смирено (вместо той нас), си измисля интересни "игри". Ето, ти играеш на такава игра със своя ум: Той ти хвърля топката, ти му я връщаш и после всичко отначало, така си го представи. Имаш нужда от общуване с хора, от социални контакти, от движение, от качествена храна. И от психотерапия. Време е да промениш нещо в живота си, затова идват тези "проблеми", Рени! Идват, за да ти дадат нови хоризонти, нова перспектива, разширяване, растеж.

Здравейте, Препоръчвам Ви да прочетете тези теми във форума, към които ще дам линкове по-долу - немалко е писано вече и вярвам, че ще е от полза. Ще можете да се запознаете и с другата гледна точка, тъй като някои са писани от мъже. Тема 1 Тема 2 Тема 3 Тема 4 Има ли пълно възстановяване от порнографията? Зависимост от порнографията Успех!

Чета темата от известно време и след последния ти пост искам да те питам нещо, макар да не съм убедена, че искам и аз да влизам в този вортекс... Д-р Първанов няколко пъти ти е писал за приемането. Ти не приемаш това, което се случва, а се бориш с него като с враг, и то с "помощта" на свръханализи - което е наистина блокиращо и това личи. Въпросът ми е - ако до сега тази стратегия не ти е помогнала (за "справяне" със симптомите), кое те кара да мислиш, че това ще се промени? И пак го прочети. Вортекс е това, наистина, @Човек_88. Интелигентен си и това може лесно да пречи, когато направим ума си господар над цялото ни същество. Ще ти дам един пример с мен. Когато ми предстои да говоря пред много хора, което редовно правя, защото се предизвиквам да го правя, ми се случва да изпитам световъртеж, да ми стане зле, да искам да избягам, сдухвам се, неприятно ми е усещането, страх ме е. И си казвам: Окей, нека е пълен провал това и всички ми се смеят, нека ми се върти свят и ми е зле, това е положението, свършен факт. След което го правя, просто го правя, I just do iiiit! Иначе ще седя и ще мисля 400 години как не мога и не мога и колко ми е зле, как май по-добре да не го правя. И това няма да ме направи по-можеща със сигурност! Напротив - ще ме закотви още повече в тези ми убеждения. Всъщност най-просто и кратко написано, аз с времето и опитванията, разбрах, че тези симпоми първо - не са случайни И второ - ме учат, но не да (се) свръханализирам, държейки всичко под стриктен контрол ("Винаги готов картоф!") а да живея, без да се връзвам на супер креативния си ум нон-стоп. Това го пише и в много на брой и много дебели книги, някои от тях и много стари, но друго си е не да го четеш и осмисляш, а и да го преживееш и почувстваш. Тялото ни, психиката ни - те НИКОГА не са против нас, всъщност стремежът е винаги да се балансират, да се справи цялата система - да, дори при най-тежките заболявания! Това разбиране може да даде съвсем друга перспектива, много по-цялостна. Симптомите ти не са ти врагове всъщност, помощници са. Защо би гонил помощниците си?

Това, че пишете тук и искате съвет, е ценна крачка напред. Наистина отношениета между Вас и баща му са много важни - децата усещат силно, за тях това е пример - как мама се държи с татко и как татко се държи с мама. Ценно е, че сте откровена с него, че не опитвате да представите бащата като "лошия". Но за да се осъществи това, е редно да имате комуникация и помежду си. Все пак това е Вашето дете - стига той да осъзнава важността от взаимното уважение помежду ви. Можете да говорите за детето, да му споделяте какво се случва с него, нека бъде максимално съпричастен с живота му - до колкото съзнава и умее да направи това - дайте му шанса да се учи, повярвайте, че ще се справя все по-добре, учейки се от грешките си. Вярата у човека дава огромен стимул, за разлика от порицанието, мнителността, съмнението. Разкажете му това, което пишете тук - не обвинително, нападателно, а с желание за подкрепа, за взаимно справяне със затруднението на вашето дете. Тук идва ред на това да му простите. Да простите и на себе си. Нормално е у Вас да има и вина - спрямо разпадналото се семейство, спрямо детето, липсващия му баща. Но отговорността (не вината) е обща - на Вас и бившият Ви партньор. Няма нужда от хиляди обяснения и предъвкване (породени може би от вина и несигурност?) - достатъчно е заявянето, че решението за раздялата е само и единствено между Вас двамата с баща му и това е най-доброто решение за абсолютно всички. Вие сте даващите, а детето, все още е получаващото, зависимото - връзката е вертикална. Вие сте зрелите, не детето - и това би трябвало да личи. Липсата на бащата няма как да бъде заместена напълно - добре е да има други мъжки примери, с които може да комуникира често - роднини, приятели мъже. Силно съветвам да го запишете на някакъв спорт, нека има преподавател мъж, който може да му бъде пример. Това ще има благоприятно отражение на самочувствието му. Постепенно ще се чувства успяващ, добър в това, което прави. Като архерипи майчината, женската любов е различна от бащината, мъжката. От моя опит - не е съвсем възможно един човек да отдава и двете успешно - за детето това е объркващо. Нормално е ролите между родителите да се сменят, тоест тези на "лошото и доброто ченге" да не са постоянно разпределени. Това е нормално, предвид ситуацията. Той вероятно прескача между "Аз съм недостатъчно добър/лош, затова съм изоставен" и "вие (родителите) сте лоши и изоставящи" - възможно е да иска да ви накаже, да отхвърли, а в същото време има огромна нужда от подкрепа. Това може да е бунт спрямо случващото се, спрямо усещането му, че татко го няма, а "другите деца" (сякаш всички освен него) имат татковци. Животът не е "перфектен", не можем да го живеем по рецепта - а да се справяме качествено с онова, което е. Страданието и болката са част от живота. Рационализирането често показва немощ, ако е основен способ за справяне. Нека чувства подкрепата и обичта, не толкова с думи към него, а с действия. През тона на разговорите, времето прекарано заедно, енергията, излъчването Ви, увереността. Децата имат силна сетивност и попиват. Вероятно това отразява самата Вас. Напомням, че децата учат с пример, не с думи. Можете да се срещнете с психолог/психотерапевт и да поговорите за ситуацията. Успех!

Може да заместим "виновен" с "отговорен". Отговорен си за състоянието си, да, абсолютно. Но засега избираш или да правиш другите основните "виновници" или да атакуваш себе си: И двете не ти дават ход, обаче, а по-скоро зацикляне. Извинявай, но не личи да си вникнал в думите на Диляна и Орлин. Съветвам те да ги прочетеш още поне няколко пъти. Те не ти пишат, защото са засегнати и са против теб и онова, което си написал, а защото са работили и работят успешно с много хора, в твоето състояние и ти подсказват, че има и друга визия за случващото се. Голямо желание долавям да се бориш и да доказваш правота, а чувствам, че имаш да се учиш на вяра, на доВерие, на Смирение - много хубава дума е - и често е само дума, но някои от усещанията, които носи това състояние са... Спокойствие, завършеност, лекота... Много интензитет има при теб, натиск - дай си малко въздух, поспри се. Аз понякога обичам да си напомням, че животът е само игра, и то кратка... Посъветваха те за психотерапевтичните групи, за личната терапия - лек за душата си потърси, не само за тялото - тоест за Цялото. Успех!

Здравей! Това ми направи силно впечатление. Как виждаш терапевтичната работа - чувстваш ли се активна и отговорна спрямо собствената си промяна в нея? Защото това е основно - промяната не идва отвън, самите ние, като работещи с психотерапевт, имаме "главната роля" и работа за вършене - той просто може да е добър водещ. Има една хубава приказка: От себе си не можеш да избягаш! Всъщност проблемите ни с всичко заобикалящо ни, са винаги проблеми с нас самите. Това не означава, че сме "болни", "счупени", "луди", "виновни", а че имаме да се опознаваме, да се учим на отговорност към себе си, на чистосърдечност. Можем да се виждаме като допълващи се, учещи се, различността да бъде ценност, а не повод за разочарования и конфликти. И да разгледаме света и през друга призма, да погледнем през друго прозорче от собствения ни дом... Ако говорим за партньорска връзка между двама души, интимният аспект не е за пренебрегване. Иначе е приятелство в най-добрия случай. Страхът и любовта са обратно пропорционални - където има любов, страхът се топи! Да сме с някого, защото ни е страх, че ще сме самотни без него наистина не е любов. Вкопчване е, което ни създава илюзията, че без него ще се разпаднем и ние. Но това е именно илюзия, която сами избираме да поддържаме. Запитай се: - Какво ще стане, ако съм без партньор? - Кое ме спира да не прекратя връзката си? - Кое ме кара да мисля, че не заслужавам партньор, с който да имам качествени, пълноценни отношения - в духовен, интелектуален емоционален, сексуален план? Ти сама носиш отговорността за проявата на потенциала си. Това, което разпознавам е агресия, насочена от теб към теб (автоагресия) - което е саморазрушително. Казваш, неразбрана си - но си зрял човек, можещ да си помогне, да се погрижи за себе си, а сякаш пасивно чакаш промяната. Промяната не идва с предъвкване, премисляне с години и бягане от страховете ни. Ти самата дали се разбираш? Дали си готова да бъдеш категорична в промяната си? Промяната е неудобна, страшна, изисква изграждане на нови основи. А да си седим в старата, добре позната неудовлетвореност, е по-удобно, да, гадничко ни е като цяло, но поне си го знаем какво е. Всичко, което си насъбрала има необходимост да излезе. Бих те посъветвала да се обърнеш към детето в себе си - към твоя детски образ, спомни си се ти като дете. Поговори на това дете, бъди нежна и обичаща към него, гушни го в представите си, погали го. Добре е да се движиш активно - тичай, карай колело, танцувай, ходи пеша задължително. Всеки ден можеш да правиш по нещо добро за себе си - абсолютно всеки ден, дори да е "ще танцувам на любимата си песен", "ще отделя един час за четене на тази книга" и тн. Отдели си това време - обичай се, грижи се за себе си. Не другите, а ти си го дължиш, защото го заслужаваш, защото за себе си ти си най-важния човек! Опитай с подобни малки крачици и идеи, които можеш да осъществиш сама. Такива малки зрънца постепенно биха могли да задвижват усещането, че не си жертва, че си създател в собствения си живот - родител си на самата себе си, можеш, заслужаваш, умееш да Даваш качествено на себе си, оттам и на другите - и вече дали те умеят да го правят на свой ред не е най-същественото. Но пък така става, че обгрижим ли се, обикнем ли се - такива хора срещаме, които ни резонират! Тоест това, което имаш да правиш, е да действаш. Иначе си във вортекса на собствените си мисли, които "парират" движението, развитието, порастването. Успех!

@Никита никита, в друга тема ти препоръчаха терапевт, при когото да отидеш. Разбирам, че си объркана - във форума са ти дали насоки - това е, тук няма как да се прави същинска психотерапия, от каквато ти имаш нужда. И те съветвам да спреш с гледането на новини, с четенето им също. Сведи ползването на компютър, телевизор, телефон до минимум, движи се, не яж рафинирана захар - това ще донесе някакво облекчение, но не е решение в никакъв случай. Успех!

@ralie99, тук съм дала полезни съвети за психогенното гадене - можеш да ги прочетеш. Направи ми впечатление, че описваш опитванията си като рокли, които си пробвала в магазина. Само че тук е друго - специалистът, когото избираш може да те води към промяната, но не може вместо теб да я осъществи. Има хора, които си плащат, за да ги влачат шерпите до върха на Еверест - и пак загиват. Защото във всичко имаме личния елемент, индивидуалният фактор. Както Орлин е писал, получаваш сигнал за промяна, за учене, за себепознание. Не е някаква гадост - част от самата теб е, а ти си цяла една Вселена! Това тяло, в което си прави токова много за теб! Докато сме живи, тук на тази земя, телата ни са неразривно свързани с душите ни - и ни подсказват как да добруваме, да обичаме, да живеем пълноценно (различно е от "съществуване") - понякога тези подсказки са болезнени привидно, но са необходимата "аларма", която ни подбутва, за да станем от сън... На мен споделянето ти ми изглежда като писано от човек, който има затруднения със себеуважението, себелюбовта си. Тоест липсват му до голяма степен. Което идва и от непознаването на себе си. Млада си, сега тъкмо стъпваш в земите на същинското себепознание... Но често то се разкрива пред нас след сериозни житейски баири и проблеми - иначе някак животът си тече и ние се носим и не му мислим много, много... Затова казваме, че проблемите са истинска благодат. Защото след мъдрото им разрешаване вече сме осезаемо по-обичащи, уважаващи, разбиращи се. Постепенно изграждаме доверие към живота и неговите непредвидими пътеки, нагласа за спокойно учене с разтворени обятия. Та, отговори си: - Какво Не искам да преглъщам в живота си? - Какво не искам да понасям повече? - Кое е това, което ми тежи и ме кара да се чувствам сякаш в безизходица? - За какво копнея наистина? - Кое е това, което искам да променя най-много в моя начин на живот, на общуване? - Постъпвам ли в живота си като човек, който обича себе си? Какво изобщо означава това за мен? - Кое ми носи сладост и удоволствие? ____________ П. П.: На какавидата никой не може да ѝ помогне да стане пеперуда! Тя прави това сама. Което не означава да се справяш сама както можеш, но да не забравяш това най-първо условие - за личната, собствена отговорност. Успех!

Изпитаме ли любов към някого, тя остава завинаги. Любовта не се "изпарява" - трансформира се. Отношенията могат да се променят, пътищата да се разделят, но това не "отмахва" обичта. Съвсем естествено е да проявяваш силна емпатия, да искаш да помогнеш на този човек. Това не означава, че решението да сте заедно има място - нито че няма, това е много лично решение, на базата на написаното не мисля, че можем да преценим каква връзка сте имали и дали тя е приключила да бъде такъв тип - партньорска. Съвсем друго е това, което се случва. Много емоции бушуват в теб - тъга, вина, надежда, може би самота, естествено любов, както и съвсем естественото желание да бъдеш обичана. В момента този човек е безсилен, изведнъж изглежда сякаш само добър, нуждаещ се - а ти искаш да бъдеш полезна и обгрижваща. Този поглед над ситуацията може би помага да се отработи нещо, останало неотработено преди в отношенията ви. Какво ли е? Общувай със самата себе си - какви потребности, желания, емоции имаш. Потиснала си много наистина, както вече си разбрала. Послушай сърцето си, душата си - ако наистина искаш, отиди, виж го, с майка му говори, защо не? Тя със сигурност има нужда от подкрепа също. Преди всичко сме хора, след това сме в ролите си на бивша, настояща, майка, баща и т. н. Както и да реагира майка му - разбери я, вероятно е изплашена, иска да го "защити" от всичко възможно... Успех!

Здравей! Във форума са писани много теми като твоята - съветвам те да потърсиш чрез търсачката, написвайки ключови думи. Ще ти дам линкове с няколко ценни статии - започни с тях. Това познание ти е ключово при качественото преодоляване на паническото разстройство. За смисъла на неврозата. Как да се справя с Паник атаките си? Често задавани въпроси от хора с ПР Наръчник за самопомощ при панически атаки Три стъпки за трансформиране на страха в смело щастие Паническото разстройство - проклятие или благословия Прочети тези текстове (кликни на самите заглавия в синьо), пиши осмислянията си върху тях след това тук, пиши за разбирането си и отношението си спрямо случващото се в теб - това е основното - как ти "смилаш" / приемаш своите симптоми. Успех!

Струва ми се сякаш много добре чувстваш какво искаш, но търсиш подкрепа и някой да ти каже "да, давай смело!" Имаш избор - да послушаш сърцето си или да послушаш Его страха си. И двете имат своите последствия, за които носиш отговорност. Смачкай себе си, заради някой, който ти вменява вина, манипулира те, за да упражни контрол над теб - това винаги е успешна стратегия! Човекът, за който пишеш, оперира от страх и има перспектива за своя живот, която според мен не резонира с твоята. Няма значение дали в действителност е така - ти го виждаш така, което е достатъчно. Представи си, визуализирай как взимаш всяко от тези решения, потопи се и в едното и в другото - и послушай усещанията си спрямо този опит. Успех!

Ти тук дори не говориш за езотерика, съжалявам! Езотерика - вътрешно познание. Това, което съм предоставила аз в случая. Път към себепознание, обръщане към себе си и осветяване на тъмното. Да разберем какво се случва ВЪТРЕ - основната философия на ЕЗОтериката. Ти не предоставяш нищо такова, дори не си близо, предоставяш повърхностни ритуали, без дори да е ясен смисълът им - предоставяш механика и нищо повече. Нищо зад нея. Психотерапията би могла да бъде силно свързана с езотериката - може би не го виждаш.

Щях да напиша "спим през нощта", което отново не е точно и не намерих по-подходящи, но неусложняващи с излишни обяснения думи. Съгласна съм със забележката, просто в случая не е от полза и няма пряка връзка с проблема, всъщност. Не променя валидността на всичко, което съм написала, което има за цел да реши проблема в действителност... Нека не разводняваме темата повече, безсмислено е и не е от полза за четящите. Успех!

Сънищата са "царския" път към несъзнаваното. По време на сън всъщност се обработва цялата информация, която сме поели, докато сме били будни - по-голямата част от която - в несъзнаваното. Съветвам те да прочетеш Фройд и Юнг по темата, за да не пиша фермани тук. От това, което пишеш, изглежда сякаш си под напрежение, независимо дали го "отчиташ" или не. Може би интерпретираш нещо в живота си като заплаха - и се отбраняваш спрямо нея. Сякаш има повишена тревожност. Не съм привърженик на това да се фокусираме във външните обстоятелства, стараейки се да променяме първо тях, а не във вътрешните фактори. Писала си за молитва в съня. Направи я, докато си будна - моли се, това е прекрасна, чиста сила. Нека е фокусирана в приемане, в благодарност, в смирение пред Бог/Вселената. Медитирай - може и в мълчание, може и фокусирайки се в определено действие - ходене, бягане, чистене - да е като динамична медитация. _________ По самата тема - да, всички сънуваме, докато спим дълбоко, иначе бихме се побъркали... Това е вид "процесиране"/обранотване на случилото ни се в будност. Затова (но и не само) и последствията са тежки, потенциално смъртоносни, ако човек не спи за дълъг период от време.

@АлександърТ.А. Ви е задал чудесен въпрос: Консултирахте ли се с психотерапевт? Извинявам се за излизането извън темата за хомеопатия, но това е непренебрежимо важно. Хомеопатията вероятно няма да промени коренно тази ситуация (да, чудесна е, но заедно със съзнателната, волева промяна на начина на мислене, начина на живот) - синът Ви е под напрежение и това има своето обяснение - потърсете го, подкрепете го. В момента изглежда сякаш давате послание: "Това е лошо и трябва да се премахне! Не го искам като част от теб!", което вероятно напряга сина Ви допълнително, кара го да се чувства неприет. Това е своеобразен бунт от негова страна, той влиза в пубертета и много неща се променят за него - вероятно сякаш целия свят и това го кара да се чувства объркан. Поговорете тактично с него, потърсете Вие психотерапевт, с който да поговорите - без сина си. След това, по преценка на терапевта, и АКО синът Ви се съгласи, можете да отидете заедно, после той сам и т.н. Детето има нужда от Вас, обичта Ви, Вашите разбиране и подкрепа. Сигурна съм, че и за Вас тази ситуация е трудна, но все пак Вие сте родителя, а той - детето. Всеки поема отговорност спрямо своята ролята - а такава има и от двете страни, разбира се. Нека той знае, че отношението му към другите, поражда и определен резултат, и чепостъпките му, са изцяло негова отговорност. Ако желаете пишете в тази част на форума, за да получите съвети от психотерапевтите, които пишат във форума. Успех!

Съгласна. Въпросът за мен лично не е "за или против", а "Има ли необходимост в този конкретен случай?" Всеки такъв е абсолютно уникален - комбинацията от личностните характеристики, историята на човека (епигенетика), генетиката, също, да, абсолютно, факторите са непренебрежимо много. Когато общувам с човек, който буквално лежи на медикаментите, вкопчил се е в тях като в последната си надежда - за мен става ясно, че е далеч от разрешаването на "проблемите си" - най-просто казано. Далеч е от познаването, обичането и уважаването на себе си. Това е объркан човек, нуждаещ се от подкрепа - но медикаментът не може да замени подкрепата на специалист, а и чисто човешката. Не говорим за хора с установена психоза, разбира се, там медикаментът в общи линии е съпътстващ през целия живот. Това е като въпроса "кокошката или яйцето?" Аз лично подкрепям теорията за метафизичното първоначало на всяка болест. Тоест, никога неразположението не тръгва от биохимията - преди това има друг "стартер". Дали ще го установим - ако това е възможно, защото вярвам, че не винаги е, и дали ще действаме към промяна, са отделни въпроси. И това също е много, много дълбока тема - и много интересна... Но медикаментите като временни помощници - да, биха могли да ускорят процеса на учене и качествена промяна в начина на мислене и живот, когато са наистина необходими - според мен консултацията с психотерапевт би трябвало да предхожда тази с психиатър. Психотерапевтът, ако е опитен, може да прецени дали да насочи пациента си към втория. И това е често объркване - някой го "удрят" паник атаките и тича при психиатър за "ЛЕКарства", започва да ги пие и туй то. Това по-скоро ме тревожи - медикаментът, виждан като решение, вместо като временен помощник... ____________ Преведох и дописах една кратка и лесна за разбиране статия относно философията на Карл Юнг за тревожността - струва ми се, че има връзка с темата и мнението ми.

Прочети повече за преноса, който се осъществява в терапията, позитивен и негативен, за обектните отношения. Ако терапевтът се "връзва" и приема за чиста монета всяко мнение на пациентите си, ако не разпознава, че е вплетен в проективна идентификация, например, то му е спукана работата. Как ще те види един човек не зависи само от теб, зависи от неговата призма, също, от характера, нагласите му - съзнавани или не. От неговото прозорче... Или дупчица. Не знам какъв би бил този терапевт, страхуващ се да се зарази от нечистотиите - виж как си го описал, представи си го в образи! Терапевтът, ако е добър, разпознава привидно гадните проблеми, симптоми, като благодатна почва за преобразуване. Като шанс за човека да израсне като цвете точно от тази почва, точно благодарение на т.нар от теб "нечистотии". Това предполага и такава нагласа, философия към живота - на смирено учене, готовност, благодарност, и всичко това подплатено с обич, човешка, божествена, всякаква обич, която може и да пречиства, и да зарежда. И между другото на последното ме е научил точно Орлин, как е успял с тоя нарцисизъм така да ме изманипулира, не знам Шегата настрана - с нарцистично манипулиране промяната у човека не може да бъде трайна. Да, може да се впечатли, да се вдъхнови евентуално, но е нетрайно. Манипулация не е мръсна дума така или иначе - идва от лат. "Manus" - ръка и "plere" - да напълня, прерастващо в "Умело държане на обекти", днес разпознаваме като умението да получаваме, но затова получаване и даваме - ако се прави с отговорност и чисто сърце, е съвсем различно от подмолна борба за власт. _____________ Даже ще споделя нещо, което съм питала Орлин преди доста време, но помня ясно: "Не се ли притесняваш, че в кабинета ти идват всякакви хора, с всякакви енергии? Това не замърсява ли пространството?" Неговият отговор беше: "Аз обичам хората, с които работя, чувствам ги, когато любовта се превежда през човека нищо не се замърсява." Отне ми време, за да преживея и осмисля това... И за себе си разбрах, че е основата.

@Sonatic, като четящ написаното човек, чувствам у теб нуждата от промяна, разнобразие. Създала си една фантазия, която продължаваш да украсяваш - това не е "лошо" или "неправилно", а по-скоро те тласка към себепознание и себеразкриване. Изглежда ми така, сякаш има нещо да се разкрива пред теб - нещо от теб, в теб, което засега е неясно... Да, не отричам, че всички сме свързани в една енергийна мрежа, че сме взаимнозависими и това може да бъде много красиво. Но и не означава непременно, че винаги "кликваме" с човека, с който искаме да "кликнем", да се намерим, видим... Понякога е проекция, в неговия образ си дорисуваме онова, за което копнеем, но не вярваме, че можем да изпитаме и без неговия образ, присъствие... Сякаш само той може да ни го даде. Това не е любов обаче, илюзия на ума ни е, фантазно влюбване, което преминава, неустойчиво е, изконсумира се... До известна степен описаното ми изглежда като бягство от реалността, която си създала в момента, от твоята реалност, която от известно време е вероятно монотонна (това ти ще прецениш) - сякаш казваш: "удобен ми е този стол, но свикнах, искам да опитам друг". Човешката натура е силно адаптивна, мозъкът всъщност е готов във всеки момент за промени, умът иска още и още... Лесно ни доскучава - затова сме успели да се усъвършенстваме немалко. Помисли и в посока - Какви качества припознавам в този човек, за когото мечтая? (оценявам ли го като умен, интересен, забавен, различен от хората, с които общувам по принцип?) Какво е това, което искам в момента в живота си? Кое сякаш не ми достига, а очаквам да получа от партньора си? Самата аз давам ли го? Разбери себе си, виж какво седи зад идеята за този човек - вероятно е някаква нужда, болка, желание. Отдели повече време само за теб, за да се "свържеш" с усещанията си. Не съди себе си - човек си, не си бог, не си ангел. Не си направила нищо нередно.

Здравей, Катя! Това, което описваш не е чуждо на много хора - точно защото сме хора, ревността е част от нас, от животното в нас по-точно. Базирана на страх, че ще загубим, че ще бъдем изоставени - затова се вкопчваме. Искаме да сме подсигурени. В това, което пишеш, личи че за теб е много важно да си "на светло", да знаеш всичко, да си наясно, да няма неясноти и случващо се "под сурдинка". Личи недоверие. На първо място към теб, в ролята ти на жена, партньорка, после и към партньора ти, което е естественото продължение на "пипалата на ревността". Имаш да разбираш и опознаваш себе си, според мен. За поведението, което всеки от нас има, си има обяснение, и ние, като пораснали хора, които могат да обгрижат детето в самите себе си (което винаги е част от нас), можем да поемемем отговорност за него. Имам няколко въпроса: Как са се държали твоите родители (или хората, които са те отгледали) един с друг? В каква среда си расла? Как хората около теб показваха обичта си един към друг, правеха ли го? Как отстояваха позициите си, как се държаха в създал се конфликт? И оттам, разбира се - ти как го правиш? Как би отговорила на тези въпроси, отнасяйки ги към себе си? До колкото разбирам самата ти си майка. Като деца ние сме се адаптирали спрямо средата си, приели сме дефиницията за любов на мама и татко. По-късно в живота си често това ни създава спънки и трудности - именно те идват да ни подскажат да разширим своя кръгозор, да бъдем гъвкави, адаптивни - тоест свободни, обичащи, вдъхновени - или да страдаме от собствените си мънички, тесни, но желязни окови. _____________ Тук фокусът няма смисъл да бъде върху "Как да СПРА да ревнувам?" А върху "Поради какви причини ревнувам? Защо се усещам като недостатъчно добра, потенциално изоставена? Ако бъда изоставена това какво значи за мен?" Болната ревност е мъка за всички, но най-вече за ревнуваЩИЯ - точно болка е, тегоба е. От какво те предпазва? Както писах и нагоре, зад ревността имаме страх. Страх, че сме малки, необичани, незаслужаващи. Вярваш ли, че си такава? Има ли го това убеждение някъде в теб? Ревността насочва този комплекс навън - виновен става ревнуваният, партньорът, той е виждан като провокатора на усещанията ни, като "лошия". Ти съзнаваш, че това не е така и имаш отговорност, което е добро начало. Отговори си на въпросите, които ти зададох - ако искаш тук пиши, ако искаш за самата себе си го направи. Успех!

И аз бих те посъветвала да потърсиш терапевт заради себе си. Споделям мнението на Орлин, прочети внимателно това, което ти е написал и остани с него, усети го, помисли го. Според мен част от този проблем е самочувствието ти, себеоценката ти - "Аз не съм достатъчно добър и заслужаващ, затова ще изгубя, ще остана без." На мен ми изглежда така, сякаш изпитваш и завист към партньорката си - нова среда, преживявания, хора, дали пък на теб не ти липсва разнообразие и го желаеш също? Не разнообразие от връзката, а отделяне на време за ново хоби, спорт, книги. В момента даваш послание на жената до себе си за неувереност и вкопченост - това Е отблъскващо наистина. Тя не е твой родител, който да те носи на конче на раменете си, а партньорка, която може да бъде до теб. Имаш работа със себе си и преобразуване на незрялостта си, страховете си. Иначе ще продължаваш да тълкуваш външните обстоятелства така - от позицията на изоставено хлапе, което изпитва... Скука, завист, чувството че нещо изпуска и пропуска. Мъчително е това състояние, но ето, ти го съзнаваш, което е страхотно! Убедена съм, че ако решиш да го трансформираш, ще успееш!

Здравей! Според мен е важно ти да си отговориш на въпроса поради какви причини това те е обидило? Аз виждам това: човек, с когото не се познавате, ти споделя какво прави. Всичко оттам нататък са свободни интерпретации. Задай си следните въпроси: - Защо очакваш, че другите трябва да се погрижат първо за твоите нужди, разбирания, представи, вместо за самите себе си? - Ти казваш ли честно "да" и честно "не" в ситуациите, в които попадаш или за теб са по-важни чувствата на другите? - Колко важно е за теб хорското мнение? - Чувстваш ли се уверена в ролята си на жена, на партньорка? - Имаш ли истинско, дълбоко доверие към мъжете, към партньорите си (когато си във връзка)? И аз не бих осъзнала. Ти вече вкарваш този човек в някакви калъпи, а не го познаваш. Вече искаш да контролираш отношенията, а те дори не са изградени... Често това е защита - изграждаме представа върху нещо, което не познаваме, което е в мрака, неизвестно - било то нов човек в живота ни, нова работа и т.н. Правим го, за да си създадем илюзията, че имаме контрол, че държим юздите и всичко е наред. Но така всъщност не присъстваме в момента "тук-и-сега", не даваме шанс да се разкрие истинското "съдържание" на този мрак. Вместо да измием прозореца и да видим какво има отвън, ние наслояваме своите рисунки една върху друга, очаквайки, че това са истинските образи, които ще посрещнем. _______________________ Фокусирай се върху себе си и своите усещания и възприятия, ровенето в чуждите "панички" не само няма да ти помогне, но и ще те вкара в безконечен анализ. Няма как да ти отговорим защо е постъпил така. Дай си шанс да опознаеш човека. Успех!

Това, което си написала е плод на тревожността ти - умът ти е тревожен, завладян от страхове. Виж, хората имаме съзнание и подсъзнание - в подсъзнанието ни има всякакви "немислими" и "неприемливи" за нас (за нашата съзнателна част) картини. Убедена съм, че обичаш семейство си и държиш на него. Но любовта е искрена, чиста, топла, когато я даваме и на себе си така, както и на другите. А ти, струва ми се, си много жестока точно към себе си, към собствения си свят, който тепърва започваш да опознаваш... Тези натрапливи мисли, които имаш, са точно това - натрапват се, но са просто мисли. Ти, както и всяко друго човешко същество, имаш в себе си различни страни, различни пластове - не си само добра, обичаща, даваща и т.н. Има ден, има и нощ. Черно и бяло. Корени и клони на дървото на нашия живот - клоните докосват небесата, а корените са впити надолу в недокоснатата от слънце почва. Това сме - имаме в себе си много повече, отколкото можем да осъзнаем. Но понеже ти още не си стигнала до тази истина, не си приела себе си цялостна - каквато си в момента с всичките си плюсове и минуси, се чувстваш изплашена, че може да не си "достатъчно" добра, заслужаваща... Страх те е, защото не си познала себе си още, млада си, имаш още много, много, много житейски хълмове да изкачиш. Не се страхувай от себе си.

Здравей! Тревожност е това, което описваш - в случая се проявява като хипохондрия (най-общо казано това е страх от болести и честата мисъл, че си тежко болен, което те кара да искаш да проверяваш и изясняваш симптоми): както и дереализация и деперсонализация: Вече ти е даден ценен съвет - да потърсиш психотерапевт. С него ще се срещнете и ще обсъдите подходящия терапевтичен подход, с чиято помощ да се справиш с тревожността си. Това спокойно може да се осъществи без медикаменти. Ако имаш въпроси относно терапията, можеш да ги зададеш в тази тема. ____________ Междувременно можеш да наблегнеш на кардио тренировките - чудесно повлияват тревожността, защото изразходват адреналина. Успех!

Здравей! Описваш механизма на Обесивно-компулсивното разстройство. Във форума пишат терапевти, които успешно работят по преодоляването на това състояние - прочети някои от темите, свързани с него, има търсачка. Това, което можем да направим през форума, е да те посъветваме да започнеш психотерапия, както и да почерпиш информация за състоянието си - нищо друго. Ако имаш конкретни въпроси, свързани с терапията, която би била подходяща за теб, задай ги, вярвам, че ще ти дадат насоки. Успех!